Клифърд Саймък
Заложници в Рая (4)

Четири

Б. Дж. почука силно с молива по масата, за да покаже, че съвещанието започва. С усмивка на благоразположение обхвана с поглед аудиторията.

— Радвам се да ви видя между нас, Маркус, — каза Б. Дж. — Не ни дарявате често с тази чест. Подразбрах, че имате някои проблеми.

Маркус Епълтън впери сърдит поглед в отговор на благоразположението на Б. Дж.

— Да, Б. Дж. — каза той, — има някои проблеми, но те не се отнасят само до мен.

Б. Дж. бързо погледна към Фрост.

— Как е новата организация по спестяванията, Дан? Разчитаме на теб. Трябва да се посъживи. Чувам, че много се влага в марки и монети.

— Неприятно, — каза Фрост — но марките и монетите предлагат едни по-дългосрочни и перспективни инвестиции.

Питър Лейн, касиера, неспокойно и неудобно се размърда на стола си.

— Колкото по-бързо се излезе с нещо, толкова по-добре. Абонаментите и участията в нашите фондове значително спадат. — Лейн изгледа насядалите около масата.

— Марки и монети! — каза той така, като че ли това бяха неприлични и грозни думи.

— Много лесно бихме могли да спрем това — каза Маркус Епълтън. — Две-три думички и готово. Никакви възпоменателни издания, никакви пощенски приумици и натруфената въздушна поща.

— Забравяш — напомни му Фрост, — че не са само марките и монетите. Това са и порцелановите изделия, и картините и много други неща. Почти всичко, което би могло да се роди в една катакомба. Не може да се спре всичко, което излиза на пазара.

Б. Дж. рязко го прекъсна.

— Нищо не можем да спрем. И без това доста се говори за това, че сме завладели света, че той е станал наша собственост.

Карсън Луис, вицепрезидента, отговорен по улесненията и облекченията, каза:

— Мисля, че точно такива приказки дават храна и повод за дейността на Холите. Дейността им, разбира се, не е от кой знае какво значение, но все пак те са една досадна напаст.

— На отсрещната стена имаше нов лозунг — каза Лейн — и то не съвсем лош, не мога да си изкривя душата…

— Вече не е там — процеди през зъби Епълтън.

— Не? Така и предположих, — каза Лейн, — но тичането насам-натам след тези хора с кофи и четки и бърсането не е най-точния отговор.

— Не мисля, — каза Луис — че изобщо има точен отговор. Идеалното, най-точното е да се изкорени изцяло дейността на Холите. Но много се съмнявам, че това ще е възможно. Маркус, предполагам ще се съгласиш с мен, че единственото, което бихме могли да направим, е да сведем дейността им до възможния минимум.

— Струва ми се — каза Лейн, — че можем да направим повече от това, което правим. През последните няколко седмици срещнах толкова тебеширени лозунги по стените, колкото не бях срещал никога преди. Холите навярно имат цяла армия от драскачи на лозунги, които работят тайно и подмолно. И това не е само тук. Навсякъде е така — по целия бряг. И в Чикаго и в Комплекса Уест Коуст. В Европа, в Америка…

— Ще дойде денят — каза Епълтън — това ще секне. Тържествено ви го заявявам. Те са само стотина инициатори — водачи. Справим ли се с тях, край!

— Но тихомълком, Маркус — предупреди Б. Дж. — Държа това да стане без много шум.

Епълтън показа зъбите си в усмивка.

— Без никакъв шум — каза той.

— Тук не става дума само за лозунгите. Разпространяват се слухове, интриги.

— Слуховете не могат да ни увредят — каза Б. Дж.

— Повечето от тях не могат, вярно е — каза Луис. — Те създават само приказки на хората. Помагат им да си убиват времето. Има обаче някои, които са основателни и верни. Искам да кажа, че те се основават на някои действителни ситуации, на неща, които наистина съществуват във Вечния Център. Те тръгват от една истина, която в последствие така извъртат, че нищо чудно, дето някои от тях биха могли да ни увредят. Да не говорим, че слуховете, каквито и да са, накърняват нашия имидж. Някои от тях твърде осезателно. Мен обаче ме тревожи следното — как тези Холи научават нашите тайни, за да изграждат своите слухове и интриги? Струва ми се, че имат доста ушички в тази сграда, а и в другите клонове на Центъра. И точно на това трябва да сложим край.

— Не можем да бъдем сигурни — възрази Лейн, — че всички слухове започват от Холите. Мисля, че малко ги надценяваме. Те са просто едни откачалки…

— Не съвсем откачалки — каза Маркус Епълтън. — Ние лесно можем да се отървем от откачалките. Те са пасмина от изкусни активисти. Най-голямата ни грешка би била да ги подценим. В моя отдел за това се работи непрекъснато. Получили сме доста богата информация. Аз имам чувството, че се приближаваме към…

— Съгласен съм с Вас — обърна се към него Луис — че те са доста ефективни и организирани противници. Винаги съм мислил, че нещо ги свързва с Лауфърите. Стане горещичко и точно тези, които могат да бъдат опарени, хващат гората при Лауфърите…

Епълтън поклати глава.

— Лауфърите не са нищо повече от това което са. Премного се увличаш във фантазии, Керсън. Лауфърите са негодните за работа, хронически некадърните, неудачниците. Те са около половин процент… Нали, Питър?

— По-малко от половин процент — каза Лейн.

— Добре, добре, по-малко от половин процент от населението. Обявили са се за свободни и са се отлъчили от нас. Скитат на групи по горите и пустинните места. Те все някак се прехранват…

— Господа, — каза Б. Дж. усмирително. — Струва ми се, че отново се залавяме с проблеми, които сме разисквали много пъти и то безрезултатно. Мисля, че Холите можем да предоставим на непосредственото внимание на Безопасността.

Маркус кимна с глава.

— Благодаря, Б. Дж. — каза той.

— Но да се върнем на проблема — каза Б. Дж. — с който започнах.

Чоунси Хилтън, началник секция при отдела за Изследване и Проучване на Времето, заговори кротичко.

— Една от нашите изследователки изчезна. Казва се Мона Кямпбъл. Имам чувството, че тази жена е надушила нещо.

— Но ако тя наистина е по следите на нещо — избухна Лейн — защо ще трябва да…

— Питър, моля те, — каза Б. Дж. — дай да разискваме спокойно.

Той обходи с поглед насядалите около масата.

— Съжалявам, господа, че не ви уведомихме своевременно. Стори ми се, че това не беше нещо, което изискваше тайна, но пък не ни се искаше и да се шуми по него твърде много, затова Маркус помисли…

— Маркус значи я е търсил? — запита Лейн.

Епълтън кимна с глава.

— Шест дни. И никаква следа от нея.

— Може би се е усамотила някъде, за да обмисли някакъв проблем — каза Луис.

— Помислихме за това — каза Хилтън, — но ако беше така, щеше да ми каже. Тя е толкова точна и изпълнителна, а и записките й са изчезнали.

— Ако е отишла да работи — настойчиво продължи Луис — трябвало е да ги вземе.

— Но не всичките — каза Хилтън. — Само текущите, свързаните със случая. Не цялата документация. Всъщност никой няма право да изнася материали вън от предприятието. Нашата сигурност и безопасност все пак не си е съвсем на мястото.

Лейн се обърна към Епълтън.

— Вие проверихте ли мониторите?

Епълтън вежливо кимна с глава.

— Разбира се, че ги проверихме. Това за нас е една рутинна процедура, но мониторната система не е пригодена да борави с идентификация. Всеки компютър отчита човека, когато се появи в квадранта му. Той издава само сигнал с който показва, че там се появява живо същество. Ако някои от сигналите заглъхне, значи човекът е умрял и веднага се изпраща Спасителната команда. Но тези сигнали непрекъснато се менят с промяната в движението. Хората излизат от един квадрант и биват засичани в друг.

— Но компютъра може да проследи и покаже един човек, който пътува.

— Разбира се. Но много хора пътуват, не пътува само един човек. А Мона Кямпбъл може и да не пътува. Тя може просто да се е завряла някъде.

— Или пък да е отвлечена — каза Луис.

— Не ми се вярва — възрази Хилтън. — Не забравяй, че и записките й ги няма.

— Ти мислиш, значи, — каза Фрост, — че е избягала? Умишлено е напуснала предприятието.

— Избягала е — каза Хилтън.

Хауърд Бърнс, началник на отдела за Проучване и Изследване на Жизненото Пространство, запита:

— Ти наистина ли мислиш, че е офейкала по някакъв начин?

— Да, мисля — каза Хилтън. — Тя самата ми намекна доста предпазливо. Подхванала беше някаква нова линия на изчисления. Спомням си много добре, че каза изчисления, а не изследвания. Видя ми се доста странно, но тя се загледа напрегнато наоколо и…

— Тя каза изчисления? — запита Лейн.

— Да. По-късно разбрах, че работи с Хамалианската Математика. Спомняш си Хауърд, нали?

Бърнс кимна с глава.

— Един от нашите кораби я донесе преди може би 20 години. Бяха я открили на една планета, населена някога с интелигентна раса. Планета, която може би ще можем да използваме, но преди това би трябвало да я тераформираме, а тераформирането точно на тази планета ще бъде убийствена работа, която ще ни отнеме хиляда и повече години упорит труд.

— Можем ли да заимстваме нещо от тази Математика, което да ни помогне? — запита Луис.

— Математиците се опитаха — каза Бърнс. — Не излезе нищо. По всичко личеше, че си е чиста математика, но толкова далечна от нашата концепция за математика, че никой не успя да се справи. Групата, която посети планетата, откри и други човешки творения, но без практическо приложение. Представлявали някакъв интерес, разбира се, за антрополозите или културолозите, но без непосредствена практическа стойност. Математиката била нещо по-различно. Била в, как да кажа, нещо като книга и книгата била компактна и завършена. Не се среща често завършен и разчетен научен труд на изоставена планета. Донасянето й тук причини доста вълнения.

— И никой не може да я проумее, да вникне в нея? — каза Лейн. — Освен може би тази Мона Кямпбъл.

— Почти съм сигурен, че е успяла — каза Хилтън. — Тя е много особен човек и…

— Ти не изискваш ли периодически отчети за работата, която се върши? — запита Лейн.

— Разбира се, изисквам, но ние не надзъртаме през раменете на хората. Знаеш много добре какво би означавало това.

— Да — каза Бърнс — нужна им е малко по-голяма свобода. Трябва да се дава възможност да чувстват, че линията на изследване в своето развитие принадлежи на тях, че е нещо лично.

Б. Дж. каза:

— Всички вие чувствате, разбира се, от каква важност би било това. Изследването и проучването на жизненото пространство е начинание с големи и далечни перспективи. За това не може да не отдадем дължимата на Хауърд почит. То е нещо, което гледа триста, четиристотин години напред. Но програмата на времето ни е необходима колкото се може по-бързо. Едно проникване в програмата на времето би ни обезпечило с жизненото пространство, от което ще имаме нужда след един век, а може и преди това. Започнем ли веднъж съживяванията, ще стигнем до деня, в който ще се изправим пред нуждата от много повече пространство и място от това, което сегашната планета Земя предлага. А деня, в който можем да започнем съживявания може да се окаже не толкова далече. Момчетата на Безсмъртието се справят доста добре и напредват, ако добре съм разбрал думите на Енсън.

— Така е, Б. Дж. — каза Енсън Грейвс — Приближаваме. Бих казал, че ни делят не повече от 10 години.

— След 10 години — каза Б. Дж. — ще имаме безсмъртие…

— Много неща ще се объркат — предупреди Грейвс.

— Да се надяваме, че няма — каза Б. Дж. — След 10 години имаме безсмъртието. Трансформаторите на материята са решили проблема с материалите и храната. Жилищното настаняване е според плана. Единствения голям проблем, който може да очакваме, е въпросът за жизненото пространство. За да се сдобием с това пространство и то бързо, ще трябва да колонизираме времето. Времето е решаващо.

— Може би се стремим към невъзможното — подхвърли Лейн. — Времето може да се окаже нещо трудно за разчупване и разпадане. Там вероятно няма нищо.

— Не мога да се съглася с теб — каза Хилтън. — Аз мисля, че мис Кямпбъл е решила проблема…

— И е избягала — каза Лейн.

— Всичко се свежда до това, — каза Б. Дж. — че Мона Кямпбъл трябва да се намери.

Той сурово погледна към Маркус Епълтън.

— Разбираш ме, нали — каза той — Мона Кямпбъл трябва да се намери!

— Съгласен съм — каза Епълтън — но все пак бих помолил за помощ от всеки който би могъл да ми даде такава. Няма да мине много и ще я намерим, разбира се, но това може да стане по-скоро ако…

— Не те разбирам съвсем — каза Лейн — Въпросите по сигурността и безопасността са изцяло в твои ръце.

— Като работно начинание — каза Епълтън, — като всекидневна работа — това е съвсем вярно, но финансовия и съкровищен отдел също има своите агенти…

— Но за друг вид работа — избухна Лейн — Не за рутинни…

— Съгласен съм с теб — каза Епълтън — макар че съвсем близко до ума е, че те биха могли да помогнат. Има и друг отдел, който имам предвид.

Той се завъртя в креслото и направо се обърна към Фрост.

— Дан — каза той — ти си развил и организирал доста силно разузнаване, което би могло много да помогне. При теб има всякакви информатори, прикрити агенти и…

— Какво значи това? — настойчиво запита Б. Дж.

— О, забравих — каза Епълтън — Може би не сте чули. То изцяло касае отдела — работа само на отдела. Дан свърши голяма работа с организирането на тези хора. Получи се нещо много ефективно. Финансира се, подразбрах, от някакво изследване и проучване на публикациите, което не подлежи на проверка, което е валидно и за много други дейности и начинания.

Ех, ти копеле, рече си Фрост. Мръсно въшливо копеле!

— Дан — врясна Б. Дж. — вярно ли е това?

— Да — каза Фрост. — Да, разбира се, че е вярно.

— Но защо? — настойчиво запита Б. Дж. — Защо е трябвало да…

— Б. Дж. — каза Фрост, — ако наистина се интересуваш мога да ти го издекламирам глава по глава и дума по дума. Защо е направено и защо е необходимо. Имаш ли представа колко много книги, колко много статии по списанията щяха да бъдат публикувани през изминалата година или изминалите десет години и всички те изобличаващи и злепоставящи Вечния Център — ако не беше се направило нещо, което да ги спре?

— Не — кресна Б. Дж. — И не ме интересува! Ние не се страхуваме и можем да преживеем атаките. Преживели сме всичките до сега.

— Преживели сме ги — каза Фрост — защото малко от тях се промъкнаха. Най-лошите бяха спирани. Не само от мен, но и от тези преди мен. Някои от тези, които аз спрях, щяха силно да ни засегнат.

— Б. Дж. — каза Лейн — Мисля, че Дан до известна степен има право. Мисля, че…

— Аз пък не мисля — развика се Б. Дж. — Ние не трябва да спираме нищо. В нищо не трябва да се бъркаме. Нищо не трябва да ограничаваме и цензурираме! И без това ни обвиняват, че се опитваме да ръководим света. Говори се, че…

— Б. Дж. — гневно възрази Фрост — Безсмислено е да твърдим и да се правим, че Вечният Център не ръководи тази Земя. Вярно, все още има нации, правителства, но света притежаваме ние. Всички инвестиции са в наши ръце. Ние притежаваме всичките крупни предприятия, всички блага и…

— Мога да оспоря това — ревна Б. Дж.

— Разбира се, че можеш! Това не е наш капитал. Това са само пари, които са ни поверени. Но ние ръководим тези пари, ние решаваме как и в какво да ги влагаме и никой не може да ни държи сметка за това.

— Струва ми се — каза с неудобство Лейн, — че малко се отклонихме и увлякохме.

— А аз мисля, че точно ти направи това — каза Фрост с лек укор. — За случая не мога да кажа, Маркус, но ти никога през живота си не си правил нещо без да го обмислиш ей тъй, безцелно.

— Маркус, убеден съм, помоли за помощ, за съдействие — каза Лейн опитвайки се да успокои ситуацията — Що се касае до мен, аз съм склонен да му съдействам.

— Аз пък не съм — каза Фрост. — Аз няма да съдействам на човек, който умишлено идва тук и при свършен факт ме кара да върша работа, която е била вършена много преди аз да поема ръководството и е била ръководена, тъй както аз съм я ръководил, с необходимата секретност…

— Това не ми харесва, Дан — каза му Б. Дж.

— Знаех, че няма да ви хареса — каза Фрост — Вие сте, извинете за израза, Вие сте нашия първи човек, не ми се искаше да ви отегчавам…

— Ти знаеше ли? — Б. Дж. запита Лейн.

Лейн кимна в знак на съгласие.

— Да. Финансовия отдел трябваше да набавя сумите. И Маркус знаеше, защото на него работата му е да знае всичко. Но само ние тримата и никой друг. Прощавайте, сър.

— По-късно ще поговоря за това с вас тримата. Моето мнение винаги е било и продължава да бъде, че при нас нещата, делата ни трябва да бъдат прозрачни и открити. Нашия тръст е свещен и уважаван. Тази организация е поддържала този тръст в продължение на много години и винаги сме го поддържали и ръководили с чест и достойнство. Ще дойде време, когато ще трябва да дадем отчет пред всичките тези хора, които очакват деня към който сме се устремили и за който работим. И когато този ден дойде, надявам се, ще можем да отворим не само сметководните книги, но и сърцата си, за да види целия свят…

Б. Дж. се впусна в любимата си тема. По нея той можеше да говори с часове.

Напевното каканижене продължи безспирно.

Фрост погледна към Епълтън, който свит на стола си начумерено гледаше говорещите.

И така, не стана значи — помисли си Фрост. Не стана така, както ти искаше. Дойде тук уверен и нахакан. Довери ми се и получи моята подкрепа, но не заработи както трябва. Ще ми се да знам какво се крие зад тебе и защо се опита да ме замесиш.

Защото между него и Маркус никога не бе имало скарване и лоши отношения. Не би могло да се каже, че той е приятел на Маркус, защото Маркус Епълтън нямаше приятели. Но те бяха, ако не приятели, то колеги, които се уважаваха.

Нещо ставаше, помисли си той, нещо скрито, невидимо. Нещо, някъде, което той не беше доловил и забелязал. Защото ако не ставаше нещо, защо Епълтън трябваше да го съсипва? Той отново се заслуша в думите на Б. Дж.

— Ето защо, казвам аз, трябва да направим всичко и да намерим Мона Кямпбъл. Тя може би държи нещо, което ни трябва, нещо от което сме имали нужда през всичките тези години.

Спря и въпросително огледа насядалите около масата. Не проговори никой.

Б. Дж. удари с молива по масата.

— Това е всичко — каза той.