Клифърд Саймък
Заложници в Рая (36)

Тридесет и шест

Някъде през нощта Мона Кямпбъл беше заминала. Колата я нямаше, но нямаше и следи по мократа от росата трева. Не е мислила и да се връща, защото палтото, което беше окачено на куката зад кухненската врата, го нямаше. Нямаше и другите дрехи. В къщата не беше останало нищо, което да свидетелства, че тя изобщо е пребивавала в нея.

Сега изглеждаше празна. Празна не защото нямаше никой в нея, а в смисъл, че повече не представляваше място за обитаване. Принадлежеше на друго време, на отминали дни. Хората вече нямаха нужда от къщи като тази, сгушена в средата на обработваеми земи. Днес те живееха в огромни блокове от камък и желязо, натикани един до друг. Човекът, който едно време е бил скитник и понякога самотник, сега беше член на огромни тълпи, а в близкото бъдеще нямаше да има отделни къщи и отделни постройки въобще. Целият свят ще бъде една огромна постройка и тълпящите се милиарди ще живеят дълбоко под земята и високо в небето. Ще живеят в плуващи градове и огромни капсули на дъното на океана. Ще живеят на големи спътници, които сами по себе си ще бъдат градове, обикалящи в Космоса. Ще дойде времето и да се преселват на други планети, подготвени за тях. Ще се възползват от всяко свободно местенце, където и да се намира то. Ще търсят и откриват нови, когато всичко се изчерпи. Да, ще го направят, защото друго спасение няма. Мечтите и бълнуванията за времето вече са мъртви.

Фрост се изправи на верандата и погледна над обраслата в буренаци и храсти пустош, била някога стопанство. Старата ограда се бе превърнала във ветроупорна развалина. От младите филизи и храстчета, които беше запомнил, когато идваше тук като момче през ваканциите, сега се извисяваха в небето високи дървета. Оградите бяха порутени и почупени и не беше далече денят, когато съвсем нямаше да ги има. А след век, може би, изоставени без грижа и поддръжка и къщата и плевнята щяха да изчезнат. Ще се превърнат в куп развалини. Мона Кямпбъл беше заминала, а сега и той щеше да го направи. Не защото се надяваше да отиде някъде, а просто защото нямаше смисъл да се остава тук. Ще слезе долу на пътя и ще тръгне безцелно, защото за никъде определено не беше тръгнал. Ще се прикрива. Ще се опита и сигурно ще успее да се придвижи, вероятно на юг, защото след няколко месеца по тези земи ще застудее и ще падне сняг.

На югозапад — помисли си той. Към пустинните места и планините; места, които много пъти е искал да посети.

Мона Кямпбъл беше заминала! А защо?

Може би защото се е страхувала, че той може да я предаде с надеждата да бъде реабилитиран като човешко същество. Или пък защото е решила, че не е трябвало да му казва това, което му каза, с което е станала уязвима.

Избягала е не за да запази себе си, а за да запази света. Тя е поела самотния път, защото не би могла да каже на хората, на човечеството, че два века то се е заблуждавало и е сбъркало. Избягала е и защото надеждата, която тя откри в Хамелската математика е твърде слабичка и крехка, за да противостои на социалната структура, която сам човекът е изградил и утвърдил.

Холите са прави — помисли си той — както и самото човечество е било право векове наред в своята вяра. Макар да беше убеден, че Холите направо ще отхвърлят всички доводи за вечността на живота, защото в тях няма обещанията за вечното съвършенство и триумфа на доброто. Няма тържествените звуци на сребърните тръби.

Защото тези доводи не обещават нищо повече от един безкраен живот. Не казват как ще изглежда този живот, какво ще бъде неговото устройство, ако въобще ще има такова. Но все пак бяха доводи, доказателство, помисли си той, а те все са нещо по-добро от една гола вяра. Защото вярата, дори в най-добрите случаи, не е била нищо повече от плаха надежда за доказателства.

Фрост слезе от верандата и тръгна към провисналата порта. Можеше да отиде където си пожелае и беше по-добре да тръгва. Не му бяха необходими приготовления и плануване на маршрути, защото всичко, което имаше бяха дрехите на гърба му. Дрехите, които едно време принадлежаха на човек на име Еймъс Хиклин, а без определена цел и направление планове не му бяха необходими.

Беше до портата и тъкмо я отваряше, когато колата изскочи от горичката, недалеч до къщата и се спусна към него. Силно изненадан, той се спря в полуотворената порта. Първата мисъл, която му мина през главата беше, че Мона Кямпбъл се връща. Забравила е нещо или е променила решението си и отново се връща.

С приближаването на колата той видя, че вътре имаше двама души. И двамата бяха мъже.

Колата стигна до портата и спря.

Отвори се една от вратите и от колата излезе мъж.

— Дан — каза Маркус Епълтън. — Колко мило, че те намерихме тук. И то когато най-малко очаквахме.

Беше любезен и развеселен. Говореше като с близък приятел.

— Не се съмнявам — каза Фрост. — От моя страна също. Очаквах, че можете да ми сервирате такава изненада, но най-малко днес.

— Хм, моля, моля — каза Епълтън. — Времето не е от значение. За мен пък то се оказа подходящо. Не очаквах, че ще спипам и двама ви.

— И двама ни? — учуди се Фрост. — На гатанки ли ще си играем, Маркус? Тук няма друг освен мене.

Шофьорът вече беше слязъл от другата врата и като чу това заобиколи колата. Беше едър мъж. Постоянно примижаваше и на бедрото му висеше грамаден пистолет.

— Кларънс — обърна се към него Епълтън, — влез в къщата и докарай тази Кямпбъл.

Фрост излезе от портата и се отдръпна встрани, за да пропусне Кларънс. Проследи го с поглед през отвора по стълбите, докато влезе в къщата и пак се обърна към Епълтън.

— Маркус — запита той, — кого очакваш да намериш там?

Епълтън се захили насреща му.

— Не се прави на идиот — каза той. — Знаеш коя е Мона Кямпбъл. Помниш я добре.

— Да. Жената от изследване на Времето. Онази дето изчезна.

Епълтън кимна с глава.

— Момчетата долу от районната станция преди няколко седмици забелязали някой да живее тук. Прелитали по някаква спасителна мисия. След това… след около седмица, същата жена, която видели тук, закарала при тях човек, ухапан от змия. Казала, че го била намерила на пътя и че само минавала от тук. Било тъмно и те не я разгледали добре, но за нас и това беше достатъчно да се ориентираме и досетим.

— Сбъркали сте — рече му Фрост. — Тук друг не е имало. Освен мен, никой друг!

— Дан — продължи Епълтън, — срещу теб има възбудено следствие по обвинение в убийство. Ако решиш, че имаш нещо да ни кажеш, можем да си затворим очите и да забравим, че сме те видели. Ще те оставим спокойно да се укриеш.

— Да се укрия? Къде? — запита Фрост. — Колко далеч? На разстояние на един изстрел в гърба?

Епълтън разклати глава.

— Думата си е дума — каза той. — Ти ни трябваш, разбира се, но човека за който дойдохме и който наистина търсим, е тази Мона Кямпбъл.

— Няма какво да казвам, Маркус — каза Фрост. — Ако имаше, бих се изкушил да се възползвам от тържествената ти дума и да убедя себе си, че ще я спазиш, но Мона Кямпбъл не е била тук. Не съм виждал тази жена.

Кларънс излезе от къщата и с тежки стъпки се приближи към портата.

— Няма никой тук, Маркус — каза той. — Никакви следи.

— Хм — каза Епълтън, — сигурно се е скрила някъде.

— Но не и в къщата — каза Кларънс.

— Какво ще кажеш — запита Епълтън, — този господин тук дали не знае?

Кларънс се обърна и с примижалите си очи строго изгледа Фрост.

— Може би — каза Кларънс. — Твърде вероятно е.

— Жалко — каза Епълтън, — че не му се говори.

Кларънс замахна с мускулестата си ръка, сграби лицето на Фрост и го тласна назад. Той полетя и се заби в оградата. Кларънс се наведе, хвана го за ризата, повдигна го и отново стовари ръка в лицето му.

Ярки искри заслепиха съзнанието на Фрост. Усети се, че пълзи по ръце и колена и тръска глава да прогони парещите искри. Кръв течеше от носа му и в устата му нещо соленееше.

Ръката се протегна отново и го изправи на крака. Олюлявайки се, той се опита да запази равновесие.

— Стига вече — обърна се Епълтън към Кларънс. — Поне засега. Той може би ще се разприказва?

Погледна към Фрост.

— Искаш ли още?

— Да се продъните дано! — каза Фрост.

Ръката отново се стовари и отново го събори. Опита се да се изправи на крака и си помисли трябваше ли да казва тези думи. Защо му трябваше да казва точно това? Беше глупаво от негова страна. Не мислеше да казва това, а го каза и ето какво стана.

Изпълзя, седна и погледна двамата. Закачливият пламък в очите на Епълтън беше изчезнал. Кларънс беше се надвесил над него и упорито го гледаше.

Фрост вдигна ръка и избърса лицето си. Прах и кръв се размазаха по дланта му.

— Толкова е лесно, Дан — рече му Епълтън. — Трябва само да ни кажеш къде е Мона Кямпбъл. След това заминавай. Ние изобщо не сме те виждали.

Фрост поклати глава.

— Ако не кажеш — каза Епълтън, — Кларънс съвсем ще те пречука. Той обича тези занимания и скоро май ще има тази възможност. А на мен пък нещо ми подсказва, че момчетата от районната спасителна могат и да позакъснеят, да не дойдат на време. Знаеш, че се случват такива неща понякога. Закъсняват с малко само, но разбира се — фатално, какво да се прави.

Кларънс пристъпи към него.

— Не се шегувам, Дан — каза Епълтън. — Не мисли, че те будалкам.

Фрост се опита да подвре крак, за да се изправи. Кларънс направи още една стъпка към него и започна да се навежда. Фрост се засили и с цяло тяло се нахвърли към изправените отпреде му крака. Раменете му като че ли се смачкаха от удара и той се просна напред. Претърколи се и с усилие се изправи.

Кларънс лежеше с цял ръст на земята. Кръв бликаше по лицето му от рана в главата, която вероятно беше получил при удар в оградата.

Епълтън се беше навел над него и се опитваше да му помогне. Фрост се опита да се отдалечи, но онзи го удари с глава и той падна. Епълтън се нахвърли отгоре му. Една ръка се вкопчи в гърлото му и над него се надвеси лице с присвити очи и разкривена и озъбена уста.

Някъде в далечината, стори му се, гръмотевица проряза небето. Главата му също тътнеше и той не можеше добре да се ориентира. Ръката на гърлото му се свиваше като менгеме. Събра юмрук и удари надвесеното над него лице, но удара беше много слаб. Удари още веднъж, и още веднъж, но ръката на гърлото му продължи да стиска.

Изневиделица задуха вятър и изпълни въздуха с прах и камъчета. Лицето над него се присви и заотстъпва. Ръката освободи гърлото му и лицето се загуби в прахоляка.

Със залитания Фрост се изправи на крака.

Непосредствено до колата имаше хеликоптер. Витлата му правеха последни завъртания. Двама души излизаха от кабината. И двамата бяха въоръжени. Скочиха на земята и заеха позиции с насочени пушки. Малко настрана беше застанал Маркус Епълтън с безпомощно разперени ръце. Кларънс продължаваше да лежи на земята.

Витлата съвсем спряха и настана тишина. По цялото тяло на хеликоптера беше изписано с големи букви СПАСИТЕЛНА СЛУЖБА. Един от двамата замахна с пушката към Маркус Епълтън.

— Мистър Епълтън — каза той, — ако носите пистолет, хвърлете го на земята. Вие сте арестуван.

— Нямам пистолет — отвърна Епълтън. — Никога не нося такъв.

Сън, помисли си Фрост. Сън и нищо друго. Твърде невероятно и абсурдно е за да не бъде сън.

— По чие нареждане — запита Епълтън, — ме арестувате? И с какво право?

В гласа му звучеше високомерие и подигравка. Явно беше, че не може да приеме и допусне това. Никой, абсолютно никой не можеше да арестува Маркус Епълтън.

— По мое нареждане, Маркус — прозвуча друг глас.

Фрост бързо се обърна. На стълбичката от кабината на хеликоптера беше застанал Б. Дж.

— Б. Дж. — каза Епълтън, — не сте ли се поотдалечили от къщи?

Б. Дж. не отговори. Обърна се към Фрост.

— Как си, Дан? — запита той.

Фрост вдигна ръка и забърса лицето си.

— Няма ми нищо — отвърна той. — Радвам се да ви видя, Б. Дж.

Вторият от въоръжените беше отишъл при Кларънс. Изправяше го на крака и взимаше пистолета му. Кларънс стана, олюлявайки се, и сложи ръка на раната си.

Б. Дж. стъпи на земята. На стълбата се появи Ан Харисън.

Фрост тръгна към хеликоптера. Главата му бучеше и не чувстваше краката си. Изненада се, че е в състояние да се движи. Да, той вървеше, крачеше. Беше добре и не разбираше нищо.

— Ан — запита той. — Ан, какво става?

Тя спря пред него.

— Какво са направили с теб? — запита тя.

— Нищо особено — каза той. — При все че здравата се опитаха. Но кажи ми каква е тази работа?

— Документа, който беше у теб. Спомняш си, нали?

— Да, дето го дадох на теб онази нощ. Или помислих, че съм ти го дал. Беше ли наистина в плика?

Тя кимна с глава.

— Беше една глупост. В него пишеше: „Сложи 2468934“, смешно че съм запомнила цифрите, нали? Ти самия каза, че си го чел и си забравил.

— Да, спомних си. Беше нещо като вписване в списък. И какво значи то?

— Номерът — обади се до него Б. Дж. — е номер на човек в камерите. Списъка беше таен списък на хора, които никога нямаше да бъдат съживени. Всички данни за тях е трябвало да бъдат заличени. Тези хора е трябвало да изчезнат от човешкия род.

— Да не бъдат съживени? Но защо?

— Те притежават големи капитали — каза Б. Дж. — Капитали, които могат да бъдат прехвърляни. Прехвърляни и документирани така, че да не се загубят, ако собствениците им не бъдат съживени и не ги потърсят.

— Лейн! — каза Фрост.

— Да, Лейн, касиера. Той може да манипулира такива неща. Маркус е издирвал и посочвал жертвите. Хора, които нямат близки роднини и приятели. Хора, които никой няма да потърси, ако не бъдат съживени.

— Ти, разбира се, знаеш, Б. Дж. — намеси се без дори следа от настървение Епълтън, — че ще те съдя за това. Ще те докарам до просяшка тояга. Ще смъкна всичко от теб. Тази клевета ти ми отправи пред свидетели.

— Много се съмнявам. Признанията на Лейн са в ръцете ни — отвърна Б. Дж. и кимна с глава към двамата от станцията. — Вкарайте ги в машината.

Двамата мъже заблъскаха Кларънс и Епълтън нагоре по стълбата.

Б. Дж. се обърна към Фрост.

— Ти ще дойдеш ли с нас?

Фрост се подвоуми.

— Ами, де да знам…

— Белезите могат да се премахнат — каза Б. Дж. — Официално ще заявим нашата признателност за всичко направено от тебе. Службата ти те очаква. Имаме сведения и доказателства, че процесът и присъдата са били нередовни — устроени от Маркус. А аз ще се погрижа Вечния Център да оцени по достойнство и осезателно да изрази своята благодарност за откриването на този лист…

— Но аз не го открих.

— Хайде, хайде — упрекна го Б. Дж. — Хайде без излишна гордост. Мис Харисън ни разказа подробно. Тя го донесе при нас. Вечният Център е задължен и на двама ви и никога няма да може да ви се отплати.

Рязко се обърна и тръгна към хеликоптера.

— Всъщност не бях аз — каза Ан, — въпреки че не бих могла да му кажа кой беше. Беше Джордж Сътън. Той го дешифрира и събра фактите и доказателствата.

— Чакай, чакай — каза Фрост. — Джордж Сътън? Не познавам…

— Познаваш — прекъсна го тя. — Човекът, който в онази нощ те взе от улицата — Холито. Старикът, който беше те питал дали вярваш в Бог.

— Дан — обърна се Б. Дж. към тях като стигна до стълбата.

— Да, Б. Дж.

— Маркус дойде тук да търси Мона Кямпбъл. Каза, че имал сведения, че е някъде насам. Ставаше дума за някаква стара стопанска къща. Предполагам, че е тази.

— И на мен каза това — отвърна спокойно Фрост. — Изглежда мислеше, че аз знам нещо за нея.

— А ти знаеш ли?

Фрост поклати глава.

— Абсолютно нищо — отвърна той.

— Е — каза Б. Дж., — ще се ходи пак за гъски. Ще я открием тези дни.

Изкачи се тежко по стълбата.

— Представи си само — каза Ан. — Връщаш се. Мога да ти приготвя още една вечеря.

— Аз пък ще изляза и ще купя червени рози и няколко свещи.

Отново си спомни топлината, утехата и чувството за истински живот, който тази жена можеше да донесе в една бедна и скучна стая. Спомни си също как празнотата и горчилката на окаяния му живот изчезнаха в нейното присъствие, и как той почувства близост и приятелство, които не беше познавал.

Любов? Учуди се той. Любов ли беше това? Как да разбере човек? В този първи живот на човека едва ли има време за любов — нито дори време да помисли и разбере какво е тя. А във втория живот ще има ли време? Сигурно, защото времето ще бъде безкрайно. Но човекът ще продължи ли в безкрая на това време своя материализъм както в първия живот? Ще стане ли друг човек, или ще си остане същия. Ще отнесе ли човек клеймото на първия живот и във вечността?

Тя се обърна с лице към него. По бузите й се стичаха сълзи.

— Ще бъде същото — каза тя.

— Да — отвърна той. — Ще бъде същото.

При все, че добре разбираше, че няма да е същото. Земята не можеше да остане същата. Мона Кямпбъл беше открила истина, която може би никому няма да каже, но след години ще дойдат други, които също ще я открият и светът ще узнае. И с нова сила ще почувства агонията и терзанията на съзнанието. Истините, внушавани и трупани с години, ще бъдат пресяти и преоценени. Вечният Център ще бъде оспорен в своите обещания с други обещания. Обещания, забулени в тайнство и вяра, и светът отново ще попадне между воденичните камъни на схващания и убеждения.

— Дан — каза Ан. — Моля те, целуни ме и да се качваме. Б. Дж. навярно вече се безпокои за нас.