Георги Караславов
Снаха (25)

25

Още същия ден следобед Севда изпрати баща си да прибере багажа й. Като влезе в Юрталановия двор, Казълбаша завъртя колата пред къщи, закачи поводите на ярема, поздрави сухо, но почтително, приповдигна си калпака като в канцелария и го наложи пак непохватно. Юрталана и Юрталанката го посрещнаха изправени до ниската ограда на малката градинка пред къщи, отвърнаха мълком на поздрава му, неподвижни, студени и сериозни.

— Рекох… — заекна Казълбаша — днес съм по-слободен… та рекох да дигна багажа на Севда…

— Багажа… — отвърна Юрталана със също такова заекване — тука е той… вкъщи е…

То… — продължи Казълбаша — мъка е и за нас, и за вас, но… какво да се прави — така било писано…

— Така било писано, свато — повтори като ехо Юрталана.

— Плаче, сиромашката, дере се, за какво съм, вика, сега…

— То, лошото, свато, не иде самичко. И ние на, изгубихме ли сина, губим и снахата.

— Ех! — въздъхна Казълбаша. — Божа работа, такъв и бил късметя… Рано се зачерни тя, а то си е, дето има една приказка, живо погребана.

— Млада е тя още, нейното се не знае — възрази внимателно Юрталана. — Ами нашето…

— Ни с младите млада, ни със старите стара… Ще кукува, докато е жива, и това си е.

— Ба, може и да си се нареди — рече Юрталана. — Ама ние няма да го върнем вече, ние…

— И вие, и ние, то еднакво ни пукна на главите, ами… да чува Господ и да пази! — натъжи се Казълбаша.

— Никому да не се случва, свато — заклати глава Юрталана.

— Никому, никому.

Докато двамата се разправяха пред колата, старата наизнесе черги, дюшеци, козячета, възглавници, стари рокли и разни други парцали, натъпкани в широк стар панер. До стената бяха подпрени чифт стари, разкривени обуща, чифт скъсани чехли и малко огледало с проста дървена рамка.

— Каквото има в сандъка, то си е там заключено — извърна се Юрталанката и погледна нагоре.

— Ето, свато — посочи Юрталана, — всичко е тука. Шарената черга е правена тука, и козякът е от нас…

Но премълча за китената черга. Три такива черги изтъка Севда, кръстът й се претроши в кривия дървен стан. Едната беше за нея, другата за Алекси и третата за зълвата. Севда поръча на баща си да я иска, ако не я изнесат, но Казълбаша беше объркан и смутен, та не обърна внимание. И как да гледа на една черга, когато трябваше да заприказва за много по-важни работи.

Свалиха сандъка, качиха го на колата и Казълбаша завъртя воловете. Юрталана и Юрталанката се тъкмяха да се сбогуват вече, но той закачи пак поводите и се подпря на ярема…

— Ами… такова, свато — заекна пак той, — там, за Карагьозовата градина, за нея какво ще речеш?

— Какво за Карагьозовата градина! — дръпна се изведнъж Юрталана, сякаш му замахнаха с коприва…

— Нали… такованкана… си я писал на малкия и на Стойка, Бог да го прости?

— Ех, ако беше жив Стойко, щях да я пиша, но сега! — Юрталана дигна рамене и цигарата се разигра в ръката му.

— И да не си я писал, редно е да я пишеш — гледаше го втренчено и право Казълбаша.

— Защо? — Юрталана трепереше от гняв.

— Ами… пада й се де… по човешки…

— Каквото й се пада, тя си го получава! — И Юрталана посочи дрехите й.

— Десет години ти е работила бе, свато! — дигна глас Казълбаша.

— Живяла е в къщата ми! — отвърна троснато Юрталана.

— Аргатите, дето са аргати, и на тях плата даваш, а камо ли на…

— Хубава работа! — дръпна се Юрталана назад. — Че тя като аргатин ли е живяла в къщата ми бе, свато?

— Ами по аргатски ли е работила? — наежи се Казълбаша.

— Като писано яйце сме я гледали! — спусна се и Юрталанката. — Тя като нашето гледане никъде няма да найде.

— Знам как сте я гледали! — стреляше я наежен Казълбаша и клатеше глава.

— Пък тя беше една работница! — изкриви устни старата.

— А бе женска работа, какво ще ми разправя! — намеси се помирително Юрталана.

— Така се приказва, като рече човек да си криви душата — спусна се Казълбаша и откачи поводите. — Криво са го наредили този свят, ама няма накъде…

— Е, харно де, харно — пристъпи към него Юрталана. — Какво още да й дам? Ти знаеш с какво е дошла, а я виж е какво я изпращам. — И той посочи шарената черга и козяка.

— Виждам — сдъвка Илийко, без да се обърне, и се накани да смуши воловете.

— Хайде! Кажи ти какво да й дам! — разпери ръце Юрталана.

Казълбаша се обнадежди пак.

— Да е мъж, свато, няма да му бера грижата — рече той. — Ще го напъдя, ще го дам на занаят, ще живее как да е. Женската страна е друга. Ето, до вчера беше твоя, дето се вика, а днеска ми я изпрати — нито с момиче мома, нито с булките булка…

— Късмет.

— Ти знаеш, ние сме си множко, пък си нямаме дип стокица, та не ще направиш лошо — тебе Господ ти е наспорил, ако й подариш една теличка…

Юрталана, се усмихна кисело.

— Аз, свато, моите телички не ги намирам на къра! — натърти той и се дръпна назад. — Виж, две-три кила памук мога да дам, да си изпреде нещо през зимата…