Георги Райчев
Грях (4)

4.

Силният организъм надви, учителят оздравя. Наистина той беше твърде слаб още и накуцваше с единия си крак, навехнат при падането, но работата в училището пое отново и чувстваше, че укрепва всеки ден.

Коледните празници дойдоха и минаха; зимата преваляше: повя топъл южняк, падналият сняг изчезна в няколко дни и черните угари неусетно се облякоха в зеленина. Небето се изчисти — сега то беше по-синьо, прозрачно и бездънно. Божият свят се къпеше в радостните лъчи на слънцето; селото се оживи; закудкудякаха кокошки; екна неспирно блеене на пъргави агнета. Чувстваше се как земята се пробужда със сладостни тръпки. А към края на февруари един следобед децата донесоха набрани в гората китки свежи, жълти минзухарчета. Пролетта беше дошла. От влажната земя цветята подаваха вече зелените си главички, пъпките на овошките се наливаха и набъбваха, а в стопления въздух неусетно заживяваше пъстрото царство на насекомите, а една утрин той беше поздравен и от веселите подсвирквания на завърналите се жители на старата училищна сграда — косовете.

Но пролетта беше дошла не само на земята, във въздуха и по цветята — той я чувстваше дълбоко у себе си, в своето сърце, в кръвта си. Той я чувстваше в неутолимата жажда да живее, да се радва на съзнанието, че възприема подмладения божи свят и че е жива неделима част от него. Върху устните му отново цъфна угасналата шеговита усмивка. Той срещаше пак дружелюбно хората, заговаряше ги, шегуваше се с тях, смееше се. Идваха дни, когато почваше да мисли, че никога по-рано не е изпитвал такава чиста и светла радост. Но все пак, дори и в такива минути на спокойна радост, той усещаше как изведнъж сърцето му потръпваше от скрити болки. Той знаеше, че освен пролетта и бурната наслада от живота в душата му стои още нещо — Елка, светлият поглед на Елка, — а това изпълваше сърцето му с едно смесено чувство на безименни очаквания и страх пред неизвестността.

Макар че минаваха повече от два месеца от онази случка, но той не беше си обяснил още напълно нейното значение.

Той мислеше твърде много върху нея и тъкмо поради това не знаеше кое в мислите му е право и кое не. Несъмнено беше само едно — че от този ден преградата между тях беше снета, дори нещо повече — те чувстваха, без да бяха разменили дума за това — че и двамата свързва една обща скъпа тайна, един върховен миг, в който двете им души бяха се досегнали и разбрали. Сега нейният поглед беше пак открит и ясен, думите и пълни с нескривана нежност и в гласа и звучаха гальовни нотки, които топяха сърцето му. Той виждаше, че тя го търси, стреми се да бъде около него, да слуша думите му или да му говори безспирно, макар само за своите дребни, незначителни грижи и безпокойства около домакинството.

Но какво значеше това? Разбираше ли го той напълно и ясно?

Не идеше ли всичко от пролетта, която разкриваше и нейната душа като росната чашка на цвете? Наистина нямаше съмнение, че топлите дни и слънцето бяха я възродили. Сега тя беше почти целия ден на двора, пъргава и весела като птичка. Първата и грижа беше градинката, която тя прекопа отново, посипа я с отлежал тор и скоро там зазеленяха цветя. Вън, върху широкия сайвант, беше сглобен дървен стан и по няколко часа през деня се слушаше едностайният шум на совалката, пригласян от тихите, но пълни със сладостно чувство припеви на Елка. Всеки ден тя добиваше все по-здрав и бодър вид, лицето и се проясни и освежи, раменете се окръглиха, бюстът и се наля като сочен плод и цялата и снага доби форми на зряла жена — Елка навършваше двадесета година.

Стан минаваше дните си в училището — и предобед, и следобед. Там се чувстваше по-добре, по-спокоен. Грижите за училището и децата го отвличаха от собствените му мисли; той знаеше това още от времето с Христина. Но сега беше друго — часовете предиобед и вечер — преди да пусне децата — се превръщаха за него в истинско изпитание. Колкото повече наближаваха минутите да си отиде дома, да види Елка, толкоз по-безпричинни — поне така му се струваше — вълнения обземаха сърцето му.

Какво беше това — страх? Съмнение? — Кой знае, може би и едното, и другото. Но против мисълта, грубата и нелепа мисъл, че в чувствата му към Елка има нещо плътско, той беше готов да се бори до смърт. И все пак всяка нощ, когато лежеше безсънен в малката си стаица, той виждаше, че без да иска, мислеше за нея и само за нея. Премрежил очи, той виждаше извивките на младото и тяло, усещаше потреперването на облите и рамене, слушаше гласа и — мек и пленителен — и гърдите му стягаха мъчителни спазми.

Но имаше още нещо, по-тежко от всички — подозрението, че тя знае това, че Елка разбира мислите му и не се бои от тях. Докато той се губеше в празни умувания, не беше ли тръгнала тя срещу него, без мислене и без разсъждения, а водена само от повеленията на своята зряла плът? Нима по-рано тя би могла да го погледне с този мълчалив поглед, с който го изпращаше всяка нощ до стаята му?

Той чувстваше, че тази жена все повече се впива като змия в сърцето му, гори кръвта му и мислите. Заспиваше късно, сънят му беше неспокоен, пълен с мъчителни съновидения. Отначало той не помнеше какво е сънувал, но тези сънища, колкото и заплетени и непонятни, за дълго оставаха в душата му чувства на нещо лошо, случващо се с него против волята му. А една нощ той видя сън — съвсем ясен и определен: сънува Елка. Как стана това, какво беше в началото — той не помнеше. Но той видя наготата и, почувства топлината и безсрамните ласки на нейната плът. Събуди се отвратен от погнуса в душата, но в сърцето му още звучеше един вик — нейният вик, пълен с беззаветно отдаване, с молба и упрек: — бате!

Бате — така го зовеше тя винаги. И той не помнеше друго, освен този присънен вик, изречен от пламналите и устни. На другия ден и в следващите няколко дни той не смееше да срещне погледа и, но Елка беше същата, дори още по-мила и нежна. А когато се случеше да се обърне към него с тази дума, тя впиваше ясния си поглед в очите му, гледаше го усмихната и сякаш искаше да му каже — знам, знам! Стан навеждаше мълчаливо глава и отминаваше. Но той чувстваше всеки ден, че гласът на плътта е по-силен от него, че той е играчка в мрежите на тъмни сили, които властват над мислите му, над постъпките му и съдбата.

Един съботен следобед той седеше в стаята си и четеше; на училище не мислеше да ходи: този ден, както е обикновено, учеха до обед. Денят беше ясен и слънчев. През отворения прозорец в стаята лъхаха струи топъл въздух, носеше се дъх на зеленина и огласяха крясъци на играещи по пътя деца. В съседната стая, седнала на пода, работеше Елка. Те бяха съвсем сами в двора: дядо Петър и Дико оряха в полето. Елка работеше и напяваше полугласно. От няколко минути той беше застанал и я слушаше; песента и го отвличаше, бъркаше му. Елка пееше един и същи мотив, от няколко само думи, млъкваше за минутка и почваше отново; навярно тя беше увлечена в работата си, или пък замислена по нещо.

Учителят разбра, че не ще може да продължи; той захвърли книгата и стана. Вън на сайванта той стоя няколко минути в колебание; може би искаше да излезе нанякъде, но после възви и надникна през отворената врата към Елка. Наистина тя беше седнала върху пода и държеше на коленете си дреха за шев.

Елка вдигна глава и попита ласкаво:

— Спа ли, бате?

— Не, четох; а ти какво правиш?

— Шия.

— Какво шиеш?

— Виж — стягам се за Великден!

Тя издигна в двете си ръце недоушитата дреха и му я посочи, радостно усмихната.

Тя шиеше нова връхна дреха; покрай нея бяха разхвърляни ивици от разноцветно сукно и навити копринени нишки. Стан приближи, приклекна и заразглежда заинтересувано дрехата. После дръпна близкото ниско трикрако столче, седна до нея и заприказваха. Те водеха често такива мирни беседи, особено през последните дни. Разговорът течеше леко и непринудено. Говореше повече Елка. Тя изрязваше малки сукнени кръгчета върху никелови монети, сочеше му де какво ще сложи върху полите на дрехата и се смееше на неговото дълбоко невежество в тази работа. А той я слушаше, гледаше я такава нежна, мила, палава и чувстваше как по жилите му се разлива сладка умора, люлее го и го унася като сън.

Но изведнъж Елка трепна и нададе плах вик.

Стан се наведе несъзнателно към нея:

— Какво има? Какво стана, Елке?

Елка вдигна глава пребледняла и му посочи ръката си:

— Убодох се.

Наистина върху показалеца на лявата и ръка се червенееше малка рубинова капка кръв. Стан се хвана с едната си ръка ръката и над китката, а с другата стисна убодения пръст. Елка го гледаше покорна и притихнала, като слабо невръстно дете; капката бързо нарастваше и доби мътен, тъмновишнев цвят; още малко, и тя щеше да се отрони. В този миг стана нещо странно: Стан почувства, че от ръката на Елка по цялата чу снага се разля сладък трепет, гърлото му засъхна, гласът се схвана и в слепите му очи заудря буйно кръв. Той погледна Елка, но сякаш не беше тя: разширените зрачки на очите и го гледаха, замразени от страх и трепетно очакване. Настъпи неизразим миг на тежко вълнение и у двамата.

Но навън псетата залаяха и се хвърлиха бясно към портата, отдето завика някой. Стан изпусна ръката на Елка и погледна през отворената врата; Елка също се надигна и погледна.

— Ах, Арон — рече тя, скочи и припна към вратата.

Вън пред портите стоеше евреинът Арон — амбулантен търговец на манифактурни стоки, — той държеше коня си, натоварен с двата грамадни сандъка на подвижния му магазин, и чакаше Елка.

Стан се вдигна, сви цигара и заходи неспокойно из стаята; вълнението тепърва го обхващаше, тресеше го цял. Той не можеше да събере мислите си, но чувстваше, че над него като хищен орел току-що профуча опасно премеждие. А по-нататък? Тази мисъл го правеше да се свива и трепери цял, сякаш той стоеше надвесен над пропаст, усещаше как пръстта се рони под краката му, но е безсилен да се отстрани. Мисълта, че Елка можеше всяка минута да свърши работата си там и да се върне отново при него, леденееше ума му е сковаваше волята му. Той наложи шапка и се запъти към портата. Вън, на пътя, още стоеше евреинът, заобиколен от съседските жени и момичета; Елка беше между тях. Тя може би го забеляза, но той, навел глава, отмина с бързи стъпки. Върна се късно вечерта, когато Дико и дядо Петър бяха се прибрали вече от полето.

Скоро след това един следобед у тях дойде Витан, чичото на Елка. Той се връщаше от воденица и беше минал да съобщи на Дика, че около полунощ или най-късно до съмване ще дойде ред до него. Преди няколко дни Дико беше оставил във воденицата торби жито за мелене. Стан чу разговора им и са намеси:

— По-добре Дико да спи тук и на разсъмване да замине.

Витан беше учуден от настояването му: така те можеха да пропуснат реда си и да чакат още цяла седмица.

Но Дико отсече:

— Сига шъ ида, чичо Витане… бате ни разбира ут тези рабути, пък са меси…

Той изгледа презрително брата си и влезна в къщи; след малко излезна оттам, нарами клашник и вързоп хляб и отмина към воденицата.

В двора останаха пак сами, Елка и Стан. Притъмняваше и те побързаха да настанят добитъка, после Елка приготви софрата гори в средната стая и седнаха да вечерят. Но вечерята някак не вървеше; Стан вземаше почти насила залъците, които засядаха на гърлото му, а Елка едвам сдържаше вълнението си. Тя говореше непрестанно, с повишен, неспокоен глас, може би само да прикрие обзелото я вълнение.

През деня тя беше ходила у чичови си и сега разказваше за малкото им внуче — момиченце на четири-пет години. Тя описваше подробно играчките му, преповтаряше думите, смееше се и обясняваше възбудено, но личеше, че говори така само за да заглуши вътрешния трепет, който я обземаше всяка минута все повече. Стан и отговаряше с къси фрази, но я виждаше цяла и чувстваше как нейният трепет преминава и у неговата кръв.

Накрай той обяви, че е сит, стана и излезе вън на двора, а Елка се зае да разтреби софрата. Беше топла мартенска нощ. Над утихналото село се носеше приспивният квакот на жаби; някъде през мрака се обаждаше нощна птица и откъм близкото селце кънтеше кучешки лай. Стан прекара пръсти през косите си и задиша пресния въздух. Той искаше да се успокои, но виждаше, че безпокойството му все повече нараства и в душата му се борят тежки мисли, повит встрани, той не искаше да гледа и въпреки това следеше в стаята засуетената фигура на Елка. Тя беше свършила работата си, но навярно също така вълнувана от безпокойни мисли, продължаваше да стои там, после влезна в стаята му, запали лампата и безшумно мина покрай него към своята стаица. Той я забеляза и се обърна.

— Лека нощ, бате — продума тя с отпаднал глас.

— Лека нощ, Елке — отвърна той, — нареди ли всичко?

— Наредих; да те събудя ли утре рано?

— Недей, искам да поспя повече.

— Добре.

И тя влезе в стаицата си. Той чу как тя пристъпи и залости отвътре вратата. Този тъп звук сякаш отекна в сърцето му. Изведнъж душата му обзе смесено чувство на мъка и облекчение. Слава богу, свърши се и сега той може да се прибере спокоен в стаята си.

Вътре върху масата му гореше запалената от Елка лампа, леглото му беше разкрито и наредено. Той сне връхната си дреха и седна на ръба на кревата. Не, ума му все още вълнуваха опасни мисли, нещо го задушаваше: мъчеше го остра жажда. Той погледна под масата, дето всяка вечер Елка слагаше малка стомна с вода, но стомната я нямаше там. Той стана, потърси я зад кревата, но и там я нямаше, нямаше я никъде из стаята — тази нощ Елка, залисана, беше забравила да я донесе!

Изведнъж нов порив вълнения го разтърсиха цял; гърдите му се разшириха, сърцето биеше ускорено, мислите се бъркаха. Той нямаше време да се опомни, но чувстваше, че настъпва неотвратим и кобен миг, който може би слагаше на карта живота му. Първата утешителна мисъл, която блесна в главата му, беше да легне така — след час-два жаждата ще премине, но едновременно виждаше, че лъже, че иска да измами себе си. Той стана, приближи до вратата, върна се и отново приближи; чувстваше, че губи нишките на мислите си, обладава го тъмна сила, която го води безразсъдно и слепешката. Той излезе вън, приближи до Елкината врата и спря отмалял, почти в несъзнание. — Да или не? — Да или не? Отвътре се чуваше лек шум, навярно тя не си беше легнала още; през междините на вратата трептеше светлина. Почука, но ударите бяха толкова несигурни, че тя може би не чу нищо. Повтори.

— Кой е? — обади се отвътре плахо Елка.

— Аз съм, Елке; дай ми стомничката; забравила си да я донесеш горе.

Елка приближи и отвори вратата.

— Няма ли я горе?

— Няма я, забравила си я; виж тук.

И той пристъпи прага. Елка беше с разпусната дреха и по ръкави, канила се е да ляга; дрешникът беше разтворен и до него върху земята бяха прострени постелки. Елка се заоглежда из стаята — търсеше стомничката, но беше дотолкова смутена, че не виждаше нищо.

— Боже, де ли съм я дянала! Да не е горе, бате?

— Не, тук е, ето я там, Елке.

Стан посочи в ъгъла. Стомната наистина беше там; Елка се впусна, взе я и донесе. Но когато я подаваше — бог знае как, тя ли, или той, — във вълнението си я изпуснаха. Стомната падна върху дрехите. Елка ахна и бързо се приведе да я вдигне, а в това време Стан, също стреснат, някак несъзнателно я подхвана за раменете. Но Елка извика плахо, изправи се и трепереща, похлупи лице върху дрешника:

— Бате, бате, моля ти се…

Стан се впусна и взе главата и в ръцете си; той може би искаше да я успокои, да обясни, но той беше несвестен: не виждаше нищо, не разбираше нищо. Той притисна главата и върху гърдите си и тя, преди да успее да извика, омаломощена, полека си свлече в нозете му върху разкритите постилки като откосен маков цвят…