Алистър Маклейн
Последната граница (14)

14

Тъмните, мързеливи води бяха леденостудени, като гроб, но Рейнолдс дори не почувства тяхното смразяващо докосване. Цялото му тяло потръпна неволно, когато се хлъзна тихо в дълбочините на реката. Съзнанието му дори не отбеляза шока от внезапния студ. В него нямаше място за каквито и да е физически усещания, за каквито и да са чувства или мисли, освен за една, абсолютно простичка — първобитното желание, желанието, което лустрото на цивилизацията не може да прикрие — желанието за отмъщение. Отмъщение или убийство — за Рейнолдс в този момент нямаше никаква разлика. Единствената му цел, която сега го бе завладяла, не позволяваше да мисли за друго. Онова изплашено момче в Будапеща, съпругата на Янчи, несравнимият Граф — те всички вече бяха мъртви. А те бяха мъртви преди всичко, защото той, Рейнолдс, беше стъпил в Унгария. Не, той не беше техният убиец, единствено отговорен за всичко беше злият гений на Хидас. Неговият живот бе продължил твърде много.

С автоматичната карабина, високо вдигната над главата, Рейнолдс пореше с гърдите си тънката ледена корица над водата. Той се добра до отсрещния бряг и когато краката му стигнаха дъното, почна да се катери по стръмното. Щом стъпи на брега, той напълни носната си кърпа с пясък и камъни и завърза здраво ъглите й. След това, без да се бави и без за миг да поспре да изцеди дрехите си от ледената вода, продължи напред.

Преминал беше бързо, почти тичешком, около двеста ярда надолу по брега, преди да пресече реката. Сега се намираше там, където гората извива на юго-изток, разсечена от пътя, на който бяха паркирани двете камионетки. Тук, под прикритието на дърветата, не можеха да го видят. Заледената корица по земята, под отрупаните, увиснали от снега клони, беше тънка и скърцаше под стъпките му. Вървеше внимателно, но имаше опасност да го чуят. Беше провесил автоматичната карабина през рамо, а тежката кърпа в ръката му се люлееше, като се удряше в дърветата.

Предпазните мерки го забавяха, но въпреки това успя бързо да преодолее разстоянието и за около две-три минути приближи до паркираните коли. Прикрит зад едно дърво, той се взря, за да се ориентира в обстановката. Нямаше никакъв признак на живот около камионетките. Задните им врати бяха затворени, не се чуваше да има някой вътре в тях. Рейнолдс се изправи и се приготви да се шмугне в камионетката на Хидас, но замръзна неподвижен, като вдървен, прилепен зад ствола на дървото, зад което се криеше. Някакъв мъж излезе иззад камионетката на Хидас и спокойно се насочи право към него.

За момент Рейнолдс помисли, даже беше уверен, че полицаят го е видял, но миг след това се поотпусна. Полицаят не се държеше като човек, който преследва въоръжен противник в тъмната гора. Пушката му висеше на ремъка, преметната през рамото му. В едната му ръка светкаше пламъчето на цигара. Часовоят очевидно нямаше никакви подозрения, той просто обикаляше наоколо, за да се раздвижи и постопли, доколкото може, в кучешкия студ. Той мина почти на косъм от ствола на дървото и продължи. Рейнолдс не изчака повече, изскочи от прикритието си и когато часовоят завиваше да се върне обратно, той вдигна ръка и замахна с вързопа, пълен с пясък и камъни. Силата, с която замахна и удари непознатия по тила беше такава, че той се струполи безжизнен, без да успее да отвори уста. Рейнолдс нямаше време за губене да крие мъжа и оръжието му, затова ги остави там, където бяха.

Сега той здраво стискаше карабината в ръка. Беше на няколко крачки от кафявата камионетка. Виждаха се капакът на мотора и самият мотор, разбит от експлозията на гранатата, взривена от Графа. Камионетката беше в окаяно състояние. Без да я оглежда повече, Рейнолдс се прокрадна тихо до камионетката на Хидас. Сега цялото му внимание беше съсредоточено към задната и врата. Взираше се и напредваше вниматепно. Точно тогава за малко не се препъна в някакво тяло, простряно на земята пред краката му. Рейнолдс трепна, застина неподвижен и се приведе, за да различи кой е. Не беше необходимо, той знаеше предварително кой лежеше безжизнен на ледената земя, но беше потресен, когато предположението му се потвърди. Стисна здраво карабината, за да не я изпусне от ръцете си.

 

Беше Графа. Той лежеше с лице, обърнато към небето, с широко отворени, невиждащи, мъртви очи. Полицейската му шапка се бе кипнала над изтънченото, аристократично лице. Чертите му бяха изопнати, правилният, изпъкнал орлов нос се очертаваше още повече и лицето на мъртвеца изглеждаше чуждо и отдалечено в смъртта, така както и в живота. Не беше трудно да се разбере как е умрял: картечният откос бе прорязъл почти половината от гръдния му кош. Бяха стреляли по него като по куче, безсмислено и като куче го бяха оставили да лежи на студа в мрака на мразовитата нощ. Снегът, който се ронеше от отрупаните клони, бе започнал да затрупва студеното, мъртво лице. Тласнат от необясним подтик, Рейнолдс взе шапката и я хвърли надалеч в мрака. Измъкна някаква кърпа, обагрена с кръвта на Графа, която намери в джоба му, и внимателно я простря върху лицето му. После се изправи и се приближи до вратата на камионетката. Тихо, като котка, Рейнолдс доближи и надникна през ключалката. Когато очите му привикнаха, той видя онова, което желаеше да види — един стол от лявата страна, място за спане от дясната и в дъното маса с монтирана върху нея радиостанция. Хидас седеше с гръб към вратата пред масата. Въртеше някаква ръчка с дясната си ръка, а в лявата държеше телефонна слушалка. Рейнолдс веднага съобрази, че това не е обикновен телефон, а радиотелефон. Не бяха помислили затова. Хидас не бе от онези, които биха тръгнали в провинцията без средство за бърза свръзка, удобна за него. Сега Рейнолдс беше сигурен, че след като небето обещаваше да се изясни от тежките облаци, той вероятно се обаждаше в авиацията за подкрепление. Опитваше се да приложи едно отчаяно, рисковано начинание — да спре бегълците без оглед на цената. Беше твърде късно защото нямаше да има разлика в съдбата на онези, които Хидас преследваше, и на самия него.

Рейнолдс хвана пипнешком дръжката на вратата и я отвори внимателно. Тя беше добре смазана и не издаде никакъв звук. Като сянка той се промъкна вътре и я затвори зад себе си. Хидас, в ухото на когото звучаха сигналите от слушалката, не чу нищо. Рейнолдс направи няколко стъпки, здраво стиснал цевта на карабината с двете си ръце и вдигнал приклада високо над раменете си. Когато Хидас започна да говори, Рейнолдс замахна с все сили през рамото му и стовари приклада върху радиостанцията. От удара тя се разтроши на парчета.

Хидас остана като вкаменен от изненадата, след това се извъртя на стола, но бе изгубил най-ценния миг, от който някога се е нуждаел. Рейнолдс бе успял да отскочи две крачки назад и сега здраво държеше карабината за приклада и с цев, насочена право в сърцето на Хидас. Лицето на противника му беше като изсечено от камък, само устните му се движеха, но от тях не излизаше никакъв звук. Рейнолдс бавно се оттегли и, без да изпуска от очи Хидас, протегна ръка, за да вземе ключа, който бе забелязал преди това, че е захвърлен на леглото. Пъхна го в ключалката и заключи вратата, като продължаваше да го наблюдава, готов да реагира и при най-малкото трепване на Хидас. Пристъпи напред, а цевта продължаваше да е насочена отблизо към човека на стола. Рейнолдс остана изправен и неподвижен като скала.

— Изглеждате изненадан от появата ми, не сте очаквали да ме видите, полковник Хидас — каза Рейнолдс, — но не трябва да се изненадвате. Точно вие не трябва. Онзи, който живее с меч в ръката, както вие живяхте, трябва добре да знае, повече от всеки друг, че от меч ще умре. Рано или късно това става. За вас това ще бъде тази нощ.

— Дошъл сте да ме убиете — това беше по-скоро твърдение, отколкото въпрос. Хидас бе срещал смъртта толкова често, но винаги като страничен наблюдател, а сега разбираше, че тя се е обърнала с лице към него, че може би щеше да удари и неговият час. Следите от изненадата постепенно изчезнаха от лицето му, но не страх замени уплахата.

— Да ви убия? Не. Тук съм, за да ви екзекутирам. Убийство е онова, което направихте с майор Ховарт. Имате ли някакво основание да смятате, че аз бих ви застрелял, бих ви повалил хладнокръвно, както вие го застреляхте? Той дори не носеше оръжие със себе си.

— Той беше държавен престъпник, враг на народа.

— Боже Господи! Имате наглостта да оправдавате действията си?

— Те не се нуждаят от оправдание, капитан Рейнолдс, това е въпрос на дълг.

Рейнолдс го изгледа и каза:

— Опитвате се да намерите извинение за себе си… или просто да извините съществуванието си, защото треперите за живота си.

— Аз никога не се извинявам. — Нямаше нито гордост, нито арогантност в гласа на евреина, а само обикновено достойнство.

— Имре…, момчето в Будапеща, как умря?

— То носеше важна информация, беше съществено да я измъкнем колкото се можеше по-бързо.

— А съпругата на генерал-майор Илюрин? — изрече Рейнолдс бързо, за да сподави нарастващото чувство за нереалност. — Защо убихте и нея?

В първия момент върху интелигентното лице на Хидас се отрази някакво неопределено чувство, но бързо изчезна — така, както се бе породило.

— Това не знаех — наклони глава Хидас, прехапа устни и каза: — Да водя война с жени, не е част от моя дълг. Искрено съжалявам за смъртта й, ако наистина е умряла, както казвате.

— Вие сте отговорен за действията на вашите полицейски главорези.

— Моите хора — Хидас кимна, — само изпълняват моите заповеди.

— Така е. Те я убиха, но вие отговаряте за техните действия, следователно вие сте отговорен за смъртта й.

— Ако разсъждавате по този начин, наистина аз съм отговорен.

— Ако не бяха вашите заповеди, и тримата щяха да са живи сега.

— За генералската съпруга не мога да отговарям, но за останалите двама — да.

— Щом е така, питам ви за последен път: имам ли основание да ви убия сега?

Полковник Хидас погледна Рейнолдс замислено и доста дълго мълча, потънал в мислите си, след това се усмихна плахо. Рейнолдс можеше да се закълне, че тази усмивка беше пропита с тъга.

— Многобройни причини изтъквате, капитан Рейнолдс, но нито една, която да е убедителна за един вражески агент от Запад.

Причина бе думата „Запад“, но Рейнолдс разбра това много по-късно. Онова, което почувства в момента бе, че нещо отключи някакъв шлюз, който освободи порой от образи и спомени в съзнанието му. Пред него изплува образът на Янчи, както му говореше в дома си в Будапеща и в мрачната килия в затвора Сархааза, спомни си одушевеното му лице, осветено от игривите пламъци на огъня, когато разговаряха пред печката в къщата в провинцията. Сега в съзнанието му изплува всичко, което Янчи му бе казал, онова, което с убеденост бе повтарял няколко пъти настойчиво, за да се запечати в съзнанието на Рейнолдс така, както сам той не бе очаквал. Всичко, което той бе казал, което бяха обсъждали ожесточено, Рейнолдс сега отхвърли. Стисна по-здраво карабината и я доближи още по-близо до Хидас.

— Полковник, станете!

Хидас се изправи и застана срещу него, ръцете му висяха надолу, гледаше втренчено към цевта на пушката.

— Чисто и бързо, полковник Хидас, какво ще кажете, а?

— Ваша воля, както желаете — той вдигна поглед от побелелия от напрежение пръст на Рейнолдс върху спусъка към лицето му, — няма да се извинявам, нито ще се отричам от моите жертви.

Части от секундата Рейнолдс продължи да притиска постепенно спусъка и точно, когато щеше да го задейства, нещо се пречупи в него и не го натисна докрай. Буйният пламък на гнева все още гореше в душата му, разгаряше се ярко, както никога преди, но с тези последни думи, думите на човек, който почти безстрашно посреща смъртта, Рейнолдс почувства горчилката на поражението и това го порази толкова дълбоко, че можеше да усети вкуса и в устата си. Когато заговори, гласът му беше особен, малко дрезгав, сам той едва го позна.

— Обърнете се!

— Благодаря, но не е нужно, предпочитам да умра като гледам смъртта в очите.

— Обърнете се — викна Рейнолдс разярен — или ще ви смажа и двете колена и насила ще ви обърна!

Хидас го гледаше право в очите и прочел в тях непримиримостта му, се обърна. Миг по-късно се струполи без звук върху масата, защото силен удар с цевта на пушката го срази зад ухото. За момент Рейнолдс остана загледан към проснатия мъж, изруга гневно, но не човека в краката си, а себе си, обърна се и напусна камионетката.

Когато излизаше, Рейнолдс чувстваше някаква празнота, почти отчаяние, което завладяваше ума му. Повече не се стараеше да прикрива присъствието си, яростта в него все още не бе намерила отдушник, не можеше да не отбележи дори пред себе си, че с удоволствие би приел предизвикателството да насочи автоматичната си карабина към някой въоръжен полицай от другата камионетка, стига да се появеше като силует на вратата, така както бяха стреляли в силуета на съпругата на Янчи при вратата на къщата на лодкаря. Щеше да стреля без всякакво угризение на съвестта. Изведнъж спря като закован, остана неподвижен, съвсем неподвижен. Порази го нещо, което, ако бе проумял минути по-рано, изобщо нямаше да се занимава с полковника и да разговаря с него. В кафявата камионетка беше съвсем тихо, не само тихо, но и твърде спокойно, за да не го стресне тази тишина. Истината постепенно се открои в съзнанието му.

На три скока той стигна до камионетката и долепи ухо до стената й. Не се чуваше нищо, съвсем нищо. Изтича до задната стена, отвори широко вратата и се взря вътре, не можеше да се види нищо, защото беше тъмно като в рог, но и нямаше нищо за гледане — камионетката беше празна. Там никой не се движеше, нито пък дишаше.

Истината го порази така неочаквано, така силно и жестоко, че Рейнолдс за миг остана като вдървен, неспособен да помръдне. Изведнъж разбра чудовищността на грешката си. Ужаси се от лекотата, с която го бяха измамили. Длъжен беше да знае, трябваше да се досети… Графа от самото начало изпитваше подозрението, че полковник Хидас за нищо на света не би приел поражението, не би се отказал да действа с хитрост, не би се подчинил така лесно. Но и Графа не би се оставил никога да го провалят така. Хората на Хидас сега си вършеха работата, сигурно бяха пресекли реката на юг, може би още когато избухна осветителната ракета, а оттогава беше минало доста време. Колко наивно с Казака бяха приели слепешком измамното движение в гората като оттегляне. Сигурно сега те са там, сигурно са оградили къщата, а той, Рейнолдс, отсъстваше, когато неговите приятели имаха най-голяма нужда от него. Точно сега това не трябваше да се случи. И като връх на цялата глупост тази нощ той бе изпратил Шандор, единствения човек, който можеше да ги спаси, да прибере камионетката. С Янчи беше само едно малко момче и един стар човек, какво можеха да му помогнат? И Юлия беше с тях. Когато си спомни за Юлия, когато помисли за нея и за похотливото, разкривено от злоба лице на Коко, нещо се преломи в съзнанието на Рейнолдс и го изтръгна от тягостното състояние на безпомощност и бездействие.

Деляха го двеста метра от брега на реката, двеста метра, покрити с дълбок, замръзнал сняг. Той беше изтощен до краен предел от безсънието и напрежението. Чувстваше краката си като налети с олово, обувките му тежаха. Напоените с вода и замръзнали от студа дрехи също му тежаха и го дърпаха надолу, но въпреки това измина разстоянието по-бързо от преди. Сега не гневът му даваше сили и го тласкаше да върви по-бързо. Сякаш криле бяха пораснали на раменете му. Той буквално летеше. Заледеният твърд сняг хрущеше под стъпките му, снежни буци се вдигаха зад гърба му и се пръскаха тежко наоколо. Не, сега той не беше разгневен, изпитваше само страх за съдбата на приятелите си, страх, какъвто не бе познал до сега.

Не, това не беше вцепеняващ, парализиращ страх, напротив, то бе по-скоро някакво необяснимо за него чувство, което пораждаше нечовешки сипи в мускулите му, изостряше сетивата му и просветляваше ума му. В последния момент, когато стигна до брега на реката, Рейнолдс трябваше да спре внезапно, за да не се търкулне надолу по стръмния бряг. Тичаше толкова бързо, че за да не загуби равновесие и не полети напред, трябваше да размаха енергично ръце като крилата на вятърна мелница. После внимателно и безшумно се спусна по заснежения каменист бряг чак до водата, промъкна се като котка и тихо, без най-малък плясък, навлезе в тъмните ледени води. Беше почти по средата, плуваше гладко и загребваше със сила с едната си ръка, с другата държеше карабината високо над главата си, когато чу първия изстрел откъм къщата, след това последваха много други.

Нямаше какво повече да се предпазва, решаваща ставаше всяка секунда. Обезумял, Рейнолдс продължи да пори водата и стигна брега за секунди, стъпи на дъното, измъкна се на сушата, решително премина по хлъзгавите камъни и се изкатери на брега. Тук той превключи карабината от автоматично действие към единични изстрели. Автоматичната стрелба щеше да е безсмислена и твърде опасна, ако приятели и врагове се сражаваха в едно и също ограничено пространство. Без да се бави повече, Рейнолдс се хвърли към отворената врата на къщата.

Не беше отсъствал дълго. Съпругата на Янчи вече не бе в холчето, сега то беше празно. Един полицай с карабина в ръка тъкмо излизаше от стаята и затваряше вратата зад гърба си.

В мига Рейнолдс осъзна жестоката истина — налагаше се битка вътре в къщата, на затворено, а това означаваше безумно изтребление. А може би то вече бе свършило? Полицаят го видя, опита се да вдигне карабината си, но закъсня с части от секундата, просто не успя да се съвземе навреме от изненадата и карабината на Рейнолдс се стовари върху главата му със смазваща сила. Той се струполи като посечен, със сподавен стон в гърлото. Остана на място. Рейнолдс нямаше време да провери дали е останал жив.

С карабина в ръце той ритна вратата и застана на прага. Един бегъл, общ поглед на картината му подсказа, че схватката вече се е състояла. В стаята имаше шест полицаи, четирима от тях все още дишаха. Един лежеше почти пред краката му в странна, разкривена поза, сгърчен както може да бъде само един мъртвец в сетния си час, покосен от куршум. Друг беше от дясната страна, опрян на стената, недалеч от мястото, където Дженингс, отпуснал се на пода с глава между коленете, се люшкаше наляво-надясно. В далечния трети ъгъл полицай беше насочил карабината си към разкървавения Янчи, докато друг се опираше с ръце на стола, на който седеше Янчи, В отсрещния ъгъл Казака лежеше по гръб и се бореше отчаяно с полицай, легнал върху него, който го душеше с късите си яки ръце. Казака се съпротивляваше, биеше се, бе успял дори да увие около гърлото на противника си дългия ремък на камшика, с който не се разделяше. Изглежда бе успял да стисне ремъка толкова здраво, че нападателят му явно бе започнал да губи сили, лицето му бе станало синкаво-червено от задушаващата хватка на Казака. Почти в центъра на стаята се бе изправил с гигантския си ръст Коко, който гледаше с презрение момичето, което безпомощно се извиваше в хватката на грубите му ръце. Коко се хилеше с вълчата си усмивка и без да изпуска Юлия с интерес следеше борбата между Казака и полицая. Полицаят, който се боричкаше с Казака спря, протегна назад дясната си ръка, трескаво напипа и изтегли ножа от кожената ножница на колана си.

Рейнолдс беше опитен, добре трениран боец, бяха го тренирали безпощадно и жестоко професионалисти, преживели самите те по време на войната десетки подобни ситуации. Бяха участвали и оживели, никога не се бяха предавали, не бяха губили и части от секундата в ненужни, безсмислени разговори и преговори с противника. Щом отворилият с ритник вратата и изненадал противника си не започне мълниеносно да действа, а се обърне и каже: „Добър вечер, господа“…, той никога няма да може да довърши думите си — няма да доживее следващия миг, това Рейнолдс го знаеше много добре.

Затова, щом вратата се завъртя и почти безшумно се отвори на пантите си, той даде първите три единични изстрела. Целите бяха добре подбрани и гърмежите подействаха като шок. Първият куршум попадна в нападателя на Казака в ъгъла на стаята. Ножът падна от ръката му и издрънча на пода. Вторият изстрел засегна полицая, който държеше карабината си, насочена застрашително към Янчи. Третият порази мъжа, който в момента връзваше ръцете на Янчи за стола. Всичко това се случи толкова бързо, че никой от присъстващите не можа да разбере какво всъщност стана. Без да се бави, Рейнолдс се приготви за четвърти изстрел. Тъкмо се премери в главата на Коко, когато гигантът от полицията с почти нечовешка и безсмислена злоба извъртя момичето, което държеше в лапите си и го задържа така, че да застане пред гърдите му като щит, за да го предпази.

В този момент цевта на пушката се стовари върху карабината и върху лявата ръка на Рейнолдс. От силния, изненадващ удар, той изпусна оръжието си и то падна тежко и шумно на пода. Явно не бе съобразил, че зад отворената с ритник врата, може да има още някой.

— Не го застрелвай, не го застрелвай!… — изкомандва дрезгаво Коко. Той блъсна нехайно момичето, то политна и тежко се струполи на кушетката. Коко остана на мястото си и беше готов да го нападне. Случилото се го бе вбесило, но сега, когато Рейнолдс бе безпомощен и обезоръжен пред него, очевидно беше обладан от чувство на превъзходство, което не закъсня да се изпише върху мрачното му, злодейско лице. Разправата не можеше да продължи дълго. Животът на другарите му беше в опасност. Изруга и злобна, отвратителна усмивка разкриви лицето му.

— Виж дали нашият приятел не е въоръжен — изкомандва Коко.

Полицаят бързо, но старателно претърси Рейнолдс, като прекара ръце нагоре-надолу и опипа дрехите му. След това поклати глава.

— Отлично, вземи! — Коко подхвърли карабината си към полицая, а той я улови още във въздуха с разтворена длан. Като приглади мундира си, загледан предизвикателно и с насмешка в Рейнолдс, Коко каза:

— Имам да уреждам сметки с теб, капитане, или може би си забравил това?

Рейнолдс беше уверен, че Коко възнамерява да го смаже, да го убие с голи ръце. Дълбоко в себе си той знаеше, че няма никакъв шанс, че не би могъл да устои на Коко повече от няколко секунди. Чувстваше, че лявата му ръка ще е безполезна поне за известно време, не знаеше дали не е счупена. Това означаваше, че трябва да излезе срещу озверения гигант само с една ръка, а това беше истинско самоубийство. И все пак Рейнолдс реши, че ако можеше да се говори за шанс, той беше именно сега, преди Коко да се е нахвърлил върху му и борбата да е започнала. Без да се колебае дори секунда, той се втурна изненадващо напред, направи ножица във въздуха и с крака си блъсна силно мощните гърди на противника. Коко беше почти изненадан, почти, но не съвсем. Точно в момента, когато кракът на Рейнолдс го блъсна, той пристъпваше напред и замахваше с ръка. Изсумтя от болка, но в последния момент успя да стовари с такава сила юмрука си върху главата на Рейнолдс, че той се преметна през глава, блъсна гърба си болезнено в стената до кушетката и от удара дъхът му секна, защото въздухът изскочи от гърдите му. За миг остана да лежи неподвижен, после бавно пое дъх и задиша тежко, с изкривено от болка лице.

Рейнолдс направи отчаяно усилие да се изправи, подпря се на ръка, но се струполи отново от ритника на Коко. Отначало помисли, че никога няма да успее да стане на крака, но дори в неизгодното положение, в което се намираше, се съсредоточи и се приготви да посрещне удара на полицая и да му отговори. Събра остатъка от силите си, надигна се и стовари юмрук върху омразното лице, наведено над него. Почувства, че юмрукът му среща плътта и костите на масивната глава, но в същия миг почти припадна от болка, защото Коко изобщо не обърна внимание на удара му и на свой ред го прасна с ужасяваща сила в слънчевия сплит.

Рейнолдс не бе удрян никога толкова жестоко, не можеше да си представи, че някой човек би могъл да удря толкова силно. Нападателят му беше мощен като вол. Въпреки острата, режеща болка в гърдите, въпреки отмалелите и омекнали като гумени крака, въпреки гаденето, което го давеше, Рейнолдс с мъка успя да се изправи; успя само защото с ръка, протегната назад, се опря на стената, върху която го бе запратил Коко. Ако не се подпираше на нея, щеше да се струполи отново. Счу му се, че Юлия го вика, но не беше сигурен, чувстваше, че бе оглушал. Погледът му бе замъглен, всичко се мержелееше пред очите му, взря се и успя да различи смътните очертания на Янчи, който неистово се мъчеше да се освободи от въжето, което го стягаше. После погледът му падна на Коко, който отново пристъпваше към него. Рейнолдс отчаяно се хвърли напред в един последен безуспешен опит да повали мъчителя си, но Коко, захилен, стоеше на мястото си, гледаше го подигравателно и едва в последния момент се отмести. Само протегна ръка и перна с огромната си разперена длан гърба на Рейнолдс. Инерцията и ударът го запратиха към вратата. Загубил устойчивост, Рейнолдс политна, блъсна се и се залепи в нейната рамка, после бавно се свлече на пода.

Този път загуби съзнание, но не за дълго и бързо се свести. Дошъл на себе си, той разтърси глава и загледа слисано. Сега Коко стърчеше изправен по средата на стаята, с ръце на кръста, разкрачен победоносно и тържествуващ в надмощието си. Задоволството беше изписано в чертите на злобното му лице, устните му бяха изтеглени назад и разкриваха хищната му природа, той предвкусваше удовопствието, което щеше да последва. Рейнолдс беше наясно, че Коко има намерение да го убие, но щеше да направи това бавно, за да се наслади по-дълго на мъките му. В състоянието, в което се намираше, те нямаше да продължат много дълго. Коко щеше да бъде разочарован. Почти не му бяха останали сили, краката не го държаха, но щеше да се бори до последен дъх, нямаше да се даде така лесно.

Отслабнал и замаян, Рейнолдс успя да се надигне и се изправи на крака. Беше загубил всякаква представа за това, което става около него, стаята се въртеше пред очите му, чувстваше как тялото му гори, главата му беше замаяна, в устата си усещаше соления вкус на кръвта от разкървавените си устни. Единственото нещо, което сега виждаше почти на фокус, беше несъкрушимият противник, който продължаваше да стои изправен насред стаята и да се хили злорадо. Още веднъж Рейнолдс прецени мрачно, че се умира веднъж и се приготви да се хвърли отново напред. Протегна ръце назад към стената, за да се оттласне с все сили, когато видя как изведнъж физиономията на Коко рязко се промени, как една могъща, желязна ръка се протяга към гърдите му и го забива в стената. В стаята се бе появил Шандор.

Никога след това Рейнолдс не успя да си припомни как изглеждаше Шандор точно в този момент. Във всички случаи той не приличаше на човек от този свят, по-скоро изглеждаше като същество от скандинавската митология. Петнайсет, може би двайсет минути бяха минали, откакто Шандор бе плувал в ледената вода на реката и се бе наложило повече, от времето след това да прекара навън на студа, който беше много под нулата. Сега целият, от главата до петите, беше покрит с лед. Дори снегът, който го бе навалял допълнително, бе замръзнал по него като ледена броня. Ледените кристалчета по Шандор блестяха и искряха фантастично на светлината на газената лампа в стаята. В скърцащото си, заледено облекло, той изглеждаше почти зловещо, като пришълец от чужд, далечен свят.

Полицаят при вратата беше останал като вцепенен с отворена от изненада уста. С видимо усилие той успя да се съвземе и грабна една от двете карабини — своята или може би онази, която Коко му бе подхвърлил в началото на схватката си с Рейнолдс. С карабината той се опита да връхлети върху Шандор, но беше закъснял. С една ръка Шандор докопа цевта на оръжието му, изтръгна го със сила от него, както възрастен би измъкнал пръчката от ръцете на някой малчуган, и със свободната си ръка блъсна полицая към стената. Той изпсува, политна от инерцията, но се задържа на крака и връхлетя отново. Шандор очакваше нападението, хвана го здраво, завъртя го във въздуха и с ужасна сила го метна към стената. При удара полицаят за части от секундата остана да виси, залепен на стената в най-невероятна поза, сякаш го бе задържала някаква невидима ръка, после се свлече на пода като счупена, захвърлена кукла.

Докато полицаят нападаше Шандор, Юлия се бе окопитила. Беше станала от кушетката и се бе хвърлила върху гърба на Коко. За да му попречи да се намеси или поне да го забави, докато Шандор се справи с нападателя си, тя обви ръце около раменете му, но не успя дори да обгърне гърдите на гиганта. С един замах той я отхвърли от себе си като перце и я запрати настрана, без дори да погледне към нея. Беше готов да се нахвърли върху Шандор, за да наруши равновесието му и да го събори. Удари го със замах като с огромен ковашки чук, така че Шандор не успя да се задържи и падна на пода. Коко се хвърли върху него и го стисна за гърлото с огромните си груби ръце, но сега беше сериозен, с напрегнат израз и не се хилеше. В малките му черни очички не проблясваше самодоволство и увереност за лесна победа. Биеше се за живота си и много добре знаеше това.

За миг Шандор остана да лежи неподвижно, докато желязната хватка на Коко се стягаше все по-здраво и неумолимо около гърлото му. Тогава Шандор напрегна всички сили и успя да се извие, размърда се, освободи ръцете си и ги протегна, за да сграбчи китките на нападателя си.

На помощ на Рейнолдс, който се чувстваше все още много слаб и неспособен да се изправи, се притече Юлия. Тя го прихвана за раменете и му помогна да стане. Цялото му тяло беше болка, но дори сега той си спомняше нещо от болката, която изпита веднъж, когато Шандор на шега бе стиснал само с два пръста лакътя му. Можеше да си представи какво изпитва Коко в момента, щом като извитите като куки, могъщи пръсти на Шандор се бяха забили дълбоко в сухожилията от вътрешната страна на китките му.

Постепенно лицето на Коко се изкриви от непоносима болка.

 

 

Това беше като шок за него. Колкото повече менгемето на хватката на Шандор се стягаше около китките му, толкова повече пръстите на Коко около гърлото на Шандор отмаляваха и хватката им се отхлабваше.

Като продължаваше да стиска китките на Коко, Шандор отново напрегна сили и го отхвърли настрана, без да го изпуска, изправи се задъхан и го събори на пода. Отпусна китките му, но побърза да го сграбчи през гърдите, преди още Коко да се опомни и да прецени как да постъпи по-нататък. Първоначално Рейнолдс помисли, че Шандор има намерение да отхвърли противника си. По моментното облекчение, което се изписа върху лицето на полицая, личеше, че и той е помислил същото. Щом Шандор заби глава в гърдите му, изразът на облекчение веднага се смени с разочарование, болка и страх, панически страх.

Шандор напрегна рамене и започна да души гиганта в убийствена мечешка прегръдка, от която Коко трябваше да знае със сигурност, че нищо не може да го освободи. Със затягането на мъртвата хватка страхът, изписан върху лицето на Коко, се смени с ужас, който разкриви физиономията му. Лицето му постепенно се наля с кръв и посиня от недостиг на кислород. Отначало започна да охка, после гърдите му захъркаха дрезгаво. Докато дробовете му се бореха, жадни за глътка въздух, юмруците му удряха неистово, като луди, масивния гръб. Резултатът беше никакъв, почти никакъв, все едно, че биеше отчаяно върху гранитна стена.

Споменът, който Рейнолдс запази за този напрегнат миг, не беше свързан със сковаващата паника и с вида на помръкналото, изкривено от непоносима болка лице на Коко, не беше свързан дори и с безизразното лице на Шандор, с тихите му, благи очи, които не издаваха чувствата му и усилията, които прави, за да победи противника си. Имаше спомен само за хрущенето на леда върху дрехите на Шандор, докато той стискаше все по-здраво и безпощадно противника си. Остана и споменът за ужаса върху лицето на Юлия, когато Рейнолдс я прегърна и я притисна плътно до себе си, за да не и позволи да чува, поне доколкото това беше възможно, стоновете и отчаяния писък, който изпълни пространството в стаята и бавно заглъхна, замря…