Алистър Маклейн
Последната граница (12)

12

Те чакаха до телефонния стълб откъм страната на гората, вперили поглед напрегнато през снега, който валеше гъсто и непрестанно. Почти не бяха спали, бяха твърде изтощени, стояха на студа и зъзнеха, защото измамната топлина от изпитата ракия се бе изпарила бързо, още щом излязоха навън. Бдението се оказа кратко. Наистина след някакви си петнайсетина минути, като напуснаха къщата, преминаха през малкия гърбав мост, след това завиха на запад по главния път, докато стигнаха до тази гора, на около двеста ярда от завоя. Тук успяха да се прикрият добре заедно с камионетката. Графа и Шандор слязоха на мостчето да сложат бомбата, докато Рейнолдс и професорът изтичаха в гората. Направиха импровизирано укритие от сухи клони. Върнаха се бързо на моста и помогнаха на Графа и Шандор да заличат следите от гумите и да прикрият кабела, който водеше от мината под моста до гората. Шандор се прикри добре в храстите с устройството за взривяване в ръка. Междувременно останалите се завърнаха при Янчи и Казака, които вече бяха скрили камионетката. Казака, чевръст и подвижен като маймунка, вече се бе качил на телефонния стълб и бе направил връзката с телефонния кабел, който водеше до къщата.

Изминаха десетина минути, после двайсет, половин час, снегът продължаваше да вали слабо, а студът стана толкова непоносим, че им се струваше, че са измръзнали до мозъка на костите си. Янчи и Графа започнаха да нервничат и станаха подозрителни, защото полицаите закъсняваха. Не беше привично за полицията да закъснява, особено когато цената е толкова висока и рискуват да загубят. Закъснението не беше привично и за полковник Хидас. Графа беше обявил какви ще са последиците от всяко закъснение. Може би са попаднали на непроходими пътища или пък Хидас, без да спазва указанията, е блокирал пътищата към границата и в момента заобикаля, за да ги нападне откъм гърба. Всичко това беше възможно, но Графа го смяташе неправдоподобно. Той добре познаваше Хидас, който сега бе с впечатление, че Янчи разполага със стегната и многобройна организация и не би пренебрегнал обичайната предпазна мярка — да постави наблюдателни постове по пътищата на няколко мили около местонахождението си. Графа беше убеден, че Хидас имаше в главата си някаква стратегия. Очевидно щеше да разиграе някаква игра, той беше необикновен и труден противник. Колко хора, недооценили хитростта, проницателността и упоритостта на този ожесточен евреин, бяха попаднали в концентрационни лагери! Не можеше да има съмнение, че Хидас гласеше нещо.

Скоро, когато Хидас се появи, това стана съвсем ясно! Той наистина бе подготвил изненада. Приближи се откъм изток. Дойде с голям, зелен, затворен камион — каравана, за която Графа знаеше, че е нещо като негова подвижна главна квартира. Придружаваше го друга малка кафява камионетка, почти сигурно пълна с негови убийци. Янчи и Графа го бяха очаквали, но изненадващото бе присъствието на трето превозно средство в конвоя. Това беше голяма, бронирана верижна машина, която се движеше тежко и беше екипирана с противотанково оръдие. То изглеждаше зловещо и заемаше почти половината от дължината на превозното средство. Тази машина напълно обясняваше защо Хидас закъсня. Наблюдателите, покачени на телефонния стълб в крал на гората, се спогледаха смутено при появата на тежко въоръжения конвой.

Хидас знаеше какво прави. Вероятно бе научил от Юлия, че къщата на Янчи има два фронтона без прозорци и е с яки стени. Не се бе поколебал и за момент, още повече, че разполагаше с тренирани и инструктирани хора, които изпълниха гладко и без всякакви усилия маневрата. На няколкостотин ярда по пътя, който се отклоняваше от шосето, двете коли ускориха придвижването си и оставиха назад бронираната машина. След това намалиха скоростта почти едновременно и свиха настрани, за да преминат малкия гърбав мост. Препуснаха към къщата и я заобиколиха от двете страни, само на няколко ярда от нея. Колите спряха, въоръжени мъже скочиха от тях и заеха позиция зад камионите, зад малките постройки и зад няколкото дървета, които растяха зад къщата.

Още преди последният полицай да заеме позиция, голямата бронирана кола сви от пътя, като едва не закачи ниските стени на гърбавото мостче, и се отправи към къщата напред с муцуната на дългото си оръдие, насочено гротескно към небето; гмурна се от другата страна и спря на около петдесет ярда от постройката. Мина секунда, после друга, след това се чу силен трясък, голямото оръдие изгърмя, избухнаха пламък и дим, после хвръкнаха отломъци от стената, където беше ударил снарядът. Попадението беше малко по-долу от прозорците на приземния етаж. Минаха няколко секунди, пушекът от първата експлозия още не се бе разсеял, когато следващият снаряд удари къщата, може би на ярд от първото попадение. След това още един и още един, и още един снаряд се разбиха в стената и я пробиха. Дупката беше почти десет фута и зейна отпред.

— Свине, вероломни убийци! — прошушна Графа. Лицето му беше почти безизразно. — Знаех, че не трябва да му се вярва, и досега го знаех, но чак сега разбрах до каква степен не може човек да му има доверие и изобщо не бива да му се вярва. — Той прекъсна, защото голямото оръдие отново изгърмя, и продължи когато грохотът му заглъхна. — Това съм го виждал стотици пъти, прилагаха го германците във Варшава. Ако искаш да завземеш къща и да я разрушиш, без да блокираш улиците, трябва да събориш основите и тогава тя се самосрутва. Германско откритие, което дава и допълнителни резултати. Всички скрити в къщата остават смазани под развалините.

— Значи това се опитват да направят тези кръвопийци… Те навярно мислят, че ние сме вътре — обади се доктор Дженингс с разтреперан глас. Върху лицето му беше изписан ужас.

— Това, което правят в момента, не е за развлечение — каза Графа грубо. — Разбира се те са убедени, че сме вътре. Не случайно Хидас разположи копоите си около къщата. Това е за в случай, че някой от нас успее в суматохата да се измъкне от развалините.

— Разбирам — сега Дженингс говореше по-уверено, — изглежда аз съм надценявал значението на моята служба за руснаците.

— Не — излъга Графа, — не сте. Те ви искат жив, но подозирам, че още повече искат генерал-майор Илюрин и мен самия. Янчи е враг номер едно на унгарските комунисти. Те знаят, че подобен шанс едва пи ще им се падне занапред, затова не биха могли да го пропуснат, готови са да пожертват дори вас, за да унищожат генерала.

 

 

Рейнолдс се размърда. Цялото му същество излъчваше едновременно и гняв, и възхищение — гняв заради това, че Графа скри истината от Дженингс, като го остави да си мисли, че могат все още да го изтъргуват без всякаква опасност за живота му. Възхищаваше се от бързата реакция и умението, с което Графа обясни положението.

— Това не са хора, това са демони, безчовечни демони — каза Дженингс възмутен.

— Наистина е трудно да се мисли за тях другояче — обади се Янчи. — Вижда ли ги някой? — Нямаше нужда да го питат какво има предвид под това „ги“. — Не се ли виждат? Тогава може би ще е по-добре да им ударим един звънец по телефона, но телефонната връзка минава под покрива и дали не е прекъсната?

Не беше прекъсната. Беше настъпило затишие на вятъра в момента и оръдието мълчеше. В притихналия леден въздух се чу съвсем ясно звънът, който се разнесе в къщата. Янчи бе вдигнал слушалката на походния телефон. Чу се отсечена команда и видяха някакъв мъж, който прибяга зад ъгъла на къщата и започна да дава сигнали на бронираната кола да не стреля. Почти веднага голямото оръдие се наклони и изви на една страна. Последва нова заповед и войниците, прикрити около къщата, побягнаха към предната и част и зад нея. В предната част видяха полицай, който се наведе и се провря през развалините, за да проникне в къщата. Други, със заредени карабини, застанаха пред изпочупените прозорци и висящата на пантите си предна врата. Дори от това разстояние можеше да се различи безпогрешно, че първият от двамата, които проникнаха в сградата, имаше гигантска фигура, прилична на горила, каквато беше Коко.

— Започвате ли да разбирате защо достойният полковник Хидас е живял вече толкова дълго? — промърмори Графа. — Това не е резултат на извънреден късмет.

Коко и останалите полицаи се появиха отново на предната врата и само при една негова дума мъжете, които стояха нащрек до прозорците, се поотпуснаха, а един от тях се скри зад ъгъла на къщата. Той се показа отново почти веднага, последван от друг, който влезе направо в дома. Този друг не можеше да бъде никой освен полковник Хидас. Секунди по-късно в слушалката на походния телефон се чу гласът му. Янчи я бе долепил до ухото си, но въпреки това се чуваше достатъчно ясно, за да слушат и останалите.

— Генерал-майор Илюрин, предполагам — гласът на Хидас беше привидно спокоен и само Графа единствено можеше да отличи гневната нотка, която се криеше зад това ледено спокойствие.

— Да, така пи държат на думата си хората в полицията, полковник Хидас?

— Няма място за детинщини и взаимни обвинения помежду ни — отговори Хидас. — Мога ли да попитам откъде се обаждате?

— Въпросът ви е неуместен. Доведохте ли съпругата и дъщеря ми?

Настъпи продължително мълчание, след което се чу отново гласът на Хидас.

— Естествено — казах го и го направих.

— Може ли да ги видя?

— Не ми ли вярвате?

— Излишен въпрос, полковник Хидас, може ли да ги видя? — Трябва да помисля — телефонът отново замлъкна, но този път Графа се намеси настойчиво:

— Тази лисица изобщо няма нужда от мислене, нищо няма да обмисля. Той просто иска да печели време. Наясно е, че ние трябва да сме някъде наоколо, щом можем да ги виждаме. Щом ние го виждаме, значи и той може да ни види, така е разсъждавал. Първата пауза вече е използвал да разпореди на хората си.

Някакво раздвижване в къщата потвърди догадките на Графа. Още преди да дообясни разсъжденията си, някакъв мъж изскочи от предната врата и побягна с все сили към бронираната машина.

— Видели са ни — каза Графа, — нас или камионетката зад нас. Какво ли мислят да правят по-нататък?

— Няма защо да гадаем — каза Янчи и остави настрана походния телефон. — Прикрийте се, бронираната машина ще ни издуха оттук или ще дойде да ни измъкне. Това е цялата работа.

— Ще дойде за нас — беше категоричен Рейнолдс, — снарядите са безполезни в гората.

Той беше прав. Още докато говореше, големият дизелов мотор на бронираната машина изрева и тя тежко потегли по откритото място пред къщата като почти в движение смени посоката си.

— Ясно е, че идва — каза Янчи. — От там, където са, няма да стрелят. Ще трябва да се приближат. — Той излезе от прикритието си зад дърветата, засили се и прескочи дълбокия ров край шосето, затрупан от снажни преспи. Щом се озова от другата страна, вдигна високо ръце и замаха, за да даде знак на Шандор да натисне бутона на взривното устройство.

Никой не беше подготвен за онова, което се случи. Дори и Графа, който бе преценил много добре на какви отчаяни действия е решен Хидас, остана изненадан. От походния телефон, който лежеше на земята, се чу слабо, но достатъчно ясно отчетлива команда на Хидас: — „Огън!“

Беше толкова внезапно, че още преди Графа да успее да предупреди останалите да се пазят, няколко автоматични карабини се подадоха от прозорците на къщата и започна пукотевица. Графа и останалите се долепиха до дънерите на близките дървета, за да избегнат свистя щата огнена вихрушка. Някои от куршумите се забиваха със съкрушителен удар в стволовете на дърветата, други рикошираха, попадаха в съседни дървета или чупеха отрупаните със сняг и скреж клонки и вейки и заедно със снежния вихър, който вдигаха, падаха на земята. Янчи не успя да се прикрие навреме. Усети куршума, който го порази, люшна се и тежко се струполи на пътя, така както падат дърветата, щом брадвата на дърваря нанесе последния удар в основата на дънера.

Тъкмо Рейнолдс се изправи и се отдели от прикритието си, готов да се втурне към пътя, за да се притече на помощ на Янчи, когато някой зад него го хвана здраво за, ръката и грубо го притегни зад дървото, където се криеше допреди малко.

— И ти ли искаш да се самоубиеш? — викна свирепо Графа, но всъщност гневът му не беше насочен срещу Рейнолдс. — Не мисля, че е мъртъв. Вижда се, че мърда с крака.

— Те ще продължат да стрелят — възпротиви се Рейнолдс. Но стрелбата секна изведнъж, както беше и започнала. — Ако го оставим там, може да го направят на решето.

— Така е, но това е още по-сериозна причина да не отиваш на явно самоубийство.

— Но Шандор чака! Сигурно не е успял да забележи сигнала, който му даде Янчи.

— Шандор не е вчерашен. Не се нуждае от никакви сигнали. — Графа надникна предпазливо иззад ствола, зад който се криеше, за да огледа обстановката. Тогава забеляза как бронираната машина буботи по черния път към моста. — Ако мостът хвръкне във въздуха сега, този проклет танк ще спре невредим и оттам ще ни направи на пух и прах. Още по-страшно е, че може да обърне, да пресече рова, да излезе на главния път и оттам да ни насмете. Тогава Бог да ни е на помощ. Шандор си знае работата. Гледай!

Рейнолдс се взираше съсредоточено, изпълнен с напрежение. Бронираната машина беше стигнала моста. Вече беше изкачила гърбицата и се спускаше от другата и страна. „Шандор закъснява“, помисли той, но точно в този миг блясна ярка светлина. Чу се оглушителен гръм и тътен, какъвто не беше чувал никога преди това. Последва силно разтърсване на земята и се посипаха множество падащи камъни и дрънчащи метални отломъци. В момента на взрива бронираната машина спря като закована. Първоначално провеси предната си част към коритото на реката, а дългото оръдие отнесе част от каменната ограда и се заби в онова, което бе останало от нея, после се разклати, наклони се рязко напред и се смачка, като че беше от картон. Всичко стана за секунди.

— Нашият приятел има великолепно чувство за време — обади се Графа. Сухият, ироничен тон на забележката съответстваше напълно на ожесточената гримаса, която изразяваше открита ненавист към вероломните нападатели. Той грабна слушалката на походния телефон, завъртя с озлобление дръжката и зачака…

— Хидас?… Обажда се Ховарт — Графа изстрелваше всяка дума отсечено и поотделно. — Ти си луд… Смахнат… Побъркан маниак! Знаеш ли кого ранихте?

— Откъде да зная? Какво ме е грижа? — Привидната учтивост отпреди малко се бе изпарила от гласа му. Очевидно безславната загуба на бронираната машина го бе разстроила много.

— Сега ще ти кажа защо трябва да те е грижа — отсече Графа, възвърнал предишното си спокойствие и увереността в гласа си. Сега той звучеше снизходително, но с нотка на заплаха. — Защото Янчи бе ранен. Ако е умрял, за теб ще е най-добре и ти да побегнеш след нас зад граница в Австрия още тази нощ.

— Глупак! Чуваш ли се какви ги говориш?

— Слушай и решавай на кого от нас е мръднала чивията. Ако Янчи умре, ние губим всякакъв по-нататъшен интерес към съдбата на жена му и дъщеря му. Прави с тях каквото щеш. Имай предвид, че, ако е умрял, още тази нощ ще преминем границата и ти не можеш да ни спреш. Най-много след двайсет и четири часа професор Дженингс ще пусне сензацията, която ще заеме с големи заглавия първите страници на всички вестници в западния свят и в Америка, на всеки вестник в свободния свят. Господарите ти в Будапеща и Москва ще побеснеят, няма защо да ти обяснявам, че гневът им няма да има граници. Лично аз ще се погрижа всеки вестник да публикува пълната информация за нашето бягство и за ролята, която играеш ти в цялата тази работа. Няма как да не си наясно, полковник Хидас. След това Черноморският канал ще ти се стори като желано, щастливо избавление, но по-сигурно е, че ще те отведат в Сибир, а няма да се учудя, ако просто изчезнеш, както обичате да казвате. Тъй че, ако Янчи умре, и ти см мъртъв. Едва ли някой друг знае това по-добре от теб, полковник Хидас.

Отново настъпи мълчание и когато най-после Хидас проговори, в гласа му се долови объркване, прозвуча по-скоро като дрезгаво шушнене:

— Може би не е умрял, майор Хорват.

— Моли се за това. Ще проверим… Тръгвам да проверя. Ако цениш живота си, накарай твоите кучета-убийци да замълчат.

— Веднага ще заповядам да спрат да стрелят.

Графа остави слушалката и забеляза, че Рейнолдс го наблюдаваше изпитателно.

— Наистина ли мислиш така? Би ли се отказал от Юлия и майка й…

— Боже господи! Ти за такъв ли ме смяташ?… Съжалявам, момче. Изглежда си се подал на заблудата. Думите ми са прозвучали убедително, нали? Нищо подобно, просто блъфирах, но искам Хидас да не знае истинските ми намерения. Дори и да не се беше подплашил повече от всеки друг път през скапания си живот, дори да речем, че е разбрал, че блъфирам, не би дръзнал да се опита да го покаже. Държим го здраво, вързали сме му и ръцете, и краката. Хайде ела, трябва вече да е махнал хората си.

Двамата заедно изтичаха до шосето и спряха пред Янчи. Той лежеше по гръб, неподвижен, със затворени очи. Крайниците му бяха отпуснати безпомощно, но дишаше дълбоко и равномерно. Нямаше нужда да се търси къде е ударен. От дългата рана, която се простираше назад от слепоочието до към ухото, бликаше алена кръв, която изпъкваше на белокосата му глава. Графа се наведе, огледа внимателно раната, после се изправи.

— Никой не може да очаква Янчи да загине така лесно. — Широката усмивка върху лицето на Графа беше предизвикана от облекчението, което изпита. — Раната е плитка, може да има и сътресение, но не мисля, че костта е засегната. Ще се почувства съвсем добре след някой и друг час. Хайде да го вдигнем и да го пренесем.

— Аз ще го пренеса — обади се Шандор, който току-що се бе появил иззад дърветата. Наведе се, пое Янчи и го вдигна с лекота, както се носи малко дете. — Зле ли е ранен?

— Да благодарим на Бога, Шандор. Раната е лека, куршумът само го е парнал… Блестяща работа свърши ти на моста. Пренеси го отзад в камионетката и го настани удобно. Казак, вземи клещи, качвай се на телефонния стълб и чакай, докато ти дам знак. Господин Рейнолдс, ако обичаш запали мотора, може да е изстинал.

Графа се засмя леко. В слушалката се чуваше нетърпеливото дишане на Хидас на отсрещния край.

— Твоето време още не е дошло, полковник Хидас, Янчи е ранен зле, ударен е в главата, но ще оживее. Сега слушай внимателно. Съвсем очевидно е, че на теб не може да се вярва. Затова нямам намерение да се излагам на нови опасности, не можем и нямаме намерение да направим замяната тук, няма никакви гаранции, че ще спазиш думата си. Няма да ти създам нови възможности да проявяваш коварството си. Тръгни направо през полето на около половин километър оттам, където си. Ще ти е трудно да вървиш направо по снега, но ти имаш хора, не си сам, а ние ще имаме време да се подготвим. Ще стигнеш до дъсчен мост, който ще те отведе на пътя. Тръгваш направо по него и ще стигнеш до един брод на реката, ясно ли е?

— Разбрах — част от увереността се бе върнала в гласа на Хидас. — Ще бъдем там, колкото се може по-скоро.

— Ще бъдете там точно след един час, считано от тази минута, не по-късно. Нямам никакво намерение да ти подарявам време, та да изпратиш подкрепления и да пресечеш пътищата за бягство на запад. Впрочем, не губи ценно време като се опитваш да търсиш помощ и подкрепления чрез този телефон. Ще изрежа жиците тук и след това ще ги изрежа на около пет километра северно от тук.

— Но за един час? — в гласа на Хидас отново се бе върнала неувереността. — Да се пресече това поле, отрупано с такъв дълбок сняг, а и кой знае в какво състояние е този страничен път до реката. Все пак, ако не успеем за един час…

— Тогава не ще ни намерите. — Графа окачи слушалката, направи знак на Казака да среже жиците, надникна в задната част на камионетката да види дали Янчи е настанен удобно, след това побърза да заобиколи и зае мястото си в кабината.

Рейнолдс беше запалил мотора и като видя Графа се отмести, за да освободи мястото зад волана. Бяха необходими само няколко секунди да се измъкнат от гората на главния път и да поемат на североизток, където здрачът бе започнал да докосва покритите със сняг хълмове под тъмното оловно небе.

 

 

Тъмнината беше започнала да се сгъстява, а снегът отново бе завалял силно, беше тежък, мокър сняг. Всичко обещаваше, че ще продължи да вали още дълго. Когато стигнаха отклонението към реката, Графа зави с камионетката по неравния, тесен, затрупан със снежни преспи път; измина така няколко стотин ярда и спряха до някаква малка, изоставена, каменна кариера. Рейнолдс се отърси от мислите и мечтите, на които се бе отдал, и погледна Графа стреснато и изненадано.

— Къщата на лодкаря… Стигнахме ли реката?

— Да, още около триста-четиристотин метра оттук и ще сме на мястото, където е бродът. Не бива да оставим камионетката ей така, направо пред очите на Хидас, когато пристигне от другата страна, то ще е повече от предизвикателство.

Рейнолдс кимна и не каза нищо. Той бе мълчал почти през цялото време, откакто бяха напуснали къщата на Янчи, седял бе тихо и по време на пътуването. И с Шандор бе разменил едва няколко думи, когато му помагаше да заредят взрива под моста. Чувстваше се смутен, разкъсваха го противоречиви мисли и чувства. Беше обзет от мъчително напрежение и безпокойство, пред което всичко преживяно от него до сега бледнееше. Най-ужасно от всичко бе, че старият Дженингс беше станал разговорлив, с приповдигнато, весело настроение, какъвто Рейнолдс не бе го виждал досега. Опитваше се, доколкото може, да повдигне отпадналия дух на останалите. Рейнолдс подозираше, без да има основание за това, че старият професор знае, независимо от уверенията на Графа, че отива към явна смърт. Беше нетърпимо, беше немислимо такъв изискан и мил възрастен човек да бъде оставен да умре по този начин. Но ако не направеха нещо, беше повече от сигурно, че пък Юлия щеше да умре. Рейнолдс седеше безмълвен в сгъстяващия се мрак, със стиснати юмруци, но някъде в далечно ъгълче на съзнанието си чувстваше, без явно да го признава, какво трябва да е неговото собствено решение. Това щеше да даде отговор на всичките въпроси, които сега го измъчваха.

— Шандор, как е Янчи? — попита Графа като леко отвори прозорчето за наблюдение към задната част на камионетката.

— Малко е неспокоен — каза Шандор с плътния си благ глас, — сам се ругае.

— Превъзходно, явно главата му издържа повече от един куршум — засмя се добродушно Графа, после продължи: — Не можем да го оставим тук, доста студено е, не искам като дойде на себе си да не знае къде се намира и къде сме ние.

— Ами тогава аз ще го пренеса в къщата.

Пет-шест минути по-късно те стигнаха къщата на лодкаря — малка, бяла, каменна постройка между пътя и стръмния бряг на реката. На това място тя беше широка около четирийсет стъпки и се влачеше мързеливо. Дори в тъмнината личеше, че точно на това място тя е и доста дълбока. Като оставиха другите при вратата на къщата, обърната към реката, Графа и Рейнолдс слязоха по стъпалата чак до чакъла на самия речен бряг.

Лодката беше дълга около 12 фута, без мотор и без гребла. Единственото средство за придвижване се състоеше от здраво въже, завързано за железни стълбове на двата бряга. Въжето беше прекарано през закрепени макари в двата края на лодката. Пътниците прекосяваха реката от единия до другия и край като се издърпваха по въжето. Такъв начин за преминаване Рейнолдс не бе виждал никога, но трябваше да признае, че за обикновени хора и жени, които не разбират от лодки, това беше удобна и безопасна система. Графа сякаш отгатна мислите му.

— Задоволително, господин Рейнолдс, много задоволително средство, за нула време си от другата страна на реката. Виждаш ли отсреща? — Той посочи към противоположния бряг, където в мрака се мрежелееше горска ивица, извита като полумесец. Тя ограждаше гладко равнинно пространство, затрупано със сняг. Пресичаше го само пътят, който водеше до брега.

— Това място е създадено сякаш да обезкуражи нашия добър приятел полковник Хидас. Не се съмнявам, че в този момент се забавлява от приятната гледка да вижда как хората му се спотайват около брега на реката с оръжие в ръка. Трудно ще е, казвам го със скромност, някой да избере по-удобно място за смяна… Хайде да се обадим на лодкаря, който ще трябва да се наслади на една неочаквана и нежелана разходка.

Лодкарят-пазач отвори вратата веднага, преди още Графа да вдигне ръка да почука. Той загледа първо островърхата униформена шапка на Графа и облиза изсъхналите си устни. В Унгария не беше необходимо да имаш нечиста съвест, за да се разтрепериш от полицията.

— Сам ли си в къщата? — попита Графа.

— Да, да, сам съм. Какво… какво има, другарю? — Направи усилия да се съвземе и продължи: — Нищо не съм направил, другарю, нищо!

— Така казват всички — каза Графа със смразяващ глас. — Хайде, върви да си вземеш шапката и палтото и се връщай веднага.

Бедният човек разтреперан се върна обратно. Беше нахлупил кожена шапка на главата си. Направи опит да каже нещо, но Графа вдигна ръка и го пресече:

— Слушай внимателно, налага се да използваме къщата ти за съвсем кратко време. За какво ще я използваме, това съвсем не те засяга. Не се интересуваме и от теб. — Графа посочи пътя, който водеше на юг. — Тръгвай, другарю, незабавно и не се връщай по-рано от час. Дотогава ще сме си отишли.

Човекът гледаше стреснато и недоверчиво, оглеждаше се наоколо, за да види дали това не беше клопка. Като разбра, че нищо не го заплашва, без да каже дума, заобиколи къщата и пое по пътя. След половин минута тежките му стъпки заглъхнаха.

— Да изплашиш до смърт някой човечец става нещо като развлечение. С времето ми е все по-неприятно да го правя — промърмори Графа, — трябва вече да сложа край на това. Шандор, ако обичаш внеси Янчи вътре. — Графа ги поведе през малкото холче в стаята на пазача. Спря на прага, задържа дъха си, след това се обърна:

— По-добре го остави тук, в холчето. В стаята е като в пещ. — Той погледна Янчи, докато Шандор го нагласи удобно в ъгъла, като му подложи някакви възглавници, взети от стаята. — Виж, вече отвори очи, но все още е като замаян. Стой при него, Шандор. Остави го сам да се свести, ще се оправи… Какво има, момчето ми? — Графа повдигна вежди, когато Казака се втурна в холчето. — Нещо си развълнуван?

— Полковник Хидас и хората му — задъхано изстреля Казака. — Пристигнаха заедно с двете камионетки. Появиха се и стигнаха до брега, малко по-нататък.

— Цяло събитие! — Графа извади една от любимите си руски цигари, запали я и метна угасената клечка през прага на отворената врата. Забележително точни са, хайде да вървим да прекараме остатъка от деня с тях.