Алистър Маклейн
Последната граница (8)

8

В първите минути след шока от неочакваното развитие на събитията Рейнолдс беше като безчувствен, сякаш допирът на металните окови около китките и глезените му го бе лишил от способността и желанието да реагира. След това, когато премина първата вълна от изненадата и вцепенението, той почувства огорчение от случилото се с него. Беше му непоносимо да чувства безсилието си. Усещаше се като в капан. Комендантът бе разиграл фарс с тях, беше успял да ги заблуди напълно и сега те бяха затворници в ужасния Сархааза. Ако някога излезеха от мрачните му стени, нямаше да са нищо повече от неузнаваеми зомби, празна черупка на хората, които някога са били.

Рейнолдс погледна към Янчи, за да види как възрастният човек понася смазващия удар, провала на плановете им, действителната заплаха от смърт, да разбере реакцията му на случилото се. Доколкото можеше да съди, Янчи изобщо не реагираше на ситуацията, сякаш не се отнасяше до него. Лицето му бе абсолютно спокойно, той гледаше към коменданта замислено, с преценяващ поглед. В него можеше да се прочете много и Рейнолдс помисли с удивление, че сякаш Янчи е господар на положението.

Когато и последната метална гривна щракна около крака на стола, шефът на охраната погледна въпросително коменданта. Той махна с ръка, за да ги освободи.

— Безопасни ли са?

— Напълно.

— Тогава много добре, можете да си вървите.

Шефът на охраната се поколеба.

— Тези двамата са опасни хора — рече той. — Това ми е добре известно — каза търпеливо комендантът, защо мислиш ви извиках да ги обезвредите, ако не смятах, че е необходимо. Но сега те са оковани за столовете, които са прикрепени към пода, ще се освободят само, ако се изпарят.

Комендантът почака, докато вратата се затвори зад мъжете от охраната, сплете тънките си пръсти и поде със спокойния си, убедителен глас:

— Така, господа, настъпи моментът, ако това наистина е някакъв момент, за тържество: пълно самопризнание на английския шпионин плюс неопровержими доказателства. Това, господин Рейнолдс, ще предизвика бурна международна сензация. Като допълнение имаме и опасния шеф на най-добре организираната група за нелегално прехвърляне на хора на Запад; английски шпиони, антикомунистически групи в Унгария в съвместна акция. Разбира се, ще спестим тържествуването и злорадството, това е безцелно губене на време, нещо подходящо за кретени и идиоти. — Той се засмя и ги изгледа: — Честно казано, удоволствие е човек да има работа с интелигентни хора, които приемат неизбежното и са достатъчно реалисти, за да не започнат с обикновените оплаквания, отрицания, оскърбления и клетви за невинност. Никакво театралничене, никаква градация на напрежението. Няма защо да си създаваме допълнителни неприятности или ненужни секретности — продължи той, — времето е най-ценният дар, който имаме, и пилеенето му е непростимо престъпление… Все пак, господин Рейнолдс, бъдете така добър да последвате примера на вашия приятел и да се въздържите да изпробвате здравината на тези вериги, каквото, струва ми се, е първото ви намерение. Зная на какво сте способен, когато сте в подобна тъжна, подтискаща ситуация. Няма смисъл да крия от вас, защо да не го знаете — комендантът погледна към Янчи, — съжалявам, въпреки това, че трябва да ви го кажа, но вашият невероятно смел и талантлив приятел, който толкова дълго и с фантастичен успех се е прикривал като майор от тайната полиция, най-накрая ви предаде.

Настъпи продължително мълчание. Рейнолдс погледна безизразно към коменданта, след това към Янчи. Лицето му беше спокойно.

— Това винаги е възможно — Янчи поспря, — разбира се по невнимание.

— Така е било — кимна с глава комендантът. — Полковник Йосиф Хидас, който е добре известен на капитан Рейнолдс, както научих били вече стари приятели, вече няма съмнения относно майор Ховарт. — За пръв път Рейнолдс чу името, с което Графа беше известен в тайната полиция. — Именно вчера подозрението му се превърна в увереност. Той и моят добър приятел Фурминт приготвиха клопка, заложиха стръв с името на този затвор и с подходящи условия за набавянето на някои документи и печат — тези тук, на масата пред мен. Въпреки целия си неоспорим талант, вашият приятел хлътна в капана. Всички сме хора, човешко е да се греши.

— Мъртъв ли е?

— Жив е, в отлично здраве и освен това в блажено неведение, че е разкрит. Пратили го за зелен хайвер, за да го държат настрана днес през целия ден. Вярвам, че полковник Хидас желае лично сам да извърши ареста. Очаквам го още тази сутрин тук, най-късно някъде през деня. Ховарт ще бъде заловен, ще го изправят още през нощта на военен съд на улица „Андраши“ и ще го екзекутират. Не знам, но предполагам, че всичко ще стане на бърза ръка.

— Разбира се — потвърди Янчи и кимна с глава. — Той ще умира по малко всеки път — с всеки офицер от тайната полиция, с всеки човек в този град, така че никой не ще се опита да му подражава. Само лудите, слепите, идиотски лудите! Те не знаят, че не могат никога да бъдат други.

— Опасявам се, че трябва да се съглася с вас, но това не ме засяга пряко. Вашето име, приятелю?

— Янчи — ще ви свърши ли работа?

— За момента е достатъчно — той нагласи пенсието си и започна да тропа нетърпеливо с пръсти по бюрото. — Кажете ми, Янчи, какво знаете за нас, хората от политическата полиция? Имам предвид за състава на полицията.

— Вие ми кажете, очевидно сам искате да обясните.

— Да, ще ви кажа онова, с което вероятно и самите вие сте наясно, но си заслужава да се повтори. Сред целия състав на тайната полиция има една малка, незначителна част от слабоумни властогонци и натегачи, които гледат на службата като на работа, неизискваща особени интелектуални усилия. Те неизбежно са садисти, сякаш разяждани от обида към обществото, защото природата им е чужда на всяка нормална цивилна професия. Повечето от тях служат от дълги години и са професионалисти, те са най-настървените, те влачат нощем разплаканите граждани от леглата им, както са го правили хората на Гестапо преди години. От тази категория е и полковник Хидас. Той е евреин. Мъченията, на които е бил подлаган народът му в Централна Европа през последната война, надминават и най-поквареното въображение. Може би и в това се крие причината за неговата озлобеност, но той днес е за пример в цялата тайна полиция. Има в полицията разбира се и едно съвсем незначително малцинство, което безрезервно вярва в идеите на комунизма. Малцина са, но са най-страшните, защото са като автомати, завладени единствено от идеята си за държавата, основана на техните морални критерии. Но това е държава, в която тези високи и хуманни критерии са обречени на непрекъснато изопачаване и погазване. Фурминт е такъв. Колкото и да е странно, и Хидас е от тази порода.

— Вие трябва да сте ужасно сигурен в себе си — за пръв път се обади Рейнолдс. Откакто ги заловиха не бе казал ни дума, сега говореше бавно и отчетливо.

— Как да не е сигурен, та той е комендантът на затвора Сархааза! — каза на свой ред Янчи, с което отговори на въпроса на Рейнолдс. После се обърна пак към коменданта. — Защо ни разказвате всичко това? Нали сам казахте преди малко, че празното губене на време ви е противно.

— Така е, уверявам ви, но все пак нека да продължим, съвсем не е излишно. Когато се стигне до деликатния въпрос да се спечели нечие доверие, всички категории, които ви представих, имат нещо общо — с изключение на Хидас, който е направо изключение. Те всички са жертва на една фикс идея, нещо като непоклатимо убеждение, израз на тесногръд консерватизъм и склонност към догматизъм — става дума за пътищата им към човешкото сърце…

— Спестете си предвзетите фрази — измърмори сподавено Рейнолдс, — това, което имате предвид е, че искат ли от някоя своя жертва да изтръгнат истината, постигат го с бой.

— Жестоко, но възхитително кратко обяснение — промърмори комендантът и се засмя, — неоценим урок по пестене на време. Но тогава да продължим по тази кратка процедура към истината. Всъщност бях се заел със задачата да спечеля доверието ви, господа, и, за да съм по-точен, да получа доброволна изповед от капитан Рейнолдс, а също и от Янчи — истинското му име и някои подробности за начина, по който действа организацията. Вие сами знаете за почти неизменните методи, които в подобни случаи практикуват, хм… колегите, за които споменах. Белосани стени, ослепителна светлина от насочената право в очите лампа, безкрайно повтаряни въпроси, разнообразени с удари в кръста, избиване на зъби и изтръгване на нокти, премазване на палците и други подобни изтънчени методи, почерпани от средновековните мъчения, като в добавка.

— Отвратително и отблъскващо — каза Янчи.

— За мен е така. Като бивш професор в неврохирургията в университета в Будапеща и в някои водещи болници в столицата, цялата тази средновековна концепция за разпит ми е противна. За да бъда съвсем искрен, ще кажа, че разпитите ми са неприятни, каквито и методи да се прилагат, но в този затвор намерих една голяма възможност за наблюдение на тежки нервни разстройства и за експериментиране на по-сложни и дълбоки въздействия върху човешката нервна система. Тези въпроси представляват голям интерес за науката и лично за мен, така че възможностите, които се разкриват в затвора в тази насока, съвсем не са за пренебрегване от един специалист. Сега мога да бъда порицаван и руган, заради това, което правя, но бъдещите поколения, вероятно ще го оценяват по друг начин. Аз всъщност не съм единственият специалист в областта на медицината, който работи в затвор или в затворнически лагер. Уверявам ви, ние сме изключително полезни на властите, а те са не по-малко полезни на нас — той поспря, после се усмихна почти неуверено. — Простете ми, господа, ентусиазмът, свързан с професията ми, понякога ме кара да се увличам. Но на въпроса — вие трябва да ми съобщите известни данни, няма да ви ги изтръгна със средновековни средства. От полковник Хидас вече научих, че капитан Рейнолдс реагира много буйно на страданията и в известна степен изглежда среща затруднение да се въздържа. Колкото до вас… — той погледна към Янчи, — не мисля, че някога съм виждал по лицето на друг човек следите от толкова много изпитания и страдания. Страданията за вас са вече нещо, с което сте свикнали. Въпреки това нямам желание да се самовъзхвалявам и лаская като ви заявя, че не мога да си представя да използвам физически мъчения, за да ви пречупя.

Той се облегна удобно в стола, запали дълга, тънка цигара и погледна изпитателно задържаните, после сякаш се замисли за нещо и остана мълчалив. Нищо не нарушаваше тишината в стаята. Така минаха няколко минути, след което комендантът сякаш се стресна, откъсна се от мислите си, изправи се и отново заговори.

— Е добре, господа, да повикам ли стенограф?

— Както искате — каза Янчи любезно, — но това ще ни накара да се почувстваме още повече виновни, че сме ви загубили времето, което толкова много цените и което в момента пилеете с лека ръка.

— Не очаквах друг отговор — рече комендантът и решително натисна някакъв бутон. Даде набързо някакви разпореждания по микрофона на интерфонната връзка, после се обърна към Янчи и Рейнолдс и продължи: — Вие разбира се сте чували за Павлов, знаменития руски психолог.

— Светеца патрон на тайната полиция, предполагам — обади се Янчи.

— Уви, в нашата марксическа философия няма светци, съжалявам, че трябва да ви обърна внимание на това. Павлов не може да се причисли към тях. Но в известен смисъл сте прав, доколкото става дума за значението му като учен. Той е пионер в своята област, а много от нас хм…, разпитвачите, дължат изключително много на неговите открития и…

— Ние знаем всичко за Павлов и неговите кучета, както и за условните рефлекси, а и за процесите за разпадане на личността — прекъсна го Рейнолдс грубо и продължи: — Това е затворът Сархааза, а не университетът в Будапеща, стига с тези лекции по история за промиването на мозъци.

За пръв път заученото, престорено спокойствие на коменданта сякаш се изпари. Лицето му почервеня, но веднага пролича как възвръща контрола върху чувствата си.

— Вие разбира се сте прав, капитан Рейнолдс, необходима е известна…, бих казал философска нагласа и безпристрастност, за да се оцени всичко това…, но ето, че пак продължавам… Както и да е, исках просто да кажа, че чрез комбинирането на някои съвсем съвременни открития, които направихме с помощта на физиологичните похвати на Павлов, и въздействието…, хм… върху някои психологически процеси, както ще ви се изясни с течение на времето, ние постигнахме невероятни резултати. — В думите на коменданта и в начина, по който говореше, с ентусиазъм и безразличие, имаше нещо застрашително, което би изплашило всеки. — Ние можем да разрушим личността на който и да е човек, а сринем ли я, това е завинаги. За разлика от грубите методи, никакви видими белези не остават. С изключение на неизлечимата невменяемост, разбира се. Не се наблюдават никакви изключения. Вашият хладнокръвен англичанин от романите, който запазва присъствие на духа при всички обстоятелства, доколкото мога да си представя също ще се сгромоляса душевно, както и всеки друг. Усилията на американците да тренират агентите си да устояват на онова, което в западния свят тъй грубо наричат „промиване на мозъци“, да го наречем по-прецизно разпадане на личността, са толкова жалки, безполезни и безнадеждни. Ние пречупихме кардинал Миндсенти само за 84 часа, можем да пречупим всекиго.

Комендантът прекъсна словоизлиянията си, защото трима души с бели престилки влязоха в стаята. Те носеха някаква стъкленица, две чаши и малка метална кутия. Комендантът ги изчака, докато налеят в двете чаши някаква тъмна течност, без съмнение кафе.

— Ето асистентите ми, господа, извинете ги за белите им престилки, но това въздейства психологически на нашите…, как да кажа, на нашите пациенти. Кафе, господа, изпийте го.

— Проклет да съм, ако го изпия — каза Рейнолдс натъртено и решително.

— Не постъпвайте детински. Ако се наложи, ще използваме щипки за носа и през тръба ще ви го налеем — вметна комендантът отегчено.

Убеден в безполезността да упорства, Рейнолдс изпи на един дъх кафето. Същото направи и Янчи. Наистина имаше вкус както всяко друго кафе, само беше малко по-силно и горчиво.

— Истинско кафе — засмя се комендантът, — но съдържа също едно вещество, известно като актедрон. Не се лъжете за ефекта му, господа. Първоначално ще се почувствате стимулирани, с приповдигнато самочувствие, толкова подчертано, че малцина могат да му устоят. Скоро след това ще почувствате обаче силно главоболие, замайване, повдигане, напрежение и невъзможност да се отпуснете. Ще усетите, че ви обзема трудно за описване умствено объркване. Дозата, естествено, ще бъде повторена — той замълча и погледна към един от асистентите си, който държеше спринцовка в ръка. Посочи го и започна да обяснява: — Мескалин, предизвиква психическо състояние близо до шизофренията, започва да става много популярен, доколкото съм чул, сред писатели, артисти и художници в западния свят. Надявам се да не го вземат заедно с актедрона.

Рейнолдс го загледа и употреби усилия, за да не трепне. Имаше нещо сатанинско, нещо сбъркано, ненормално и нечовешко в начина, по който говореше комендантът — с престорена любезност и почти шеговит, професорски тон. Подробните обяснения, които даваше, звучаха толкова повече сатанински и садистично, колкото по-преднамерено спокоен беше тонът му. Смразяващото безразличие на този човек, погълнат изключително от неудържимото желание за преуспяване в личната кариера, не оставяше място за човечност… Комендантът започна да говори отново:

— По-късно ще ви инжектират едно ново вещество, мое изобретение. Открих го съвсем неотдавна, още не съм го кръстил, може би трябва да го наречем Сархазазин, господа. Или това ще бъде много ексцентрично? Мога да ви уверя, че ако разполагахме с него преди години, добрият кардинал нямаше да устои и 24 часа, камо ли 84. Комбинираното въздействие на трите вещества след дози, дадени по отделно, ще ви доведе до абсолютно умствено разстройство и колапс. Тогава истината ще излезе наяве незабавно, а ние ще можем да натъпчем в мозъците ви всичко, което пожелаем, и то за вас ще стане самата реалност.

— Защо ни разказвате всичко това? — попита Янчи бавно.

— Защо не? Който е предупреден в този случай, не е въоръжен: процесът е необратим. — Спокойната увереност в гласа му не оставяше никакво място за съмнение. Той махна с ръка към асистентите си и натисна някакъв бутон на бюрото. — Хайде, господа, време е да ви покажа вашата квартира.

Почти незабавно хората от охраната нахълтаха в стаята, освободиха краката и ръцете им от облегалките и от краката на столовете, след това отново свързаха китките и глезените им с вериги така здраво и така изкусно, че бе изключена всяка мисъл за бягство. Когато Янчи и Рейнолдс се изправиха на крака, комендантът ги поведе по коридора. Двама пазачи вървяха от двете им страни, а третият, със зареден пистолет, беше зад гърба на двамата. Предпазните мерки бяха съвършени.

Комендантът ги преведе през затрупания със сняг двор. Минаха през строго охраняван вход на сграда с масивни, каменни стени и прозорци с решетки. Последва дълъг, оскъдно осветен коридор. Някъде по средата, в началото на каменни стъпала, които водеха надолу към мрачно подземие, комендантът спря пред някаква врата, махна на единия от пазачите и се обърна към двамата затворници.

— Една последна мисъл, господа, един последен поглед, който да отнесете със себе си в подземната килия долу, където ще прекарате последните часове, които ви остават на земята като съзнателни хора, каквито се познавате. — Ключът щракна в ключалката, комендантът бутна с крак тежката врата и им направи път. — Пред мен, господа.

Тътрейки крака с веригите, Янчи и Рейнолдс се препънаха на прага. Задържаха се да не паднат, защото се хванаха в рамката на старинно, желязно легло. На него лежеше някакъв човек. Той дремеше и Рейнолдс го позна, почти без да се изненада. Беше го очаквал още от момента, когато комендантът спря пред вратата. Беше доктор Дженингс. Измъчен и опустошен, състарен сякаш с години, откакто Рейнолдс го бе видял само преди три дни, той сега се бе отпуснал и дремеше върху мръсния сламен дюшек. Доктор Дженингс се събуди мигновено и когато се размърда и надигна, за да разбере какво става, Рейнолдс беше доволен от видяното. Въпреки всичко старият човек не беше загубил своята непримиримост. Огънят се бе върнал в помръкналите му очи, те си бяха все така честни, както преди.

— Хей, какво, по дяволите, означава това нахлуване? — Той говореше на английски, единствения език, който знаеше, но Рейнолдс забеляза, че комендантът разбира какво се говори. — Проклети да сте, грубияни такива, щом не ме оставяте поне да си почина малко… — Доктор Дженингс замълча, когато разпозна Рейнолдс и се обърна към него:

— Значи злите демони ви хванаха и вас?

— Случи се неизбежното — каза комендантът на добър английски и се обърна към Рейнолдс. — Вие изминахте целия път от Англия до тук, за да видите професора. Е добре, видяхте го, а сега можете да му кажете сбогом. Той днес следобед си отива, в три часа и, за да бъда съвсем точен, заминава за Русия. — Сега комендантът се обърна към Дженингс и му каза: — Условията по пътищата са изключително лоши. За вас организирахме специален вагон, който ще закачат към влака за Печ. Ще се чувствате достатъчно удобно.

— Печ? — Дженингс го изгледа свирепо. — Къде, по дяволите, е този Печ?

— Стотина километра на юг оттук, драги Дженингс. Летището в Будапеща е затворено временно заради снега и леда, но последните сведения са, че в Печ е открито. Специален полет за вас, е и за някои други също специални случаи. Самолетът ще излети оттам.

Дженингс престана да му обръща внимание, обърна се и загледа изпитателно Рейнолдс.

— Да разбирам ли, че синът ми Браян е пристигнал в Англия? — Рейнолдс кимна мълчаливо.

— Ех, а аз съм все още тук! Справихте се блестящо, млади човече, направо блестящо. Какво, по дяволите, ще стане по-нататък само един Господ знае.

— Не знам как да изкажа съжалението си, сър — Рейнолдс се поколеба, докато сложи в ред мислите си, и продължи: — Има едно нещо, което непременно трябва да знаете. Не съм упълномощен да ви го кажа, но след всичко, което се случи, да вървят по дяволите всички указания. Искам да знаете, че операцията на вашата съпруга беше сто на сто успешна и тя се бе възстановила почти напълно.

— Какво! Какво разправяте? — Дженингс хвана Рейнолдс за реверите и, въпреки че беше много по-лек и немощен от младия мъж, го разтърси здраво. — Вие лъжете, зная, че ме лъжете! Нали хирургът казал…

— Хирургът е казал онова, което са му наредили да каже — прекъсна го Рейнолдс решително, — зная, че това е непростимо, но беше важно да ви отведа у дома и най-сигурният начин да ви повлияя беше този. Но няма значение. След всичко, което преживяхме, най-добре е да знаете самата истина.

— Боже Господи, Боже Господи!

Рейнолдс очакваше такава реакция, особено от човек с репутацията на професора. Вместо да изпадне в неистов гняв заради това, че така дълго и жестоко са го мамили, професорът падна на леглото, сякаш теглото на тялото му бе нараснало толкова много, че беше непосилно за краката му да го поддържат. Той възкликна щастливо през сълзи:

— Това е чудесно, не мога да ви кажа колко чудесно е всичко това… А само преди няколко часа ми се струваше, че никога вече няма да съм щастлив.

— Най-интересното от всичко това е — промърмори комендантът, — че на Запад нас ни обвиняват, че сме били безчовечни.

— Наистина, наистина — вметна Янчи, — но на Запад поне не тъпчат жертвите си с актедрон и мескалин.

— Какво? Какво е това? — погледна Дженингс към Янчи. — Кой е натъпкан целия с…

— Нас ни натъпкаха — прекъсна го Янчи благо, — готвят ни справедлив, безпристрастен съд и сетне на сутринта разстрел, но преди това ще ни подложат на съвременен вариант за изтръгване на признания и пречупване, както са го правили някога на колелото за изтезания.

Дженингс изгледа Янчи, после Рейнолдс и постепенно изразът на недоумение и учудване върху лицето му се смени с ужас. Той се изправи и изгледа коменданта.

— Това истина ли е? Имам предвид казаното от този човек. Комендантът сви рамене: — Той преувеличава, разбира се, но…

— Значи истина е — гласът на Дженингс прозвуча твърдо. — Господин Рейнолдс, добре е, че разказахте за жена ми. Да използвате повече това, като средство да ме привлечете да се върна, е излишно. За съжаление едва сега започвам да виждам някои неща, а други никога няма да видя отново.

— Съпругата ли… — думите на Янчи прозвучаха повече като твърдение, отколкото като въпрос.

— Съпругата — потвърди Дженингс, — а също и момчето.

— Ще ги видите отново — каза Янчи спокойно и уверено. Толкова спокойни и уверени бяха думите му, толкова непоклатима категоричност имаше в тона, с който ги изрече, че останалите го загледаха убедени едва ли не, че той знае нещо, което крие от тях, или съмняващи се, че той не е на себе си, щом говори така. — Ще ги видите отново, обещавам ви го, доктор Дженингс.

Възрастният човек го гледаше, но надеждата бавно помръкна в очите му.

— Вие сте много любезен, много добър, приятелю. Религиозната вяра е наистина опора…

— На този свят — прекъсна го Янчи. — Съвсем скоро ще се убедите…

— Водете ги нататък — нареди комендантът строго. — Те скоро ще полудеят.

* * *

Майкъл Рейнолдс полудяваше, бавно и неизбежно полудяваше. Най-страшното бе, че той го съзнаваше. След последната усилена инжекция веднага ги бяха вързали за столовете в подземната килия. Не можеха да направят нищо, за да се преборят с началото на тази безпощадна лудост. Колкото повече и се противопоставяше, колкото повече решително се бореше да не обръща внимание на симптомите, толкова повече болките и мъчителният стрес се загнездваха в мозъка и в тялото му и все по-остро напомняха за симптомите. Дълбоко, сякаш в сърцевината на мозъка, чегъртаха някакви демонски нокти, ноктите на вкараното химическо вещество, които разкъсваха и разпиляваха мислите и съзнанието му.

Рейнолдс беше привързан здраво с ремъци през ръцете и през кръста за някакъв стол с висока облегалка. Какво не би дал, какво не би направил, за да се освободи от менгемето на тези ужасни ремъци, а и от страшните окови! Какво не опитва: мяташе се към пода или към стената; извиваше тялото си и се гърчеше по всякакъв начин; свиваше и опъваше, отпускаше и стягаше до изнемога всеки мускул на тялото си; опитваше всичко, за да облекчи непоносимия сърбеж и застрашително усилващото се вътрешно напрежение, причинено от изопнатите му и разтреперани до краен предел нерви. Мислеше си, че всичко, което изпитва в момента, прилича поразително на древното китайско мъчение — гъделичкане по стъпалата, но със стократно по-силно и смазващо въздействие. Вместо перце изобретателите мъчители бяха приложили актедрон. От действието му сякаш хиляди остри игли пробождаха тялото на Рейнолдс и докосваха не, забиваха се в напълно оголените нервни окончания. Искаше му се да пищи, изпадаше в безумна, неистова ярост, повдигаше му се, чувстваше, че във вътрешностите му сякаш се е загнездило гнездо от оси, които някой беше разбутал и разлютил. Хиляди бръмчащи криле се удряха в стените на стомаха му… Затрудняваше се да диша и все по-често и по-често гърлото му се свиваше по ужасяващ начин; давеше се за всяка глътка въздух, заля го вълна на безнадеждност и паника. Почувства, че се задушава напълно, но в последния миг успя да напрегне волята си и да си поеме дъх, за да изпълни жадните си за въздух дробове. Най-страшното бе в главата му, в мозъка му. Там цареше бъркотия. Сякаш забулено в мрак, който непрекъснато се сгъстява, замъгленото му съзнание все повече губеше връзката си с реалността. С цялото си същество Рейнолдс правеше отчаяни опити да съедини и слепи късчетата на разбития си от актедрона и мескалина разсъдък. Пулсиращата болка в тила се усилваше непоносимо, сякаш някой стягаше главата му с менгеме. Очите нетърпимо го боляха, готови да изскочат от орбитите си. Започна да чува гласове. Да, те го викаха и идваха до него от някъде много далече. Колкото и да се насилваше, не успяваше да различи нито посланието им, нито кой го вика. И когато последните следи на разсъдъка му се стопиха в безпомощното му и безполезно старание да запази съзнанието си, Рейнолдс потъна в мрак. Престана да чувства какво става наоколо, тъмният саван на безумието го покри изцяло и сякаш безвъзвратно с тежките си, задушаващи гънки.

Все пак гласовете достигнаха до Рейнолдс — дори в черната бездна на забравата го достигнаха. Не бяха много, всъщност беше само един глас, като че ли някой го викаше и му говореше нещо неразбрано. По-скоро това бе някакво мърморене, което ту кънтеше, ту заглъхваше в тъмните ъгли на съзнанието му. Този глас, който го викаше, настойчиво и постепенно проникна през гънките на безумството с такава отчаяна упоритост, че който и да е, дори да бе на границата на живота, не би могъл да я пренебрегне. Безгранично настоятелен, гласът звучеше отново и отново, все по-силно и по-силно, докато стигна дълбоко в мрачната бездна на съзнанието на Рейнолдс, за да повдигне леко едно ъгълче от пелената, която го забулваше. Той постепенно разпозна гласа. Това беше добре познат глас. Разпознаваше го, въпреки че звучеше съвсем необичайно. Рейнолдс смътно разбираше, че това е гласът на Янчи, Янчи го викаше отново и отново.

— Изправи главата си! За бога, дръж главата си изправена! Дръж главата си… изпра… вена…! Не се отпускай! — Гласът го зовеше неспирно като несвързана, безумна литания.^[1]

Бавно и тромаво, инч след инч, с отчаяни усилия, все едно, че се опитваше да издигне огромна тежест, Рейнолдс повдигна глава от гърдите си. Очите му все още бяха затворени, сякаш залепнали. С нечовешко напрежение, под въздействието на гласа, той успя да облегне главата си на високата облегалка на стола. В това положение Рейнолдс остана дълго, бореше се за всяка глътка въздух, като бегач на дълги разстояния в края на изтощителното състезание, но все не успяваше да се съсредоточи и да събере сили. Омаломощен от неимоверния напън да повдигне главата си, той не можа да я задържи и тя започна да клюмва отново. — Дръж си главата изправена! Казах ти, изправи се! — Гласът прозвуча силно и остро като команда и Рейнолдс постепенно осъзна, ясно и безпогрешно, че Янчи е, който го вика. Заповедният му глас проникваше в неговото помътено съзнание и го подчиняваше. Безспорно това беше същата онази фантастична сила на волята, която бе спасила Янчи от Колима и му беше помогнала да са измъкне жив от безбрежната сибирска пустош.

— Изправи глава, казах ти! Да, така е по-добре, не се отпускай! Дръж се! А сега очите! Отвори очи и ме погледни!

Рейнолдс с мъка отвори очи и погледна към Янчи. Сякаш някой беше спуснал пред взора му тежка оловна завеса. Усилията, които употреби да погледне, бяха големи, но накрая успя да отвори очи, без да може да фокусира погледа си, за да проникне през мрака, царящ в килията.

Първоначално не можеше да съзре нищо определено, помисли, че ослепява, имаше само някакви тъмни сенки, някакви мъгливи изпарения, които се стелеха и играеха пред очите му. Бързо осъзна, че това наистина е пара, която се издигаше от каменния под, покрит с топла вода; цялата килия беше осеяна с тръби, през които проникваха кълбета пара. Горещите изпарения, които изпълваха пространството, и непоносимата влага, също като в турска баня, изглежда бяха част от обработката.

Сега Рейнолдс можеше да види Янчи. Виждаше го сякаш през мътно, заскрежено стъкло, но го виждаше. Беше на около осем фута разстояние от него, привързан здраво към стола, еднакъв с неговия, виждаше главата му, която непрестанно се мяташе ту наляво, ту надясно. Челюстите му работеха безспир — говореше нещо неразбрано, отваряше и затваряше устата си. Ръцете му, здраво стегнати за страничните облегалки на стола, не можеха да помръднат, но дланите му се свиваха и разтваряха конвулсивно. Очевидно Янчи правеше отчаяни усилия да уталожи поне отчасти натрупаното напрежение, породено от възбудената му до краен предел нервна система.

— Не се отпускай, Мехаил, не позволявай да изпаднеш в безсъзнание — викна му Янчи разтревожено.

Споменаването на собственото му име порази Рейнолдс, въпреки окаяното му положение. Янчи никога не се бе обръщал към него по име. Произнесе го точно така, както го произнасяше и дъщеря му.

— Дръж очите си отворени, за бога, прави каквото и да е, само не позволявай да ти се размъти главата и да се откъснеш от действителността, да изпаднеш в забрава, опитай се да превъзмогнеш кризата от действието на тези проклети вещества. Ако я преодолееш, може би не всичко ще е загубено. Не се отпускай! — извика Янчи отчаяно, защото забеляза как погледът на Рейнолдс отново гасне, как клепките му натежават и очите му се затварят. Стреснат от вика, Рейнолдс отново отвори очи. Този път усилията да го направи бяха значително по-малки.

— Точно така, точно така! — гласът на Янчи вече се чуваше по-ясно и по-отчетливо. — Преди малко и аз бях в същото положение. Отпуснеш ли се и се предадеш, няма възстановяване, само се дръж, момчето ми, само се дръж! Чувствам, че още малко и действието ще е преминало.

Рейнолдс също можеше да усети, че жестоката хватка на химическите вещества, с които го бяха натъпкали, се разхлабва. Той все още изпитваше същия порив на лудостта да го разкъсва, усещаше спазмите, които разтърсваха всеки мускул на тялото му, но главата му се беше прояснила и болката в очите бе започнала да гасне. Янчи му беше говорил през цялото време, беше го окуражавал, беше го разсейвал. Постепенно крайниците му престанаха да треперят и се успокоиха. Но сега, изведнъж, въпреки тропическата горещина в помещението, Рейнолдс почувства, че го завладява студ, усети нов, неудържим пристъп на треска, която го разтърси от главата до петите. После тръпките отслабнаха и преминаха. Обля се в пот и почувства, че му прилошава от влагата и нетърпимата горещина, която се увеличаваше с всеки изминал момент. Рейнолдс отново беше на прага на колапс, но този път в главата му беше прояснено. Точно тогава вратата на килията се отвори шумно и пазачите, обути в гумени ботуши, влязоха и зашляпаха във водата, която покриваше каменния под. За броени секунди ги освободиха от ремъците, с които бяха привързани към столовете, и ги поведоха незабаво навън през отворената врата, където беше чистият, леден въздух. За пръв път в живота си Рейнолдс разбра какъв е вкусът на водата за човек, който умира от жажда в пустинята.

Пред себе си той виждаше Янчи как сгъва рамене, за да отмахне ръцете на пазачите, които се опитваха да го подкрепят от двете му страни. Той изглеждаше като прекарал продължителен, опустошителен пристъп на треска. Така се чувстваше и Рейнолдс. Той също залиташе, но когато усети нечии ръце да го подкрепят, отскубна се, съвзе се, изправи се и последва Янчи навън, на двора, затрупан със сняг. В пронизващия студ Рейнолдс тръгна изправен и с високо вдигната глава.

Комендантът ги чакаше. Очите му се свиха недоверчиво, когато ги видя да излизат на двора и да вървят сами към него. За миг той се почувства объркан и думите, които беше готов да изрече, увиснаха на устните му неизказани. Въпреки изненадата, бързо се съвзе и, вместо дълбокото учудване, успя да надене на лицето си професионалната маска.

— Откровено казано, господа, ако някой колега медик ми докладваше за вашия случай, щях да го нарека лъжец. Наистина не бих повярвал, не бих могъл да го повярвам. Приемете сега въпроса ми като проява на клиничен интерес — какво чувствате?

— Студ, краката ми замръзват, може би вие не го забелязвате, но те са вир вода, бяхме принудени да стоим във водата през последните два часа. — Докато говореше, Рейнолдс се облегна нехайно до стената. Не толкова, защото с това държане изразяваше чувствата си, а защото усещаше, че без нейната подкрепа ще припадне на снега. Не само стената го поддържаше, окуражаваше го най-вече одобрителният блясък в очите на Янчи, той му даваше сили.

— Всяко нещо с времето си, периодичната смяна на температурата е част от… обработката — обясни комендантът. — Поздравявам ви, господа, всичко това обещава да бъде един случай от изключителен научен интерес. — Той се обърна към един от пазачите: — Поставете часовник в килията, така че и двамата да могат да го виждат, следващата инжекция актедрон ще бъде…, чакайте да видим, сега е пладне, инжекцията да се направи точно в 2 часа след обед. Не трябва да ги държим в прекалена неизвестност и напрежение.

Десетина минути по-късно, задъхан от рязката промяна на задушаващата горещина на килията след студа под нулата на двора, Рейнолдс погледна тракащия часовник, сетне извърна очи към Янчи:

— Той не би пропуснал и най-малката възможност да приложи най-изтънчени мъчения, нали?

— Ако те чуе, ще се ужаси, истински ще се ужаси от споменаването на думата „мъчение“ — каза Янчи сериозно. — За себе си комендантът мисли само като за учен, който провежда експеримент. Единственото, което желае, е да получи максимално добър резултат от гледна точка на опита, който провежда. Той, разбира се, е почти луд, обладан от сляпата ненормалност на всеки фанатик. Ще бъде шокиран, ако чуе онова, което казваш.

— Луд? — изруга Рейнолдс. — Той е един безчовечен демон. Кажи ми, Янчи, и този вид хора ли наричаш братя? Все още ли вярваш, че във всеки човек има нещо добро?

— Безчовечен демон? — промърмори Янчи. — Добре, да приемем, че е така, но в същото време нека не забравяме, че безчовечността няма граници, не е ограничена нито във времето, нито в пространството. Ти знаеш за изключителната суровост, с която руснаците правят своите разследвания при политическите си противници. В същото време един Господ знае колко хиляди унгарци са били екзекутирани или мъчени, докато смъртта дойде за тях като избавление от техните сънародници, също унгарци. Чешката тайна полиция е достоен партньор на НКВД. Полската полиция пък, формирана почти изцяло от поляци, е отговорна за още по-жестоки зверства, каквито дори и руснаците не са сънували.

— По-страшни и от зверствата във Виница ли?

Янчи го изгледа продължително и леко учудено, след това прекара опакото на ръката през челото си, за да изтрие потта, която беше избила.

— Виница… — той повдигна ръка и направи неопределен жест, после се загледа разсеяно в мрака, който се сгъстяваше в ъгъла на килията. Доста време остана така замислен, после каза:

— Защо споменаваш за Виница, момчето ми?

— Не знам, Юлия ми разказа, може би не трябваше да повдигам този въпрос. Съжалявам, Янчи, забрави го.

— Няма защо да се извиняваш. Аз самият никога няма да я забравя — Янчи отново се замисли, след това бавно продължи, сякаш всичко беше отново пред очите му. — Аз никога няма да забравя Виница. Беше 1943 година. Тогава бях с германците. Трябваше да разкопаем една овощна градина близо до Главната квартира, където се е помещавал НКВД. Градината имаше висока ограда, там намерихме масов гроб с около 10000 трупа. Между тях бяха майка ми, сестра ми, другата ми дъщеря, по-голяма от Юлия, и единственият ми син. Дъщеря ми и синът ми бяха горени живи. Не е лесно да се говори за тези неща…

В следващите минути мрачната, гореща като пещ килия в подземията на Сархааза сякаш престана да съществува за Рейнолдс. Той забрави ужасните мъки, на които бе подложен, престана да разсъждава за международния скандал, който съдът щеше да предизвика — мисъл, която го преследваше непрестанно и не му даваше спокойствие; забрави дори за човека, който имаше за цел да ги унищожи психически; не чуваше даже тракането на часовника.

 

 

Мислите му бяха заети само с човека, който сега спокойно седеше срещу него. Той можеше да мисли само за ужасната му история, за страшния шок, последвал вероятно от разкритията, които навремето е направил, за чудото, че все още е успял да запази здрав разсъдъка си и да продължи да е все така мъдър, миролюбив и внимателен, какъвто е. Беше загубил толкова много близки и обичани хора, онези, които е обичал най-много и за които всъщност е живеел, и след всичко това беше в състояние да нарече убийците им свои братя… Рейнолдс погледна към Янчи и за сетен път се убеди, че дори не е започнал да разбира този удивителен мъж. Беше почти сигурен, че никога не ще успее да го разбере.

— Никак не е трудно човек да прочете мислите ти, приятелю — каза Янчи внимателно. — Аз загубих толкова много от онези, които обичах, а с времето почти загубих и благоразумието си. Графа, ще ти разкажа историята му някой ден, е загубил още повече. Аз поне все още имам Юлия и дълбоко в сърцето си вярвам, че имам и моята съпруга, а той е загубил всичко на този свят. Ние и двамата сме наясно, че това беше едно кръвопролитие и насилие, което покоси и отнесе от нас любимите ни хора. Но ние също така знаем, че дори да проливаме кръв от днес, та чак до вечността, няма да можем да ги върнем обратно. Отмъщението е за лудите на тази земя. Но то не може да създаде нищо друго, освен един свят, в който кръвопролития и насилия ще продължават да отнасят любимите ни хора. Може би си заслужава да се живее само за един по-добър свят, към който да се стремим и на който да посветим усилията си. Аз съм един обикновен човек и не мога да си представя нещо друго по-добро — той поспря и се усмихна. — Е, хайде, ние сега говорим за безчовечността изобщо. Нека да не забравяме особеното място, в което се намираме в момента.

— Не, не! — Рейнолдс поклати енергично глава. — По-добре е в момента да забравим за мястото, в което сме.

— Ето защо хората казват — да забравим, да не мислим — мислите са толкова ужасни, че трудно се понасят, нека не товарим сърцата, умовете и съзнанието си с излишни отрицателни чувства. Доброто, което е в нас, доброто, което е във всеки човек, ще ни накара да направим нещо, за да застанем срещу злото. Иначе не бихме могли да сторим нищо, защото дори не знаем откъде да започнем или как да започнем. Ще сме безсилни, ако не смятаме, че злото е навсякъде из нашия страдащ свят.

— Споменах за унгарците, поляците и чехите, а защо да не спомена за България и Румъния, където е имало нечувани зверства, за които светът не знае и може би никога няма да узнае. Мога да спомена още за седемте милиона бездомни емигранти в Корея. За всичко това с една дума може да се каже: това е комунизъм и, ако го кажеш, ще бъдеш съвсем прав, момчето ми.

Но същевременно какво ще кажеш, ако ти напомня за жестокостите на фалангистите в Испания, за Бухенвалд и Белзен, за газовите камери в Аушвиц, за японските затворнически лагери на смъртта? А това не се е случило отдавна. Разбира се, може би имаш готов отговор. Всичките тези ужасии са се ширели при тоталитарни режими, но аз ще ти кажа, че безчовечността няма граници във времето. Върни се два века назад, върни се към дните, когато двете големи държави — защитници на демокрацията днес, не са били така зрели, както сега. Върни се към дните, когато англичаните са изграждали своята империя — най-безпощадната колонизация, каквато светът някога е виждал; върни се в дните, когато те са товарели робите си, натъпкани като сардели в корабите, за да пресекат океана за Америка; спомни си и за самите американци, които са унищожили толкова индианци или са ги изгонили от собствените им земи. Ако помислиш за всичко това, какво ще кажеш, момчето ми?

Отговорът ще дойде от само себе си: тогава сме били млади — продължи Янчи. — Ето сега и руснаците са млади днес, но дори и в нашия XX век се случват неща, за които, уважавани иначе по света хора, би трябвало да се срамуват. Спомни си Ялта, Михаил. Спомни си съглашението между Сталин и Рузвелт и за последвалото голямо преселение на хора от Изток, които бягат на Запад.

— Спомням си…

— Спомняш си, но ти не си го видял с очите си, а ние двамата с Графа сме го преживели и никога няма да го забравим. Това са хилядите руснаци, естонци, латвийци, литовци, насила прогонени от родните си места, защото знаят, че там не ги очаква нищо друго освен смърт. Не си видял онова, което сме видели ние: хиляди полудели от страх, които като удавник за сламка, се хващат за всяка възможност, която им се открива, само и само да се избавят от безкрайния ужас. Самоубиват се с джобните си ножчета, хвърлят се под колелата на влака, прерязват гърлата си с ръждивите, похабени ножчета за бръснене. Готови са на всичко. Готови са да понесат и най-голямото страдание и дори да ликвидират себе си, само и само да не попаднат в концентрационните лагери, където ги очакват унижения, непоносими мъчения и накрая жестока, насилствена смърт. Ние видяхме всичко това, видяхме как товарят хилядите нещастници като животни във вагоните, просто защото не бяха успели да сложат край на живота си, който вече не струваше и пукната пара. Откарваха ги в чужбина във вагони за добитък и се отнасяха с тях като с говеда, подкарваха ги с английски и американски щикове… Да оставим това — кой на този свят е безгрешен…

Янчи разтърси глава, за да паднат капчиците пот, които бяха избили по лицето му от растящата влага на въздуха в килията. И двамата с Рейнолдс бяха започнали да се задъхват от горещината, бореха се за всяка глътка въздух, но не се предаваха. Но Янчи още не беше завършил, затова продължи:

— Мога да отида и по-нататък, момчето ми, с примера на твоята собствена страна и на страната, която днес счита себе си за световен пазител на демокрацията — Америка. Мога да разкажа за нетърпимостта и жестокостите, които са съпътствали обединяването на Америка, за възникването на Ку-клукс-клан, за Англия, която някога се е смятала твърдо, но погрешно, за нещо по-горе и повече от Америка по въпросите за расовата търпимост. Какъв е смисълът обаче да се напомня всичко това? Страната ти е достатъчно могъща и уверена в силите си, за да позволи някой да и държи сметка за собствената и нетърпимост към малцинствата. Това, което искам да подчертая още веднъж е, че жестокостта, омразата и нетърпимостта не са монопол в частност на никоя раса, вяра и време. Те са с нас откакто свят светува и ще бъдат, докато ни има нас, хората, в която и да е страна на света. Има достатъчно зли и проклети садисти и в Лондон, и в Ню Йорк, и в Москва. Западната демокрация обаче ограничава техните прояви и изстъпления и не позволява на изметта на обществото да изскочи нагоре. Тук, у нас, е малко по-друго. Политическата ни система, която може да просъществува само чрез репресии, съвсем естествено има своята сипна полиция. Създадена на законна основа, тя обаче е с вродено свойствено и беззаконие, произвол и краен деспотизъм. Такава сила като полицията е златна жила за утайката на обществото. Първоначално отрепките се присламчват към нея, а после вземат връх и владеят страната. Благодарение на свързаните с нея случайни елементи тя се превръща в чудовищна машина, а Франкенщайн, който я е създал, става неин роб.

— Никой ли не е в състояние да унищожи чудовището?

— Това е многоглава хидра, която се самовъзстановява непрекъснато, никой не може да я унищожи. Никой не може да унищожи и Франкенщайн, който първоначално я е създал. Това е системата, веруюто, чрез което Франкенщайн живее. Нея трябва да разрушим и най-сигурният начин за това е да премахнем необходимостта от съществуванието й. Злото не може да съществува в празно пространство. Аз вече ти разказах защо съществува.

Янчи се усмихна печално и продължи:

— Това беше преди три дни, но сякаш оттогава са минали три години.

— Страхувам се, че спомените ми и мислите ми за полицията не са от най-благоприятните в този момент — каза Рейнолдс. Той се загледа към капчиците пот, които се стичаха от челото му и цопваха във водата, покрила каменния под.

— Не ти ли се струва, че нашите приятели имат намерение да ни стопят?

— Изглежда, че е точно така, но се страхувам, че за това, което току-що ти разказах, говорих много и не навреме. Ти не започна ли да чувстваш поне малко благоразположение към нашия ужасен комендант?

— Не!

— Е добре — Янчи въздъхна философски, — като разбирам причините за лавината от неприязън, предполагам, че към нея се прибавя още нещо, заради което сме приковани тук. — Янчи прекъсна и посочи с глава към вратата: — Страхувам се — прошушна той, че нашето уединение ще бъде нарушено отново.

Пазачите влязоха, отвързаха ги, грубо ги изправиха на крака и ги блъснаха навън през вратата по стълбите, накараха ги да пресекат двора като ги побутваха, без да кажат нито дума. Пазачът, който водеше групата, почука на вратата на коменданта, изчака за отговор да влезе, след това разтвори широко вратата и пропусна затворниците да минат пред него. Комендантът не беше сам. Рейнолдс веднага позна човека, който беше при него — полковник Йосиф Хидас — заместник шефа на тайната полиция. Хидас стана прав, когато влязоха, и пристъпи към Рейнолдс, който стоеше изправен насред стаята и се опитваше да спре тракането на зъбите си и треперенето на тялото. Дори без дрога внезапната промяна на температурата от горещо в адски студено бе започнала да действа странно обезсилващо. Хидас се засмя предизвикателно, като застана пред него.

— Е, капитан Рейнолдс, срещаме се отново, да направим равносметка. Страхувам се, че обстоятелствата този път не са така благоприятни за вас. Това ми напомня, че ще ви е приятно да чуете за вашия приятел Коко. Той вече е здрав и се върна на работа, макар че все още лошо понакуцва.

— Неприятно ми е да го чуя — каза Райнолдс сухо, — нима толкова лошо съм го ударил?

Хидас повдигна вежди в недоумение и обърна глава, за да погледне коменданта.

— Подложихте ли ги на пълна обработка тази сутрин?

— Разбира се, полковник. Особена висока степен на устойчивост — нещо като клинично предизвикателство, доколкото разбирам, но до среднощ непременно ще проговорят.

— Естествено, сигурен съм, че ще е така. — Хидас се обърна отново към Рейнолдс: — Вас ще ви съдят в четвъртък. Съобщението, че са ви заловили и ще ви съдят ще се появи утре. Ще представим незабавно визи и превъзходен хотел за всеки западен журналист, който пожелае да присъства.

— Ще има толкова журналисти, че няма да останат места за други — промърмори Рейнолдс.

— Това ще бъде добре дошло за нас… Както и да е, но вие в сравнение с другия ме интересувате къде-къде по-малко. За него много по-бързо ще устроим съд, който няма да е толкова публичен. — Хидас направи няколко крачки и застана пред Янчи. — В този момент аз постигам онова, което, честно казано, се е превърнало в най-голяма амбиция в живота ми — да срещна при подходящи обстоятелства човека, който ми причини най-много неприятности, най-много беди и безсънни нощи, отколкото всички останали, с които съм имал работа, взети заедно, имам предвид врагове на държавата, които съм срещал някога. Да, аз го допускам. Цели седем години вече почти непрекъснато пътищата ни се пресичаха. Защитавахте и успявахте да измъкнете насила от ръцете ни стотици предатели и врагове на комунизма. Намесвахте се и нарушавахте законите на правдата. През последните осем месеца от дейността ви, подпомогнати от нещастния, но изключителен майор Ховарт, започнахте да ставате съвсем непоносим, но на всяко нещо идва краят, вашият също. Очаквам с нетърпение да проговорите… Вашето име, приятелю?

— Янчи. Това е единственото име, което имам.

— Разбира се! Не съм и очаквал друго — Хидас прекъсна по средата на думите си, очите му се разшириха, пребледня, сякаш кръвта се оттегли от лицето му, отстъпи крачка назад, след това още една.

— Какво казахте, че е името ви? — гласът му сега беше прегракнал и почти беззвучен. Рейнолдс го погледна с удивление.

— Янчи, само Янчи.

Преминаха може би десетина секунди в тягостно мълчание и всички наблюдаваха полковника. Хидас облиза устни и каза дрезгаво:

— Обърни се.

Янчи се обърна и Хидас сведе поглед надолу, към окованите му с белезници ръце. Можеше да се чуе учестеното му хрипкаво дишане, а Янчи по собствено усмотрение се обърна отново с лице към него.

— Ти си мъртъв! — Гласът на Хидас сега беше повече шепот, а лицето му побеляло като платно от шока, който преживяваше. — Ти умря преди две години, веднага след като отведохме жена ти.

— Съвсем не съм умрял, драги ми Хидас — прекъсна го Янчи, — умря друг човек. Имаше много самоубийства по онова време, когато вашите кафяви камионетки бяха така заети. Ние само подбрахме един от онези, които приличаха на мен по конструкция, закарахме го до нашата квартира, преобразихме го, боядисахме ръцете му доста добре, за да заблудят всеки, освен лекарите. Майор Ховарт, както вие вероятно се досещате, е гениален в преобразяването. — Янчи сви рамене — Беше неприятна работа да обезобразяваме човека, но той вече беше мъртъв, а жена ми жива и ние мислехме, че може би ще я оставите да живее, ако разберете, че аз вече съм на другия свят.

— Разбирам, естествено разбирам — полковник Хидас бе успял да се съвземе, но не можеше да скрие вълнението в гласа си. — Не е чудно, че толкова дълго ни заблуждавахте, не е чудно, че не успяхме да разгромим организацията ви. Само да знаех, ех, само да знаех! Но всъщност имам привилегията да сте мой противник.

— Полковник Хидас! — гласът на коменданта прозвуча умолително. — Кой е този човек?

— Човек, когото уви, никога няма да съдим в Будапеща, това ще стане в Киев, може би в Москва, но никога в Будапеща. Коменданте, нека да ви го представя, това е генерал-майор Алексей Илюрин, вторият след генерал Власов в командването на украинската национална армия.

— Илюрин! — Комендантът се опули: — Илюрин! Тук, в моята стая? Това е невъзможно!

— Така е, познавам го, има един единствен човек на този свят с ръце като тези! Не е проговорил още, нали? Но ще проговори, трябва да имаме готово пълното му признание преди да тръгне към Русия. — Хидас погледна часовника си. — Толкова много трябва да се направи, коменданте, и толкова малко време има за това. Колата ми веднага! Наглеждай добре моя приятел, докато се върна, ще дойда отново след два, най-много след три часа. Илюрин? За бога, Илюрин!

Когато ги отведоха отново в подземната килия с дебели каменни стени, Янчи и Рейнолдс нямаха какво много да си кажат, дори обичайният оптимизъм изглежда беше напуснал Янчи, но лицето му беше безгрижно, както обикновено. Рейнолдс знаеше, че всичко е отишло по дяволите. За Янчи много повече, отколкото за него — последната карта бе изиграна. Има, помисли той, нещо трагично, което не може да се опише в човека, седнал спокойно срещу него. Един гигант, стъпкан в прахта, но спокоен и безстрашен.

Загледан в него, Рейнолдс беше почти доволен, че самият той също щеше да умре. Той не можеше да не съзнава горчивата ирония на смелостта си, защото мислите му бяха породени не толкова от кураж, колкото от страх. Поради предстоящата им смърт, той нямаше да може повече да срещне дъщерята на Янчи. Много, много повече го измъчваше мисълта за онова, което неизбежно щеше да и се случи, след като Графа, Янчи и самият него нямаше да ги има. Но едва нахлули тези мисли, той ги пропъди енергично и решително от главата си. Ако някога настъпи времето, когато не трябва да позволи слабостта да докосне съзнанието му, то беше точно сега. Дори да прикриваше със смях или тъга подвижното си деликатно лице, Рейнолдс съзнаваше, че пред него се бе разкрил един единствен път, пътят на отчаянието…

Парата съскаше през тръбите в стената, влагата се разпростираше в килията и температурата растеше постепенно: 120, 130,140. Телата им бяха пропити от пот, очите им се заслепяваха от нея, едва дишаха нажежения въздух, на два или три пъти Рейнолдс загубваше съзнание и, ако не бе завързан здраво за стола, щеше да се строполи направо във водата.

Точно когато Рейнолдс се съвземаше от поредния припадък, почувства разхлабваното на връзките и, преди още да разбере какво точно става, пазачите го изведоха заедно с Янчи отново, за трети път тази сутрин, на режещия студ на двора. Рейнолдс усещаше как му се вие свят и се клатушкаше като пиян, когато стъпи на снега. Тялото му се тресеше. Янчи беше в същото положение, почти го влачеха. Въпреки мъглата, която се стелеше в съзнанието му, Рейнолдс си спомни нещо и погледна часовника си — беше точно два часа. Видя, че Янчи гледа към него и долови беглия жест, с който показваше, че е наясно какво ги очаква. Беше точно 2 часа и комендантът, точен, какъвто беше, щеше да изпълни заканата си. Очакваше ги в кабинета си заедно със спринцовките и кафето, мескалина и актедрона. Очакваше ги, верен на заканата си, да ги прати отвъд ръба на лудостта.

Комендантът наистина ги очакваше, но не беше сам. Първия човек, когото Рейнолдс видя, щом прекрачи прага на кабинета, беше човек от охраната, после още двама от тайната полиция, след това огромния Коко, загледан злобно в него, с широка отблъскваща усмивка, изписана на грубото му, животинско лице. После, най-накрая, видя гърба на човек, облегнат небрежно на прозоречната рамка, който пушеше черни руски папироси със смачкан мундщук. Когато мъжът се обърна, Рейнолдс видя, че това беше Графа.