Алистър Маклейн
Последната граница (10)

10

Старият допотопен влак се люшкаше и тресеше застрашително по зле поддържаното трасе. Всеки път, когато поривите на снежния вихър, напиращ от югоизток, връхлитаха като залп по цялата му дължина, влакът се разтърсваше и усещането беше твърде неприятно и застрашително, за да изпълни с тревога всяко сърце. Поривите следваха един подир друг почти без прекъсване. Толкова безнадеждно технически и физически беше остаряло скачването на вагоните, че то отдавна водеше неравна битка с времето. По тази причина вибрациите от колелата се предаваха направо на вагоните и ги караха да подскачат така, че чак зъбите на пътниците тракаха. Неописуема какофония от тропане, скърцане и дрънчене, примесена от време на време с пронизителния писък на триещи се метални повърхности, режеше слуха.

Леденият вятър и снегът проникваха през зле уплътнените врати и прозорци. Дървените прегради и седалките на купетата проскърцваха, сякаш това не беше влак, а кораб, който се бори с развълнувано, бурно море. Ако човек затвореше очи, илюзията би била пълна… Въпреки всичко старият влак напредваше упорито през заслепяващата снежна белота на този следобед в разгара на зимата. Най-неочаквано той намаляваше скоростта си на прави участъци от пътя, докато на завои, които изглеждаха опасни, я увеличаваше необяснимо защо. Машинистът, с едната ръка почти непрекъснато на парната свирка, която пищеше и звукът и замираше заглушен от снежната завеса на не повече от стотина ярда, очевидно беше човек с пълно доверие в собствените си сили и във възможностите на влака си. Явно добре познаваше пътя.

Като залиташе и се клатушкаше с несигурна походка по коридора на вагона, Рейнолдс явно не споделяше увереността на машиниста. Не че се опасяваше за сигурността на влака, това в момента изобщо не го вълнуваше. Тревожеше се дали щеше да се справи с рискованата акция, която му предстоеше.

Когато поде разговора и предложи плана си пред останалите, в главата му се въртеше споменът за звездна лятна нощ и влак, който пухти задъхан между обраслите с гори възвишения на Вогезите. Сега, едва двайсетина минути, след като Янчи бе купил билетите им и се бяха качили във влака на гара Батасейк без всякакви спънки и премеждия, Рейнолдс нямаше представа как точно трябва да постъпи, за да успее. Толкова кошмарно невъзможни му изглеждаха условията, при които трябваше да действа.

Онова, което бе необходимо да свърши, можеше лесно да се обясни с няколко думи: трябваше да освободи професор Дженингс. За да го освободи, нужно бе да отдели затворническия вагон от останалата композиция. Това можеше да стане, само ако се спре влакът, за да се намали налягането в куплунга, свързващ затворническия вагон с вагона на охраната. Макар че това в момента изглеждаше почти невъзможно, Рейнолдс по един или друг начин може би щеше да достигне до локомотива и да застави насила машиниста и помощника му да спрат влака, когато и където им нареди. Щеше да ги убеждава, ако са добре настроени, щеше да ги заплашва, ако е необходимо, но беше убеден, че няма да може да употреби сила. Машинистът и помощникът му можеха да откажат да се подчинят, такава възможност беше напълно реална; в този случай Рейнолдс щеше да е съвсем безпомощен. За него управлението на локомотив бе пълна загадка и мистерия. Даже и заради професора не можеше да ги застреля или изхвърли от влака и с това да изпрати стотици невинни пътници на смърт или страдания. Само като си помислеше за това го побиваха тръпки, изстиваше и го обземаше подтискащо отчаяние. Затова се постара да отхвърли тези мисли. Всяко зло с времето си. Преди всичко трябваше да стигне до локомотива.

Рейнолдс заобиколи ъгъла на вагона като се придържаше с едната си ръка за ръкохватката на прозореца. С другата беше бръкнал дълбоко в джоба на палтото си не само за да придържа тежкия чук и фенерчето, които криеше, но и да прикрива подозрителната подутина. Точно в тоя момент се сблъска с Янчи. Възрастният човек промърмори някакво извинение, погледна набързо към него, без да дава вид, че се познават и продължи да напредва бавно, докато можеше да вижда целия коридор, от който Рейнолдс току-що се бе появил. Когато се увери, че коридорът е празен, Янчи се върна няколко крачки назад, отвори вратата на тоалетната, за да са убеди, че там няма никой, който би могъл да ги подслушва, и тихо заговори:

— Всичко наред ли е?

— Не съвсем, те са вече по петите ни.

— Те?

— Двама души са, с цивилни дрехи, без шапки и пристегнати с колани палта. Преследват ме съвсем дискретно. Ако нямах за цел да установя дали някой не ме следи, нямаше и да ги забележа.

— Ето ги, идват — прошепна Рейнолдс.

Той погледна бегло и с престорено безразличие към двамата, които вървяха по коридора и се мъчеха да запазят равновесие. Когато се показаха в далечния край, Янчи се вмъкна в тоалетната и се постара да затвори вратата безшумно. Мъжът, който вървеше напред, беше висок, с мършаво, мъртвешки бледо лице и тъмни очи. Той изгледа Рейнолдс с нескрито любопитство, докато спътникът му изобщо не му обърна никакво внимание.

— Наистина те следят, така е — каза Янчи като излезе от тоалетната. Двамата бяха преминали в следващия вагон и не се виждаха. — Ще стане по-лошо, ако разберат, че си ги открил и не ги изпускаш от око. Не трябва да забравяме, че всички влакове от и за Будапеща са под наблюдение, докато трае конференцията.

— Познаваш ли ги?

— Мисля, че да. Онзи с изпитото, бледо лице е от тайната полиция. Той е един от хората на Хидас, белязан човек! По-опасен е от змия. Другият… хм, другия не го знам.

— Но по предположение и той би трябвало да е агент на полицията. Може и да е от Сархааза.

— Не може да е от Сархааза. Агентите още не са информирани, описанието ти ще излезе след някой и друг ден и ще стане известно на всеки човек от полицията.

— Така е, за съжаление — кимна с глава Рейнолдс. — Как са нещата при теб?

— Във вагона на охраната има трима войници, а в затворническия нито един. Те никога не пътуват в един и същи вагон със затворниците. Сега си седят с човека от охраната, който придружава професора. Седнали са около горещата, зачервена печка, натъпкана с дърва, и се черпят с вино направо от бутилката, която ги обикаля.

— Ще се справиш ли?

— Мисля, че ще успея.

— Бързо се връщай обратно — прошепна притеснено Рейнолдс.

С ръце в джобовете той се беше облегнал на прозореца и се преструваше, че гледа навън, когато ония двамата се върнаха. Като минаваха покрай него, Рейнолдс обърна глава и им хвърли разсеян поглед. После, без да им обръща повече внимание, се загледа пак навън. С крайчеца на окото си незабелязано ги проследи, докато двамата се отдалечиха и преминаха в следващия вагон.

— Психологическа война на нерви — каза Янчи, когато наново излезе в коридора и продължи разговора си с Рейнолдс, — има ли някакъв проблем?

— Има и то не само един, не мога да мина през първите три вагона.

Янчи го погледна въпросително, но не каза нищо и изчака по-нататъшните му обяснения.

— Военни — каза Рейнолдс. — Третият вагон от началото е без купета, има само седалки и проход между тях, но е пълен с войници. Още като се показах, един офицер ме върна. Това естествено усложнява работата. Още щом ми обърна гръб, опитах дръжката на външната врата на вагона, но тя се оказа заключена.

— От външната страна естествено — добави Янчи, — новобранци са. Армията се опитва да ги обезкуражи своевременно, да не мислят много-много за цивилния живот. Все пак няма ли някаква надежда, Михаил? Не може ли да се използва внезапната спирачка?

— Няма нито една в целия влак, специално търсих. Както и да е, ще се справя, по дяволите! Ти имаш ли място?

— Настаних се във втория вагон открая.

— Чакай там, ще те предупредя десетина минути предварително. Най-добре ще е да си вървя. Онези типове могат да се върнат всеки момент.

— Гара Батасейк е след пет минути. Помни, ако влакът спре, това означава, че Хидас се е сетил къде евентуално може да ни търси. Тогава бягай, направо скачай от обратната страна, изчезвай, а ние ще те намерим.

— Идват — прошепна крадешком Рейнолдс. Самият той се отдели от прозореца, на който се беше подпрял. Тръгна срещу двамата и се размина с тях. Този път те го изгледаха с безизразен поглед, но вече без да прикриват особено интереса си и Рейнолдс се зачуди колко ли още време ще мине преди да му се нахвърлят. Без да им обръща каквото и да е внимание, но напрегнат вътрешно, той продължи да се клатушка, подмятан от движението на влака; премина през два вагона и влезе в тоалетната, която беше в края на четвъртия от началото на влака. Като заключи вратата, наведе се и скри чука и фенерчето в малкия триъгълен шкаф, който поддържаше металния умивалник. Прехвърли пистолета в десния джоб и го обхвана с ръка преди отново да излезе в коридора. Това беше белгийският му пистолет със заглушител — не изпитваше никакво желание да го използва. Беше последното нещо, до което щеше да прибегне, но за да оцелее и да изпълни задачата си беше готов дори и на това. Всичко щеше да зависи от двамата агенти, които можеха да тръгнат по петите му всеки миг, защото им се е сторил съмнителен.

Вече минаваха покрай предградията на Батасейк и Рейнолдс усети изведнъж как влакът видимо започна да намалява скоростта си. Въздушната спирачка очевидно действаше и той употреби усилия на волята си, за да не побегне. Почувства, че пистолетът в джоба сякаш пареше пръстите му. Отдалечи се от тоалетната и застана на платформата между двете противоположни врати. Нямаше представа от коя страна се намира перонът на гарата. Чувстваше се като в капан и беше сигурен, че ще може да се измъкне, само ако извади пистолета. Очакваше развоя на събитията с напрежение, сърцето силно блъскаше в гърдите му и усещаше пулса му в слепоочията си. Влакът продължи да намалява скоростта си и чаткаше ритмично и шумно там, където релсите се съединяваха… После, както изведнъж бе променил скоростта си и това го бе изкарало от равновесие, въздушната спирачка спря да свисти, локомотивът остро изсвири и скоростта отново започна да расте. Влакът профуча покрай гара Батасейк. Тя се мерна и остана като смътен спомен от бледи, трепкащи светлинки, които чезнат, забулени в сивкаво-бялата завеса на падащия сняг.

Рейнолдс въздъхна с облекчение и отпусна ръката си от пистолета, който преди това стискаше напрегнато в джоба см. Въпреки силния студ в коридора, той усещаше как по врата му се стичат капчици пот и мокрят яката на ризата му. Ръката, която държеше пистолета, също беше мокра.

 

Доближи се до вратата отляво, извади ръката си и я изтри в палтото. Дръпна прозореца на вратата няколко инча надолу, но секунди по-късно се принуди да го затвори. Отстъпи назад, за да си поема дъх и да изтрие очите си от саждите и от снега, който бушуваше навън. Виелицата удари като с камшик лицето му и го заслепи. Облегна се на дървената преграда зад себе си, запали цигара и усети ръката си несигурна. Беше безпомощен, даваше си сметка за това, но чувстваше и нещо по-лошо от безпомощност. Скоростта на вятъра беше вече повече от 40–50 мили в час, тя се наслагваше със скоростта на движещия се диагонално на вятъра влак. В резултат се получаваше вихър, който вдигаше с вой почти хоризонтална стена от сняг и ледени кристалчета.

Въпреки че във вагона Рейнолдс беше на завет, дори секундите, в които през отворения прозорец лицето му остана изложено на стихията, бяха достатъчни да изпита мощта и и все още да потръпва. Само един Господ знаеше какво ще е навън, когато акцията отиде към края си, когато и животът му щеше да зависи от стихията…

Рейнолдс решително отхвърли тези мисли, които в никакъв случай не му помагаха да съсредоточи вниманието си върху онова, което предстоеше. Отправи се незабавно през хармониката в следващия вагон и хвърли бърз поглед по дължината на коридора. Нямаше никаква следа от преследвачите му, очевидно още не бяха тръгнали обратно. Той се върна на предишното си място срещу вратата откъм подветрената страна на влака. Там вятърът не биеше така силно и той я отвори внимателно. Имаше реална опасност, ако не действа предпазливо, въздушната струя отвън да го всмукне и да го изхвърли от влака. Като се подсигури да не падне, той измери отвора, в който влизаше езикът на бравата, после затвори вратата. За по-сигурно, понеже това можеше да се наложи, провери дали прозорецът се отваря лесно и се върна в тоалетната. Тук с ножа си отцепи малко парченце дърво от вратичката на шкафа под умивалника. За няколко минути от него издялка клинче, което можеше да влезе плътно в отвора. Щом привърши, излезе отново в коридора. Беше много важно сега да го забележат, да попадне сега в полезрението на двамата си преследвачи. Ако не го срещнеха при обиколката си, можеха да се усъмнят и да започнат да претърсват влака. Можеше да се стигне и до там — да повикат на помощ войниците от предните вагони и да се вдигне истинска тревога. Това щеше да усложни, ако не и да направи невъзможно изпълнението на задачата.

Точно, когато затваряше вратата на тоалетната и тези мисли се въртяха в главата му, той едва не се сблъска с двамата. Забеляза, че бързат, явно обезпокоени, че не са го срещнали. Щом го познаха, по лицата им се изписа облекчение. Това пролича съвсем ясно в израза на по-ниския от двамата. Лицето на мършавия изобщо не трепна, но забавянето на крачката му го издаде. Забавянето беше толкова внезапно, че по-ниският, който беше малко по-назад, се блъсна в предния. И двамата спряха на една-две крачки от Рейнолдс. Самият той не помръдна, остана на мястото си, само се облегна в ъгъла, за да опре и запази тялото си устойчиво срещу клатушкането на влака, което на моменти ставаше толкова силно, че човек трудно можеше да се задържи да не политне настрана. Положението, което бе заел, му даваше известно предимство, защото и двете му ръце бяха свободни, ако се наложеше да ги използва. По-високият от преследвачите изглежда забеляза тактическия ход на Рейнолдс и присви леко тъмните си безизразни очи. Единственото, което направи обаче, беше да извади пакет цигари от джоба си и да изкриви крайчеца на устните си, което трябваше да представлява усмивка.

— Имате ли кибрит, другарю?

— Разбира се, услужете си — с лявата си ръка Рейнолдс измъкна кутия кибрит, протегна ръка и я подаде. В същото време дясната му ръка се плъзна леко в джоба и зад габардинената тъкан на палтото му дулото на пистолета се повдигна леко и се насочи към мършавия. Може би повече по интуиция той изглежда долови това почти незабележимо движение и погледна надолу, но Рейнолдс не го изпускаше от погледа си. Миг след това мършавият повдигна немигащите си очи към пламъка, на който палеше цигарата си, изгаси, изхвърли клечката и върна кибрита като кимна на Рейнолдс за благодарност. Без да кажат нищо повече, двамата продължиха обиколката си. „Нещастници“, помисли Рейнолдс като ги проследяваше с поглед как се отдалечават… За малко да се случи най-лошото. Имаше някакво нямо предизвикателство, което се бе породило между него и преследвачите му. Ако самият той не бе успял да се овладее навреме и не беше достатъчно спокоен и убедителен в поведението си, сигурно щяха да го арестуват и то незабавно.

За кой ли път Рейнолдс поглеждаше часовника си. Оставаха още три, най-много четири минути. Чувстваше се как влакът намалява осезателно скоростта си, защото започваше лек наклон. Рейнолдс хвърли поглед навън през прозореца и се опита да разбере къде се намират. Шосето вече вървеше успоредно на железопътната линия. Това го накара да помисли за шансовете на Графа и останалите да успеят навреме да изпълнят своята част от плана. Воят на вятъра надделяваше над шумното тракане на колелата. Снегът валеше толкова обилно, че подгонен от скоростта сякаш се превръщаше в плътна бяла стена. Видимостта навън беше малка, стигаше само на няколко фута от влака. Рейнолдс неволно повдигна рамене и поклати глава: в такова почти арктическо време влакът върху релсите и камионетката с гумите си върху неравния, навят и от снега път бяха в съвсем различно и неравностойно положение. Не му беше трудно да си представи напрегнатото лице на Графа с поглед, вперен право напред през все по-стесняващата се пролука на предното стъкло, което чистачките не смогваха да чистят от снега, нахвърлящ се ожесточено срещу тях.

Рейнолдс знаеше, че в голяма степен успехът им зависеше и от снега, и от чистачките, и от преспите, но не се отчайваше. Разглеждаше и най-малката и ограничена възможност като сигурност. Погледна за последен път часовника си, влезе отново в тоалетната, напълни голямата пръстена кана с вода, прибра я в шкафчето под умивалника, взе дървеното клинче, което преди това беше издялкал и оставил там. Излезе, отиде до вратата на вагона, която преди малко бе оглеждал, и я отвори. Напъха дървеното клинче в отвора, за който го бе подготвил, и го наби здраво с ръкохватката на пистолета си. След тези приготовления отново затвори вратата на вагона. Сега езичето на бравата допря леко до дървеното клинче и се задържа в нето. Щеше да е необходима сила 30–40 паунда^[1], за да изтегли клинчето.

Рейнолдс тръгна към последните вагони. Напредваше бързо и внимателно. Някъде към края на вагона се появиха двамата и тръгнаха тихо подир него. Той изобщо не им обърна внимание, знаеше, че няма да предприемат нищо, докато са в средата на вагона, където са купетата, пълни с пътници. Но когато стигна в края на вагона, той побягна с всички сили и през хармониката премина в следващия. Сега бе във втория вагон в края на влака. Продължи бавно, с изправена глава, за да заблуди преследвачите си, но с едно око поглеждаше към купетата.

Янчи беше в третото купе. Рейнолдс спря изведнъж и с това изненада преследвачите си, които нямаше как да постъпят другояче, освен да го подминат. Той изчака, докато двамата направиха десетина крачки, след това кимна на Янчи и изтича назад, като се молеше да не се сблъска с някого в коридора: един по-масивен, едър човек, изпречил се на пътя му, би провалил всичко.

Рейнолдс чуваше тежките стъпки зад гърба си и затича по-бързо. Това за малко не му донесе нещастие. Подхлъзна се по мокрия под на вагона, политна и си удари главата в ръкохватката на прозореца. Падна, но се напрегна и отново скочи на крака, без да обръща внимание на острата, почти пронизваща болка, и на ярките искри, които играеха пред очите му. Без да се бави нито секунда, хукна пак, премина два вагона, третия и най-после се озова в четвъртия — неговия. Заобиколи ъгъла, нахълта в тоалетната и затръшна шумно вратата зад себе си, толкова шумно, колкото бе възможно — не искаше нито за миг преследвачите му да се усъмнят къде може да е и да отидат да го търсят другаде.

Озовал се пак в тясното помещение, той не загуби ни минута време: грабна голямата кана, която беше напълнил с вода, смачка мръсната кърпа, която висеше на куката до умивалника и я натъпка в гърлото на каната, за да попречи на водата да се излее. Направи крачка назад и запрати каната с всичка сила към стъклото на прозореца. Трясъкът беше точно толкова силен, колкото бе очаквал. Шумът от счупеното стъкло бе почти оглушителен в малкото пространство. Той все още ехтеше в ушите му, когато побърза да извади пистолета от джоба си, хвана го за цевта, изгаси осветлението, лекичко натисна бравата, отвори безшумно вратата и излезе в коридора.

Преследвачите му бяха спуснали прозореца и се взираха навън, да видят какво се е случило. В старанието си бяха се надвесили много, бяха един върху друг. В момента, каквото и да направеха, щеше да е извън човешките им възможности. Без да забави хода си, Рейнолдс се озова зад тях с един скок и връхлетя с всичка сила върху гърба на човека, който беше по-близо до него. От удара вратата зейна и мъжът политна навън в снежната виелица и мрака, без да има време дори да извика. Другият, с мършавото лице, се извъртя по най-невероятен начин във въздуха и успя да се хване с една ръка за вътрешния ръб на вратата. Лицето му се разкриви от страх и злъч, бореше се като дива котка, за да се прехвърли върху платформата на вагона. Съпротивата му трая една-две секунди, защото Рейнолдс беше безмилостен. Той замахна с пистолета да удари озъбеното лице, но в последния момент смени посоката на удара, защото свободната ръка на мъжа се протегна да предпази лицето. Ръкохватката на пистолета удари вкопчилите се във вратата пръсти с такава сила, че ръката на Рейнолдс изтръпна чак до лакътя. След това вече нямаше никой на вратата, останаха само настъпващият мрак на нощта и приглушеният вик, който се загуби в рева на колелата и в погребалната песен на вятъра.

Само за няколко секунди Рейнолдс успя да махне дървеното клинче от бравата, след което затръшна вратата. Прибра пистолета в джоба си, взе чука и фенерчето и пресече платформата до отсрещната врата, от страната на вятъра.

Тук се сблъска с първото препятствие, което можеше да го провали още преди да е започнал да действа. Влакът междувременно се бе отклонил в югозападна посока към Печ. Вихърът от вятър и сняг, който духаше от югоизток, сега биеше челно. Когато се опита да отвори вратата, изпита огромно съпротивление, сякаш някакъв великан я натискаше от другата страна. Два-три пъти наблегна с всички сили, но вратата не помръдна повече от инч.

Беше останало малко време — 7, най-много 8 минути. Рейнолдс се протегна, хвана металната ръкохватка в горната част на прозореца, изтегли я със сила право надолу, залитна и едва не се струполи на пода. Сняг и вятър нахлуха през отворения прозорец и, ако не бе успял да се задържи, щеше да отиде направо от другата страна на вагона. Беше по-лошо, отколкото си представяше. Сега си обясняваше защо машинистът бе намалил скоростта. Причината не бе някакъв наклон, той просто се опитваше да задържи влака върху релсите. За момент Рейнолдс помисли дали да не зареже целия самоубийствен план, но отхвърли тази мисъл. Спомни си за професора, който седеше сам в последния вагон, заобиколен от закоравели престъпници. Спомни си за Янчи и останалите, които зависеха от него, а и за момичето, което щеше да му обърне гръб, когато го види и щеше да си отиде без дори да се сбогува с него. Нямаше място за разколебаване. В следващия миг Рейнолдс вече беше на крака до отворения прозорец, задъхан от снега, който биеше жестоко върху лицето му и изсмукваше въздуха от дробовете му. Рейнолдс наблегна с всички сили един път, два пъти, три пъти, без да обръща внимание на обстоятелството, че едно внезапно затишие на вятъра и той можеше да изхвръкне безпомощно вън, на снега. Едва при четвъртия опит успя да мушне подметката на обувката си в пролуката. После намести рамото си и постепенно успя да надделее и да се измъкне наполовина. Тогава натисна вратата с всичка сила, спусна пипнешком десния си крак, докато стъпи на покритото със заледен сняг стъпало, чак след това промуши и левия крак. Точно в този момент чукът, който беше във вътрешния джоб на палтото му, се запречи в рамката на вратата и ограничи движенията му. Така остана почти минута, без да може да предприеме нещо. Това беше минута, която му се стори безкрайно дълга. Хванат между вратата и стената на вагона като в клопка, той започна трескаво, като обезумял, да се бори със стихията, за да се освободи. Страхуваше се някой от пътниците да не излезе в коридора, за да разбере откъде може да идва студеният вихър, който свистеше и нахлуваше вътре. С внезапен напън, с изпокъсани копчета, раздрана дреха, той беше свободен, освободен, но от рязкото движение десният му крак се подхлъзна по стъпалото и той увисна за момент, като се задържа само на левия крак и на лявата си ръка, все така притиснат от вратата. Рейнолдс се издърпа бавно и мъчително, защото нямаше къде да се хване с дясната си ръка. Успя да стъпи с десния си крак на стъпалото и остана за малко неподвижен, докато се съвземе. Отмести лявата си ръка и се хвана за рамката на отворения прозорец, освободи лявата си обувка, вратата се затръшна. Сега беше напълно извън вагона, поддържан единствено от премръзналите пръсти на лявата си ръка и от натиска на вятъра, който го приковаваше към стената на вагона.

Навън вече беше тъмно. Въпреки това в полумрака можеше да се вижда, ако изобщо можеше да погледне. Летящият върху лицето му сняг го заслепяваше, той пипнешком, като слепец, се мъчеше да се движи в един сляп свят. Знаеше, че се намира в самия край на вагона. Ъгълът беше само на разкрач от мястото, където стоеше, но нямаше как да се придвижи; дори с протегната дясна ръка не можа да напипа и най-малката издатина, която да му послужи за опора и да се хване. Като опъна лявата си ръка, Рейнолдс се опита с десния крак да стъпи върху тясната странична стоманена част, която поддържаше буферите, но тя беше далече и под такъв ъгъл, че не можа да осъществи намерението си. Опита се да стъпи на самия буфер, но не успя да го достигне.

Лявата ръка започна да го боли от напрежението да поддържа цялото му тяло. Пръстите му бяха толкова вкочанени, че не ги усещаше вече, нямаше представа докога щяха да издържат, без да се изплъзнат. Той напрегна сили и се изтегли отново към прозореца на вратата, за да смени ръцете си, но се изруга заради глупостта си, защото си спомни за фенерчето. Смени наново ръцете си и се протегна колкото може назад към ръба на вагона, но този път лъчът на мощното фенерче разсейваше мрака. Бяха му необходими само две секунди, за да види онова, което му трябваше. Видя и запомни положението на всяка издатина на гърба на вагона, начина, по който беше свързана хармониката, и стоманения буфер, който подскачаше от една страна на друга при всяко разклащане на влака. Всеки път рязко изменяше положението си спрямо буфера на следващия вагон и се удряше шумно в него. Рейнолдс се изтегли ловко назад върху стъпалото, намушка фенерчето обратно в джоба си. Не можеше да не се колебае, защото смътно чувстваше, без дори да го признае пред себе си, че ако се забави малко и започне да ръзсъждава за възможността да не улучи, ако помислеше какво би станало при едно подхлъзване — равнозначно на внезапна смърт под колелата, той никога нямаше да се реши да направи онова, което трябваше да стори незабавно, без да мисли за последствията. Премести и двата си крака до самия край на стъпалото, освободи хватката на лявата си ръка и остана поддържан към скосената задна част към края на вагона само от налягането на въздушната струя. Вдигна десния си крак в празното пространство, изви тялото си наляво и се отхвърли. За миг Рейнолдс остана да виси във въздуха, само токът на лявата му обувка беше единствената му връзка с влака. Точно в момента, когато се подхлъзна от замръзналото стъпало, вятърът го подхвана и той политна напред в мрака.

Приземи се с едното си коляно върху страничната издатина, а другият му крак се удари жестоко в буфера. Протегнатите му ръце сграбчиха две ребра от хармониката между вагоните. Моментът, в който десният му крак неволно се подхлъзна върху замръзналата повърхност на буфера, беше съдбоносен, но Рейнолдс не загуби присъствие на духа, напрегна мускулите на крака си до краен предел, успя да извие и да закачи като с кука вътрешната страна на стъпалото си за най-тясната част на буфера. Тогава коляното му увисна надолу към релсите. В това положение, придържащ се само с ръцете, Рейнолдс остана няколко секунди. Не чувстваше болка, но не знаеше дали кракът му не се е счупил при удара. Започна бавно да се хлъзга надолу по гладкия, покрит със сняг метал и мобилизира цялата си воля, за да се задържи с ръцете си.

Рейнолдс отчаяно протегна лявата си ръка и я удари болезнено в задната част на вагона, който току-що беше напуснал. С мъка разтвори и изправи вдървените си пръсти, които попаднаха в тесния процеп между вагона и връзката. Трескаво опипа и сграбчи ръба на грапавата, гумирана материя, сякаш се опитваше да я пробие с извитите си като куки пръсти. Броени секунди по-късно той стоеше изправен върху скобата на гърба на вагона, закотвен здраво с лявата ръка, като се мъчеше да овладее неволното треперене, дошло вследствие на усилията и на преживяното.

Рейнолдс трепереше, но това не беше само реакция от страха, който бе изпитал преди малко; той просто бе пресякъл мъгливата, неясна граница между страха и самоотвержното безразличие, беше преодолял себе си. С дясната си ръка напипа автоматичния нож, натисна пружината и острието му изскочи. С усилия той успя да разкъса материята на хармониката на височината на кръста си. Докато използваше ножа като трион, за да се пребори с упоритата материя, обхвана го притеснение да не налети на някой пътник, който преминава от единия в другия вагон, тогава провалът му щеше да е сигурен. След още няколко секунди енергично рязане направи дупка, достатъчно широка, за да може да пъхне в нея върха на обувката си. На височината на главата си сряза още една дупка за ръката си. Вкара върха на дясната си обувка в долната дупка, промуши ръка в горната, протегна се нагоре и заби ножа с всички сили отгоре върху хармониката, за да му служи за опора. След това вече беше върху хармониката. Легнал плътно върху нея, той отчаяно стискаше дръжката на ножа, защото вятърът с всичка сила биеше върху него и можеше да го издуха, а и хармониката непрекъснато се люлееше.

Първият вагон, който трябваше да пролази — четвърти от началото, се оказа неочаквано лесен за преодоляване. Тесният метален калъф, в който бяха разположени вентилационните отвори, преминаваше през цялата дължина отгоре и това го улесни. За по-малко от минута, легнал откъм подветрената страна на покрива на вагона, с лице, изложено на режещия порив на виелицата, обхванал калъфа на вентилационния канал, Рейнолдс успя да изпълзи до края на вагона. Краката му непрекъснато се подхлъзваха към ръба на покрива, но той смогваше да се задържи. Нямаше никаква възможност да намери опора за краката си върху гладкия, замръзнал сняг на покрива.

Когато най-после достигна до хармониката над прохода към следващия вагон, Рейнолдс спря озадачен, като разбра грешката си. По дяволите, идеше му да се гръмне, та той бе пълзял точно в обратна посока — към края на влака, а не към локомотива. Изглежда в тъмнината и в адския вой на бурята се бе объркал. Сега вятърът бе започнал да шиба още по-ожесточено. За момент едва не го издуха и запрати право върху хармониката, която бясно се клатушкаше в различни посоки и го затрудняваше да се задържи. Само внезапното затишие между поривите даде възможност на Рейнолдс да сграбчи трескаво един ръб на хармониката, да се задържи и да не изхвръкне в празното пространство. С тяло, плътно долепено до грубата ръбеста повърхност, която непрекъснато се тресеше, той успя да пропълзи до края на третия вагон, като се придържаше с ръце от ребро на ребро.

Вече имаше някакъв опит и сравнително леко, без особени премеждия, Рейнолдс пропълзя по покрива на третия вагон. Когато стигна предния му край, надигна се, провеси крак и стъпи върху нестабилната повърхност на хармониката към втория вагон, извърна се и се облегна на покрива, от който току-що беше слязъл. Реши да рискува, приведе се, напрегна сили и се изхвърли към вагона пред него. Преодоля разстоянието, но когато достигна покрива и се просна върху него, удари зле коляното си. Нямаше време да мисли за болката, която го парализира за миг, трябваше да намери нещо, за да се хване. Протегна ръце и успя да се задържи за вентилационния канал. Точно в този момент Рейнолдс ги видя. По-точно видя трепкащите светлините предните фарове на някаква кола, която се движеше по пътя само на двайсетина ярда успоредно на железопътната линия. Светлините ту проблясваха, ту чезнеха в снежната вихрушка. Възбудата, която завладя Рейнолдс, измести за момент мрачните мисли, измести напрежението от неизвестността, изтощението и адския студ върху покрива. Престана да обръща внимание на безчувствените си ръце, които бяха така вкочанени, че скоро щяха да престанат да му служат. В колата, която долу си пробиваше път в снега, можеше да е и някой непознат, но Рейнолдс предчувстваше, че това бяха приятелите му. Усети нов прилив на сили и решителност. Пропълзя по покрива на втория вагон и се прехвърли на първия. Едва когато се озова на покрива му и започна да се хлъзга безпомощно, той разбра, че този вагон не прилича на останалите. Той нямаше вентилационен канал като другите.

За момент го обзе паника. За да се задържи върху гладката и хлъзгава повърхност, той започна ожесточено с ръце и крака да драска заледения сняг, за да намери опора, каквато и да е опора. Веднага съобрази, че безумното вършеене с ръце и крака е не само безполезно, но е и опасно. На моменти сцеплението между тялото му и покрива щеше да отслабва и можеше още по-лесно да се изтърколи и да отлети по дяволите. Наложи си да се успокои и съобрази, че би трябвало и този вагон да има някакви вентилатори. Това трябваше да са трите или четирите издатини върху покрива — шапките на вентилационните комини. Точно, когато осъзна това, Рейнолдс почувства как влакът остро завива и центробежната сила го изтласква бавно към ръба на покрива.

Той се плъзгаше надолу с лицето и удряше отчаяно и ожесточено заледения сняг по покрива с надеждата, че ще успее да издълбае поне някаква опора. Но това не беше сняг, а по-скоро лед. Той продължаваше да драска по него, но напразно. До съзнанието му достигна мисълта, че е загубен, почувства как бедрото му болезнено се удари в ръба на покрива и точно тогава влакът излезе от завоя, който му се бе сторил безкраен.

Колената му бяха останали на ръба на покрива, пръстите и ноктите му, извити като куки, браздяха гладкия лед. Осъзнаваше, че повече нищо не можеше да го спаси… По-късно никога не можа да обясни внезапно придошлото необикновено чувство, подсъзнателния инстинкт, който го подтикне в момента на приближаващата смърт да измъкне ножа, да натисне пружината и да забие острието в покрива, миг преди да политне. Всичко това стана за по-малко от миг.

Колко дълго е останал да лежи прострян, заловен единствено на ножа, Рейнолдс не знаеше. Вероятно бяха минали няколко секунди, а може би много повече. Постепенно усети как влакът се изправи и центробежната сила вече не го държеше в смъртоносната си хватка. Беше свободен да се придвижи по-нататък. Инч по инч, с безкрайно внимание, Рейнолдс се изтегли и успя да се прехвърли изцяло върху покрива. Бавно освободи ножа, заби го малко по-напред и постепенно се изтегли нагоре. С помощта на ножа Рейнолдс достигна първия вентилатор, прегърна го здраво, сякаш никога нямаше да го пусне; успя да си отдъхне, но трябваше да продължи, бе загубил две или три минути. Трябваше да стигне следващия вентилатор. Започна да пълзи към него, като си помагаше с ножа. Точно преди да го достигне, Рейнолдс заби за последен път острието, но беше замахнал малко по-рязко и се чу остър звук на метал. Може би беше засегнал главата на някакъв болт. Когато извади ножа, видя, че острието се бе пречупило и бе изпаднало от дръжката. Той я изхвърли, добра се до вентилатора, опря обувките си на него и се отблъсна по покрива към следващия, който беше на не повече от шест фута разстояние. Така, от вентилатор на вентилатор, Рейнолдс стигна до четвъртия, но нямаше понятие колко дълъг е вагонът, има ли още вентилатори и дали още един тласък от четвъртия нямаше да го изпрати долу, където между колелата на влака дебнеше смъртта. Реши да рискува, опря крака на вентилатора и тъкмо когато щеше да се отблъсне, му хрумна една спасителна мисъл. Той беше нависоко и от тук, може би само на крачка от мястото, където беше, трябваше да съзре кабината на локомотива. За щастие снегът беше започнал да отслабва.

Рейнолдс коленичи до вентилатора, като се държеше здраво за него, и обърна глава към края на вагона. Сега той се очертаваше ясно на червеникавите отблясъци на отворената локомотивна пещ, не много далеч, едва на четири фута от него. Сърцето му се обърна: в самата кабина съзря машиниста, огняря, който в момента прехвърляше въглища от тендера в пещта. Забеляза и още някой, който не трябваше да е там, но не бе изненадан — войник, въоръжен с карабина, сгушен, за да се предпази от студа, близо до червения търбух на пещта.

Рейнолдс бръкна, за да извади пистолета, но ръцете му бяха безчувствени, не беше способен да свие дори пръста си, за да хване спусъка. Отказа се и върна пистолета в джоба си. Надигна се, като все още здраво притискаше стъпалата си към вентилатора. Сега всичко беше поставено на карта. Направи крачка и подметката на дясната му обувка стигна ръба на вагона. Хвърли се напред и с втората крачка увисна във въздуха, после се хлъзна и затъна във въглищата в тендера, за да се намери по гръб на площадката на кабината на машиниста.

 

 

Всички се обърнаха и го загледаха. И тримата — машинистът, огнярят, войникът го гледаха зяпнали, лицата им изглаждаха изкривени от объркване и недоумение. Така минаха 4 — 6 секунди, скъпоценни секунди, в които Рейнолдс успя да се съвземе поне малко, преди войникът да възвърна самообладанието си, да преметне оръжието, да го вдигне и да скочи срещу прострения на земята Рейнолдс. Той сграбчи буца въглища, първото нещо, което попадна в ръцете му, отчаяно я запрати към войника. Пръстите му бяха твърде вкочанени и понеже войникът инстинктивно се наведе, буцата мина над главата му и излетя. Огнярят обаче не пропусна, удари войника отзад в главата с плоската част на лопатата и той припадна на площадката.

Рейнолдс скочи на крака. С раздрани дрехи, с кървящи, побелели от премръзване ръце и лице, изцапано с въглищен прах, той представляваше невероятно зрелище, но в момента почти не обръщаше внимание на вида си. Той погледна огняря, едър, плещест, къдрокос младеж, с навити ръкави на ризата, разгърден, въпреки жестокия студ. След това прехвърли погледа си върху войника, който беше прострян в краката му.

— Тоя много се разгорещи — младежът се захили, — скоро ще се съвземе. Виж, приятелю, аз не знам кой си, но знам против кого съм. — Той се облегна на лопатата и продължи: — Можем ли да ти помогнем?

— Разбира се, че можете! — Рейнолдс обясни набързо и двамата мъже се спогледаха. По-възрастният — машинистът, явно се колебаеше.

— Трябва да помислим за себе си, имаме семейства.

— Вижте! — Рейнолдс разтвори онова, което трябваше да бъде палто, посочи навитото около кръста си въже и обясни: — Ето, вземете го, ще можете да се вържете един друг, така… Мен ръцете не ме слушат, премръзнали са.

— Разбира се! — Младият огняр се разсмя, докато машинистът се протегна и хвана лоста на въздушната спирачка. — Нападнати сме от пет-шест човека най-малко. Отървали сме кожата нали, приятелю?

Рейнолдс не знаеше как да благодари на мъжете, които по стечение на обстоятелствата му бяха помогнали, без дори да помислят за себе си. Влакът намаляваше скоростта си бързо, защото вървеше по нагорнище. Той трябваше да прибяга бързо до последния вагон, преди да е спрял напълно и съединението да се опъне, което щеше направи невъзможно освобождаването му. Рейнолдс скочи от горното стъпало на кабината, преметна се през глава, стъпи здраво на крака и побягна назад. Влакът почти спираше, когато вагонът с пазачите премина край него. Тогава именно зърна за миг Янчи, застанал на отворената врата в задната му част с пистолет в ръка.

Буферите се удариха един в друг и дрънчаха, докато локомотивът спря окончателно. Със запалено фенерче и чук в ръка, без да губи и секунда, Рейнолдс освободи шланга на въздушната спирачка и прекъсна всички връзки на последния вагон с останалата част на влака. Погледна дали няма да избие пара, но опасност нямаше. Очевидно на затворническия вагон на се полагаше отопление. Едва спряли, всичките вагони се разтърсиха отново, тласнати от свитите пружини на буферите. С връзка дрънчащи ключове в едната ръка и с пистолет в другата, Янчи прекоси вагона, в който се беше настанила преди това охраната, сега вече обезвредена, и премина в последния, товарния вагон. В сетния момент Рейнолдс успя да се хване здраво за ръкохватката и да скочи на стъпалото, когато предният вагон удари последния и му даде начален тласък. Той потегли бавно по лекия наклон на хълма, където бяха спрели. Докато локомотивът с пухтене набираше скорост, последният вагон остана далеч назад.

Голямото спирачно колело се намираше на задната платформа. Рейнолдс го въртеше усилено, за да спре свободното движение на вагона, което продължаваше да се засилва. Сега той се клатушкаше и стърчеше самотно надолу сред бялата пустош. Едно последно завъртане и Рейнолдс успя да го спре. Янчи най-после намери подходящия ключ, бутна вратата и я отвори, насочи светлината на фенерчето навътре. Когато Рейнолдс влезе във вагона, завари там засмения Янчи и доктор Дженингс. Той гледаше и все още не можеше да повярва в освобождението си. И тримата се радваха и бяха възбудени като ученици. Нямаше защо да се бавят повече. Едва бяха напуснали вагона и поели на запад, където знаеха, че минава пътят, когато чуха вик и видяха фигура, която им махаше с ръце и крачеше през дълбокия сняг към тях. Това беше Графа. Цялата му присъща сдържаност се бе изпарила. Той викаше, скачаше и ръкомахаше като обезумял от радост.