Георги Караславов
Татул (14)

14

Старата се въртеше в леглото и мислеше. От Ивана вече помощ не чакаше. Иван беше се предал. А трябваше да направи нещо, годината ще си измине, Тошка ще повтори и търчи я гони тогава… Ако не се направи нещо, имотът им ще хвръкне. Цялата къща ще се разтури, ще ги остави тя голи-голенички, като бежанци. Но какво да се прави? Да можеше да се разболее, я лошо гърло да я хване, я червен вятър да я гътне, я синя пъпка да й излезе… Суха и слабичка се виждаше, пък откак беше се оженила за Минча, ох не беше казала. Та инфлуенци минаваха, та разни други поразии върлуваха — само тя не лягаше, само тя не се лекуваше. Ще подсмърча ден-два и толкова. Да може да се пореже, да се убие, да се зарази кръвта й, да може вода да я отвлече, гръм да я удари…

Какво ли не си премисли старата. И все се мяташе в леглото, и все отсичаше: нищо няма да й стане, кучката й проклета, здрава е като камък… Пък не може да се чака. Ето зимата ще си мине, през пролетта ще се улисат в работа и годината ще изхвърчи. А може и да не дочака година. Мина Хаджийкина не се ли ожени на шестия месец! И никой дума не продума срещу нея. „Ех, рекоха всички, умрелият си умрял, живият иска да живее.“ И Тошка, още утре ако ще, нека си дигне партакешите, никому не е затрябвала тя, само стоката да не пипа…

Старата се унасяше в мисли. Какво можеше да направи? Казваха, че ако на заспал човек се пусне живак в ухото, умирал, без да се усети. Казваха още, че се умирало на часа, ако те боднат с остра игла над врата. И сетне никой не може да познае от какво си умрял. Но само разправяха. Старата не беше видяла с очите си, не знаеше дали наистина може да стане така. Ами ако нищо не излезе? Майчице! Кой ще си е жив тогава!… На стари години да я влачат не знам де си, не, това няма да стане!… Не го ли разбираш едно нещо, хич го не захващай. Пък и за такива работи трябва кораво сърце… Ако го направи, ще го направи, когато Тошка заспи. Но пак трябват много сили, за да посегне човек…

„Не, не!“ — отпъди тя тези кроежи и се преметна на леглото като риба на сухо. Няма защо и да мисли, такова нещо тя не може и да направи… Нещо друго, дето да го не прави със своя ръка, дето уж е станало по погрешка… Да я бутне някъде, да излее някой медник вряла вода върху нея… Изгореното е страшна работа. Ако е много, човек мъчно оздравява… Но как да я залее цялата? Ако я изгори, ще я изгори само в краката. Ще я осакати и… по-лошо тогава — и за лекуване пари ще харчат…

Понякога старата се отчайваше, отмяташе глава и се вслушваше в тишината на нощта. Чуваше се как сърцето й тупкаше, как ушите й бучаха. Времето си вървеше, а сън не й идеше. Два пъти пропяха петли, застудя, здрачевината се посгъсти. По гредата над нея премина котка, две очи светнаха като две фенерчета и угаснаха. По едно време кучето прекоси двора, спря се, почеса се с крак и се свря някъде. У Малтрифонови измуча крава, като че се телеше, откъм друма долетя глух тропот от талига. На старата се струваше, че това не е тропот от талига, струваше й се, че това се стъпките на времето. Скоро ще се зазори, хората ще се разшетат, говедарят ще викне, денят ще се проточи пак като всички дни, ще мине и пак ще дойде нощ, тежка, безсънна нощ. А тя пак нищо няма да измисли, пак на нищо няма да се спре. И ще минат много такива дни и много такива безсънни нощи, и ще дойде оня ден, когато Тошка ще хване Петето за ръката и ще иде на новата си къща. А сетне? Всичко разделено, разпарчосано, ограбено като от башибозук… Вълюоловчето ли ще е, друг ли ще е, но ще се навре някой в имота им, ще го грабне, без да е отронил една капчица пот…

И само като си помислеше за това, старата тръпнеше като побесняла. Тя беше оставила живота си в този имот, беше го събирала игла по игла за своите деца, за своите внуци и сега един чужд готованец да се навре в него, да го грабне от ръцете й и да го налапа пред очите й… Докато тя е жива, това няма да стане!…

Но то ще стане, ако тя не си изпече работата овреме. Нещо трябва да се намисли. Нещо трябва да се реши. Нещо сигурно, дето няма да има сбъркване. Защото не улучи ли още от първия път, работата може да вземе опак край. Да се допита до сестра си. „Не! — отхвърли решително тя. — Такива работи двамина не трябва да ги знаят. На вълка вратът е дебел, защото сам си върши работата.“ И на Ивана няма да каже. Какъвто е мекушав той — остави тези работи, ще рече, това аз го не искам… Пък дете е още той, имот не е печелил, не знае как се събират две на едно…

„Лошо ще е само — тревожеше се старата, — ако Тошка избърза.“ И ще избърза. Щом са раздрънкали из селото, ще се найдат хора и да я подучат. И мъж ще й изберат, и багажа ще й пренесат, и всичко по закон ще направят… „Няма да й думам вече! — зарече се старата. — Право казва Иван, и глава да я заболи, все ние ще сме кривите. Ако й се карам, ще мълчи, ще трае, па току ще хукне по хората да се оплаква. Пък на хората само това им дай: да се вайкат за тебе, да те жалят, ама ако може с чужд труд да ти помогнат… Няма да я закачам, няма! — заричаше се тя, като че се страхуваше да го не забрави. — Думица няма да й продумам, нека и тя да се отпусне, и в селото да позабравят кавгите ни… Май както се е свила, може и да й минава през ума нещо… Който мисли лошо на другия, той се и пази…“

Старата взе да се успокоява. Ще има време да помисли за всичко. И още щом реши, че има време да си подреди работата, мислите й се избистриха, през ума й потекоха спомени за разни смърти… Искра, на Тодора Казанджиев дъщерята, оная година се отрови със сублимат. Купила го от Пеня Праматарина уж за белило, та сетне и той, човечецът, си изпати. Умори се тогава момичето за едното чудо. Ама и тейко й корав човек излезе. Рече: не я давам на Пищиговчето — и не я даде, темерутинът му неден. Пък Дона Пейкова, когато загази с оня калайджия, цяла паница сулфато излокала. И щеше да си оздравее, ако се бяха сетили овреме да я закарат на доктор. Нищо, казал тейко й, ще й мине, хората го вземат за цяр… Ами Михалчо, на Сукмангоговица момчето… Отдавна беше това, Марьола беше още мома, нея зима се венча, ама добре го помни. То пък се нагълтало с татул. Отишло на хармана, седнало до дувара и започнало да чопли по изсъхналите глави, та на една семето изяло, та на втора… И не изяло кой знае колко, казваха тогава, ама тя е забравила това… Чули го да кряка нещо към градината, но никому нищо не дошло на ума. Чак вечерта го намериха посиняло и изкривено… С татул се отрови и Найда, булката на Иван Масларя от горния край. Тя пък рекла да пометне. Сварила една стиска зрънца в едно джезве, изпила го и — отиде си жената за едно чудо…

Старата се отплесна в мисли за татула. Едно време някои моми го вземаха за очите си, да им са по-хубави, по-светли. Само че го вземаха по малко, по много мъничко. Колко ще трябва, за да се умори един човек?… Него, поразията, и добитъкът не го яде. Нито воловете, нито конете, нито козите…

Зазори се.