Алистър Маклейн
Последната граница (3)

3

— Янчи! — Против волята си Майкъл Рейнолдс скочи на крака. За пръв път, откакто бе попаднал в ръцете на унгарците, маската на преднамерено спокойствие и безразличие изчезна, очите му заблестяха от вълнение и надежда, която смяташе, че бе загубил завинаги. Направи няколко крачки към момичето, като сграбчи здраво одеялото, с което беше загърнат, защото почувства, че то му се изплъзва и може да падне на пода. — Не казахте ли Янчи? — попита той.

— И какво от това? Какво ви става? Какво искате? — Момичето започна да отстъпва, докато Рейнолдс пристъпваше възбудено към него, но беше принуден да спре, защото помежду им застана внушителната маса на Шандор, който го докопа за ръката. При тази успокояваща защита опасенията върху лицето на момичето изчезнаха. Погледна към Рейнолдс сериозно и кимна. — Да, Янчи казах.

— Янчи! — Рейнолдс повтаряше и преповтаряше бавно името, като човек, който изпитва сладост от всеки звук, който отчаяно иска да повярва в нещо, но не е в състояние да увери самия себе си. Започна да се разхожда из стаята, надеждата и противоречивото съмнение се отразяваха в очите му, той пристъпи към мъжа с обезобразените ръце.

— Името ви е Янчи, нали? — отправи бавно въпроса си Рейнолдс. Неверието или може би невъзможността да приеме нещо, което му се струваше невероятно, бе изписано в израза на лицето му.

— Да, наистина се казвам Янчи — отвърна възрастният мъж спокойно и уверено.

— Едно, четири, едно, четири, едно, осем, две. — Рейнолдс гледаше към него, без да премигне, затаил дъх да открие и най-малката следа на утвърдителен отговор и потвърждение на предположението си, — така ли е?

— Какво да е така, господин Бул?

— Ако името ви е Янчи, то номерът е 1414182 — повтори Рейнолдс. Внимателно, без да срещне съпротива, той хвана обезобразената лява ръка, отмести маншета на ризата от китката и се вгледа в тъмната, виолетова татуировка. 1414182 — числото се виждаше ясно, безупречно, сякаш бе нанесено същия ден.

Рейнолдс седна на ръба на бюрото, хвана пакета с цигари, който беше там, и изтръска една. Шендрьо запали клечка кибрит и му я поднесе, Рейнолдс кимна с благодарност. Съмняваше се дали сам би успял да запали цигарата си, ръцете му трепереха и не можеше да ги контролира. Съскането на запалената клечка прозвуча странно шумно във внезапната тишина, която бе настъпила в стаята. Янчи пръв наруши мълчанието.

— Вие, изглежда, знаете нещо за мен — подсказа любезно той.

— Зная доста, наистина — Рейнолдс постепенно превъзмогна вълнението, което изпитваше, отново възвърна равновесието на духа си. Поне външно вече изглеждаше напълно успокоен. Огледа стаята, погледна към Шендрьо, към Шандор, към момичето и младежа с живите, изразителни и малко нервни очи. По лицата на всички беше изписано очакване и някакво леко объркване. — Тези ваши приятели ли са? Можете ли да им имате абсолютно доверие? Знаят ли те кой сте вие? Имам предвид знаят ли наистина кой сте?

— Да, те знаят, можете да говорите свободно — подкани го мъжът.

— Янчи е псевдоним на Илюрин. — Рейнолдс започна стегнато да обяснява това, което знаеше добре наизуст от своя началник; то му бе направило силно впечатление и го беше запомнил. — Генерал-майор Алексей Илюрин, роден в Калиновка, Украйна, на 18 октомври 1904 година. Оженен на 18 юни 1931, името на съпругата Катерина, дъщерята се казва Юлия, тя изглежда точно на възрастта на момичето. Полковник Макинтош каза, че той би желал да носи ботушите си наопаки. Нямам понятие какъв смисъл има това.

— Това е една стара шега. — Янчи заобиколи бюрото, седна на стола и се облегна назад усмихнат. — Добре, добре, моят стар приятел Питър Макинтош е все още жив. Неунищожим, той винаги е бил неунищожим. Вие сигурно работите за него, разбира се. Господин, хм…

— Рейнолдс, Майкъл Рейнолдс, работя за него. — Опишете ми го. Лице, физика, облекло, семейство, биография, изобщо всичко.

Рейнолдс се замисли как най-точно да предаде нужната информация. Дребните отлики можеха да имат важно значение, но у неговия началник имаше нещо, което не можеше да се сгреши. Той започна да разказва и говори цели пет минути без да спре, докато Янчи не вдигна ръка.

— Достатъчно, вече съм сигурен, че го познаваш, сигурен съм, че работиш за него и че си лицето, за което се представяш, но той е поел риск, твърде голям риск. Никак не му прилича това на моя стар приятел.

— Можеха да ме хванат наистина и да ме заставят да говоря, и вие също щяхте да бъдете загубени — каза Рейнолдс.

— Бързо съобразявате, млади човече.

— Полковник Макинтош нямаше друг избор — каза Рейнолдс спокойно, — името и номерът ви са всичко, което зная. Представа нямах къде живеете и как изглеждате. Той дори не ми разказа за раните по ръцете ви. Това щеше да ми даде възможност веднага да ви идентифицирам.

— Тогава как се е надявал да се свържете с мен?

— Имам адреса на едно кафене. — Рейнолдс назова името му. — Полковник Макинтош ми каза, че се посещава от дисиденти. Трябваше да бъда там всяка вечер, да сядам на една и съща маса, докато ме намерят.

— Без други конкретни указания?

Въпросът на Шендрьо се изрази повече с вдигане на веждите като израз на недоумение, отколкото в интонацията на гласа.

— Естествено, вратовръзката ми.

Полковник Шендрьо погледна към бюрото, където лежеше вратовръзката, трепна, кимна в знак на съгласие и погледна настрана, без да каже нещо повече. Рейнолдс почувства, че го облива вълна на възмущение.

— Защо ме питате, ако вече знаете това? — Гласът му издаваше обзелото го раздразнение, заради несправедливостта, която смяташе, че проявяват спрямо него.

— Не се обиждайте — отговори Янчи вместо Шендрьо, — безкрайната подозрителност, господин Рейнолдс, е единствената ни гаранция да оживеем. Ние подозираме всеки и всичко, което живее и се движи. Наша защитна реакция е да подозираме, докато не се убедим в противното, но — както виждате — все още сме живи и действаме. Помолиха ни да се свържем с вас в това кафене, всъщност Имре непрекъснато се навърта там през последните три дни. Молбата дойде от някакъв анонимен източник от Виена. Изобщо не беше споменато за полковник Макинтош, той наистина е една стара лисица, такава една… И какво щеше да стане, когато се свържеха с вас в кафенето?

— Щях да поискам да ме отведат при вас или при някой от другите двама — Хридас или Бялата мишка.

— Щеше да стане късо съединение — промърмори Янчи, — страхувам се, че нямаше да намерите нито Хридас, нито Бялата мишка.

— Не живеят ли вече в Будапеща?

— Бялата мишка е в Сибир, никога повече няма да го видим, а Хридас умря преди три седмици. По нещастно стечение на обстоятелствата се провали и попадна в ръцете на тайната полиция. Разсеяли се за момент, докато го разпитвали, той докопал някакъв пистолет, налапал дулото и, предполагам, че е бил щастлив да умре.

— Но откъде, как можете да знаете тези подробности?

— Полковник Шендрьо, ето този човек, когото знаете като полковник Шендрьо, е бил там. Той го е видял как умира. Впрочем пистолетът, който успял да грабне, е бил на Шендрьо, бил го оставил ей така на бюрото, докато оня, другият го разпитвал.

Рейнолдс грижливо загаси цигарата си в пепелника. Погледна Янчи, после премести погледа си към Шендрьо и отново към Янчи. Лицето му остана безизразно, но в съзнанието му бяха възникнали много въпроси.

— Шендрьо служи в тайната полиция вече 18 месеца — спокойно обясни Янчи, — и е един от техните най-уважавани и работоспособни офицери. Когато нещата мистериозно тръгнат назад и някой преследван успее да избяга в последния момент, тогава в полицията няма нищо по-ужасно от гнева на полковник Шендрьо. Никой не гони хората си така жестоко, докато, образно казано, не капнат от немощ. Речите, които произнася Шендрьо пред новоназначените в полицията, са вече събрани в сборник. Известен е в средите на тайната полиция като „бичът“. Неговият шеф, Фурминт, не може да разбере паталогичната омраза на Шендрьо към съгражданите си — обект на тайната полиция, но навсякъде с убеденост говори, че Шендрьо е единственият, без когото полицията в Будапеща не би могла да мине… Най-малко 1000 или дори 2000 унгарци са живи до ден днешен, в Унгария или на Запад, единствено благодарение на полковник Шендрьо.

Рейнолдс загледа Шендрьо втренчено и почна да изучава всяка линия на лицето му, сякаш го виждаше за пръв път. Беше удивен. Що за човек — да прекара живота си в подобни невероятни трудности и опасни ситуации, без да знае дали не го подозират и следят, дали някой няма да го предаде, да живее в неизвестност и без да знае дали следващото рамо, на което ще сложи ръка палачът, няма да е неговото собствено. Не беше ясно какво кара този човек да живее на ръба на пропастта. Рейнолдс знаеше, че разказът на Янчи е верен, пред него стоеше човекът, заради когото самият той сега не беше в подземията на тайната полиция, където щеше да стене, смазан от уредите за мъчения.

— Трябва действително да е така, генерал Илюрин — рече Рейнолдс, — той поема невероятни рискове.

— Янчи, ако обичате, винаги Янчи. Генерал-майор Илюрин е мъртъв.

— Много съжалявам… Ами случилото се през тази нощ, какво ще кажете за тази нощ?

— Вашият, хм, вашият арест от приятелите тук?

— Да.

— Обяснението е просто. Полковник Шендрьо има достъп до цялата информация, дори и до най-секретната. Той е посветен във всички оперативни планове, свързани с дейността на политическата полиция в Будапеща и Западна Унгария. Знаеше за затварянето на границата и блокадите по пътищата… Знаеше, че вие сте на път.

— Но те нямаше как да ме проследят, как биха могли?

— Не се самозалъгвайте, драги ми Рейнолдс — каза Шендрьо като грижливо постави нова руска цигара в цигарето си. Рейнолдс беше установил, че полковникът пали цигарите една от друга, най-малко стотина на ден, затова драсна клечка кибрит и му я поднесе. — Ръката на случайността, на съвпадението не е толкова дълга. Просто полицията не е търсила специално вас или някой друг. Спирали са само камиони, защото са търсили големи количества феро-волфрам, обект на контрабанда в страната.

— Мисля си, че ще са адски доволни, ако заловят всичкия феро-волфрам и сложат ръка върху него, щом са взели такива мерки — промърмори Рейнолдс.

— И са, драги момко, наистина са доволни. Съществуват канали, по които контрабандата минава през някои митници. Въпросът не е за пренебрегване, не може току-така да му се сложи точка. Някои от нашите висши партийни функционери и високо уважавани членове на държавното ръководство се лишават от обичайната богата жетва. Наистина състоянието на нещата е нетърпимо.

— Невероятно — каза Рейнолдс, — значи акцията е имала точна задача.

— Естествено, съвсем точна! — Шендрьо се засмя. Рейнолдс за пръв път видя на сериозното му лице да разцъфва усмивка, да блесват белите му зъби, а бръчиците около очите за миг преобразиха студената му резервираност. — За нещастие при подобни случаи някои риби, не онези едрите, които преследваме, се хващат в мрежата.

— Също като мен.

— Точно така, също като вас. Обичайно се установявам близо до определена полицейска блокада и бдя, за съжаление не винаги резултатно. Вие сте петият човек, който съм взел от ръцете на полицията тази година. Последният. В предишния случай предупредих селския дървеняк, който дежуреше на поста, да забрави, че аз или задържаният от мене сме съществували някога. За съжаление тази нощ, както знаете, главното им управление беше уведомено. Ще изпратят съобщение до всички постове да внимават за човек, представящ се за офицер от тайната полиция.

Рейнолдс го изгледа:

— Но, за бога, човече, те ви видяха! Най-малко петима ви видяха. Описанието ви ще е в Будапеща преди…

— Ами! — Шендрьо изтръска цигарата внимателно и продължи: — Голяма полза за тези глупаци! Освен това аз не съм измамник, офицер съм от тайната полиция, съмнявате ли се?

— Разбира се, че не се съмнявам — рече Рейнолдс съчувствено.

Шендрьо оправи безупречно изгладените си панталони и седна усмихнат на бюрото.

— И ето ви значи тук, съвсем случайно, господин Рейнолдс. Надявам се, че ще ме извините за заплахите, които ви отправях, докато пътувахме през нощта. Още далеч от Будапеща трябваше да разбера дали вие наистина сте чуждия агент, мъжа, когото очаквахме, или просто трябваше да ви изоставя на някой ъгъл, да ви кажа да изчезвате и самият аз да се изпаря. След време, вече в града, една друга, много по обезпокоителна възможност ме порази.

— Когато спряхте на улица „Андраши“? — кимна Рейнолдс. — Тогава ме погледнахте някак много особено.

— Така е, тогава ми хрумна мисълта, че вие може да сте също от тайната полиция, нарочно пуснат след мен и затова нямате причина да се страхувате от посещението на улица „Андраши“. Ще ви се изповядам. Тогава ми се стори, че много съм сгрешил, загдето тази мисъл не ми е дошла по-рано. Както и да е, вече ви казах, че имах намерение да ви закарам в една секретна квартира, където да ви затворя. Стори ми се, че вие изведнъж разбрахте какво подозирам, ясно е, че не можех при това положение да ви оставя жив. Но вие не казахте нищо, а и поведението ви ми подсказа, че поне не сте подставен да ме проследите… Янчи, може ли да ме извиниш за няколко минути? Знаеш защо.

— Разбира се, но не се бави. Господин Рейнолдс не е бил целия този път от Англия, за да стърчи на моста „Маргит“ и да хвърля дребни камъчета в Дунава. Той има да ни разказва доста неща.

— Но това е само за вашите уши — каза Рейнолдс, — такова е указанието на полковник Макинтош.

— Полковник Шендрьо е моята дясна ръка, господин Рейнолдс.

— Е, щом е така, добре. Но ще говоря само пред вас двамата. Шендрьо кимна, поклони се и излезе от стаята. Янчи се обърна към дъщеря си:

— Ако обичаш, донеси бутилка вино, Юлия. Струва ми се, че ни остана бутилка „Виланьи фурминт“.

— Ще отида да проверя. — Тя се обърна и понечи да излезе от стаята, но Янчи я повика.

— Един момент, скъпа. Господин Рейнолдс, кога ядохте за последен път?

— В 10 часа тази сутрин.

— Трябва да сте прегладнял. Ще приготвиш ли нещо, Юлия?

— Ще видя какво мога да поднеса, Янчи.

— Благодаря, но първо виното. Имре — обърна се той към младежа, който се разхождаше непрекъснато в дъното на стаята, — наобиколи покрива, виж дали е чисто. Шандор, номерата на колата — изгори ги и сложи нови.

— Да ги изгори ли? — попита Рейнолдс, когато Шандор напусна стаята. — Как е възможно това?

— Имаме си достатъчно резервни номера — усмихна се Янчи. — Изработени са безупречно, както всички други, но са от дърво и горят прекрасно… А, ти намери „Виланьи“?

— Последната бутилка. — Косите на момичето сега бяха сресани и прибрани. Беше усмихната, привлекателна и искрено любопитство личеше в очите, когато погледна Рейнолдс. — Ще почакате ли двайсетина минути, господин Рейнолдс?

— Щом се налага — засмя се Рейнолдс. — Няма да е лесно.

— Ще свърша, колкото е възможно по-скоро — обеща тя. Щом Юлия напусна стаята, Янчи счупи печата на бутилката, отпуши я и наля студено бяло вино в двете чаши.

— За ваше здраве, господин Рейнолдс, успех!

— Благодаря ви — отпи бавно и с удоволствие от виното Рейнолдс. Той не можеше да не си припомни как устата и гърлото му преди малко бяха пресъхнали, но това беше отминало! Нещата се бяха развили неочаквано успешно. Рейнолдс кимна към единствената украса в тази твърде мрачна и изоставена стая — една фотография със сребърна рамка върху бюрото. — Изключителна прилика с дъщеря ви. Имате опитни фотографи тук, в Унгария.

— Сам съм я правил — усмихна се Янчи. — Наистина ли приликата е голяма? Така ли мислите? Хайде, кажете искрено мнението си. Винаги съм се интересувал от степента и дълбочината на човешката способност да възприема подробности.

Рейнолдс хвърли поглед към Янчи. Беше изненадан. Отпи от чашата си и, потънал в мълчание, започна да изучава снимката. Съсредоточи вниманието си върху различните детайли — русата къдрава коса, гладките, подчертани вежди над големите проницателни очи. Високите славянски скули, извити надолу в широка дъга, усмихващите се сочни устни, закръглената брадичка над тънката изящна шия. „Забележително лице, помисли той, образ, пълен с характер, пламеност и жизнерадост. Жар и енергия за живот. Лице, което се помни…“

— Е, господин Рейнолдс, какво ще кажете? — подкани го любезно Янчи.

— Трябва да и се отдаде дължимото — отбеляза Рейнолдс. Той се поколеба, страхувайки се от предположението си. Погледна към Янчи и инстинктивно разбра колко безмислено би било да се опитва да измами мъдростта на тези уморени очи. — Почти може да се каже, че е тя.

— Да?

— Да, структурата на костите, формата и всички подробности на лицето, дори усмивката са съвсем същите, но в тази снимка има нещо повече. Бие на очи повече житейски опит, мъдрост, по-голяма зрялост. Може би след две или три години и дъщеря ви ще изглежда точно така. Тогава това ще е истинската и снимка. Тук има нещо, което сте уловили сякаш от бъдещето, не знам как сте го постигнали.

Янчи го погледна, усмихна се доволно и каза:

— А, работата е съвсем проста, тази фотография не е на Юлия, а на съпругата ми.

— На съпругата ви? Боже господи, каква изключителна прилика! — Рейнолдс спря и се помъчи бързо да си припомни дали с това, което току-що произнесе, не бе направил някакъв гаф. Реши, че не е казал нищо, с което да засегне събеседника си, и продължи: — Съпругата ви сега тук с вас ли е?

— Не, не е тук. — Янчи постави чашата си на бюрото и започна да я върти между пръстите си. — Страхувам се, че не знаем къде е тя сега.

— Съжалявам — това беше единственото, което Рейнолдс успя да продума. Почувства се неудобно.

— Не ме разбирайте криво — каза приятелски Янчи, — ние знаем какво се случи с нея и точно това ме плаши. Кафявата камионетка — сигурно знаете какво означава това.

— Тайната полиция?

— Да — кимна утвърдително Янчи и лицето му придоби отчаяно уморен израз. — Една от камионетките, с които са откарали хиляди хора в Полша, Румъния, България и всичките те са обречени на робство и смърт. Същата като камионетките, които отведоха по-заможните хора от балтийските държави и хиляди унгарци. Такава камионетка дойде и за Катерина. Какво е една човешка душа сред стотиците хиляди, които са страдали и умират?

— Това трябва да се е случило през лятото на 51-ва? — сети се Рейнолдс. — Може би е било по времето, когато в Будапеща е имало масови арести и изселвания?

— Тогава не живеехме тук. Случи се преди две и половина години, всъщност ще станат толкова след около месец. Благодаря на Бога, Юлия беше при приятели в провинцията. Аз отсъствах тази нощ, бях тръгнал късно около полунощ и когато тя, съпругата ми, решила да си направи кафе, след като заминах, видяла, че газта е изключена. Почудила се защо и точно тогава те дошли и я отвели.

— Газта? Страхувам се, че…

— Вие не бихте могли да разберете. С един удар те са способни да пробият бронята ви, вашия дом, да опропастят живота ви, господин Рейнолдс. Всеки, особено в Будапеща, го разбира добре. В практиката на политическата полиция е да изключва газта в къщите или в блоковете, където ще задържат някого. Една възглавница върху газовата печка е твърде удобен начин да свършиш без болка. Хората се принуждават да го направят, защото не им остава никаква друга надежда. Спряха да продават каквито и да било лекарства, с които човек може бързо и сигурно да се отрови. Опитаха се да ограничат дори продажбата на ножчета за бръснене. Само им е трудно да попречат на нещастниците да скочат от прозореца, ако живеят нависоко.

— Не е ли била предупредена?

— Нищо не подозирахме, никакво предупреждение. В онази нощ и напъхали в ръцете малка, синя призовка, без всякакви обяснения. Разрешили и да вземе само малко куфарче с най-необходимото и после я вкарали в кафявата камионетка. Сетне разбрах, че заедно с други хора е пътувала в заключените товарни вагони за животни по железницата, но така и не се узна накъде. Оттогава насам никаква вест от нея.

— Но тя може би все още е жива, нищо ли не сте чули за нея?

— Нищо, съвсем нищо. Остана ни само плахата надежда, че все още по някакво чудо е оживяла. Толкова много хора умират още в камионетките, уплашени до смърт и вкоченясали от студ. После работа на полето, в мините и работилниците, този убийствен тежък труд довършва. Тя току-що беше излязла от болницата след тежка операция. Гръдна хирургия — имаше тежки поражения от туберкулозата, дори не беше започнала да се възстановява.

Рейнолдс изруга тихо. Колко беше чел и слушал за тези неща, но колко небрежно и безучастно ги бе подминавал. Съвсем различно ги чувстваше сега, когато се сблъска със страшната реалност.

— Вие търсихте ли я? Имам предвид съпругата ви — попита Рейнолдс и гласът му прозвуча съчувствено, но малко дрезгаво от истинското възмущение, което изпитваше. Нямаше намерение да поставя точно този въпрос, но думите му бяха изскочили неволно, така както бяха възникнали в съзнанието му.

— Разбира се, че направих отчаяни усилия да я намеря, но всичко остана напразно. Рейнолдс се раздвижи и почувства как го обзема гняв. На пръв поглед изглеждаше, като че ли Янчи приема сполетялото го нещастие леко и естествено. Беше спокоен, сякаш не изпитваше омраза и ярост.

— Политическата полиция би трябвало да е наясно къде е съпругата ви — настоя Рейнолдс, — те не може да нямат списъци на задържаните и затворените. Може би полковник Шендрьо би могъл да направи нещо.

— Може би има подобни списъци, но те са свръхсекретни — прекъсна го Янчи и се усмихна, — чинът му, имам предвид на Шендрьо, е майор. Повишението беше нещо като самонаграда, само за тази нощ, за да си изиграе ролята… Мисля, че идва.

Беше младежът с тъмната коса, който влезе или, по-точно, почти влезе. Промуши глава през вратата, докладва, че всичко е спокойно и изчезна. Дори в този кратък миг, докато докладваше, Рейнолдс има време да отбележи подчертания нервен тик на лявата му буза, малко под искрящите му черни очи. Янчи трябва да беше видял израза върху лицето на Рейнолдс, защото заговори и гласът му прозвуча като оправдание.

— Бедният Имре! Той не винаги е бил такъв, господин Рейнолдс, толкова смутен, нервен и неспокоен.

— Неспокоен! Не бих се изразил така, но ще го кажа. Той е първокласен невротик.

Рейнолдс погледна строго към Янчи, но той беше както преди — благ и любезен.

— Хора като него ги затварят, те представляват потенциална опасност, която не бива да се омаловажава — продължи Рейнолдс.

— Зная, не мислете, че не зная — въздъхна Янчи, — трябваше да го видите точно преди две години, господин Рейнолдс, как се сражаваше с руските танкове около двореца, малко на север от Гелерт. Нямаше здраво място по тялото си. Бил пръв, когато поливали пътя с луга. Разстилали я по завоите и особено по опасните наклонени места на хълма. Бил ненадминат в умението си да разхвърля камъни или да запълня дупки с петрол, който да възпламени точно, когато танковете минават през тях. Започнал обаче да пренебрегва опасностите, да проявява самонадеяност. Една нощ огромен танк Т–54 се подхлъзнал назад и надолу по хълма заедно с целия си екипаж — всичките четирима бойци били мъртви до един. Имре не успял да избяга навреме и танкът го притиснал към стената на някаква къща. Той останал в развалините в продължение на трийсет и шест часа, полумъртъв, без някой да го открие. Междувременно два пъти поред танкът бил обстрелван със силно експлозивни ракети от руски бойни самолети. Изглежда руснаците не са искали собственият им танк да бъде използван срещу тях.

— Трийсет и шест часа! — Рейнолдс погледна Янчи. — И е оживял?

— Когато го намерили, почти не давал признаци на живот. Шандор го измъкнал от там. Тогава се срещнали за пръв път. Шандор взел голям лост и успял да разруши стената на къщата отвътре. Аз видях как го направи. Той сам изхвърляше големи блокове зидария, като че бяха обикновени камъни. С голям труд и внимателно, за да не се срине цялата постройка върху главата му, Шандор успя да освободи Имре. Пренесохме го в една съседна къща, настанихме го и го оставихме на грижата на стопаните. Когато се върнахме, къщата, в която се бе ударил танкът, представляваше само купчина отломъци. Няколко борци от съпротивата заели в нея удобна позиция, а монголски танк започнал да я обстрелва, отначало горния етаж, и постепенно превърнал в прах целия дом. За щастие навреме бяхме успели да измъкнем Имре. Дълго време положението му беше много тежко, остана на легло месеци, но сега е много по-добре.

— Шандор и вие взехте ли участие във въстанието?

— Шандор взе дейно участие, той беше старши електротехник в машиностроителен завод. Отлично приложи познанията си. Да бяхте го видели как държи кабелите под високо напрежение с голи ръце само с две парчета дърво. Кръвта ви щеше да се смръзне, господин Рейнолдс.

— С високо напрежение против танковете?

— Нещо като екзекуция с електрически стол — кимна в потвърждение Янчи. — Шандор с неговите електрически капани успя да унищожи екипажите на три танка, а, както ми разказваха, разрушил много повече в Чепел. Убил един пехотинец, взел неговата огнехвъргачка и с нея пръскал през визьора на водача, след това хвърлял в танка „коктейл Молотов“ — обикновена бутилка, пълна с най-обикновен бензин и натъпкан в гърлото и горящ памук. В суматохата, опърлени от огнехвъргачката, екипажите отваряли люка, за да си поемат въздух, този именно момент издебвал Шандор, за да хвърли смъртоносната бутилка.

— Мога да си представя — каза Рейнолдс, — почти ми прилошава като си представям. — Той започна да разтрива лактите си, които все още го боляха, после попита: — Значи Шандор е участвал, ами вие?

— Аз не съм участвал — каза Янчи и протегна обезобразените си, безформени ръце с дланите нагоре, после ги обърна и Рейнолдс успя съвсем ясно да види ужасните белези. — Нямам никакво участие във въстанието. Даже се опитвах да ги възпра, но не успях.

Рейнолдс го изгледа мълчаливо и се опита да разчете израза на повехналите сиви очи, които го гледаха малко объркано от паяжината на дребни бръчици. Накрая каза:

— Просто не мога да повярвам.

— Трябва да повярвате, защото това е истината.

В стаята настъпи тишина, продължителна тишина, която навяваше хлад. Рейнолдс само дочуваше далечното тракане на чинии от кухнята, където момичето приготвяше храната. Той успя да преодолее удивлението, смущението, а може би и разочарованието си и се обърна направо към Янчи.

— Оставили сте другите да се бият и да загиват за вас? — Той не направи и най-малко усилие да заличи разочарованието и дори нотката на враждебност в гласа си. — Но защо? Защо не сте помагали? Защо не сте правили нещо?

— Защо? Ще ви кажа защо. — Янчи направи опит да се усмихне, вдигна ръка, приглади белите си коси и продължи. — Аз не съм толкова стар, колкото изглеждам заради побелялата си глава, не е така, момчето ми, но съм достатъчно възрастен, за да се самоубивам — безполезен акт, един може би величествен, но празен жест. Направих опит да разубедя хората да не предприемат отчаяни действия, преди да са изчерпани другите възможности, но напразно. Самоубийството оставих за младежите, за безразсъдните, за романтиците, за безотговорните, които не мислят за последиците. Оставих го на негодуващите справедливци, които, заслепени, не могат да видят нищо друго, освен справедливостта на собствената си кауза. Вдигнах ръце и оставих да действа сляпата ярост, която омагьосана от сиянието на собствения си блясък, не мислеше за онова, което можеше да стане. Оставих да действат поетите и мечтателите, онези, които обръщат очи назад и се възхищават от славата на рицарството, на онези, чиито видения ги теглеха напред към златния век, който трябва да воюват за утрешния ден. Но аз съм достатъчно трезв, за да се ръководя от условията на днешния ден. — Янчи сви рамене и добави: — Може би от историята знаете за „Летящия отряд“, дядо ми се е сражавал в него. Сигурно сте чували коментарите — „атакува внезапно и мълниеносно, но това не е война“. Точно така стои въпросът и с нашето Октомврийско въстание.

— Красиви думи — отбеляза Рейнолдс хладно, — това наистина са красиви думи, но съм сигурен, че унгарският младеж, намушкан в стомаха с руски щик, едва ли се е чувствал по-добре от тях.

— Извинявайте, господин Рейнолдс, твърде стар съм, за да се засегна — каза Янчи с нотка на тъга в гласа си, — твърде стар съм, за да вярвам в насилието, освен когато то е последният изход. Последна надежда на отчаянието, когато всички пътища са изминати. Освен това, господин Рейнолдс, няма нищо по-безполезно от насилието, няма нищо по-безмислено от убийството. И какво право има всеки от нас да отнеме живота на други? Ние сме деца на един и същи баща, братя сме. Не мога да мисля, че братството може да бъде пренебрегнато и омаловажено от нашия Бог.

— Говорите като същински пацифист — отбеляза Рейнолдс почти грубо, — като пацифист преди да коленичи и да се остави грубият ботуш да го смаже в калта. Него, жена му и децата му.

— Не съвсем, господин Рейнолдс, не съвсем — каза Янчи меко, — аз не съм такъв, какъвто бих желал да бъда. Само да посмее някой да докосне с пръст моята Юлия, ще загине моментално.

За миг Рейнолдс долови някаква искра, която може би беше само плод на въображението му, но имаше някакъв огън, който тлееше в глъбините на тези помръкнали очи. Изведнъж Рейнолдс си спомни всичко, което полковник Макинтош му бе разказвал за този фантастичен човек, и се почувства засрамен.

— Но вие казахте, вие току-що ми разказахте, че…

— Аз само ви разказах защо не взех участие във въстанието. — Янчи сега отново беше любезен както обикновено. — Аз не съм за насилието, ако има други начини и възможности за решаване на проблемите. И още нещо — моментът тогава не бе подбран сполучливо. И още — аз не мразя руснаците, дори ги харесвам, не забравяйте, господин Рейнолдс, че самият аз съм руснак, по-точно украинец, но почти руснак. Въпреки че много от моите съграждани не биха казали така.

— Вие харесвате руснаците? И дори смятате, че те са ваши братя? — Рейнолдс не успя да се сдържи и поне от възпитание да се опита да замаскира по някакъв начин негативизма в своя въпрос. — След всичко, което сториха на вас и на семейството ви?

— Срещу себе си имам едно чудовище и аз изтърпявам присъдата си. Любовта към враговете ни остава там, където е — между кориците на Библията, и само ненормалният би имал смелостта, арогантността или глупостта да отвори страниците и да приложи този принцип в живота. Лудият, само лудият би го направил, но без такива луди нашият Армагедон сигурно щеше да дойде. — Янчи смени тона: — Аз харесвам руския народ, господин Рейнолдс, той е симпатичен и привлекателен, весел и приветлив, когато го опознаеш. Няма по-дружелюбни хора на земята от руснаците, но те са наивни, те са много млади, като децата. И като децата са пълни с приумици. Своеволни са и примитивни, а и малко жестоки, също като всички малки деца. Прощават и не се боят от страданието, но заедно с наивността и младенчеството им не забравяйте, че те изпитват велика любов към поезията, музиката, танца, песните и народните приказки, балета и операта. Сравнен с тях, средният човек от Запада изглежда духовно мъртъв, духовно нищ.

— Но те са брутални, същински варвари, човешкият живот за тях няма никаква стойност — намеси се Рейнолдс.

— Кой би могъл да отрече това? Може и да е така, но не забравяйте, че такъв е бил и западният свят в политически младенческата си възраст, в каквато е народът на Русия сега. Те мразят и плашат Запада, защото им е заповядано да го мразят и застрашават, но и нашите демокрации действат точно по същия начин.

— За Бога! — Рейнолдс смачка цигарата си с яден жест. — Опитвате се да ми кажете, че…

— Не бъдете толкова наивен, млади момко, и ме изслушайте — каза Янчи усмихнат и без да има следа от обида в думите му. — Опитвам се да кажа, че неразумното, емоционално реагиране е еднакво възможно както на Запад, така и на Изток. Виж например отношението на твоята страна към Русия през последните двайсет години. В навечерието на последната война популярността на Русия се вдигна, след това дойде пактът между Берлин и Москва и вие бяхте готови, спомнете си, да изпратите 50 000 армия да се бие с руснаците във Финландия. После Хитлер нахлу на Изток и националната ви преса се изпълни с химни за добрия, стар Джо и целият свят обикна мужиците. Сетне колелото направи пълен кръг, всеобщото унищожение надвисна застрашително и зависи само от една единствена погрешна стъпка. Кой може да каже, че след пет години няма всички отново да се усмихват приятелски? Вие сте ветропоказатели така, както и руснаците са ветропоказатели, но аз не обвинявам народа. Той не е ветропоказател, той е вятърът, който върти ветропоказателя, това е самата истина. — Тогава значи нашите правителства?

— Вашите правителства — кимна Янчи, — и разбира се националната преса, която винаги внушава на народа как да мисли. Но преди всичко виновни са правителствата.

— Ние на Запад наистина имаме лоши правителства, често много лоши — изрече Рейнолдс бавно, за да подчертае мисълта си, и продължи: — Те бъркат, недооценяват обстановката, често вземат налудничави решения; имат също своя контингент от опортюнисти, кариеристи и най-откровени властогонци. Но цялото това нерадостно положение съществува, само защото правителствата са съставени от хора, най-обикновени хора — с техните недостатъци и слабости. Утешителното в случая все пак е, че намеренията им са добри. Стараят се упорито да изпълняват задълженията си, но от правителствата у нас не се страхуват дори и децата. Такава е системата. — Рейнолдс, доволен от разсъжденията си, погледна възрастния си събеседник. — Вие току-що казахте, че руските лидери са изпратили в затворите, лагерите и на явна смърт милиони човешки същества. Ако хората по света са едни и същи, както казвате, защо тогава правителствата ни са толкова различни? Може би правилният отговор е, че е виновен комунизмът.

Янчи поклати отрицателно глава, за да изрази несъгласието си с тази констатация:

— Комунизмът си отиде и си отиде безвъзвратно, завинаги, преди да е постигнат. Днес той е само един мит, може спокойно да се каже за съжаление; един демагогски лозунг, в името на който циничните, безпощадни реалисти в Кремъл намират достатъчно извинения и оправдания за всичките варварства, които твори полицията им. Малцина от старата гвардия, вече на предела на силите си поради възрастта, съхраняват дълбоко в душата си благородната мечта за световното братство на комунизма. Но те наистина са останали малко. Само една световна война би могла да осъществи техните цели. Същите тези твърдоглави реалисти в Кремъл не виждат никакъв смисъл или бъдеще в политика, която носи в себе си семето на тяхното собствено унищожение. Теса като истински бизнесмени, господин Рейнолдс, смятат, че да поставят сами бомба със закъснител в основите на собствената си фабрика не е най-добрият и разумен начин да водят бизнеса си.

— С присъщите им варварства, с робството, на което обричат народа, и с убийствата едва ли ще успеят да подмамят и покорят света — Рейнолдс повдигна вежди, за да подчертае резервираността, която впага в думите си. — А вие ми разправяте не знам какво.

— Казвам го, защото положението е точно такова.

— Защо все пак на света се случват подобни неща…?

— От страх, господин Рейнолдс — прекъсна го Янчи, — от панически страх, който граничи почти с ужас, нямащ равен на себе си в света. Страхуват се, защото загубят ли опората за лидерството си, това е равнозначно на необратима загуба. Спомнете си отстъпката на Маленков през 1953 година. Знаменитата реч на Хрушчов за десталинизацията през 1956 година, както и засилената децентрализация в ръководството на промишлеността. Всичко това беше в противоречие с най-съкровените комунистически идеи за непогрешимостта на централизираното управление, но те бяха принудени да го променят, за да осигурят производството. Тогава хората в Русия започнаха да чувстват вкуса на свободата. Нещата бяха усложнени от факта, че тяхната тайна полиция не е вече същата, както преди. Берия умря и НКВД в Русия престана да е вездесъща. Тя не е толкова страшна, колкото нашата попитическа полиция например. Ето така постепенно се стапя вярата в силата на авторитета и идва мисълта за неизбежността на наказанието. Така бавно, но сигурно техният свят се руши безвъзвратно. Засилва се страхът от собствения им народ, но той е нищо в сравнение със страха от външния свят. Точно преди смъртта си Сталин казал: „Какво ще стане с вас, когато мен няма да ме има? Вие сте слепи, слепи сте като новородени котета и Русия ще бъде унищожена, защото вие няма да знаете как да разпознавате нейните врагове.“ Самият Сталин едва ли е могъл да знае колко точно думите му са отговаряли на истинското положение на нещата. Те не могат да различат истинските си неприятели и се чувстват спокойни и ще са спокойни, само ако на всички хора от външния свят гледат като на врагове. Това се отнася особено за хората от Запада. Те се страхуват от Запада и от тяхна гледна точка този страх е основателен.

От западния свят се страхуват, защото го смятат недружелюбен и враждебен, смятат, че той само очаква случая, за да нахлуе и да ги унищожи. Нима няма да сте ужасени и вие, господин Рейнолдс, ако сте заобиколени, както е заобиколена Русия — с ядрени бомби, базирани в Англия, Европа, Северна Африка, Средния изток и Япония? Ужасът ви щеше да се засили, ако световното напрежение нарасне, ако ята от чужди бомбардировачи мистериозно се появят в далечния край на вашите радарни екрани. Какво бихте направили, ако знаете, че във всеки миг от деня и нощта между 500 и 1000 бомбардировача от американската стратегическа авиация със своите водородни бомби кръстосват високо в стратосферата в очакване на фаталния сигнал, по който да се съсредоточат към Русия и да я опустошат? Би трябвало да имате огромно количество ракети, господин Рейнолдс, и почти свръхестественно доверие в тяхната безотказност, за да не бъдете винаги на тръни от тези 1000 водородни бомби, държани непрекъснато във въздуха в постоянна бойна готовност. Как бихте постъпвали, ако знаехте, че само 5 на сто от тях са достатъчни, за да хвръкнете във въздуха? Как бихте се чувствали вие в Англия, ако Русия разположи свои войски в Южна Ирландия? Или какво щяха да правят американците, ако руски самолети, натоварени с водородни бомби, кръстосват непрестанно високо над Мексиканския залив? Опитайте се да си представите всичко това, господин Рейнолдс. И може би едва тогава ще започнете да разбирате, а вашата представа ще е само сянка от действителността как се чувстват руснаците.

Как тогава да секне техният страх? Те се страхуват от народа, който се опитва в ограничените рамки на собствената си специфична култура да възпроизведе и отрази световната реалност, който вярва, че хората по света са едни и същи. Разбира се това е едно глупаво и опасно общоприето твърдение. Различията между Западната и славянската култура и начин на мислене, различията между ценностните системи са огромни и, уви!, пропастта между тях трудно може да се запълни.

— Накрая господарите от Кремъл повече от всичко се страхуват от проникването на западни идеи в собствената им страна. Затова сателитните държави от източния блок, които представляват нещо като санитарен кордон, са толкова важни за тях. При всяко положение те са бариера пред опасното капиталистическо влияние. По тази причина въстание в един от сателитите им, както това стана у нас миналия октомври, представлява най-лошото, което би могло да се случи на руските лидери. И реакцията им не закъсня. Те действаха с невъобразимо насилие, защото съзнаваха, че въстанието в Будапеща може да се окаже началото на кошмара, от който се страхуват най-много: първо, защото цялата им сателитна империя се сгромолясва и санитарният кордон изчезва завинаги; второ, защото примерът на Будапеща може да бъде последван и от собствения им народ, за което има много причини; и, трето, може би най-ужасното за тях е, че широко-мащабният пожар от Балтика до Черно море ще открие безпрепятствен достъп за Америка. Ако се наложи, може да се използват военовъздушните сили и Шестият американски флот, за да окажат натиск.

Янчи въздъхна, погледна Рейнолдс, сякаш да разбере дали думите му се възприемат, и продължи:

— Може би ще кажете, че тези мисли не са нищо друго освен фантазия? И така да е, но в случая аз не боравя с факти, а със съображенията, които руските лидери имат пъпното право да приемат за факти.

Янчи пресуши чашата си, погледна шеговито Рейнолдс и каза:

— Надявам се, че вече започвате да виждате защо не защитавам октомврийските събития и защо не съм взел пряко участие в тях. Предполагам, че започвате да разбирате защо въстанието не успя и се провали. Какво всъщност постигнахме? Репресии — за да се запази кордонът, да се обезкуражат народите в сателитните държави и в собствената страна в случай, че решат да се вдигнат.

— Струва ми се, че най-после виждате безпомощността, предварителната обреченост и безпопезността на въстанието, най-вече заради зле преценените условия и смисъла от него. Единствената последица беше засилването на руските позиции в сателитните държави. Цената на това безумно начинание бяха осакатяването и смъртта на много хиляди унгарци и разрушаването на около 2000 къщи. Наследство от това безумство са днешната инфлация, недоимъкът, сриването на националната икономика, която ще се възстановява с големи усилия. И защо беше всичко това? Нищо подобно не би се случило, ако се действаше с разум.

— Винаги съм казвал: гневът, породен от отчаяние, е сляп. Благородният гняв може да бъде нещо великолепно, но унищожението, което идва след него, е големият му недъг.

Рейнолдс не каза нищо. В момента той преосмисляше всичко, което бе чул. В стаята цареше тишина, но вече не толкова студена, а изпълнена с въпросителни. Единственият звук, който можеше да се чуе, беше поскърцването на обувките на Рейнолдс, който се наведе да си завърже връзките. Докато Янчи разкриваше своята теория, той слушаше внимателно и използва възможността да се облече. Янчи се надигна от мястото си, загаси лампата, отиде до единствения прозорец в стаята, дръпна пердето, за да види какво става навън, после отново го спусна и запали лампата. Той вършеше всичко това без да влага мисъл. Рейнолдс добре схващаше, че бе чисто автоматичен жест, предпазна мярка на човек, който живее от дълго време в опасност. Рейнолдс прибра документите си в портфейла, прибра и пистолета в кобура под мишницата си.

На вратата се почука и влезе Юлия. Лицето и беше зачервено от топлината на печката. Носеше поднос, на който имаше супник със супа и димяща чиния, нарязани на кубчета месо и зеленчуци. Имаше и бутилка вино. Момичето остави таблата на масата.

— Ето ме, господин Рейнолдс — обади се Юлия, — нося две от нашите национални ястия — супа гулаш и токани. Страхувам се, че може би лютите чушки в супата са повече, както и чесънът в токанито. Не знам дали ще са по вашия вкус, но съм ги приготвила така, както ги обичаме ние. — Тя се усмихна, сякаш искаше да се извини. — Какво да се прави, трябваше да стане набързо по това време на нощта.

— Ухае превъзходно — увери я Рейнолдс, — съжалявам само, че ви създадох толкова много неприятности по никое време.

— Свикнала съм — увери го тя. — Обикновено около четири сутринта тук често пристигат гости, омръзнало ми е. Татковите гости идват в най-необичайни часове и не може да не им поднеса нещо.

— Така е — усмихна се Янчи, — хайде сега в леглото, скъпа, доста късно е.

— Приятно ми е да остана до късно, Янчи.

— Не се и съмнявам. — Сивите, помръкнали очи на Янчи грейнаха — В сравнение с обичайните ни гости господин Рейнолдс е хубавец. Едно изкъпване, обръсване, приглаждане на косите и става много представителен.

— Ти знаеш, татко, че това, което казваш, е несправедливо, защо говориш така?

„Не се дава, здраво стои на краката си, помисли Рейнолдс, но цветът на бузите и я издава“.

— Защо да е несправедливо? — попита Янчи. Той погледна към Рейнолдс. — Мечтата на Юлия е светът, който се намира на запад от австрийската граница. Тя с часове може да слуша някой да разказва за живота на Запад, но има някои неща, които не бива да знае, неща, които са опасни за нея, дори и да се досеща за тях. Хайде, скъпа, време е най-после да си лягаш.

— Е, добре — тя послушно стана и неохотно целуна Янчи по бузата, усмихна се на Рейнолдс и напусна стаята.

Рейнолдс се загледа след нея, докато Янчи се пресегна за втората бутилка, счупи печата и я отвори.

— Не се ли тревожите до смърт за нея през цялото време?

— Бог вижда, че е така — отвърна Янчи простичко, — това не е живот за едно младо момиче. А ако ме хванат, почти сигурно е, че ще задържат и нея.

— Не можете ли да я изведете от страната?

— Опитайте! Мога да я преведа през границата още утре без най-малка опасност и затруднение, знаете, че това е по моята специалност, но тя не желае да тръгне. Тя е послушна дъщеря, която уважава родителите си, предполагам, че сте го забелязали, но само до там, докъдето си е предначертала, по-нататък е упорита като муле. Тя знае рисковете, но остава, остава и никога няма да напусне страната, докато не открием майка и и тогава двете да заминат. Но не съм сигурен, че и тогава би заминала…

Той прекъсна внезапно, защото вратата се отвори и в стаята влезе някакъв непознат. Рейнолдс се обърна на стола и скочи като котка, измъкна пистолета и го насочи към непознатия, преди той да е успял да направи и крачка в стаята. От рязкото движение столът на Рейнолдс се разклати и краката му проскърцаха по линолеума. Той наблюдаваше мъжа, без да мигне, като улавяше всяка подробност върху лицето му — пригладените тъмни коси, сресани назад, слабото орлово лице с тънки ноздри и високо чело, тип, който Рейнолдс познаваше добре. Можеше да каже, без да рискува, че ще сгреши, че това е полски аристократ. После погледна Янчи, който стоеше спокойно на мястото си и се усмихваше любезно, и сведе дулото на пистолета надолу.

— Шендрьо беше прав като ме предупреди за вас — промърмори замислено новодошлият, — опасен, много опасен — движите се като змия, която се плъзга.

— Този човек е приятел, добър приятел, господин Рейнолдс, запознайте се с Графа.

Рейнолдс прибра пистолета, прекоси стаята и протегна ръка.

— Възхитен съм, приятно ми е да се запозная — промърмори той, — граф кой?

— Само Граф — рече непознатият и Рейнолдс отново го погледна изпитателно. Имаше нещо, което го смущаваше. Да, това беше гласът. Не можеше да греши. Беше гласът на полковник Шендрьо.

— Няма ли други? — запита Графа и с тези думи гласът му като че ли несъзнателно се измени малко. Сега вече приликата беше абсолютна, а той продължи да говори:

— Мога скромно да кажа, но това е самата истина, малцина са толкова опитни в дегизировката. С лекота мога да направя външността си измамна. Този, когото виждате пред вас сега, господин Рейнолдс, съм аз. Тъй или иначе, почти ви заблудих. Човек, ако умее, пипне тук, пипне там и може да стане неузнаваем. Ето, такъв ме познават в тайната полиция. Сигурно разбирате защо не се разтревожих прекалено от предположението ви, че биха могли да ме разпознаят.

Рейнолдс кимна в знак на съгласие:

— Аз наистина се заблудих. Ама вие тука ли живеете, с Янчи, това не е ли твърде опасно?

— Живея във втория по лукс хотел в цяла Будапеща — увери го Графа. — Тъй, както подхожда на човек от моя ранг. Но като ерген аз естествено трябва да си имам моите, хм, забавления, както казват. Случайните ми отсъствия не предизвикват никакви коментари, в края на краищата и аз съм човек… Съжалявам, че се позабавих малко, Янчи.

— Съвсем не — увери го Янчи, — господин Рейнолдс и аз проведохме много интересен разговор. — Неизбежният за руснаците?

— Неизбежният.

— И господин Рейнолдс беше ли съгласен с всичко?

— Повече или по-малко — усмихна се Янчи. — Не много отдавна и ти беше на същото мнение. И ти ръзсъждаваше като него. — Годините си вървят и ни се трупат, какво да се прави? Помъдряваме. — Графа прекоси стаята до шкафа в далечния ъгъл, който Рейнолдс едва сега забеляза, защото беше в сянка, извади от там бутилка, наля си половин чаша и погледна към Рейнолдс. — „Барак“, кайсиево бренди, вие така бихте го нарекли. Смъртоносно, силно е като бич, домашно.

Докато Рейнолдс го наблюдаваше с учудване и възхищение, той изпи питието, без да си поеме дъх, и отново напълни чашата:

— Както разбирам, още не сте стигнали до задачата?

— Тъкмо стигнах до нея — каза Рейнолдс, отстрани чинията и отпи от виното.

— Вие, господа, може би сте чували за доктор Харолд Дженингс?

Янчи присви очи; — Разбира се, че сме чували, кой не е чувал?

— Чудесно, тогава знаете как изглежда. Възрастен, грохнал мъж на около седемдесет. Късоглед, симпатичен и любезен, типичен разсеян професор. Разсеян във всичко, освен в едно — мозъкът му е като компютър, той е световноизвестен специалист и авторитет в математическата балистика и балистичните ракети.

— Ето значи защо е бил принуден да дезертира при руснаците — промърмори Графа.

— Не е дезертирал — възпротиви се Рейнолдс решително, — така мислят по света, но всички грешат.

— Сигурен ли сте в това? — попита Янчи и се наведе напред на стола си.

— Разбира се, чуйте. По повод отстъпничеството на някакъв британски учен, старият Дженингс се изказал доста остро и неразумно в негова защита. Той осъдил остарелия национализъм и заявил, че всеки човек има правото да живее и да действа съобразно разума, съвестта и идеалите си. Почти незабавно, както и очаквахме, с него се свързали руснаците. Той се противопоставил на предложението им и ги пратил да си вървят в Москва по дяволите. Казал им, че не харесва и техния национализъм. Говорил съвсем общо, не се ангажирал с нищо.

— Как може да сте сигурни в това?

— Сигурни сме, защото имаме запис на целия разговор. Бяхме опасали цялата къща със съответните устройства. По обясними причини никога не извадихме записа на бял свят. А когато Дженингс премина при руснаците, беше вече твърде късно, никой нямаше да ни повярва.

— Очевидно — промърмори Янчи, — след като сте направили записа вие сте махнали „кучето пазач“, успокоили сте се.

— Така беше — потвърди Рейнолдс, — но това какво значение има? Заехме погрешна позиция. По-малко от два месеца след разговора на професора с руския агент, госпожа Дженингс и нейният 16-годишен син Браян (професорът се е оженил твърде късно) заминали в Швейцария на почивка. Дженингс трябвало по-късно да отиде при тях, защото в последната минута бил ангажиран с важни задачи. Оставил ги да пътуват сами с намерение да се присъедини към тях след два-три дни в хотела в Цюрих. Когато пристигнал там, жена му и синът му били заминали.

— Отвлечени, разбира се — каза Янчи бавно, — швейцарско-австрийската граница не е бариера за оня, който е решен на всичко. Най-вероятно е да са използвали лодка през нощта.

— Така предполагаме и ние — кимна Рейнолдс, — през езерото Констанс. Както и да е. Сигурното е, че минута след като Дженингс пристигнал в хотела, те са влезли във връзка с него. Казали му какво се е случило. Няма съмнение, че са го предупредили какво би могло да се случи с жена му и сина му, ако не ги последва незабавно отвъд „желязната завеса.“ Дженингс може да е грохнал старец, но съвсем не е луд, знае на какво са способни тези хора и затова тръгнал незабавно. И разбира се сега вие си го искате обратно.

— Да, искаме да си го върнем. Затова сега съм тук. Янчи се усмихна неопределено:

— Интересно е да се научи точно какво предлагате, за да го спасите, господин Рейнолдс. Предполагам, че без жена си — и сина си той няма да тръгне. Трима души, господин Рейнолдс! Възрастен мъж, жена и младеж на хиляди мили от Москва, сред дълбок сняг, затрупал степите. Задачата ви е неизпълнима.

— Не са трима души, Янчи, само един — професорът. И аз изобщо няма да ходя в Москва за него. Той не е на повече от две мили от мястото, където сме сега, в самата Будапеща.

Янчи дори не направи усилие да прикрие учудването си. — Тук? Сигурен ли сте в това, господин Рейнолдс?

— Полковник Макинтош беше сигурен и затова ме изпрати.

— Е, щом е така, щом Дженингс трябва да е тук, значи е тук. — Янчи се размърда на стола и погледна към Графа. — Чул ли си нещо по този въпрос?

— Нито дума. Никой в службата не знае за това. Сигурен съм, мога да се закълна.

— Целият свят ще го научи следващата седмица — каза Рейнолдс и гласът му прозвуча спокойно и убедено. — Когато Международната научна конференция се открие тук, в понеделник. Първият доклад ще бъде прочетен от професор Дженингс. Всичко е подредено така, че той да бъде звездата на представлението. Това ще е най-големият пропаганден триумф на годината за комунистите.

— Да, разбирам — Янчи побарабани с пръсти по бюрото, след това погледна остро към Рейнолдс. — Казахте, че ви трябва само професорът и него ще се опитате да измъкнете от страната.

Рейнолдс кимна, без да каже нищо.

— Само професора! — Янчи го изгледа продължително. — Бог ни гледа отгоре, човече! Давате ли си сметка какво ще се случи с жена му и сина му? Уверявам ви, господин Рейнолдс, ако очаквате нашата помощ…

Рейнолдс вдигна ръка, за да предвари нови въпроси:

— Госпожа Дженингс е вече в Лондон. Преди около десет седмици се разболяла сериозно. Професорът настоял да я пуснат да се лекува в една лондонска клиника и успял да се наложи. Комунистите се съгласили да изпълнят желанието му. Разбирате, че в случая не биха помогнали никакви форми на насилие, а да се изтезава човек от калибъра на професора, без това да се отрази на работата му, очевидно е невъзможно. Той категорично отхвърлил да работи за тях, докато не се изпълни желанието му.

— Трябва да е истински мъж, твърд човек — поклати глава Графа в израз на възхищение.

— Той олицетворява самия терор, когато нещо не е както на него му се иска — усмихна се Рейнолдс. — Но в случая е постигнал своето, защото руснаците не са могли да си позволят да го загубят. Известният специалист по балистика трябвало да продължи да работи. Двата коза били у тях — Дженингс и синът му в Русия. Били убедени, че госпожа Дженингс непременно ще се върне. — Настояли всичко да стане при изключителна секретност. Всъщност в Англия дори хирургът, който е трябвало да и направи две операции, не знае коя е. За присъствието и знаят някои нейни роднини, но те пазят тайна. Разбира се, нашите служби научиха своевременно.

— Тя възстановява ли се?

— Беше на крачка от гроба, но и се размина, сега се възстановява бързо и ще оздравее.

— Старият професор сигурно е доволен — промърмори Янчи, — значи жена му скоро ще се върне в Русия.

— Съпругата му никога няма да се върне отново в Русия — каза Рейнолдс откровено. — И Дженингс няма никакви причини да е доволен, той и сега мисли, че жена му е тежко болна, че надеждата да оживее е съвсем малка и положението и бързо се влошава. Той мисли така, защото организирахме така да му предадат.

— Какво? Какво имате предвид? Защо сте постъпили така? — Янчи скочи на крака и повехналите му сиви очи погледнаха строго и с отвращение. Такова чувство прозвуча и в гласа му. — Боже господи, господин Рейнолдс, що за нечовешко, жестоко поведение е това! Защо сте съобщили на стария човек, че жена му умира?

— Нашите хора се нуждаят от него у дома. Безкрайно им е необходим. Нашите учени закъсаха, напълно са блокирали — проектът, по който работят, около три месеца вече е в застой. Убедени са, че Дженингс е единственият човек, който може да им проправи път, да придвижи работата.

— Значи заради това сте предприели такава отчаяна постъпка?

— Въпросът е на живот и смърт, Янчи — прекъсна го Рейнолдс категорично. — Буквално на живот и смърт. Проектът е за милиони. Дженингс трябва да бъде заведен у дома и затова ще използваме всички възможни средства, за да докараме работата до край.

— И вие смятате това за етично, Рейнолдс? Мислите, че целта оправдава средствата?

— Как аз гледам на тези неща няма никакво значение, по дяволите! — рече Рейнолдс безразлично. — Доводи „за“ и „против“ могат да се направят най-различни, но не е моя работа да го върша. Единственото нещо, което ме засяга, е, че ми е възложена задача, която трябва да изпълня. И, ако е възможно, на всяка цена. Няма да се поколебая да действам, за да си свърша работата.

— Безпощаден и опасен човек — промърмори Графа, — казах ви, убиец, но се е случило така, че действа на страната на закона.

— Да, ако смятате така — каза Рейнолдс, без да помръдне. — Има и още нещо. Както много други изключителни хора, Дженингс е твърде наивен, не вижда по-дапече от носа си, щом става дума за нещо извън специалността му. Госпожа Дженингс ми разказа че руснаците са го уверили, че проектът трябва да доведе до резултати, които ще се използват изключително за мирни цели. Дженингс повярвал на това, той е пацифист до дън душа. Така, че…

— Всички добри учени са пацифисти по душа — прекъсна го Янчи, който отново седна на мястото си, но очите му все още гледаха недоверчиво и малко враждебно. — Всичките добри хора, където и да живеят по света, са пацифисти по душа.

— Не го отричам, казвам само, че Дженингс е в такова състояние, че ще работи за руснаците с всички сили, защото мисли, че служи на мира. Убеден е, че собствената му страна е за войната. Това създава допълнителни затруднения да го върнем у дома. Така че дори и да не искаме, просто се налага да използваме всяка възможност, която ни се появи.

— И разбира се съдбата на младежа, сина на професора, ви е безразлична? — Графа размаха ръце във въздуха. — Няма значение какъв ще е резултатът.

— Браян, синът на професора, е бил в Познан вчера целия ден на някакво изложение или нещо друго по линия на младежките организации — прекъсна го Рейнолдс. — Двама души го следят от момента, когато е пристигнал там. Утре след обед, тоест днес, ще бъде в Шчечин, след 24 часа ще го измъкнат и ще бъде в Швеция.

— А, значи така! Но вие сте твърде самоуверен, Рейнолдс, не ви ли се струва, че подценявате наблюдението на руските служби? — Графа го погледна замислено над ръба на чашата си, пълна с бренди. — Известни са много случаи, когато агенти са се проваляли.

— Тези двамата никога няма да се провалят, те са най-добрите в Европа. И капка съмнение няма, че Браян Дженингс утре ще бъде в Швеция. Условният сигнал, че това е изпълнено, ще получа от Лондон по редовните европейски съобщителни средства. Тогава, и едва тогава, ще се свържа с Дженингс.

— Тъй — кимна Графа, — значи все пак и във вас имало някаква човечност.

— Човечност! — Гласът на Янчи прозвуча твърде студено, почти презрително. — Още един начин да се принуди стария човек да върви по волята ви. Вашите хора, Рейнолдс, много добре знаят, че ако оставите момчето да загине в Русия, Дженингс изобщо няма да си помръдне пръста да работи отново за вас.

Графа запали поредната цигара от безкрайната поредица, палени една от друга.

— Възможно е да постъпваме твърде сурово, възможно е преди всичко интересът ни да ни подтиква да действаме така, но в случая той е ръка за ръка с хуманността…

— Ами какво ще правите, ако Дженингс отклони предлжението ви и откаже?

— Тогава ще го заставим против волята му и ще тръгне.

— Великолепно! Съвършено великолепно! — Графа се усмихна малко накриво. — Много хубава картинка, само за „Правда“! Нашите приятели тук се намесват, измъкват Дженингс през границата, отвличат го по дяволите и после ето ти големите заглавия: „Английски таен агент освобождава западен учен“. Кой знае какви версии ще гръмнат! Как си представяте всичко това, господин Рейнолдс?

Рейнолдс сви рамене и не каза нищо. Беше твърде обезпокоен само от смяната на атмосферата през последните пет минути, от отношението на някаква скрита враждебност към него, но беше длъжен да разкаже на Янчи всичко. Така бе настоял полковник Макинтош. А и как другояче би могъл да постъпи, трябваше да е напълно откровен, защото се нуждаеше от помощта на Янчи. Рейнолдс знаеше, че можеше да си спести много неприятности, ако бе премълчал някои неща, но, за да получи помощ, трябваше да са наясно. Нужно бе да балансира лошото настроение…

Изминаха няколко минути в мълчание, сякаш никой не смееше да наруши тишината, после Янчи и Графа се спогледаха, размениха почти незабележимо кимване. Янчи погледна право Рейнолдс и каза:

— Ако всички ваши сънародници бяха като вас, господин Рейнолдс, и пръста си нямаше да помръдна, за да помогна. Коравосърдечните, студенокръвни, безчувствени хора, за които доброто и злото, правосъдието и несправедливостта, дори и страданията са въпрос на академична незаинтересованост, са виновни за всичко. Виновни са и за страха, и за мълчанието, и за съгласието пред ужаса на варварски изтезания и убийства, за които говорите. Но аз знам, че не всички са като вас. Не бих помогнал само, за да улесня вашите учени да работят за каузата на войната. Полковник Макинтош е мой приятел, няма да съдя подбудите за действията му. Единствената причина да ви съдействам е, че един възрастен човек ще трябва да умре на чужда земя, захвърлен между чужди хора, далеч от семейството си и от онези, които обича. Ако е по силите ни да предотвратим това, ще направим всичко, което е възможно. С Божията помощ възрастният човек ще се завърне невредим у дома си.