Георги Караславов
Татул (9)

9

Тошка посърна, тънкият руменец на бузите й се стопи. Лицето й още повече се удължи, скулите й се изостриха, носът й стана тънък и светъл. Очите й се закръглиха, но в тях нямаше вече оная сърдечна веселост, която се разливаше по цялото й лице. Веждите й бяха дигнати загрижено, две дълбоки бръчки врязаха правото, четвъртито чело. От деня на злополуката никой не беше я видял да се усмихне. От началото тя бе смазана от тежка скръб и постоянен плач. После сръднята и тежките думи на свекървата заключиха сърцето й. Угнетителен страх притисна устните й. Тя не мислеше за това, но знаеше, че ако се усмихне само с крайчеца на устата, свекървата веднага ще си рече: „Драго й е, че остана вдовица.“ Понякога Тошка си даваше кураж и се мъчеше да забрави кривите погледи и отровните приказки, но не можеше. Често се замисляше за миналото. Спомняше си как хубаво си живееха по-напред. Как ходеха на работа, как си почиваха под дърветата и на синорите, как се шегуваха, как при тях идеха от съседните ниви. Минчо им разказваше какво става по света, тълкуваше политиката, обясняваше им събитията. От него Тошка знаеше, че Германия искала да нападне Русия, че Япония щяла да й помага, но Франция и Америка не давали. Италия и Англия щели да се счепкат, но защо, това не й беше много ясно. Делели някакво море и Тошка не можеше да си представи как може да се дели море. Тя не беше виждала море, но знаеше още от приказките, че моретата нямат край и че всеки се скита из тях, както му се ще. Да се дели земя това тя разбираше. Но вода… Тошка си спомняше за тези разговори и всичко й се струваше като хубав и късичък сън. Тя си втълпяваше, че е родена само да се мъчи и да страда, че радостта и добруването са само за хората. Хубавият живот, който живя няколко години с Минча, беше само за да може още по-силно да изпита лошотиите на този проклет свят. Понякога през ума й прехвръкваше мисъл за втора женитба. Срамно й беше и да си помисли за това, но на, мислеше против волята си. И без да ще, увличаше се в чудновати мисли. Смесваше образа на някой познат вдовец с образа на Минча. И се опомняше бързо. Струваше й се, че Минчо ще влезе при нея и ще й се закани галено с пръст. Какво ще му каже тогава тя? Той нямаше да я съди, нямаше да й се разсърди, но той беше страшен с добротата си. Като Минча втори тя не може да намери. По-добър и по-умен от него няма в селото, няма в цялата околия. Само Петето! Само то е добро и умно като баща си! И него свекървата можеше да й го отнеме. Галеше го, купуваше му бонбони, печеше му колачета, пържеше му филии. Детето излапваше всичко и тичаше пак при майка си. Само веднъж старата му донесе от града гумени обувки, то се заплесна в лъскавината им и целия ден не се откъсна от полата й.

Защо искаше да й го отнеме?

Тошка често се замисляше върху това. И все отсъждаше: „От проклетилък.“ Но в душата й винаги оставаше едно парливо съмнение: „Ами дали няма нещо друго?“ Димо й загатна нещо за имот, но Тошка не разбра добре кой и за какъв имот е правил дума. Дали не й се сърдеха, че нямаше никаква зестра и ядеше наготово хляба? Това съмнение се загнезди здраво в главата й, когато и Иван започна да се цупи. „Подкокоросала е и него!“ — рече си Тошка и остро отчаяние подсече краката й. На няколко пъти тя се опитва да го заприказва, за да види дали не е сърдит за нещо друго. И се молеше горещо: „Дано не се сърди на мене, дано!“ Иван ходеше като замаян и я измерваше подозрително. Той избягваше да я погледне, значи, мислеше нещо лошо за нея. Тошка беше уверена вече в това. И като намери сгода, тя го попита със заобикалки:

— Петето пита защо му се сърдиш!

— Не му се сърдя — усмихна се пресилено и гузно Иван. — Ами не ми е добре… Не знам какво ми е…

— Глава ли те боли?

— Не, тръпки… и малко главоболие…

„Лъже“ — рече си Тошка.

Иван като че разбра това. Той пламна изведнъж, чак ушите му се зачервиха от смущение. Тошка не беше глупава жена, той знаеше това. И нейните въпроси разчовъркаха раната му. Болеше го за нея, болеше го за батя му, болеше го за това тягостно положение, но не знаеше какво да направи. От една страна, се кореше за омразата, която старата като с пръскачка нацърка в душата му, а, от друга — не може да се примири и да й прости за дела от имота. А че тя щеше да вземе всичко, каквото й се падаше, в това той не се съмняваше. „Ще вземе! Ще вземе!“ — повтаряше си той с някакво ожесточение и погледите му ставаха все по-зли и по-крадливи. Тошка взе да се плаши от тях. Защо той я гледаше така вторачено и криво? Защо ходеше така замислен и настървен? Нямаше вече съмнение, в тази къща ставаше нещо лошо, около нея се плетеше някаква тъмна паяжина. Клеветили са я. Но кой ще я клевети? Тя не е излизала никъде, не се е срещала с никого. Да е дрънкала леля й Гела? Да е лъгала по съседките, да е плещила за старата и за Ивана? Пред очите й светна, всичко й стана ясно. „Тя е, пачавра с пачаврата й! — закани се Тошка. — Ще ида у тях и ще я насоля здравата, та да помни кога ме е бранила по хората… Пък и тя ли се намери да ме брани?… Едно време какво ли не надума за Минча, а сега — лели, та лели…“

Няколко дни Тошка живя с тази мисъл. Много й се искаше леля й да е причината за тази къщна сръдня. Ако излезе така, тогава Тошка ще се закълне, че не е приказвала нищо, че леля й е дрънкала, каквото си е искала. На свекървата и на Ивана ще им мине, в къщата им пак ще настане сгода, пак ще се чуят приказки като някога… И изведнъж Тошка изтръпна: „Ами дали старата не е излъгала Ивана?“

Дните минаваха, а работата не се оправяше. Тошка се измъчваше, топеше се, слабееше от ден в ден, прасците й изтъняха, роклите й станаха широки. Съседките я гледаха, клатеха глави и тюхкаха:

— Стопи се гиздавата булчица!…

— Много работа, пък няма какво да се яде — подхвърляше някоя хлевоуста махленка, колкото да разпали разговора.

— Не е от работа, како, ами е от оная чума, от свекървата е…

И се подхващаха приказки за караниците у Тошкини, за делбата, за сръдните на Марьола.

Само Тошка не разбираше още добре защо свекървата и Иван я гледаха така накриво. Работата я беше вкопчила, никъде не можеше да отскочи, с никого не можеше да се види. Пък и когато останеше малко свободна, старата все й намираше някоя работа из къщи, колкото да не стои със скръстени ръце. Не им идеха и гости. От работа ли беше, от що ли, но комай никой не беше прекрачил прага им. Само през ден, през два дни наминаваше Кина. И все нещо се вреше около Тошка, приказваше й, мазнеше се.

— Много си отслабнала, лели — погледна я тя веднъж с престорено съчувствие. — Ами ти не мисли толкова, умрелият си е умрял, живият трябва да живее… Ти си още млада, твоето е напред…

Разчувствувана, Тошка завъртя отрицателно глава.

— Ти немой да ми въртиш така глава — сопна се Кина. — Какво ти е? Ето, млада си, хубава си, може и късмет да ти излезе…

Тошка се отпусна:

— Видях си късмета, лельо.

— Ами ти така ли мислиш да си стоиш?

— Че какво да правя?

— Ех, право казваш, лели, не се и знае на какво ще налетиш. Рядко улучва човек… Нали си е казано: „Женилка — чернилка…“ То да чува Господ и да пази… Като гледам сватята Дафина, та си мисля: първия път каквото ти се падне, това е. На нея не й беше лошо, ама рече да повтори и повтори. И отде да е знаела жената на какво чудо ще налети? Пред хората — мъж като всички, а вкъщи — куче. Нито да му приказваш, нито да му не приказваш… Осакати я, па взе, че я изпъди, та сега, горката, и къщата си не може да гледа…

Кина приказваше и очите й постоянно шареха върху лицето на Тошка. Но Тошка не продума вече, не й отвърна. От най-напред тя не можа да се досети накъде бие леля й и отговори просто, като на родна майка. Но сетне се догади и изтръпна като попарена. „Толкова ли бързо? — попита се укорно Тошка. — Пък и откъде й е скимнало да ми приказва за това? Дали не мисли да ме сватосва за някой свой близък?… Дали не са скроили нещо?… И мама има пръст тука, леля не може да ми приказва такива работи без нейно знание…“ И тя размаха неволно ръце, като да се запази от някакви налитащи оси: „Не! Не! Още половин година не се е изминала от смъртта му!…“

Чак на другия ден Тошка се досети за подпитванията на леля си. „Ако смяташе да ми прави работа за някой свой човек — мислеше си Тошка, — тя нямаше да ме остави, щеше да ме убеждава, щеше да ми разправя, че е хубаво да се оженя втори път, да си ида на своята къща… А тя още щом отказах, на часа се съгласи с мене… Сигурно работата беше наредена от свекървата… Не, не са мислили да ме женят, само са искали да ме подпитат дали не кроя нещо…“ Тошка се сепна. Много работи взеха да й стават ясни. Свекървата се страхуваше да се не дигне без време след някой мъж и да почерни паметта на Минча… Ба, затрябвало й е на Тошка. И изведнъж мъка сграбчи сърцето й, сълзите й бликнаха… Че как могат да мислят така, та вчера, дето се казва, го е погребала, на гроба му още трева не е поникнала…

За имота Тошка и не мислеше. Имотът си беше на Петето и тя беше сигурна, че нито бабата, нито чичото си правеха някакви сметки да му го отнемат. За нейния дял не беше й хрумвало. Всичко, каквото имаше, щеше да си остане на Петето. Ако трябваше, за него тя и ризата от гърба си нямаше да пожали, и душата си щеше да даде… Тя ще го учи. Ще работи от сутрин до вечер, ще тича и на своя, и на чужда работа, от голо гърло ще отдели, но ще го изучи. Това беше най-голямото желание на Минча. Да има учен син. Да го сочат с пръст, да го зяпат в устата. Така искаше Минчо. Това е и нейното желание. Ето, до това да доживее и ще си умре със затворени очи…

Тошка не знаеше за какво точно щеше да се учи Петето. Това беше работа на Минча. Учен! За нея това беше достатъчно. Тя го виждаше едър, строен, красив, с малки мустачета, кацнали като бръмбарчета под носа му, с хубави градски дрехи и с лъскави обуща. Ще чете дебели книги и ще приказва на чужди езици…

Когато Минчо беше жив, Тошка не се съмняваше, че това един ден ще стане. Тя и сега вярваше, че ще намери пари да го изучи, вярваше, че Петето ще върви в учението, но се питаше плахо, със свито сърце: „Дали няма да му се случи нещо лошо? Дали няма да се разболее и да…?“

Страшната и неочаквана смърт на Минча я наплаши. Какво можеше да стане с човека, това никой не знае. Минчо много често приказваше за нова война. Ами ако избухне пак?… Колко смела беше по-напред. Минча го и заплашваха, и затваряха го, и гонеха го, тя не трепкаше, струваше й се, че него куршум го не лови, че той ще живее и ще доживее всичко, за което работеше и страдаше… И едно гнило, сухо, едно никакво дърво да го убие сред полето!… И колкото повече мислеше за случайната и неочаквана смърт на Минча, толкова повече се плашеше за живота на Петето. Всичко можеше да стане. Можеше вол да го убие, можеше кон да го ритне, кола да го прегази, да падне от някое дърво, да го ударят с камък… Всичко може да се случи, всичко. А старата не го пущаше с нея на полето, оставяше го на село. Тошка по цял ден не го виждаше и по цял ден мислеше за него, премаляла от страх…