Алистър Маклейн
Последната граница (4)

4

С неизбежното цигаре, стиснато между зъбите и поредната неизменна руска цигара в него, Графа вдигна въпросително вежди при резкия, отчетлив звън на звънеца. Той задържа копчето натиснато, докато някакво неугледно, малко човече, небръснато и само по риза, не се показа от тясното ъгълче зад рецепцията на хотела, приспособено за почивка на нощния портиер. Той беше сънен и още търкаше зачервените си очи. Графа го изгледа с неодобрение и досада.

— Нощните портиери спят през деня — каза той като измерваше с очи човечето, смалило се още повече. В гласа му прозираше смразяваща нотка. — Управителят тук ли е? Казвай, приятелю!

— Управителят? По това време? — Нощният портиер го изгледа вече със зле прикрито високомерие и посочи най-демонстративно часовника, закачен на стената зад него. После отмести изучаващ поглед към Графа, облечен в сив костюм, за да не бие на очи, и сив балтон, реглан. На портиера му бяха нужни секунди, за да огледа новодошлите и очевидно реши да смени тона си. — Управителят спи, елате утре сутринта.

Веднага последва звук от скъсване на плат и вопъл от болка. Графа беше докопал с дясната си ръка портиера. Беше го сграбчил за ризата, която не бе издържала. Вдигнат с лекота във въздуха и проснат върху плота на рецепцията, портиерът пулеше очи от изненада. В тях се четеше панически страх.

Като по някакво чудо в свободната ръка на Графа се появи портфейла му с полицейската карта в него. Без да бърза особено, той доближи картата до очите на подплашеното човече. Като се увери, че я е видяло, разтвори дясната си ръка и го отпусна. Портиерът залитна, опита се да запази равновесие, но не успя, разпери ръце и се стовари върху полицата с прегради за писма, която беше зад гърба му.

— Съжалявам, другарю, ужасно съжалявам — заговори угоднически портиерът като облизваше изсъхналите си устни. Неволно чупеше пръсти, за да скрие вълнението си и заекна: — Аз… аз… не можех да знам…

— Някой друг ли очакваше да се яви по това време на денонощието? — попита Графа вече малко по-меко, но настойчиво.

— Никой, другарю, никой! Наистина никой! Нали вече бяхте тук преди двайсетина минути.

— Да съм бил тук? — Графа вдигна вежди и гласът му издаде учудване, което още повече подплаши заекващия.

— Не, не разбира се, не вие, вашите хора. Аз имам предвид, че… те дойдоха…

— Зная, приятелю, аз ги изпратих — размаха ръка Графа, сякаш да го отпъди и да му попречи да каже нещо излишно. Портиерът пресече бързо фоайето. Рейнолдс стана от пейката до стената, където бе седнал, и прекоси помещението.

— Цяло представление, дори малко ме изплашихте — каза Рейнолдс.

— Такава е практиката — рече скромно Графа, — трябва да си поддържам репутацията. В такива случаи не бива да ги оставяш да гъкнат. Това не вреди, не е зле да ги постресне човек. Чухте ли го как се обръща към мен? „Другарю!“. Същински глупак… Сигурно го чухте какво каза.

— Да, очевидно вашите хора не си губят времето.

— Те са достатъчно експедитивни по свой начин, лишен от всякакво въображение — подчерта Графа. Обиколили са повече от хотелите в града тази нощ. Имат малка вероятност за успех разбира се, но все пак не могат да я пребрегнат. Вашето положение сега е двойно осигурено, тук ще сте многократно по-сигурен за безопасността си, отколкото в дома на Янчи.

Рейнолдс кимна в знак на съгласие, но не каза нищо.

Час и половина бе изминал, откакто Янчи се бе съгласил да му помогне. Заедно с Графа те бяха решили, че веднага трябва да напусне къщата. Беше твърде неудобно и много опасно, ако останеше. Неудобството бе в изолираността на дома и то в място, отдалечено от пътя. Ако тук се появеше непознат в кой да е час на денонощието, а Рейнолдс щеше да бъде принуден все някога да излезе, това щеше да привлече нечие внимание. Освен това къщата беше твърде отдалечена от центъра на града, от големите хотели в Поща, където можеше да се очаква, че ще бъде настанен Дженингс. А най-голямото неудобство беше, че нямаше телефон и трудно щеше да се направи връзка, ако се наложеше.

Къщата беше може би и опасна, защото Янчи все повече се уверяваше, че е наблюдавана. През последните няколко дни Шандор и Имре бяха забелязали двама души поотделно, които се разхождат на отрсещната страна на улицата. Не беше правдоподобно да са случайни пешеходци, защото ги бяха видели повторно.

Както всеки голям град, където са разпорежда полицията, Будапеща имаше стотици платени информатори. Вероятно тези двамата събираха фактите си, за да потвърдят подозренията си, преди да се явят в полицията и да приберат кървавите си пари. Рейнолдс беше изненадан от небрежното, почти незаинтересовано отношение на Янчи към тази явна опасност. Графа бе обяснил нещата на Рейнолдс, докато пътуваха с мерцедеса по заснежените улици към хотела на брега на Дунава. Промяната на скривалищата им поради подозрителността на съседите бе толкова честа, че бяха почти привикнали. Янчи сякаш имаше някакво шесто чувство, за да надуши отдалече кога ще става опасно, и винаги се бяха измъквали навреме. „Неприятно е, беше казал Графа, но не е чак толкова неудобно.“ Знаеха десетина свърталища почти толкова удобни, имаха си и постоянно местонаходище или главна квартира някъде в страната, което знаеха Янчи, Юлия и той самият.

Мислите на Рейнолдс бяха прекъснати от шума на отваряща се врата. Той погледна към дъното на фоайето и видя някакъв забързан мъж, който го пресичаше, почти подтичвайки по паркета. Тропането на металните налчета на обувките му издаваше припряност и бързането му изглеждаше някак комично. Мъжът беше намъкнал сакото си над смачканата, набързо облечена риза. Тясното му лице изглеждаше бодро, но явно само си придаваше бодър вид, защото зад маската прозираха страх и безпокойство.

— Хиляди извинения, другарю, хиляди извинения — той стискаше ръцете си и кокалчетата му бяха побелели, сякаш го бе сполетяла голяма злочестина. После се обърна и погледна свирепо портиера, който пристъпваше бавно след него. — И аз съм сложил тук такъв недодялан глупак!

— Вие ли сте управителят? — прекъсна го Графа строго и с достойнство.

— Да, да, разбира се.

— Тогава отстранете глупака, искам да поговоря с вас поверително. — Изчака да си отиде портиерът, извади златната табакера, грижливо подбра цигара от нея, огледа я критично, напъха я с бавни, премерени движения в цигарето, извади кибрит и най-накрая запали. В това време управителят като наказан седеше пред него и наблюдаваше всяко движение.

„Чудесно представление“ — помисли Рейнолдс, без да влага каквото и да е чувство.

Управителят седеше като на тръни, беше напрегнат вътрешно, сякаш страхът му всеки момент щеше да избухне в истерия.

— Какво има, другарю? Нещо нередно ли е? — В старанието си да говори спокойно и уверено гласът му прозвуча силно и пискливо, а после спадна почти до шепот. — Ако по някакъв начин мога да помогна на тайната полиция, уверявам ви, че ще го направя с най-голямо старание.

— Ще отговаряш само на въпросите ми — каза бавно и натъртено Графа, без да повиши нито с нотка тона си. Управителят обаче сякаш се смаляваше пред очите му. Устните му бяха стиснати и побелели от страх. — Говорили сте с моя човек преди малко.

— Да, да, преди много малко, още не бях заспал.

— Само ще отговаряш на въпросите ми — повтори Графа твърдо. — Вярвам, че няма да го повтарям повече… Запитали са те дали нямате новопристигнал, някой току-що записан и са проверили регистъра. Те естествено са оставили описание на човека, който се издирва?

— Тука е, другарю — управителят потупа сакото си, където трябваше да е вътрешният му джоб.

— И са наредили да телефонирате незабавно, ако се появи някой, който прилича на описанието.

Управителят кимна с глава.

— Забрави това — заповяда Графа, — нещата се развиха по-бързо от очакваното. Имаме всички основания да вярваме, че човекът, когото търсим, или е дошъл тук, или хората, с които трябва да се свърже, вече живеят тук и във всички случаи той трябва да се появи през следващите двайсет и четири часа. — Графа пое дълбоко дим, задържа го, после го изпусна на тънка струйка като гледаше изпитателно управителя. — Това, което вече знаем със сигурност е, че през последните три месеца тук, във вашия хотел, сте дали четири пъти подслон на врагове на страната ни.

— Тук? В нашия хотел? — Управителят се бе разтреперан и побледнял като платно. — Кълна се в Бога, другарю!

— Господ? — Графа се почеса по темето. — Какъв господ? Чий господ?

Лицето на управителя беше посивяло като пепел. Какво да стори, добрият комунист никога не прави такива фатални грешки. Рейнолдс почти го съжаляваше, но знаеше какво преследва Графа — да го доведе в състояние на ужас, отстъпчивост и безразсъдно послушание. В момента това бе постигнато.

— Изплъзна ми се от езика, другарю — управителят отново заекваше, обзет от паника, краката и ръцете му явно трепереха, — уверявам ви, другарю.

— Не, нека аз те уверя — гласът на Графа прозвуча остро. — Още една такава грешка на езика и трябва да помислим дали не следва да отидеш на малко превъзпитание. Трябва да премахнем тези отживели буржоазни чувства, готовността ти да даваш подслон на хора, които са готови да унищожат родината ни, да и забият нож в гърба.

Управителят отвори уста, за да протестира, но устните му се движеха безгласно. Графа продължи и всяка негова дума звучеше сега като хладнокръвна, смъртоносна заплаха.

— Указанията ми ще бъдат да слушате, да слушате безусловно, ще те държа лично отговорен за всеки провал, където и да настъпи. Така е, приятелю, или ще слушате всичко каквото ви казвам и ще изпълнявате, или — на Черноморския канал.

— Ще направя всичко, всичко, което наредите! — управителят бе успял да възвърне гласа си. С ужаса изписан върху лицето му и с виновно прегърбените рамене той изглеждаше жалък, заслужаваше съжаление. Беше се хванал здраво за плота на рецепцията, за да може да се задържи на крака. — Всичко, другарю, ще направя, всичко каквото заповядате, кълна се.

— Давам ти последен шанс — Графа кимна към Рейнолдс, — този е един от моите хора, поразително прилича на шпионина, когото преследваме. За да се получи тази прилика, малко сме го дегизирали и сме го преоблекли. Ако застане в някой сенчест, по-тъмен ъгъл на фоайето, някой ще се хване и ще отиде при него, така ще се осъществи връзката и това ще е знак за нас, тайната полиция, тогава шпионинът ще падне в ръцете ни.

Рейнолдс изгледа Графа. Само годините на професионална тренировка и натрупан опит му позволиха да запази лицето си безизразно. В себе си той се чудеше дали това не беше границата на човешката безочливост. В същото време високомерно воденият разговор очевидно беше дал резултат. Рейнолдс знаеше, че това е най-добрата надежда за безопасността му.

— Както и да е, всичко това изобщо не те засяга — продължи Графа, — сега ще ти кажа какво искам от теб, което точно трябва да изпълниш. Ще дадеш стая на приятеля ми, нека да го наричаме така — хем за удобство, хем за по-сигурно. Казва се господин Ракоши. Ще му дадеш най-хубавата стая, която имаш, с отделна баня, с изход към аварийното стълбище. Късовълнови радиоприемник, телефон, будилник, дубликат на шперца, с който се отварят всички врати на хотела, и абсолютно уединение. Никакви подслушвания на телефона на господин Ракоши от телефониста. Може да не знаеш, драги ми управителю, но ние си имаме устройство, което веднага ни показва, когато един телефонен разговор се подслушва. Никакви камериерки, никакви сервитьори на етажа, техници, водопроводчици и каквито и да са други работници и служители тук. Изобщо да не минават покрай стаята му. Храната ще му носиш самият ти. Докато господин Ракоши сам не реши да се покаже, все едно, че изобщо не съществува. Никой не трябва да подозира съществуването му. Ти също, все едно, че никога не си виждал нито него, нито мен. Всичко това ясно ли ти е? Разбра ли най-после за какво става дума?

— Да, разбира се, разбира се — управителят отговори така, сякаш бе успял да докопа като обезумял спасителната сламка, своя последен шанс. — Всичко ще бъде точно така, както казвате другарю. Съвършено точно, имате думата ми.

— Е, така е по-добре. Така ще можете да поживеете и да оберете още хиляди клиенти — каза Графа презрително. — Предупреди онзи глупак, портиера, да не говори и ни покажи веднага стаята.

 

 

Пет-шест минути по-късно те останаха сами. Стаята на Рейнолдс не беше обширна, но бе комфортно обзаведена. Както беше поръчал Графа, имаше радиоапарат и телефон. Аварийното стълбище беше удобно разположено до банята, присъединена към стаята. Графа огледа одобрително наоколо.

— Тук ще се чувствате комфортно няколко дни — два или три, не повече. Няма да се застоявате тук, защото може да стане опасно. От опит знам, че управителят няма да се разприказва, но винаги ще се намери някой подплашен глупак или сребролюбец, който ще информира, когото трябва.

— До тук добре, какво по-нататък? — попита Рейнопдс.

— Вие трябва да се преобразите, да получите нова самоличност. Ще дремна няколко часа, след това ще се обадя на един приятел, който няма равен на себе си по тези неща. — Графа замислено почеса синкавата си, брадясала буза. — Мисля, че да сте германец ще е най-добре за вас. За предпочитане е от Рур-Дортмунд, Есен или някъде там. Много по-удобно и убедително е, отколкото австриец, уверявам ви. Контрабандната търговия между Изтока и Запада се разрасна толкова, че нещата сега се ръководят от самите началници. Швейцарските и австрийските комисионери и посредници, които уреждат сделките, не си губят времето и затова са обект на подозрение. Вие можете да бъдете доставчик на… чакайте да видим на какво. Да речем на алуминиеви и медни изделия. Ще ви дам специална книга по тези въпроси да се подготвите.

— Това разбира се са търсени ембаргови стоки.

— Естествено, драги приятелю, съществуват стотици ембаргови стоки, абсолютно забранени за износ от правителствата на Запада, но една Никарагуа, например, от доставките през „желязната завеса“ всяка година си докарва 100 — 200, ако не и повече милиона лири.

— Боже господи! — Рейнолдс беше удивен, но бързо се опомни. — Значи аз ще допринеса с моята квота за този поток?

— Това е най-доброто, което може да се измисли, момчето ми. Вашата стока е изпратена до Хамбург или до някое друго отворено пристанище с фалшиви документи, сменени между завода и пристанището, докъдето стоката е превозена с руски кораб. А може би по-просто ще е нещата да се представят, че ще минат през Франция и оттам до Чехословакия. Според спогодбата от 1921 година в междинните страни не се извършват митнически проверки на транзитните стоки. Така е най-просто, нали?

— Така е — съгласи се Рейнолдс, — но няма ли все пак опасност правителствата, които са засегнати, да се намесят?

— Правителствата? — Графа се разсмя. — Скъпи ми, Рейнолдс, когато една национална икономика е пред банкрут, правителствата започват да страдат от неизлечимо късогледство. Преди време един нарушител на закона, германски гражданин, социалистически лидер, който се казваше, да си спомня само… Венер, Херберт Венер, изпратил до правителството в Бон списък от 600 фирми — 600, драги приятелю!, активно ангажирани с контрабандна търговия.

— И какъв е бил резултатът?

— Шестстотин информатори в 600 завода били уволнени — обясни Графа накратко, — горе-долу толкова. Няма съмнение, че този Венер е знаел какво става. Бизнесът си е бизнес, печалбата — печалба. Така е в целия свят. Комунистите ще те приемат с отворени обятия, защото можеш да им доставиш онова, което те търсят. Ще помисля още малко, но сигурно ще се превърнеш в представител на някоя от големите фирми в Рур, свързани с металите.

— На някоя съществуваща фирма?

— Естествено. Няма изгледи да и навредиш. — Графа измъкна плоско метално шише от вътрешния си джоб и предложи на Рейнолдс. — Ще ми направиш ли компания?

— Благодаря, не — отговори Рейнолдс. Беше видял как Графа изпи 3/4 от бутилката с брендито само преди час, но от това нямаше никаква следа, поне външно. Феноменално беше как този мъж издържа на алкохола. Рейнолдс го наблюдаваше и разсъждаваше колко необикновен характер имаше събеседникът му. Истинска загадка. Обикновено говореше с хаплив хумор, който бързо преминаваше от шеговит към язвителен. Но в кратките моменти, когато се отпуснеше, лицето на Графа издаваше една отдалеченост, граничеща с тъга. Това беше в остър контраст с обичайното му поведение, а може би тази отчужденост и прозиращата в очите тъга бяха истинската му същност…

— Е, както желаете — Графа намери чаша в банята, върна се при Рейнолдс, наля от питието и го погълна на един дъх. — Чисто медицинска предпазна мярка, нали разбирате? Колкото по-малко изпиете вие, толкова повече ще изпия аз и това ще бъде полезно за моето здраве… Шегата настрана, както казах — първото нещо тази сутрин ще е да оправя самоличността ви. След това ще намина към улица „Андраши“, за да разбера къде ще бъдат настанени руските делегати за конференцията. Най-вероятно е да ги разположат в „Трите корони“, където служат наши хора, но може да ги пратят и някъде другаде. Ще трябва да разузная. — Той извади хартия и химикалка и написа нещо. — Тук са имената и адресите на 7 — 8 хотела. Не може да ги настанят някъде другаде, освен в тях. Прегледайте списъка. Когато ви се обадя по телефона, ще ви се представя с чуждо име и първата му буква ще отговаря на хотела от списъка Погледнете в него — вместо числа има букви от А до Н. Разбрахте ли? Рейнолдс кимна утвърдително.

— Междувременно ще се опитам да ви съобщя и номера на стаята на Дженингс, това ще е малко по-трудно. По телефона ще съобщя номера под формата на финансови данни, свързани с вашия експортен бизнес.

Графа прибра шишето с бренди и стана.

— Страхувам се, че това е всичко, което бих могъл да направя засега за вас, господин Рейнолдс останалото ще зависи от вас Не мога да мина през хотела, където ще е настанен Дженингс, защото там ще са нашите хора. Освен това, предполагам, ще съм зает служебно този следобед и вечерта чак до 22 часа. Но дори и да успея да се приближа до Дженингс, това ще е безполезно, защото той ще разпознае, че съм чужденец и веднага ще стане подозрителен. Най-важно е другото. Вие сте единственият човек, който съвсем наскоро се е видял със съпругата му и ще можете да му поднесете всички факти и аргументи, за да го склоните да ви последва.

— Вие и така направихте предостатъчно — увери го Рейнолдс. — На вас дължа, че съм жив и свободен да действам. Ще ми дадете допълнително и ценна информация. Аз няма да напускам стаята, докато не ми се обадите. Какво повече? Благодаря ви за всичко.

— Няма да направя нито крачка повече преди да поспя малко. След това се преобразявам в обичайния си образ и прилагам разни тероризиращи похвати. — Графа се усмихна горчиво. — Не можете да си представите, господин Рейнолдс, какво чувство изпитва човек, когато му вярват безрезервно. Au revoir!

Рейнолдс не пропиля и секунда след като Графа си отиде. Чувстваше се ужасно уморен. Заключи вратата на стаята, превъртя ключа, така че да не може да се избута отвън, за допълнителна сигурност подпря облегалката на един стол на дръжката на вратата. Прегледа прозорците на стаята и банята и постави различни чаши и други чупливи предмети на дръжките на прозорците, най-ефикасната алармена система срещу крадци. Това го беше проверил в практиката си. След като пъхна пистолета под възглавницата, съблече дрехите си и се мушна с благодарност и удоволствие в леглото.

Минута две само мислите му се завъртяха около последните няколко часа. Спомни си за търпеливия и внимателен Янчи, чиято философия за него беше равностойна на загадка, като я съпоставяше с невероятната жестокост на миналото му. Спомни си за дъщерята на Янчи. От нея бяха останали чифт сини очи и златноруса коса — и само толкова, нищо друго лично. Спомни си за Шандор, внимателен и любезен по свой собствен начин, както и самия Янчи, и за Имре с нервните, играещи очи.

Опита се да помисли за утре, по-скоро за днешния ден, за възможността да се срещне със стария професор. Направи опит да си представи как най-добре би могъл да проведе разговора с него, но беше твърде уморен, мислите му подскачаха и се отклоняваха от един въпрос на друг, не можеше да се съсредоточи. И всичко, за което си мислеше, се сля в една калейдоскопична картина, която постепенно се замъгли и помръкна в нищото. Заспа изтощен.

 

 

Дрезгавият звън на будилника го стресна четири часа по-късно. Събуди се с чувството, че само се е унесъл и не е успял да се наспи. Пропъди дрямката, натисна копчето на будилника, за да не звънне отново, позвъни на рецепцията да му донесат кафе, облече халата върху пижамата, запали цигара, пое чашата с кафето още на вратата, заключи отново и сложи на ушите си слушалките, свързани с радиото.

Паролата, с която трябваше да го предупредят, че Браян е пристигнал в Швеция, щеше да бъде нарочна грешка на говорителя. Беше уговорено, че той ще каже… „тази нощ — моля за извинение, утре вечер“. Но в предаването на ВВС на късовълновия обхват за Европа тази сутрин нямаше такъв „пропуск“. Рейнолдс свали слушалките без да почувства разочарование. Всъщност не бе очаквал толкова скоро да получи съобщението, но все пак трябваше да прослуша предаването, за да не би да го пропусне. Допи кафето и се опъна на леглото, заспа моментално, щом допря главата си до възглавницата.

Когато се събуди, часовникът показваше един часа на обед. Чувстваше се напълно отпочинал и освежен. Изми се, обръсна се и позвъни на рецепцията за обяда. След като се облече, дръпна завесата на прозореца. Стъклата бяха замръзнали от ужасния студ. Отвори крилото и студът нахлу в стаята. Времето не беше се променило, вятърът беше лек, но го пронизваше като нож през тънката риза. „Съществуват всички предпоставки, помисли той мрачно, за една идеална нощ, в която един таен агент като мен да измръзне до смърт.“ Едрите снежинки падаха мързеливо, като перца от тъмното, оловно небе. Рейнолдс потрепера и бързо затвори прозореца. Точно в този момент се почука на вратата.

Той отвори и управителят му подаде таблата с обеда, покрит със салфетка. Ако управителят се възмущаваше, че трябва да го обслужва като обикновен прислужник, това не му личеше. Напротив, беше самата вежливост и раболепие. Присъствието на бутилка меко, златисто токайско вино на таблата накара Рейнолдс да го оцени като злато. То беше достатъчно доказателство за почти фанатичното желание на управителя да се докара на тайната полиция. Рейнолдс се въздържа да му благодари, само махна с ръка, сметна, че полицията обича да получава такива малки знаци на внимание. Управителят не си тръгна веднага, повъртя се пред вратата, после бръкна в джоба си и извади плик без никакъв надпис.

— Помолиха ме да ви предам това, господин Ракоши.

— На мен? — Рейнолдс се постара в гласа му да не проличи безпокойство. Само Графа и приятелите му знаеха името, което беше приел. — Кога пристигна писмото?

— Само преди пет минути.

— Преди пет минути! — Рейнолдс се вгледа изпитателно и сурово в лицето на управителя и гласът му спадна с една октава, прозвуча мелодраматично. Направи жест с ръка и веднага се улови колко смешен би изглеждал у дома си, ако се държи така. Но беше открил, че това се приема съвсем естествено в тази тероризирана страна. — Тогава защо не ми го донесе преди пет минути?

— Съжалявам, другарю — обясняваше управителят с треперещ глас, — вашият… вашият обед беше почти готов и аз помислих…

— На теб не ти се полага да мислиш — каза най-безцеремонно Рейнолдс и изпита неудобство, но продължи: — Следващия път, когато дойде съобщение за мен, ще ми го носиш не-за-бавно! Кой донесе това?

— Едно момиче, по-скоро една млада жена.

Опиши я.

— Трудно ще ми е да го направя, не ме бива много за това — поколеба се той, — беше облечена с дъждобран, препасан през кръста. Имаше голяма качулка, не беше висока, по-скоро дребничка, но добре сложена. Обувките…

— Лицето й, идиот! Лицето й!

— Качулката закриваше косите й, но забелязах, че има сини очи, много сини… — Управителят се хвана за това, но гласът му секна. — Страхувам се, другарю…

Рейнолдс го прекъсна и го освободи. Беше чул главното. Описанието отговаряше достатъчно добре на дъщерята на Янчи. Първата му реакция, която изненада дори самия него, беше лек изблик на гняв за това, че е могла да рискува по този начин, но веднага си помисли колко е несправедлив. Щеше да бъде много по-опасно за Янчи, когото сигурно стотици хора познаваха, да се движи спокойно по улиците на Будапеща, а Шандор и Имре бяха очебийно съмнителни с участието си в октомврийските събития, сигурно мнозина ги помнеха. Съвсем по друг начин изглежда едно младо момиче, то не предизвиква никакво съмнение. Дори и да се стигнеше до разпити, описанието, което беше дал управителят, можеше да се прикачи на хиляди други момичета.

Рейнолдс отвори плика. Съобщението беше кратко, написано на ръка, с печатни букви.

„Нощес не идвай до дома, ще те чакам в «Белия ангел» — кафенето, между 8 и 9.“

Беше подписано само с една буква „Ю“.

Разбира се, че е от Юлия, не е от Янчи. Той не би могъл да се разхожда по улиците и да влезе в пълното с посетители кафене. Причината за промяната в уговорката да се обади в дома на Янчи след срещата си с Дженингс вероятно беше опасението, че къщата може би е под наблюдение. Можеше да е така, но можеше да има и дузина други, не по-малко основателни причини. Рейнолдс реши, че не си струва да гадае. Щеше да разбере какво точно е станало от момичето в уреченото време. Той изгори бележката в умивалника на банята и пусна водата да отмие пепелта. Когато свърши, с удоволствие се зае с превъзходния обяд, който му бе донесъл управителят.

Часовете се точеха бавно един след друг. Два часа, 3, 4 и никаква вест от Графа. Или се бе затруднил в получаването на необходимата информация, или, което беше най-вероятно, не бе намерил подходяща възможност да му я предаде. Рейнолдс кръстосваше стаята надлъж и шир, като се мъчеше да не се подава на мрачните мисли, които бяха започнали да го вълнуват. От време на време отиваше да надникне през прозореца. Снегът продължаваше безшумно да се стеле върху покривите на къщите и по улиците на тъмнеещия град. Стъмваше се рано по това време на годината. С настъпването на тъмнината Рейнолдс все повече губеше търпение. Времето напредваше, а му предстоеше да научи адреса на професора, да разговаря с него и да го убеди да премине нелегално през австрийската граница. Самият той в 9 часа трябваше да бъде в кафенето „Белия ангел“. Адреса намери в указателя, но до 9 часа не оставаше кой знае колко време и той основателно се притесняваше.

Пет часа мина без да се случи нещо особено. После 5 и половина и едва в 5 и 40 телефонът иззвъня пронизително и наруши тишината на стаята. На два скока Рейнолдс стигна до апарата и вдигна слушалката.

— Господин Бул? Господин Йохан Бул? — гласът прозвуча тихо и припряно, но нямаше никакво съмнение, че се обажда Графа.

— Моля, какво обичате? Аз съм господин Бул.

— Чудесно. Имам добри новини за вас, господин Бул. Днес след обед бях в министерството. Там много са заинтересовани от предложенията на фирмата ви, особено за валцования алуминий. Биха желали да обсъдят с вас директно дали ще приемете тяхната цена — деветдесет и пет.

— Мисля, че за моята фирма това ще е приемливо, но трябва да се обсъдят някои подробности.

— Тогава може би сделката ще се осъществи. Ще можем да поговорим спокойно по тези въпроси. Каня ви на вечеря. Ще ви бъде ли удобно да се срещнем в шест и половина?

— Приемам, ще бъда навреме за срещата, нали беше третият етаж?

— Не, вторият. До шест и половина тогава. Довиждане, господин Бул.

Връзката прекъсна и Рейнолдс сложи слушалката. Поради опасността да бъде подслушван, Графът бе говорил предпазливо и със заобикалки, но бе успял да предаде цялата необходима информация. Първата буква Б от Бул отговаряше на втория хотел от списъка и наистина се оказваше, че е „Трите корони“. Както му бе казал Графа, хотелът се обслужва и ползва изключително от полицията и нейните служби. За съжаление това усложняваше задачата и правеше изпълнението и двойно по-опасно, но сега поне знаеше къде е отседнал професорът. Рейнолдс съзнаваше много добре, че всеки човек в хотела щеше да е опасен за него. От разговора по телефона той бе разбрал, че професорът е настанен в стая 59 на втория етаж и че вечеря в 6 и половина. Можеше да се предполага, че по това време в стаята му няма да има никой. Рейнолдс погледна часовника си, нямаше време за губене. Облече палтото и завърза колана му. Нахлупи меката филцова шапка. Нави специален заглушител на автоматичния пистолет и го мушна в десния джоб на палтото. Взе два резервни пълнителя и фенерче. След това звънна на управителя по вътрешната линия и му каза, че не желае да го безпокоят в следващите четири-пет часа. Обясни му, че няма да приема посетители, писма, телефонни разговори. Като се разпореди, Рейнолдс провери дали е заключена вратата и остави лампата да свети, за да заблуди някой любопитен, който би искал да надникне през ключалката. Огледа се още веднъж наоколо да не би да е пропуснал нещо, отвори прозореца на банята и излезе от хотела по аварийната стълба.

Нощта беше ужасно студена. Снегът, пухкав и дебел, беше дълбок до глезените. Продължаваше обилно да вали. Преди още да бе успял да измине двеста ярда, палтото и шапката му бяха побелели, колкото и земята под краката му. Беше доволен, че е студено и вали — студът щеше да обезкуражи и най-старателните кариеристи от тайната полиция да кръстосват улиците както обикновено; снегът, освен, че щеше да го обвие с анонимността на белия си саван, но и щеше да приглушава всеки шум, дори на стъпките му, до едва доловим шепот. Нощ идеална за ловеца, помисли Рейнолдс със задоволство.

Той стигна до хотел „Трите корони“ за по-малко от десетина минути. Дори в снежната тъмнина намери безпогрешно пътя, все едно, че дълги години бе живял в Будапеща. Когато пристигна, направи първия си бегъл оглед на мястото и нарочно мина на отсрещния тротоар. Хотелът беше огромен и заемаше целия квартал. Входът — въртяща се двойна остъклена врата — водеше направо във фоайето и беше осветен с ярка флуоресцентна светлина. Двамата масивни униформени портиери от време на време потропваха с крака, за да отстранят снега от обувките си, и удряха ръцете си една в друга, за да се стоплят. Рейнолдс успя да зърне, че са въоръжени с пистолети и палки.

„Тези двамата са толкова портиери, колкото съм и аз“, помисли си той. Очевидно бяха от тайната полиция. В едно вече беше абсолютно сигурен: щом трябваше да влезе в хотела, това не можеше да стане през главния вход. Всичко това Рейнолдс успя да разузнае с ъгълчето на окото си, бързайки по тротоара срещу фасадата на хотела като най-обикновен гражданин, който няма търпение да се прибере на топло у дома.

След като излезе от полезрението на портиерите той ускори крачките си, зави на ъгъла и продължи да оглежда страничната фасада на сградата. Всичките прозорци на приземния етаж имаха масивни решетки. Прозорците на следващия етаж бяха точно толкова непристъпни, колкото и Луната. Оставаше само задната страна.

До служебния вход се отиваше през сводест проход, който се отваряше в средата на високата каменна стена на задната фасада на хотела. Проходът беше доста висок и широк, за да могат през него да минават камионите на доставчиците. През прохода Рейнолдс успя да види покрития със сняг вътрешен двор — хотелът беше построен във формата на квадрат и го заграждаше. Въпреки беглия оглед, видя няколко паркирани коли на двора. Служебният вход беше в дъното. Над него беше закачен голям електрически фенер, който светеше с ярка светлина. Светлина се процеждаше и през някои от прозорците. Въпреки това вътрешният двор тънеше в полумрак. Смътно можеха да се забележат ъгловатите форми на три зигзагообразно издигащи се нагоре по фасадата аварийни стълби, предназначени за евакуация по време на пожар.

Рейнолдс стигна ъгъла на улицата, огледа се бързо, прекоси я и се упъти обратно към забелязания в стената проход. Когато се доближи до него, забави ход, нахлупи шапката си, периферията и почти покри очите му, и предпазливо надникна през отвора на прохода.

В първия момент не забеляза нищо, защото не бе свикнал с тъмнината. Той самият се намираше на много по-светло, изведнъж се почувства заслепен от яркия лъч на мощно джобно фенерче. Мигновено го обзе болезнено чувство на безизходица при мисълта, че са го открили. Тъкмо ръката му изваждаше пистолета от джоба и лъчът се хлъзна покрай него към вътрешния двор.

Зениците из очите му се разшириха отново. Отпусна успокоен пистолета и се огледа, за да разбере какво се бе случило. Един въоръжен с карабина войник от охраната на хотела правеше поредната си обиколка. Неволно лъчът на фенерчето се беше отклонил и освети Рейнолдс. За щастие в този момент войникът сигурно беше гледал настрана и не бе забелязал нарушителя.

 

 

Рейнолдс свърна в сводестия проход, направи две-три крачки и спря. Охраната се отдалечаваше от него към корпуса на сградата. Ясно виждаше войника — той минаваше покрай всяка от трите, покрити със сняг пожарни стълби, осветяваше ги с фенерче отдолу до горе и преминаваше нататък.

Като наблюдаваше как войникът старателно оглежда стълбите, на Рейнолдс му хрумна мисъл, пълна с ирония — „Този войник по-скоро пази да не би някой да излезе без разрешение от вътре навън, отколкото обратно“. От това, което по-късно му каза Графа, Рейнолдс разбра, че голяма част от гостите на конференцията с готовност биха се възползвали от присъствието си на нея, за да изчезнат на Запад. „Твърде глупава предпазна мярка“, помисли Рейнолдс като наблюдаваше как войникът оглежда пожарните стълбища. Беше очевидно, че всеки разумен човек, предупреден от светлината на фенерчето, би могъл да слиза или да се качва по стълбата като се постарае да не оставя издайнически следи, особено докато стигне първия етаж. Винаги можеше да се издебне такъв момент, когато охраняващият е настрани от стълбите. Бяха му необходими няколко минути, за да огледа внимателно обстановката и да разбере движението на войника. Постепенно в главата му започна да узрява план за действие. Охраната се отдалечаваше най-много, когато минаваше под фенера на служебния вход. Тук войникът не спираше и започваше следващата си обиколка. Безшумно като сянка в белотата на снежната нощ, Рейнолдс се вмъкна покрай заоблените камъни на сводестия проход и едва не възкликна от изненада. Поразен, закова се на място и се притисна плътно до стената зад гърба си. С краката си, с тялото, с ръцете, които не можеше да свие, вкочанени от студа, той се притискаше здраво към лепнещите от студ камъни на стената, сякаш искаше да потъне в тях. Дори периферията на шапката му се бе прегънала и сплескала в стената зад главата му, сърцето му бавно и мъчително тупаше в гърдите.

„Ти си луд, Рейнолдс“ — каза си той наум, изтръпнал от неочакваното препятствие. „Проклет идиот, сякаш още ходиш на забавачница. За малко да им паднеш в ръцете“ — ругаеше се сам. Той благодари на Бога, че проблясъците на цигарата, която някой безгрижно пушеше само на няколко крачки от него, го бяха стреснали и предупредили за опасността. Стоеше като вкаменен, без да трепне. Сдържаше дори дъха си, за да не се издаде. Ако издадеше присъствието си, това щеше да е равнозначно на провал. Трябваше да се сети, трябваше да прецени, че унгарската тайна полиция не би организирала охраната на хотела само с един постови. Будката беше разположена в двора, непосредствено до прохода. Там имаше втори войник, който сега беше излязъл навън и пушеше, опрян на нея. Беше толкова близо, че Рейнолдс чуваше дишането му, а стъпките му върху дървения под на будката и около нея кънтяха в ушите му като тътен от буреносен облак.

Рейнолдс осъзна, че ако бе направил само още една крачка напред, или ако войникът бе обърнал глава съвсем малко по-наляво и, ако разбира се не беше такава студена, снежна нощ, той вече щеше да е загубен. Шансът поне засега оставаше на негова страна. Вторият войник от охраната, който обикаляше и все още беше наблизо, викна нещо. Другарят му се беше обърнал към него и това спаси Рейнолдс. Просто по едно щастливо стечение на обстоятелствата в момента, когато фенерчето бе осветило лицето му, вниманието на войника е било отклонено и затова не го бе видял.

Само някакви си три крачки бяха достатъчни, пресмяташе Рейнолдс трескаво. Можеше да се обърне и на няколко скока да избяга и да изчезне в тъмнината. Но тогава охраната щеше да се усъмни, сигурно щяха да вземат допълнителни мерки и да засилят бдителността на постовете. Тогава пък срещата с професор Дженингс можеше да се окаже осуетена завинаги. През ума му мина и мисълта, че може да убие и двамата от охраната. Ако се наложеше, щеше да се справи добре, в това не се съмняваше. Проблемът бяха труповете. Нямаше никаква представа как би могъл да се отърве от тях. Където и да ги потулеше наоколо, можеха да ги намерят, докато е още в хотела за разговора с професора. Представяше си каква врява щеше да се вдигне, щяха да вземат такива мерки, че той едва ли щеше да излезе жив от сградата.

Изведнъж го осени спасителна мисъл. Имаше още един начин, който даваше някакви надежди за успех. Трябваше да опита, нямаше време за протакане, всяка минута беше скъпа.

Рейнолдс извади внимателно от джоба си автоматичния пистолет. За по-голяма устойчивост го хвана здраво с двата си ръце, облегна се още по-плътно към стената на прохода. Надяваше се, че заглушителят щеше да попречи на охраната да го забележи. Поривите на снежната виелица, която не беше спряла през целия ден, увеличаваха вероятността да остане незабелязан. Реши да действа независимо от риска. Войникът с джобното фенерче беше на около десетина стъпки разстояние. Другарят му, застанал до будката, се изкашля силно, за да прочисти гърлото си и викна нещо. Точно в този момент Рейнолдс натисна спусъка.

Глухият пукот на изтичащите от цевта газове, притъпен от заглушителя, се сля с внезапния трясък от счупения фенер над служебния вход. Той се разби на хиляди късове, парчетата се удряха звънко в стената зад фенера, после падаха и потъваха в дебелия сняг.

До слуха на войника в будката глухият шум на изстрела трябваше да достигне за части от секундата преди звука от счупения фенер. За щастие човешкият слух е неспособен да различи два звука с толкова малка разлика във времето. По-слабият звук на заглушителя се бе слял с много по-силния трясък на счупения фенер. Войниците бяха чули всичко като един-единствен звук. И двамата се втурнаха към входа в дъното на двора, за да разберат какво се е случило. Точно на това бе разчитал Рейнолдс.

Той не бе далеч зад тях. Мина покрай будката и зави рязко надясно по пътеката, която охраняващите бяха утъпкали в дебелия, пухкав сняг при обиколките си. Достигна първото аварийно стълбище. Без да се бави нито секунда, Рейнолдс подскочи нагоре с протегнати ръце и успя да се залови за пречките, които поддържаха ръкохватките на първата платформа. В първия момент ръцете му се хлъзнаха по студения, гладък метал. Опасността да изтърве пречките, за които се бе хванал, го мобилизира, защото това можеше да се окаже фатално за изхода на акцията. Стегна отчаяно пръстите си и успя да се задържи. Когато събра отново сили, протегна дясната си ръка нагоре и успя да докопа ръкохватката. Миг по-късно се прехвърли върху първата площадка и се сви до сградата, за да остане, колкото се може по-незабелязан. Беше сигурен, че нито върху земята около стълбата, нито по стъпалата имаше следи, които да подсказват, че някой се е качил. Когато се прехвърляше на първата площадка, специално себе постарал да не събори натрупания върху ръба сняг. Нищо не издаваше присъствието му.

Секунди по-късно, като вземаше по две стъпала наведнъж и се стремеше да стъпва по средата на стъпалата, за да не забележат следите му отдолу, стигна втората площадка. Тук отново се сниши и се прислони до стената да не го забележат, защото чу гласовете на войниците от охраната. Те очевидно не бързаха много да се върнат при будката около прохода и разговаряха оживено помежду си. По откъслечните думи Рейнолдс разбра, че и двамата са убедени, че е виновен силният студ. И двамата не бяха склонни да се тревожат излишно за случилото се. Естествено беше да си помислят, че топлият фенер наистина се е спукал и пръснал от големия студ. Рейнолдс не бе изненадан, беше разчитал точно на това. Очевидно изстреляният куршум бе рикоширал в твърдата гранитна стена, без да остави особени видими белези и сега лежеше и щеше да си остане някъде, необезпокояван и неоткрит още дълго време в дълбокия сняг. Ако беше на тяхно място, по всяка вероятност щеше да дойде до същото заключение. Двамата мъже от охраната продължиха да се разхождат около паркираните коли. Оглеждаха двора, фасадата на хотела и от време на време осветяваха с фенерчетата си аварийните стълбища. За щастие, свит върху площадката, Рейнолдс оставаше извън обсега на светлината. Втората площадка, на която беше, отговаряше на втория етаж на хотела. Намираше се пред двойно осветена врата.

Той протегна дясната си ръка, напипа бравата и я натисна, беше заключена. Не беше и очаквал друго. Без да се бави повече, извади с голямо внимание автоматичния нож, натисна копчето съвсем леко и внимателно и острието изскочи почти безшумно. Направи го с голямо усилие, защото не чувстваше пръстите на ръцете си, вдървени от хапещия студ. Хлъзна острието на ножа между езичето на бравата и вратата и натисна. Секретната брава поддаде и секунда по-късно Рейнолдс се озова от другата страна на вратата.

Помещението беше съвсем тъмно, но пипнешком, с изучаваща, протегната напред ръка той скоро можа да разбере къде се намира. Допирът до плочки върху гладките стени, мраморният умивалник с хромирани кранове му подсказаха, че е попаднал в баня. Дръпна внимателно завесата пред вратата и помещението стана малко по-светло. Не го беше грижа за охраната долу. Какво основание за съмнение можеше да възникне, ако да се запали лампа в тази баня на хотела е точно толкова възможно, колкото и във всяка друга? Продължи огледа, ориентира се в полумрака, отиде до ключа на осветлението и го запали.

Банята беше обширна и малко старомодна. Трите и стени бяха облицовани с плочки, а на четвъртата имаше голям, масивен шкаф. Рейнолдс се задоволи само да хвърли поглед, без да го разглежда подробно. Прекоси помещението и се озова пред умивалника. Запуши канала и пусна водата, докато раковината почти не се напълни с топла вода. Тогава потопи премръзналите си ръце в нея. Това беше мъчителна, болезнена процедура за възстановяване на кръвообращението в премръзналите му ръце, но действаше бързо и почти винаги безотказно, разбира се, ако не беше твърде късно. Рейнолдс искаше да възстанови подвижността на пръстите си, колкото може по-бързо, затова изтърпя болката, без да охне. Когато свърши, изсуши сгорещените си, зачервени ръце, извади автоматичния пистолет, изгаси лампата и внимателно открехна вратата. Изчака малко, после хвърли поглед през пролуката.

Установи, че се намира в дъното на дълъг коридор, покрит с дебела, луксозна килимена пътека, с каквато очакваше да са застлани коридорите на всеки хотел, използван от тайната полиция. От двете страни на коридора се редяха врати. Точно срещу него беше врата с номер 56, а през една — номер 57. Късметът беше го споходил и шансът го бе докарал право в крилото, където беше настанен Дженингс, а вероятно и част от останалите изтъкнати учени — участници в конференцията. Погледът му пробегна по целия коридор и, когато стигна до края, устните му се присвиха. Бързо се дръпна навътре зад вратата и я затвори безшумно зад себе си. Радостта му, че нещата се уреждат неочаквано добре за него, очевидно беше преждевременнна. Не можеше да сбърка идентичността на униформената фигура на мъж, застанал в дъното на коридора, в полуразкрачен стоеж и с ръце на гърба. Стърчеше изправен и в момента гледаше навън през заскрежения прозорец Нямаше грешка, това бе човек от вътрешната охрана на хотела. Охрана имаше навсякъде.

Рейнолдс седна на ръба на ваната, запали цигара и се опита да си представи следващите стъпки, които трябваше да предприеме. Наложително беше да побърза, но не без да обмисли нещата достатъчно. Точно сега всяка прибързаност можеше да провали всичко.

 

Охраната очевидно стоеше постоянно на мястото си около прозореца. Ако останеше там, явно нямаше надежда Рейнолдс да успее незабелязано да отиде до номер 59. Проблемът беше поне за малко човекът от охраната да изчезне от мястото си. Нямаше защо да опитва да се втурне към него по дългия около 120 фута^[1] коридор, не би могъл да има друг по-безумен начин за самоубийство. Друго щеше да бъде, ако пазачът приближеше към него, без да подозира нещо. Рейнолдс се засмя тихо, загаси цигарата и бързо се изправи. Графа щеше да оцени по достойнство находчивата идея.

Рейнолдс свали шапката си, съблече палтото и сакото, махна връзката, съблече и ризата и сложи всичко в шкафа. Пусна водата във ваната и енергично натри сапунена пяна върху лицето си, докато изцяло го покри. Само очите му останаха да се виждат, така нямаше опасност да го познаят. Беше сигурен, че описанието му е разпростарнено и вече е известно на почти всеки полицай в Будапеща. Като се огледа и остана доволен от вида си, Рейнолдс старателно изтри ръцете си, взе пистолета, покри го с кърпата, която бе намерил в банята, и отвори вратата. Гласът, с който викна, прозвуча тихо, но достатъчно ясно, за да се чуе чак в другия край на коридора.

Дежурният се обърна веднага. Ръцете му автоматично потърсиха оръжието, но като забеляза самотната, жестикулираща фигура на мъж по долна фланелка и с насапунисано лице в другия край на коридора, побърза да отиде и да разбере какво се е случило. Когато приближи и отвори уста, за да го заговори, Рейнолдс го предупреди с обичайния жест — пръст, поставен пред устата, да запази тишина. Така би постъпил всеки чужденец. За миг мъжът се поколеба, погледна към Рейнолдс, който ръкомахаше и му кимаше като обезумял. С няколко скока дежурният дойде при него. Гумените му подметки и дебелият килим заглушаваха напълно стъпките му. Докато се приближаваше, мъжът от охраната продължаваше да държи пистолета си готов да го използва.

— Навън на аварийното стълбище има някакъв мъж — прошепна Рейнолдс и се постара да придаде уплашен, напрегнат израз на лицето си. Докато говореше, незабелязано под прикритието на кърпата успя да прехвърли пистолета в дясната си ръка и го хвана за цевта; нямаше да стреля с него, щеше да го използва само като тежък предмет за зашеметяващ удар. — Опитва се насила да отвори вратата — продължи Рейнолдс и погледна безпомощно дежурния.

— Сигурен ли сте в това? — Гласът на мъжа прозвуча дрезгаво и гърлено. — Вие видяхте ли го?

— Видях го — прошушна Рейнолдс, разтреперан от нервна възбуда, — той не ме видя, не можа да разбере дали вътре има някой, завесата беше спусната.

Дежурният присви очи и тънките му устни се изкривиха в почти вълча усмивка, сякаш нямаше търпение да се нахвърли на жертвата. Небето само знаеше какви диви мечти за слава и повишение се въртяха в главата му. Каквито и да бяха тези мисли, те нямаха нищо общо с подозрение или предпазливост. Той грубо отстрани Рейнолдс, отвори вратата на банята и влезе, без да се оглежда. Рейнолдс го следваше по петите, захвърли кърпата и замахна с пистолета.

Той подхвана полицая, когато политна да пада и го свлече внимателно на пода. Да отвори шкафа, да извади два чаршафа, да запуши устата на изпадналия в безсъзнание, да го свърже здраво, да го пренесе и го заключи в шкафа — това отне за тренираните ръце на Рейнолдс не повече от две минути.

След още няколко минути, с шапка в ръка и с палтото, преметнато през ръката, точно както би изглеждал един гост на хотела, когато се връща в стаята си, Рейнолдс се озова пред врата № 59. Разполагаше с дузина стандартни ключове, които бе получил от управителя на хотела, където бе настанен, но за съжаление нито един от тях не можа да отвори вратата.

Рейнолдс остана неподвижен, без да знае какво да предприеме. Това беше последното нещо, което бе очаквал. Когато му даваше ключовете, управителят бе казал, че с тях може да се влезе в която и да е стая, на който и да е хотел. За съжаление в случая думите му бяха опровергани. Не можеше да рискува да насили вратата — да остане тя отворена след това не можеше и дума да става. Брава, отворена насила, не може да се затвори отново без ключ. Ако охраната придружава професора до стаята му, което можеше и да се случи, ако намереха вратата отключена, щяха незабавно да възникнат подозрения и да обърнат наопаки целия хотел. Рейнолдс отиде до съседната врата. От двете страни на коридора на всяка втора врата липсваше номер. Това бяха входовете откъм коридора на баните към всяка стая. Руснаците осигуряваха в страната си за големите учени предимства, които в другите страни се даваха на филмови звезди, аристократи и водещи общественици.

И тази врата беше заключена. Толкова дълго време коридорът на един така населен хотел не можеше да остане празен, Рейнолдс трябваше да бърза. С опитната ръка на фокусник той припряно опитваше ключ след ключ, без да успее да отключи. Щастието отново беше против него. Извади фенерчето, коленичи и погледна през процепа между вратата и касата. Този път щастието беше на негова страна. Повечето от вратите на хотелите в стария континент влизат така в касите, че езичето на бравите им остава недостъпно, но в този случай не беше така. Рейнолдс извади от портфейла си гъвкаво целулоидно парче 3×2 см. В някои страни, ако у крадец-рецидивист се открие такова парче целулоид, това е достатъчно доказателство да се заведе той направо пред съдията с обвинението, че носи със себе си професионално средство за кражба. Рейнодс плъзна целулоида между вратата и касата. Хвана дръжката, натисна я към пантите, намести целулоида зад езичето, натисна вратата и я бутна назад. Езичето се хлъзна без шум и Рейнолдс се озова зад вратата.

Банята във всичките си подробности приличаше на онази, която току-що бе напуснал. Разликата беше само в разположението на вратите. Двойният шкаф сега беше отдясно. Отвори го и видя, че от едната страна имаше полици, а от другата страна на вратата беше монтирано по цялата и дължина огледало. Затвори шкафа. Той ставаше удобно място за скривалище, но се надяваше, че няма да се наложи да го използва. Рейнолдс прекоси банята и отиде до вратата, свързваща я със спалнята. Наведе се и погледна през ключалката. Стаята беше потънала в мрак, вратата не беше заключена, натисна дръжката и тя се отвори. Лъчът на фенерчето обиколи пространството, спря се на отделни подробности. Нямаше никой. Отиде до прозореца и прегледа тежките завеси. Както бяха плътно спуснати, през тях нямаше да премине никаква светлина. Запали лампата. За всеки случай постави шапката си на дръжката на вратата, за да не би издайническа светлина да проникне през ключалката.

Рейнолдс беше опитен в претърсването, достатъчни му бяха само една-две минути задълбочено, педантично проучване на стените, картините, тавана, за да се убеди, че няма монтирана апаратура за наблюдение. След по-малко от двайсетина секунди успя да открие неизбежните микрофони, прикрити зад вентилационната решетка над прозореца. После прехвърли вниманието си към банята, тук проучването трая секунди, беше построена така, че нямаше къде да се сложат микрофони. Единственото място, където можеха да бъдат скрити, бяха умивалникът и тоалетната чиния, но там нямаше. Зад завесата пред ваната имаше само медна ръкохватка и старомоден душ, монтиран на тавана.

В момента, когато дърпаше обратно завесата пред ваната, Рейнолдс чу стъпки, които идваха по коридора отвън. Бяха съвсем близо, дебелият килим бе заглушил приближаването им. Той притича през вратата между банята и спалнята, угаси лампата, взе си шапката и се върна веднага в банята. Бе чул, че идват двама души, те разговаряха, надяваше се, че гласовете им са попречили да чуят щракането на ключа на лампата. Вече в банята, Рейнолдс притвори вратата, като остави малка пролука. В този момент се чу шумът от отключването и професор Дженингс влезе в стаята. Непосредствено след него вървеше висок, едър мъж с кафяв костюм. Дали беше човек на тайната полиция, поставен да бди над професора или колега на Дженингс, бе невъзможно да се каже. Едно беше достатъчно ясно: те носеха със себе си бутилка и две чаши, очевидно възнамеряваха да поостанат и да поприказват.