Клифърд Саймък
Заложници в Рая (26)

Двадесет и шест

Фрост стигна до решение и за да го изпълни, открадна кола.

Кражбата не беше лесно нещо. Трябваше да намери кола, в която разсеяния шофьор е забравил ключовете. Беше чувал, че кола може да се запали със съединяване на кабели, без ключ, но не знаеше как. Освен това изпитваше страх от електричеството и избягваше да си играе с жици и кабели.

На четвъртият ден от своето дирене намери една кола паркирана зад хранителен магазин с ключовете на нея. Разгледа наоколо да се увери, че никой няма да го забележи и да вдигне тревога като го види че взема колата. Най-вероятно, реши той, тя принадлежи на някой от работещите в магазина. Светеха няколко прозореца, но бяха твърде високо, за да може да надзърне вътре.

Мушна се зад волана и запали двигателя. Със затаен дъх изтегли машината от паркинга на улицата. Едва след десетина-дванадесет пресечки дишането му се нормализира. След половин час спря колата, зарови се в инструментите и измъкна оттам малка отверка. Около миля по-нататък, в един засенчен от огромни брястове булевард спря зад една друга кола. Тихо и безшумно, без да вижда, с опипвания той размени табелите с номерата на двете коли.

По-късно, пътувайки нататък, тази смяна му се стори само губене на време, но почти веднага се сети че само след няколко часа щеше да бъде съобщено за кражбата, а размяната ще затрудни залавянето.

Тук, в западните покрайнини на града движението беше по-слабо. Всяка нощ, докато дебнеше за кола, той си изработи план да се отправи на запад към края на града и пустите, необитавани места нататък. Още от първата нощ след бягството му от алеята, беше решил, че там ще може да се укрие по-добре. Ако има някакво население, то ще е съвсем рядко, а и големи райони от земята, някога обработвани, сега бяха обраснали и запуснати. Освен това една мисъл дълбоко в съзнанието му подсказваше, че Епълтън не ще допусне възможността да излезе от града.

Далеч от града сигурно ще има проблеми, най-вече с храната. Но смътно се надяваше да се справи някак. Сезона на плодовете, боровинките, малините, ягодите и къпините наближаваше. А можеше да хваща и риба и да пригоди някой капан за дребни животни. Благодарение на Ан беше горе-долу екипиран. Предчувствайки, че рано или късно ще трябва да напусне подземието, бе напъхал всичко по джобовете си — въдици и жилка, джобна запалка, флакончета с газ, кремъчета, фитилчета. Голям джобен нож, малка ножичка, гребен, отварачка за консерви (от която нямаше да има нужда в тази пустош) и малка аптечка. С тези неща смяташе, че ще се справи, макар да не знаеше още как.

Тези проблеми обаче малко го занимаваха. Най-важното беше да напусне града и да се установи някъде на постоянно място, където няма непрекъснато да дебне, да се крие и да се страхува, че някой може да го види и да го съобщи като подозрителен.

Мисълта за бягство в пустошта беше се оформила у него още първата нощ след като избяга. По-късно реши да отиде по-далеч на запад — към старото стопанство, в което някога беше прекарвал ваканциите през младостта си. Здравият му разум се бореше с това решение, но някаква по-силна вътрешна мисъл го склони.

Дневно време, докато седеше свит по дупките, често се опитваше да разгадае причините за това влечение, този подтик към мястото на неговата младост. Дали не беше силното желание да се идентифицира с нещо. Не беше ли това не манифестирана, но крещяща нужда да стъпи на позната земя, да каже: „това е място, което познавам и то познава мен — място, с което си принадлежим“ — едно търсене на корена, независимо колко плитко е той.

Не разбираше. Не можеше да го разбере. Чувстваше само, че нещо много по-силно от хладния му и практичен ум го тегли към това старо и изоставено стопанство.

И ето го вече на път.

Много по-лесно щеше да му бъде ако беше тръгнал по откритите пътища, които излизаха във всички посоки от града, но точно тях той отбягна. Защо да излиза на показ след като толкова дълго беше се крил?

Без карта нямаше представа накъде върви. Беше му ясно само, че се придвижва на запад. Когато открадна колата, луната отиваше на запад и той тръгна по луната.

Повече от час пътуваше в населен район, осеян с пазари и магазини, но скоро навлезе в безлюдни райони, в които рядко се виждаха къщи. Стигна до някакъв тесен път с лоша настилка и тръгна по него.

Настилката свърши, но пътя продължаваше като два коловоза, потънали в прах. Къщите оредяха и малко след това съвсем изчезнаха. Гъсти, тъмни гори закриваха хоризонта.

След много завои и заобикаляния, той се изкачи на един хълм. Спря колата, излезе и се огледа назад.

Далече зад него на изток, север и юг, докъдето окото му можеше да види, мигаха светлинките на града, който беше напуснал. Пред него беше мрак без искрица светлина.

Изправил се на този гол хълм, той дълбоко пое дъх, изпълнил гърдите му със свежест и прохлада, които само откритата, неподправена природа може да предложи. Почувства миризмата на бор и прах. Беше му съвсем ясно, че града е далеч зад него.

Качи се в колата и продължи. Пътят не предложи нищо по-добро, но все пак беше път, и той неотклонно го следваше, устремен на запад.

Призори излезе от пътя, прескочи една плитка канавка, мина по нива обраснала в плевели и храсталаци и паркира в една горичка от дъбове в края на нивата.

Слезе от колата, широко се протегна и почувства колко е гладен. По-важно обаче бе, че тази сутрин за пръв път от седмици насам той усети, че повече не трябва да дебне и да търси укритие.