Клифърд Саймък
Заложници в Рая (6)

Шест

Фрост се изправи до прозореца на своя кабинет на последния етаж на Вечния Център и се загледа в пъстрия гоблен, какъвто се представяше пред него стария Ню Йорк. Хъдзън блестеше на утринното слънце като сребърна лентичка, а остров Манхатън беше като съшит от разноцветни, поизбелели парченца килим.

Много пъти преди това той беше заставал на този прозорец и се бе взирал навън. Много пъти беше наблюдавал тази панорама, обрамчена символично като че ли от синкавата мъглявина в далечината и водата. Едно надзъртане, един поглед в миналото на човечеството, поглед обвеян с преимуществата на бъдещето.

Тази символика днес обаче не го занимаваше. Една натрапчива тревога безмилостно чукаше в съзнанието му.

Мъчеше го съмнение, че Епълтън умишлено се опита да го забърка в тази каша. И макар че това само по себе си беше достатъчно да го уплаши, най-важното и неприятното в цялата тази работа си оставаше причината. Защо Маркус е почувствал нужда от такова нещо и сам ли е действал или под диктовката на чужди интереси, на още хора, заинтересовани и забъркани в това?

Управленска стратегия — това трябва да е отговорът. Но Фрост през всичките тези години съзнателно беше избягвал да се забърква в управленчески проблеми. Някой може би иска да го измести. Може да се каже, че много хора се опитваха да вземат работата му. Никой от тях, обаче, в това той беше съвсем сигурен, не би могъл да организира и извърши това, което Епълтън беше направил.

Оставаше значи единствено това, че някой може би се страхува от него, от това, че той знае нещо или подозира нещо, което застрашава не Вечния център, а някой от шефовете на отдели.

И най-смешното бе, че винаги е бил загрижен единствено за своята работа и я гледаше добре. С него се разискваше само по конкретните му задължения. Участието му в управлението се свеждаше единствено до въпроси от общ интерес за предприятието.

Той винаги и безупречно се бе грижил за собствената си работа, но тази сутрин му подсказаха, че е нарушил правилото, което сам си беше наложил. Беше възразил на Б. Дж. — беше му казал, че е смешно да се твърди, че Вечния център не управлява света. Това е съвсем вярно, но не биваше да го казва. Трябваше да си държи езика зад зъбите. Нямаше нужда да го казва. Единственото му извинение беше в това, че Епълтън много го ядоса. Че беше действал под диктовката на гнева, а не на хладния разум.

Казаното от Епълтън беше вярно. Имаше мрежа от законспирирани хора, но това беше система която той беше наследил и тя беше малка и с ограничени възможности и цели. Епълтън умишлено преувеличи далече над истината.

Фрост се отдели от прозореца и отиде до бюрото си. Седна и се пресегна към купчината книжа, които мис Бийл беше му оставила. Най-отгоре, както обикновено, беше сведението-доклад за животостатистиката.

Той го взе и погледна.

Напечатани бяха на пишеща машина само датата — 15 юни 2148 година и два реда:

Суспендирани — 96,674,321,458.

Продължават активен живот — 47,128,932,076.

Едва погледнал листа той го смачка в шепата си и го хвърли в кошчето, след което взе следващия лист от купчината.

Нещо леко изшумоля към вратата на външния кабинет. Фрост погледна натам. На вратата беше застанала мис Бийл.

— Прощавайте, мистър Фрост, нямаше ви и аз взех сутрешния вестник, за да го прегледам и забравих да го оставя на бюрото Ви.

— Няма нищо, — каза той. — Нещо интересно?

— Пишат за Кигнианската експедиция. Отпечатали са я точно както ние я описахме. На трета страница е.

— Не на първата? — запита той.

— Не. Случаят Чапмън е там.

— Случай Чапмън?

— Да, Вие сте запознат. Онзи с повредата в колата.

— А, той ли? Вестниците от няколко дни се занимават с него.

— Вчера са произнесли присъдата му. Показаха го по телевизията.

— Пропуснал съм го. Снощи не включвах телевизора.

— Беше много драматично — каза мис Бийл. — Той има жена и деца, а след тази присъда няма да може да отиде с тях във втория живот. Толкова ми е тъжно за тях.

— Нарушил е закона — каза Фрост. — Той не изпълни едно елементарно свое задължение. Живота на всеки от нас зависи от такива като него.

— Това е вярно — съгласи се мис Бийл — но ми е мъчно. Такова ужасно нещо. Да бъдеш единствения от билиони хора, осъден на вечна смърт. Да бъдеш лишен от възможността за втори живот.

— Той не е първият — напомни й Фрост. — И няма да бъде последният.

— Чух, че сте имали някакви неприятности на съвещанието тази сутрин — каза тя.

Той небрежно кимна с глава и не каза нищо.

Чула е, помисли си той. Новината за станалото беше се разчула някак и сега се разпространяваше из сградата като бушуващ пожар.

— Надявам се, че не е нещо лошо — каза тя.

— Не е съвсем лошо — откликна той.

Тя се обърна и тръгна към вратата.

— Мис Бийл — каза той.

Тя се спря и обърна към него.

— Днес следобед няма да бъда тук — каза й той. — Няма нищо належащо, нали?

— Имате две срещи. Не особено важни. Мога да ги отменя.

— Бъдете така добра — каза той.

— Ами ако донесат папката с поверителните?

— Сложете ги в касата.

— Но те не обичат да…

— Знам. Трябва веднага да се прегледа и…

Така значи! — помисли си той.

Ето резултата от това, което Епълтън беше направил. Беше нещо, за което той съвсем не беше помислил.

— Мистър Фрост, нещо станало ли е?

— Не, нищо. Ако се появи поверителна папка… просто сложете я в касата. Ще я прегледам утре сутринта.

— Добре — каза тя като подтисна напиращото неодобрение.

Завъртя се и влезе във външния кабинет.

Той се отпусна в креслото и си спомни за онзи ден преди три месеца, когато куриерчето по погрешка беше му оставило вместо неговата поверителна папка тази на Питър Лейн и как той я отвори без да погледне името.

После лично я върна и обясни недоразумението на Лейн и всичко изглеждаше в ред. Куриерчето, разбира се, беше незабавно уволнено и това беше всичко. Това беше грешка, ужасна грешка на куриера и той си заслужи уволнението. А що се касае до отношенията между него и Лейн — изглеждаше, че всичко е забравено. Не се забрави само това, спомни си Фрост, че липсваше някакъв документ, който беше изпаднал от плика при отварянето от Фрост и който той като се върна намери до бюрото си. Добре си спомняше сега, че постоя известно време до бюрото с листа в ръка и почти реши да го върне на Лейн, но му хрумна че за това ще бъдат необходими допълнителни обяснения, което би било крайно неприятно, а и документа не беше от особена важност, както много от документите, които се прехвърляха по поверителните папки.

Някакъв големец, който не се помнеше, отличаващ се с грандомания и склонност към мелодраматични интриги и шпионаж, беше организирал и внедрил тази система преди много години и като още една канализирана стара бюрократична рутина, е била поддържана години наред. Част от нея, разбира се, имаше конфиденциален характер, или най-малкото — полуконфиденциален, но останалото бяха междуслужебни неща, за които не беше необходима секретност.

И така, за да се избави от неудобство, неприятности и обяснения, той тикна листа в едно чекмедже на бюрото и го забрави. Беше уверен, че след като не е забелязана липсата му, той едва ли би имал някаква стойност и значение.

Беше взел обаче неправилно решение. Или поне сега така изглеждаше.

И ако това, което Епълтън направи тази сутрин, има връзка с липсващия документ, значи освен Епълтън, е замесен и Лейн.

Рязко издърпа средното чекмедже на бюрото и зарови из книжата и боклуците. Листът обаче го нямаше.

Да можеше някак да си спомни какво пишеше на него! Нещо като подреждане на някакъв списък.

Сбърчи вежди и отново се опита да си спомни, но подробностите бледнееха и му се изплъзваха.

Потърси и в другите чекмеджета. Листът го нямаше.

Ето как са узнали, значи — помисли си той — някой е претърсил бюрото му и го е намерил!