Клифърд Саймък
Заложници в Рая (34)

Тридесет и четири

Фрост седна на стълбите на верандата и се загледа в долината. Първите сенки на вечерта се стелеха по реката и низината. А далече над върховете на дърветата, в нестройна редица, ято врани летяха към гнездата си. На другата страна на реката блясналата ивица на стария изоставен път, като бяла панделка или огромна змия се виеше около заоблените хълмове.

Малко по-надолу, недалеч от Фрост, беше плевнята и оборите с провиснала и огъната от времето подпорна греда и безразборно струпани наблизо ръждясали от времето стопански машини. В далечния край на отдавна изоставена нива нещо черно подскачаше през високите буренаци — диво куче или най-вероятно койот.

Някога, спомни си той, тази поляна беше ливада и се косеше. Храстите се подрязваха и цветните лехи грижливо се поддържаха. Някога, в неговите спомени, оградите се боядисваха, а сега боята я нямаше, както и голяма част от самите огради. Входната порта висеше неустойчиво на една панта, едва не изскочила от стълба.

Вън от портата беше колата на Мона Кямпбъл, потънала във високите буренаци до самите стъкла. Беше се насадила там като едно несъответствие — един знак на противоречието. Мястото й не беше тук. Човекът беше избягал от тази земя и тя трябваше да бъде оставена на спокойствие. Трябваше да й се даде възможност да си отпочине от човешкото присъствие.

Вратата зад него леко се затвори. Чу стъпки зад себе си. Мона Кямпбъл седна на стъпалото зад него.

— Приятна гледка — каза тя. — Какво ще кажете?

Той кимна с глава.

— Предполагам, че си спомняте много приятни дни тук.

— Мисля, че да — каза Фрост, — но това беше толкова отдавна.

— Не много отдавна — отвърна тя. — Някакви си 20 години, ако не и по-малко.

— Празнота. Самота. Не е това, което беше. Но не ме изненадва, защото и не очаквах друго.

— И все пак дойдохте — каза тя. — Неудържимо търсехте този подслон.

— Дойдох, защото трябваше. Нещо ме караше да дойда. Не мога да кажа, че разбирам какво беше това нещо, но точно така беше.

Разговорът за момент като че ли свърши. Той погледна ръцете в скута й. Ръце понабръчкани, но все още малки и сръчни. Било е време, помисли си той, когато тези ръце са били красиви и до известна степен, не бяха загубили своята красота.

— Мистър Фрост — каза тя, без да го погледне. — Вие не сте убили човека, нали?

— Не, не съм — каза той.

— Не съм и помислила, че сте — отвърна тя. — Вие нямате причини да бягате, освен белезите по лицето ви. Не ви ли е хрумвало, че можете да бъдете реабилитиран, ако ме предадете?

— Мина ми такава мисъл — каза Фрост.

— Мислили сте за такова решение?

— Не съвсем. Когато човек е притиснат до стената, мисли всичко. Дори неща, които не би направил. В случая обаче това не би било достойно.

— Мисля, че би било — каза тя. — Предполагам, че много искат да ме намерят.

От сенчеста хралупа наблизо прозвуча каканижене на козодой. Двамата на стълбите се заслушаха.

— Утре — най-после проговори Фрост — ще замина, ще ви оставя. Достатъчно неприятности си имате и без мене. Така или иначе починах си една седмица, похапнах си, време е да изчезвам. Няма да е зле и Вие да се преместите от тук. Беглеца не бива да остава дълго на едно и също място.

— Няма нужда — каза тя. — Опасност няма. Те не знаят. Откъде ще знаят?

— Закарахте Хиклин в спасителната станция.

— Беше нощ — отвърна тя. — Те дори не ме погледнаха. Казах им, че съм минавала с колата си от тук и съм го намерила на пътя.

— Разбирам ви — каза той. — Но не забравяйте Хиклин! Човека може да говори.

— Не съм съгласна. Той беше в делириум почти през цялото време, а и когато говореше сам не усещаше какво говори. Бръщолевения за някакъв хеманит.

— Значи — каза той, — Вие няма да се върнете във Вечният Център. Изобщо няма да се върнете?

— Няма да се върна — каза тя.

— И какво ще правите?

— Не знам — отвърна тя. — Няма обаче да се върна. Това е немислимо, фантазия — чиста, жестока фантазия. Докоснал се веднъж до действителността, почувствал веднъж топлината на голата земя, живял веднъж с гората и залеза, порадвал се на песента на козодоя, човек…

Тя се обърна към него и го погледна в очите.

— Ти май не ме разбираш, нали?

Той поклати глава.

— Може би това не е най-добрият начин за живот — каза той. — Мисля, че всички разбираме това, но ние работим за един друг живот и това е най-важното, убеден съм в това. Може би пътищата не са най-верните. След няколко поколения ще намерим по-верните, но засега правим всичко, което можем…

— Казвате това след всичко случило се с Вас? След като ви затвориха, остракираха, опитаха се да ви припишат убийство? И Вие все още вярвате във Вечният Център?

— Случилото се с мен е дело на единици. Това не значи, че принципите, на които се базира Центъра са грешни. Това трябва да ме накара още повече да се придържам към тези принципи, към които винаги съм се придържал.

— Аз трябва да ви накарам да разберете — каза тя. — Не знам защо това е толкова важно, но трябва да ви накарам да разберете.

Той я погледна. Напрегнатото й, сурово моминско лице, изтеглената в кок коса, тънките прави устни, безцветните очи. Лице на строга учителка, помисли си той, зад което се крие ум по-остър и от бръснач.

— Може би — каза той кротко — разбирането се крие в това, за което аз все още не съм попитал.

— Имате предвид причините за моето бягство. Защо отнесох записките си?

— За това би трябвало сам да се сетя — каза той. — Вие обаче не трябва да ми казвате. Беше време когато щях да поискам да знам, но сега изглежда няма значение.

— Избягах — каза тя, — защото исках да се уверя.

— Че това, което сте открили е вярно?

— Да, предполагам точно за това. Доста време се въздържах да докладвам, но дойде време когато трябваше и, как да кажа, мисля че при особено важни случаи човек се стреми да не бърза да говори, да изказва мнения за неща, които е открил, но все още не е съвсем сигурен. Така че се уплаших… е, не точно уплаших, просто помислих, че ако бих могла да изчезна, да остана сама със себе си за известно време…

— Искате да кажете, че сте възнамерявала да се върнете?

Тя кимна с глава.

— Точно това мислех. Но вече не мога да се върна. Премного открих и научих. Повече отколкото предполагах.

— Че пътуването назад във времето има много повече аспекти отколкото мислехме. Че то…

— Не повече от тези, които мислехме — каза тя. — В действителност няма никакви аспекти. Отговорът е много прост. Пътуването е невъзможно.

— Невъзможно!

— Точно така — невъзможно. Човек не може да се мести във времето, нито през времето, нито около него. То не може да се манипулира. То е твърде здраво въплътено в това, което бихме нарекли природа, вселена. Ние няма да можем да се възползваме от пътуване във времето, за да решим проблемите с пренаселеността. Ще трябва или да колонизираме други планети, или да строим в Космоса сателитни градове, или да превърнем Земята в един огромен жилищен блок, или всичко това заедно. Времето беше лесен начин, разбира се, Вечният Център затова и залагаше толкова много на него.

— Но Вие сигурна ли сте? Кое ви прави толкова уверена?

— Математиката — каза тя. — Нечовешката, извънземната математика. Хамелската математика.

— Да, знам — отвърна той. — Чух, че работите по нея.

— Хамелейците — каза тя спокойно — навярно са били странни хора. Хора, изцяло познаващи и спазващи логиката. Занимавали са ги не само външните явления, но и основните корени на природата. За тази цел развили математиката, която им служела не само да подкрепя и доказва логиката им, но била и като инструмент на логиката.

Тя протегна ръка и я сложи върху неговата.

— Имам чувството — каза тя, — че те по някаква случайност са стигнали до абсолютната истина — ако въобще има такава. А аз вярвам, че има.

— Но другите математици…

— Да, и други математици се занимаваха с Хамелската математика. И тя доста ги затрудни, защото те погледнаха на нея като система от формални аксиоми. Те извлякоха от нея само символи, формули и изводи. Третираха я като материално изражение, а тя е нещо много по-голямо от това…

— Но това ще рече, че ще трябва да чакаме. Ще рече, че хората от камерите ще продължат да чакат. Да чакат, докато им построим място или много места, докато намерим други слънчеви системи с планети като Земята. А планети там има, но всички те са като Хамал IV. Ще трябва да се тераформират. А докато ги тераформираме, населението ще се увеличи още повече.

Той я погледна ужасен.

— Ние никога няма да застигнем и изпреварим този прираст.

Нямаше никога да го застигнат. Твърде дълго бяха чакали. Чакаха, защото безсмъртието им се виждаше близко и реално. Чакаха и защото можеха да си позволят това. Защото пространството във всички посоки на Вселената щеше да бъде тяхно след като решеха проблема с пътуване във времето. А ето, че времето се оказа недостижимо.

— Времето е един от факторите на природата — каза Мона Кямпбъл. — Космоса, пространството, Вселената, също са фактори и съставни части. Енергията е другата. И трите са свързани, вплетени едно в друго. Неразделни са. Нерушими са. Не подлежат на манипулации.

— Ние преодоляхме и опровергахме твърденията на Айнщайн — каза Фрост. — Направихме това, което никой не вярваше, че може да се направи. Може би ще можем да…

— Може би — каза тя, — но аз не мисля така.

— Това изглежда Вас не ви тревожи много.

— Няма причини да ме тревожи — отвърна тя. — Не ви казах всичко. Животът също е фактор. Или по-добре да кажа, живота/смъртта, в същия смисъл, в който казваме материя/енергия, макар че се съмнявам в точността на аналогията.

— Живот/смърт?

— Да, като материя/енергия. Бихте могли да го наречете ако искате, закон за съхранение на живота.

Той стана неустойчиво от стълбищата и слезе долу. Постоя малко загледан в долината и отново се обърна към нея.

— Ще рече, че всичките тези неприятности, тревоги, цялата тази работа е била напразна?

— Не знам — отвърна тя. — Опитвах се да мисля за това, но отговор все още нямам. И може би никога няма да имам. Единственото, което разбрах е, че животът не се руши, или гаси като пламъкът на една свещ. Смъртта е една ретранслация на свойството, наречено живот в друга форма. Точно както материята се ретранслира и превръща в енергия и енергията в материя.

— Значи ние продължаваме така до безкрайност?

— Кои сме ние? — запита тя.

И това беше правилно — помисли си той. Кои сме ние?

Една дребна мислеща прашинка, опълчила се арогантно срещу необятността, студенината, празнотата и безгрижието на природата? Вещ, която се мисли за нещо, а е нищо? Едно дребно неспокойно его, което си въобразява, че Вселената се върти около него, без да разбира, че Вселената нито знае, че то съществува, нито я е грижа дали то съществува.

Такова мислене би било допустимо, рече си той, до сега. Но повече не. Не — ако това, което му каза Мона Кямпбъл, е истина. Защото ако е така, то всяко малко, неспокойно его е съставна част от Вселената и фундаментално изражение, вид на целите и предназначението на Вселената.

— Е, и — започна той. — Какво ще правите при това положение?

Тя поклати глава затруднена и объркана от въпроса.

— Какво мислите, че ще стане, ако публикувам изчисленията си? Какво ще стане с Вечният Център, с хората — с живите и с мъртвите?

— Не знам — отговори той.

— Какво бих могла да кажа? — запита Мона Кямпбъл. — Нищо повече от това, което казах на вас. Че животът продължава, че не може да бъде унищожен, както и енергията. Че той е нещо вечно като времето и пространството. Защото той е едно цяло с тях в състава на Вселената. Не бих могла да се изправя срещу надежди и обещания извън увереността, че животът няма край. Не мога да им кажа, че смъртта би била най-доброто, което може да им се случи.

— Но тя би могла, разбира се.

— Допускам.

— Но някой друг, след 20 години — каза той, — след 50, 100 години, някой ще открие това, което Вие сте открила. Във Вечният Център са убедени, че Вие сте открила нещо. Те знаят, че Вие сте работили по Хамелската математика. Ще възложат на хора да работят по нея. Все някой ще открие това.

Мона Кямпбъл продължи да седи неподвижно на стъпалото.

— Това може да стане — каза тя. — Но Те ще бъдат тези, които ще им кажат, не аз. Не мога да си представя как аз ще разбия и разруша всичко, което човечеството е построило в последните 200 години.

— Но Вие ще го замените с нови надежди. Ще потвърдите вярата, която човечеството е пренесло през вековете.

— Твърде късно е за това — каза тя. — Ние самите формираме нашето безсмъртие, нашата вечност. То е в наши ръце. Не можеш да искаш от човечеството да се откаже от нещо като това заради…

— А, значи затова не искате да се върнете! Не защото не искате да ни кажете, че пътуването във времето е невъзможно, а защото узнаем ли това, ние ще разберем за истинският вечен живот.

— Точно така — отговори тя. — Не мога да превърна човечеството в стадо глупци.