Алистър Маклейн
Последната граница (13)

13

Графа се разхождаше нервно из холчето. Спря изведнъж и препречи с ръка отвора на вратата.

— Останете вътре, професор Дженингс, много ви моля.

— Аз? — професорът го погледна изненадано. — Да остана вътре? Драги човече, аз съм единственият, който няма да остане тук.

— Добре. Въпреки това, засега останете. Шандор, погрижи се за това — Графа махна с ръка и забърза навън, без да даде възможност на професора да отговори. Рейнолдс беше по петите му и запита мрачно:

— Какво имате предвид като казвате, че е достатъчно един добре насочен куршум право в сърцето на професора и полковник Хидас може да се оттегли със затворниците си, удовлетворен от нощната акция.

— Нещо каквото се е случвало с мен — уточни Графа. Стъпките му проскърцаха по чакъла на брега и той спря до лодката, загледан в тъмните, студени води, които се носеха лениво по течението. Камионетката и всяка отделна фигура, всеки човек се открояваха на белия фон на снега, но беше станало достатъчно тъмно и почти невъзможно да се различат подробностите или униформите. Можеха да се видят единствено движещите се тъмни силуети. Само Коко можеше да се различи поради гигантския си ръст. Някакъв мъж бе застанал малко пред другите, почти до брега. Това беше човекът, към когото Графа подвикна: — Полковник Хидас?

— Тук съм, майор Ховарт.

— Добре, тогава да не губим време. Предлагам да извършим размяната, колкото е възможно по-бързо. Вече е нощ, полковник Хидас, а щом вие сте толкова коварен през деня, един Господ знае само как ще постъпите, когато стане съвсем тъмно. Нямам намерение да остана повече, за да го науча.

— Имате моята дума, държа на обещанието си.

— Не бихте дали дума, ако не разбирахте… Наредете на шофьорите си да обърнат и да изтеглят колите чак до гората. Вие и вашите хора също се върнете там. На това разстояние от около двеста метра ще ви бъде почти невъзможно да различите, когото и да е от нас. От време на време оръжията стрелят по грешка, но това не бива да става в тази нощ.

— Ще бъде точно така, както казвате — Хидас се обърна, даде някакви заповеди, изчака докато двете коли и хората започнаха да се изтеглят назад от брега на реката, след това се обърна с лице към Графа. — А сега какво по-нататък, майор Ховарт?

— Когато дам знак и ви викна, вие ще освободите генералската съпруга и дъщеря й. Те трябва да тръгнат към лодката. В същото време доктор Дженингс ще е влязъл в лодката откъм нашия бряг и ще премине на другата страна. Когато се изкачи на брега, ще изчака, докато жените се приближат, ще ги остави да дойдат до реката, а той бавно ще тръгне към вас. За времето, докато професорът стигне до вас, жените ще са преминали на нашия бряг и ще е вече достатъчно тъмно, за да може някой и от двете страни да се опита да стреля безразборно. Мисля, че планът е ясен и приемлив и за двама ни.

— Ще направя точно както казвате — повтори Хидас. Той махна с ръка и започна да се катери по полегатия бряг на реката. След като се изкачи, тръгна към тъмния силует на дърветата в далечината. Графа остана да се взира след него и замислено да разтрива брадичката си.

— Колкото по-малко са отстъпките, толкова по-малко искат от теб — промърмори Графа на себе си, — толкова по-малко! Тази моя безкрайно подозрителна природа! Но какво друго му остава да направи? Време е да действам. — Той повиши глас: — Шандор! Казак!

Изчака двамата да излязат от къщата и се обърна към Шандор:

— Как е Янчи?

— Оправя се, но все още е малко замаян. Раната на главата го боли.

— Няма как, необходимо е — каза Графа и се обърна към Рейнолдс: — Извинявай, искам да кажа няколко думи насаме на Дженингс… Янчи и аз, надявам се, че разбираш. Няма да отнеме повече от минута, обещавам.

— Няма значение, говорете колкото искате — каза Рейнолдс мрачно, — аз няма закъде да бързам.

— Зная, зная — Графа се поколеба, понечи да каже нещо, после промени решението си. — Би ли се погрижил да пуснете лодката във водата?

Рейнолдс кимна, почака Графа да влезе в къщата и се обърна да помоли останалите да му помогнат да спуснат лодката по каменистия бряг във водата. Лодката беше по-тежка, отколкото изглеждаше, но те я издърпаха като употребиха всички сили. Благодарение на помощта на Шандор след няколко секунди тя вече се полюшваше във водата. Бавното течение я поде, но въжето се опъна и я задържа. Шандор и Казака се изкачиха обратно на брега, а Рейнолдс остана до водата, която се плискаше в краката му. Остана така няколко минути, извади пистолета, провери предпазителя и го премести в джоба на палтото си, но продължи да го държи в ръка.

Стори му се, че са минали секунди, но доктор Дженингс вече се бе появил на прага на къщата. Той каза нещо, което Рейнолдс не можа да разбере, след това се чу дълбокият, плътен глас на Янчи, после се обади и Графа.

— Вие… вие ще ми простите, задето оставам тук, доктор Дженингс. — За пръв път в думите на Графа отекнаха несигурност и колебание. Рейнолдс не бе го чувал преди да говори по този начин. — Така е… аз ще съм твърде…

— Разбирам добре — думите на Дженингс прозвучаха спокойно и уверено. — Не се самоизмъчвайте, приятелю, благодаря за всичко, което направихте за мен.

Дженингс се обърна рязко, подаде ръка на Шандор, за да му помогне да слезе по стръмния, висок бряг. Препъна се безпомощно, когато стигна до камъните и продължи към лодката попрегърбен. До този момент Рейнолдс не бе си дал сметка колко прегърбен е старият човек. С високо вдигнатата си яка, за да се предпазва от жестокия нощен студ, и с петлеещите се в краката му поли на тънкото палто с реглан кройка, той представляваше трогателна гледка. Рейнолдс почувства как сърцето му се свива от състрадание заради беззащитността на храбрия старец.

— Краят на пътя, момчето ми — Дженингс говореше спокойно, но малко дрезгаво, — съжалявам, ужасно съжалявам, че ти създадох толкова много грижи и то за нищо. Измина такъв дълъг път, дойде от толкова далеч и сега сигурно това е горчиво разочарование за теб, жесток удар.

Рейнолдс не каза нищо, нямаше доверие в себе си, защото не знаеше как да постъпи, но все още стискаше пистолета в джоба си.

— Едно нещо забравих да кажа на Янчи — промълви Дженингс. „Довидженья“, кажи му, че аз съм го казал. Само „Довидженъя“, той ще разбере.

— Не мога да разбера, но няма значение.

Дженингс се упъти към лодката и се задъхваше като вървеше, а Рейнолдс здраво стискаше пистолета си в ръка.

— Няма да отивате никъде, професор Дженингс — спря го той. — Вие сам ще можете да предадете вашето съобщение.

— Какво имаш предвид, момчето ми, не мога да разбера?

— Няма нищо за разбиране, просто никъде няма да ходите.

— Но тогава какво ще стане с Юлия?

— Знам.

— Но… но Графа каза, че искате да се ожените за нея!

Рейнолдс кимна мълчаливо в мрака.

— Вие я желаете от все сърце… Искам да кажа, вие ще и се посветите, нали?

— Има някои неща, които са по-важни от това — каза Рейнолдс тихо, защото Дженингс беше спрял и се бе навел напред, за да чуе какво му казва.

— Това последната ти дума ли е? — рече Дженингс.

— Последната ми дума.

— Много съм доволен — промърмори професорът, — това исках да чуя, нищо повече. — Той се обърна и продължи по чакълестия бряг към лодката, докато Рейнолдс отново мушна пистолета в джоба си, натика го със сила от яд. Без да ще, в този момент се подхлъзна на коварните, хлъзгави камъни, върху които бе стъпил и политна назад, удари главата си в някакъв камък. Ударът беше така внезапен и силен, че го зашемети. Докато попремина замайването и се изправи на крака, долови, че Дженингс викна нещо достатъчно силно, за да го чуят. С малко закъснение Рейнолдс разбра, че това беше сигналът за Хидас да изпрати Юлия и майка и към брега. Дженингс се бе покачил в лодката и вече бе по средата на реката.

— Върнете се, върнете се, вие сте луд! — Гласът на Рейнолдс беше пресипнал и свиреп. Без да си дава сметка за безсмислието на това, което прави, Рейнолдс задърпа въжето като обезумял, но то остана все така опънато между двата бряга на реката. Едва сега той разбра, че въжето е здраво фиксирано и че лодката е напълно независима от него. Дженингс не обърна никакво внимание на виковете му, дори не възви глава през рамо. Вече се долавяше скърцането на камъчетата под краката му по отсрещния бряг, когато Рейнолдс чу как Янчи го вика, изправен на вратата на къщата на лодкаря.

— Какво става?

— Нищо — каза Рейнолдс уморено, — всичко върви според плана. — Той се изкачи по стръмния бряг, но вървеше тежко, едва-едва, защото чувстваше краката си като налети с олово. Когато приближи до Янчи, загледа се в белите му коси и в кръвта, съсирила се върху раната. — Най-добре ще е да се измиете, съпругата и дъщеря ви ще бъдат тук всеки момент. Виждам как пресичат поляната за насам.

— Нищо не мога да разбера — Янчи притисна ръка към челото си.

— Няма значение — Рейнолдс измъкна цигара и я запали, — ние спазваме пазарлъка от наша страна и Дженингс тръгна. — Той се загледа в цигарата, която се разгаряше в ръката му, след това погледна към Янчи. — Забравих, каза ми да ви предам, специално на вас, „Довидженья“.

— „Довидженья“? — Янчи бе махнал ръката си от челото и сега гледаше смутено кръвта, която бе обагрила пръстите му, после престана да и обръща внимание и учудено погледна Рейнолдс. — Той това ли точно каза?

— Да, каза, че вие ще разберете. Какво означава то?

— Довиждане, на полски, тоест, докато се срещнем отново.

— О, Господи, Боже мой! — каза Рейнолдс тихо и смутено, внезапно обзет от някакво прозрение. Той захвърли цигарата навън върху снега, обърна се, бързо прекоси холчето и влезе в стаята. Кушетката беше в далечния ъгъл срещу огъня. Старият Дженингс, гологлав и по сако, клатеше главата си от една страна на друга и се опитваше да намери опора, седнал някак неудобно.

Рейнолдс прекоси стаята и загледа удивен възрастния човек, който седеше с вързани на гърба ръце. Янчи вървеше подире му.

— Какво се е случило? — попита Рейнолдс внимателно. — Значи Графа?…

— Той беше тук — Дженингс разтърка челюстта си, която очевидно го болеше. — Дойде преди малко, извади две гранати от една чанта и ги сложи на масата. Попитах го за какво са му, а той ми каза: „Ако се върнат обратно в Будапеща с тези камионетки, ще преживеят ужасно нещо“, след това дойде до мен, здрависахме се и това е всичкото, което помня.

— Това ли е всичко, което се случи, професоре? — попита спокойно Рейнолдс. — Потърпете още малко, скоро ще се върнем у дома, най-много след два дни вие ще бъдете при жена си и сина си.

Рейнолдс и Янчи излязоха в холчето и Янчи проговори тихо:

— Графа!

В гласа му личеше безкрайна топлота и благоговение, нещо, което трогваше.

— Ще загине така, както живя — без да помисли за себе си. Краят с гранатите е последният шанс да не ни отрежат пътя към границата.

— Гранати! — бавна, мрачна ярост започна да съзрява дълбоко в сърцето на Рейнолдс, странна ярост, каквато не бе чувствал досега. — Вие говорите за гранати… точно в този момент! Мислех, че е ваш приятел.

— Вие никога няма да имате приятел като него — каза Янчи, изпълнен с проста житейска убеденост. — Това е най-добрият приятел, който аз или някой друг би могъл да има. И понеже за мен е наистина такъв, аз не бих го спрял, дори и да можех. Графа желаеше да умре, той искаше това, откакто го знам. Беше само въпрос на чест за него да отлага това колкото е възможно, за да помогне на толкова много страдащи хора, на които осигури живот, свобода и щастие, преди сам да достигне до желаната смърт. Затова за Графа рискове не съществуваха, той просто ги приемаше като нещо обикновено и се сблъскваше със смъртта всеки ден, макар и не открито. През цялото време аз знаех, че когато дойде случаят, той с чест ще рискува и ще прегърне смъртта с двете си ръце.

Янчи поклати печално окървавената си глава и Рейнолдс можа да види на слабата светлина, която се процеждаше в холчето през полуотворената врата на стаята, че увехналите, сиви очи бяха замъглени от сълзи.

— Ти си млад, Михаил, и може би не си в състояние да прецениш цялата безсмисленост и ужасна пустота на съществуването ден след ден, когато желанието да живееш отдавна е угаснало у теб. Аз съм егоист, както всеки друг, но не чак дотолкова, че да заплатя щастието си с неговата смърт. Аз обичам Графа. Може би снегът ще пада леко върху него тази нощ.

— Искрено съжалявам, Янчи — каза Рейнолдс с откровено разкаяние и наистина дълбоко в сърцето си той съжаляваше много, но за какво и за кого в този момент не можеше да каже със сигурност. Единственото, което ясно осъзнаваше беше, че огънят на гнева в него нарастваше постепенно и изгаряше душата му повече от всякога.

Те бяха застанали на вратата и Рейнолдс започна да оглежда с блуждаещ поглед бялото снежно пространство отвъд другия бряг на реката. Юлия и майка и не се виждаха ясно, напредваха бавно през поляната към реката. Първоначално Рейнолдс не можа да забележи и следа от Графа, но зениците на очите му постепенно се разшириха в тъмното, след ярката светлина на стаята зад гърба му. Едва сега успя да зърне движещата се фигура, която се открояваше като смътно петно на тъмния фон на дърветата отзад. Графа беше твърде близко до края на гората. Юлия и майка и бяха все още доста далече от брега на реката, някъде по средата на поляната.

— Вижте — Рейнолдс хвана ръката на възрастния човек. — Графа почти стигна, а Юлия и съпругата ви едва вървят и още са далеч. За Бога, какво става с тях? Могат да ги хванат и да ги застрелят. Що за дяволска работа е това?

Зловещ гръм и шумно цопване нарушиха тишината на нощта и ги стреснаха. Рейнолдс изтича до брега видя как студената, тъмна вода на реката се разпенва. Някаква невидима ръка го дръпна надолу да залегне. Шандор беше разбрал опасността предварително, беше захвърлил палтото и сакото си, беше го дръпнал настрана, за да го предпази, и сега с мощните си ръце и рамене пореше водите към отсрещния бряг като торпедо.

— Те са в опасност, Михаил — каза Янчи разтревожено, застанал до Рейнолдс на брега — Една от тях, сигурно Катерина върви трудно, виждаш ли как си влачи краката? Мъчно е на Юлия да я подкрепя и да я влачи в дълбокия сняг…

Шандор вече бе стигнал отсрешният бряг, беше излязъл от водата и се изкатери по стръмното, без да обръща внимание на нищо, сякаш не съществуваше нищо друго освен целта, която си бе поставил Едва бе стъпил на високия бряг и те чуха силна режеща ухото експлозия. Не можеше да се сбърка, беше граната, екотът дойде откъм гората в дъното на поляната. Чуха втора експлозия, като ехо на първата, която заглъхна сред дърветата като тътен. Веднага след това зачатка автомат. Рейнолдс трепна и погледна Янчи, но беше твърде тъмно, за да различи израза върху лицето му. Можа само да чуе как си шепне нещо и го повтаря отново и отново, но не можеше да разбере думите. Трябва да беше нещо на украински. Нямаше време за чудене, в същия този момент полковник Хидас може би се нахвърляше с хората си върху човека, когото мислеше за професор Дженингс.

Шандор бе стигнал до двете жени, беше ги прегърнал през раменете, за да ги подкрепя и бързо ги водеше назад по заледения сняг към брега на реката. Той направо ги носеше. Отдалеч изглеждаше, че води за ръце две бързоходни бегачки и тримата се носят към водата. Рейнолдс се обърна и потърси с поглед Казака, но той вече беше зад него.

— Изглежда, че работата ще стане напечена, ще си имаме неприятности — каза припряно Рейнолдс. — Изтичай до къщата и нагласи картечницата на прозореца. Щом Шандор слезе под равнището на брега горе… — Казака не го изчака да довърши и вече тичаше към къщата. Шумът отстъпките му върху камъчетата отекваше в тишината.

Рейнолдс се обърна отново, от напрежение свиваше и разпускаше юмруци, отчаян от безпомощността си.

Оставаха 30 ярда, 25, 20. Той се учудваше на странната тишина и липсата на всякакви признаци на живот откъм гората. Въпреки цялата безнадеждност, май беше започнал да се надява, когато чу някакво раздвижване и изстрел откъм дърветата. Някой изджавка команда и автоматична карабина огласи с дрезгавите си, отсечени изстрели тишината. Първите куршуми изсвириха на инч от главата му. Той се хвърли на земята като камък и повлече Янчи със себе си. Останаха да лежат с ръце, забити в чакъла, изгаряни от нетърпение и безпомощност, докато куршумите безопасно прелитаха над главите им. Дори в този момент той намери сили да забележи, че стреля само един човек. Трудно беше да се обясни това. Всеки би очаквал Хидас да хвърли целия си арсенал.

Шумът от стрелбата утихна, заглушен от дебелия сняг. Миг по-късно до слуха му достигна звук от тежки стъпки, които се смесваха и глъхнеха в снежната вихрушка, посипала се от ръба на високия бряг. Шандор се появи като натоварен бивол, буквално беше понесъл Юлия и майка и във въздуха. И тримата се приземиха като се хлъзнаха по наклона чак долу върху чакъла. При падането Шандор едва не се препъна и с мъка възстанови равновесието си върху коварните, хлъзгави камъни. За момента се бяха отървали, но продължаваха да стрелят по тях. Тогава се обади картечницата на Казака, макар да бе съмнително дали може да види някого на тъмния фон на дърветата. Полицейската картечница сега се насочи право към него, вероятно по огнената следа, която бълваше дулото й, бяха открили позицията му. Изведнъж огънят откъм гората спря.

Шандор бе стигнал лодката и вдигнал на ръце някого, за да го настани в нея. Веднага след това помогна и на втория човек да се настани. Избута тежко натоварената лодка по крайбрежния пясък и я тласна с все сили през реката, където водата клокочеше, вълнуваше се и дори в тъмнината блещукаше белезникаво. Той се хвърли във водата, догони лодката и продължи да я бута.

Янчи и Рейнолдс, отново на крака, чакаха на самия край на водата, с протегнати ръце, готови да хванат лодката и да я изтеглят на брега. Изведнъж нещо изсъска, чу се лека пукотевица и бяла ослепителна светлина избухна на не повече от стотина фута от главите им. Почти в същия момент картечница и няколко пушки откриха отново огън. Пак откъм дърветата, но този път малко по-отдалече, от юг, където гората извиваше и се спускаше почти до реката.

— Стреляй по огъня, надолу! — викна Рейнолдс на Казака. — Да вървят по дяволите полицаите! Удряй, докато не е загаснала светлината! — Заслепен от блясъка, той се хвърли във водата понеже чу, че и Янчи направи същото. Без да иска удари капачката на коляното си болезнено в борда на лодката и тихо изруга. Като не обръщаше внимание на острата болка, той сграбчи ръба на лодката и я дръпна с всичка сила върху полегатия каменлив бряг. С един замах Янчи и Рейнолдс я изтеглиха от водата. Точно в този момент някой в лодката невнимателно се изправи и политна към него. Рейнолдс успя да се задържи на крака и хвана жената в ръцете си, тъкмо когато ярката светлина на сигналната ракета над реката угасна така внезапно, както бе припламнала. Казака доказваше себе си през тази нощ. Оръжията откъм гората на отвъдния бряг продължаваха да гърмят. Полицаите стреляха по направление, но в сгъстения мрак след блясъка на ракетата куршумите продължаваха да свистят застрашително и да рикошират върху камъните наоколо.

За Рейнолдс нямаше никакво съмнение, че жената в ръцете му беше съпругата на Янчи: беше толкова крехка и толкова лека, съвсем като Юлия. Тъмнината след ослепителната белота на ярката ракета беше почти непроницаема. Ръководейки се от наклона на каменливия бряг, Рейнолдс пристъпи, но едва не припадна на земята от болка. За момент коляното му сякаш остана парализирано и го подведе. Той освободи едната си ръка и се хвана здраво за опънатото въже, за да се задържи. Чу тъп звук, като тежко падане, и усети, че някой го помете; долови стъпки на човек, който бяга по брега, и стисна зъби, за да сподави болката. Напрегна волята си и закуцука по пясъка, колкото можеше. Усети как някакъв куршум удари ръкава на палтото му. Ударът беше силен, но за щастие не го рани. Високият бряг, който трябваше да изкачи с болката в коляното и с жената на ръце, му изглеждаше като непреодолимо препятствие. За миг изпита отчаяние при мисълта за това, което трябваше да стори, но внезапно чифт силни ръце го подхванаха отзад и за секунда той беше горе на брега. Стискаше здраво жената, която носеше. Нямаше никаква представа какво се бе случило.

Бледата светлина, която се процеждаше през вратата на къщата на лодкаря, беше съвсем наблизо, на не повече от десетина фута. Рейнолдс я видя, но същевременно чуваше куршумите, които свистяха, удряха се в здравата каменна зидария и отскачаха с писък в тъмнината. Янчи, който пръв стигна къщата, се появи отново на прага. Силуетът му се открои ясно на светлината зад него, това беше почти самоубийство. Рейнолдс се накани да викне, за да го предупреди, но се отказа. Беше твърде късно вече, ако някой отличен стрелец натискаше спусъка. Това трая не повече от една-две секунди. Рейнолдс продължи да крачи към къщата, въпреки болката. Тогава чу, че жената в ръцете му казва нещо, не го разбра, но истинктивно долови смисъла на думите й, спря и внимателно я пусна да стъпи на крака. Тя направи две-три несигурни крачки, залитна и в последния момент се отпусна в протегнатите ръце на мъжа при вратата. Жената шепнеше:

— Алексей! Алексей! Алексей! — Докато шушнеше задъхано, тя потръпна и се отпусна тежко към Янчи, сякаш някой я бутна в гърба; това беше всичко, което Рейнолдс видя. С мощните си ръце Шандор ги бе обхванал и ги натика набързо в холчето на къщата. Когато всички се озоваха вътре, той затръшна вратата зад гърба си.

Юлия беше полуседнала — полулегнала в единия ъгъл на хола, подкрепяна от развълнувания доктор Дженингс. Тя беше на две крачки от него. Болката в коляното може би беше преминала, а може би не и обръщаше внимание, но Рейнолдс се спусна към нея и коленичи. Очите и бяха затворени, лицето и много бледо, високо на челото и бе започнала да избива синина от удар, дишаше повърхностно, но равномерно.

— Какво и се е случило? — попита Рейнолдс разтревожен, с пресипнал глас. — Да не би да е… да не би да е…

— Добре е — каза Шандор успокоително с плътния си бавен говор. — Той се наведе, хвана я на ръце, вдигна я и я пренесе в стаята, като обясни: — Когато излизаше от лодката се спъна и падна, трябва да си е ударила главата в някой камък. Ще я оставя на кушетката, близо до печката, да се стопли.

Рейнолдс погледна гиганта. От накиснатите му дрехи се отцеждаше вода. Той пренесе момичето, като че държеше дете. Рейнолдс се изправи бавно на крака и точно тогава се сблъска с Казака. Лицето на младежа беше оживено и ликуващо.

— Ти не трябваше ли да си на прозореца? — попита Рейнолдс.

— Вече не е необходимо — засмя се Казака с широка усмивка, която разтегна устата му от ухо до ухо. — Те спряха да стрелят и се завърнаха при колите. Чух гласовете им в гората. Ликвидирах двама от тях, господин Рейнолдс, двама! Със собствените си очи, с ей тия, господин Рейнолдс, ги видях как падат и остават на място. Видях ги на светлината на сигналната осветителна ракета, малко преди вие да ми викнете да използвам осветлението и да се пазя.

— И всичко това направи сам? — запита Рейнолдс. Обяснението на Казака за собствените му подвизи потвърди че, всяка осветителна ракета е нож с две остриета: в случая тя се бе превърнала в нещастие за Хидас и хората му. — Ти през тази нощ свърши хубава работа, охраняваше ни добре — Рейнолдс потупа момчето по рамото и видя как то засия от гордост, После се обърна и погледна към Янчи, който седеше съвсем тихо.

Той беше коленичил на грубия, дървен под и държеше в ръце съпругата си. Тя беше с гръб към Рейнолдс. Първото нещо, което видя, като се вгледа, беше кръгла дупка в палтото й, с обагрени в червено краища. Беше малко под лявото и рамо. Съвсем малка дупчица и малко кръв. Петното изобщо не беше се разпростряло. Рейнолдс бавно пристъпи и се отпусна на колене до Янчи. Той вдигна побелялата си, обагрена с кръв глава, и го погледна с невиждащи очи.

— Мъртва? — прошепна Рейнолдс. Янчи кимна, без да проговори.

— Господи! — Шокът, който порази Рейнолдс, се изписа върху лицето му. — Сега… да умре, сега, когато…!

— Всемилостивият Бог, Михаил, ме е чул. Едва тази сутрин аз Го попитах защо не е оставил Катерина да умре, защо е трябвало да се мъчи толкова дълго, защо не се е смилил над нея и не е направил така, че тя да умре… Сега Той е простил моята самонадеяност, защото по-добре от всички нас знае какво трябва да стане. Катерина си беше отишла, Михаил, беше си отишла преди още куршумът да я засегне. — Янчи поклати глава, беше олицетворение на човек, който се прекланя пред величието и всемогъществото на Бога. — Има ли нещо по-удивително и чудесно от това, Михаил, да си отидеш от тази земя, без да се мъчиш, точно когато изпитваш най-голямо щастие? Виж! Виж милото и лице… виж колко е усмихната…

Рейнолдс поклати глава, без да каже нищо. Мъка стисна гърлото му, нямаше какво да каже, не можеше да измисли нищо, чувстваше ума си като вцепенен.

— Ние и двамата бяхме ранени — Янчи говореше сам на себе си, почти бълнуваше. Той отпусна прегръдката, в която държеше мъртвата, така че можеше да се вижда добре лицето на съпругата му. Сега приказваше тихо и сякаш всяка негова дума извикваше скъпи спомени в съзнанието му. Годините са били толкова добри към нея, Михаил, времето е било благосклонно, обичало я е почти толкова, колкото и аз. Преди двайсет години, двайсет години и още пет, в една лятна нощ, там, където Днепър разлива водите си, я видях. Сега я виждам, както я видях тогава — непроменена, недокосната от времето. — Той каза нещо толкова тихо, че Рейнолдс не можа да го разбере, после гласът му се усили и проясни: — Спомняш ли си фотографията, Михаил? Онази, дето помисли, че е на Юлия. Повече от справедливо е, сега можеш да се убедиш, не би могло да бъде другояче.

— Наистина не би могло, Янчи — повтори Рейнолдс и си спомни за снимката на красивото, усмихнато момиче. Погледна надолу към мъртвото, вкаменено лице в ръцете на Янчи, после оредялата бяла коса, посивялото, изтощено и измъчено лице, каквото никога досега не бе виждал, безжалостно опустошено лице, изваяно и набраздено от дълбоките линии на преждевременната старост, от невъобразимите лишения и мъчения и почувства, че очите му се навлажняват. — Не би могло да бъде другояче — повтори Рейнолдс. — Приликата на портрета е поразителна.

— Точно това казвах на Катерина, ето това винаги и го казвах — прошепна Янчи. Той се обърна на другата страна и се наклони прегърбен. Рейнолдс разбра, че Янчи би желал да остане сам. Стана залитайки, но се задържа за стената. Тръгна слепешком. Стената го подкрепяше и го водеше, напредваше бавно.

Вцепененият му ум постепенно се проясни. Сред хаоса от противоречиви мисли и чувства изплува една единствена мисъл. Смътният водовъртеж от размисли, които го измъчваха, избледня и остана една твърда, непоколебима цел. Тихата ненавист, яростта, тляла дълбоко в него цялата вечер, сега избухна в ярък бял пламък, който завладя ума и сърцето му. В съзнанието му остана тази буря, но външно нямаше и следа от ада, който кипеше в душата му, и той заговори спокойно на Шандор.

— Моля те, ако обичаш докарай камионетката тук.

— Веднага — обеща Шандор, изправи се и посочи към момичето, което лежеше на кушетката. — Идва на себе си, трябва да побързаме.

— Благодаря ти за всичко, което направи, наистина трябва да побързаме. — Рейнолдс се обърна и погледна към Казака. — Бъди нащрек, Казак, дръж очите си отворени, аз няма да се забавя.

Рейнолдс излезе от стаята, мина покрай Янчи и Катерина, без да погледне към тях, като автомат протегна ръка и взе карабината, която беше опряна на стената. Без да се оглежда повече, отвори вратата, прекрачи прага и след това я затвори тихо след себе си.