Клифърд Саймък
Заложници в Рая (24)

Двадесет и четири

Тъй като брадата му беше пораснала и почти закриваше белезите на остракизма по страните му, за Фрост не беше нужно да чака тъмнината. Вече спокойно можеше да излиза привечер. С нахлупена почти до очите стара шапка, която беше намерил по боклуците, той започна да се промъква навън веднага след като по улиците почнеха да оредяват забързаните дневни тълпи. Привечер градът оставаше негов. По това време имаше малко хора по улиците, но и те се стрелкаха забързани покрай него. Нещо неудържимо ги теглеше към техните подслони, към кафезите в огромните жилищни блокове, които се извисяваха като древни паметници, издигнати от скотоподобни чудовища в първобитното минало.

Фрост ги наблюдаваше под периферията на нахлупената си шапка, и добре ги разбираше, защото някога и той бе един от тях. Да, тичай по цял ден и вечер се прибирай. Лудо бързай да спечелиш колкото се може повече и се прибирай в гнездото си, за да не похарчиш някое пени от спечеленото.

Макар че днес дори и да пожелаеше човек да похарчи част от спечеленото за някоя глупотевина, нямаше тази възможност. Защото нямаше вече кина, нямаше ги спортните състезания и приказния нощен живот от преди век и половина. Всичко беше подчинено на неудържимия стремеж към вечния живот. И всичко това, разбира се, облагодетелстваше Вечния Център (а може пък самия Вечен Център да беше го замислил така), защото това значеше повече капиталовложения във фонда на Вечния Център.

И така след лудешката надпревара през деня, човешкото стадо се прибираше в къщи и за развлечение четеше ежедневниците, които отдавна бяха престанали да бъдат информативни, но пък бяха откровено и забавно сензационни. Четяха евтини книги — евтини по цена и често евтини и по съдържание. Или пък седяха със зяпнала уста пред семейния телевизор. Любуваха се на филателната си колекция, или на колекцията от шахматни кутии, чудесно гравирани и изработени, или различни други колекции, за които собственика не съжаляваше, че пресметливо е рискувал част от припечеленото, защото цената бе пораснала.

А имаше и други, които пък прибягваха към халюциногенни наркотици, които можеха да се купят на всеки аптечен пункт или дрогерия. С тях искаха да си доставят по няколко часа въображаем живот. Живот, в който да избягат от скуката и еднообразието на ежедневието си.

Защото вече нямаше нищо ново както е имало преди векове. Някога, в началото на 20 век, хората са се вълнували от грамофона, от телефона. После дошли самолета и радиото, а малко по-късно — телевизията. Днес обаче няма нищо ново. Няма напредък и стремеж в нищо, освен канализирания стремеж към приближаващия ден, определен от Вечния Център. Човек преживяваше с което имаше, а то ставаше все по-малко и по-малко. Цивилизацията беше стигнала до застой. Живота на хората в много аспекти беше на същото културно ниво на което е бил през Вековете на Мрака — преди повече от 1000 години.

В онези дни селяните са работили денем по нивите си за да осигурят прехраната, а през нощта са се приютявали в къщурките си и здраво са залоствали вратите, за да се запазят от ужасите на мрака.

Същото е и днес — бързай през деня — крий се през нощта. Бързай и се крий. Приютявай се, чакай края на нощта и пак бързай.

За Фрост обаче не беше нужно да бърза. Да дебне, може би да, но не и да бърза. Защото му предстоеше да посети малко места и нито едно от тях не беше спешно. Ходеше всяка вечер да вземе пакета, оставен за него на кофата за боклук. Прокрадваше се до контейнерите за отпадъци, за да намери някой вестник за четене и, разбира се, всичко друго, което би му потрябвало. През деня четеше и спеше, а привечер отново подхващаше дебненето.

Имаше и други като него, които дебнеха и населяваха тъмните улици. Понякога той разменяше само по някоя дума с тях, защото не му се искаше да наврежда на тези хорица като разговаря с тях. А веднъж на едно празно място вън от града, до самото море, недалеч от една новопостроена сграда той поседя и поговори с двама, но когато се върна на другия ден нямаше нито хората, нито огъня. Той не общуваше с другите обитатели на тъмнината, нито пък някой от тях установяваше и поддържаше познанство с него. Всички те бяха самотници и понякога той се питаше кои могат да бъдат, кои са могли да бъдат и защо бродеха в тъмнината. Знаеше обаче, че не може да пита и че няма да получи отговор и в това нямаше нищо странно, защото и той самия избягваше да се идентифицира.

Избягваше ги, може би, защото нямаше вече индивидуалност. Не беше вече Даниел Фрост, а една човешка нула. Не се различаваше по нищо от милионите нещастници, които спяха по улиците на Индия, покрити с някоя дрипа, а някои лишени дори от нея. Хора, които не познаваха друго състояние освен глада, които отдавна бяха лишени дори от местенца, в които да удовлетворят интимните функции и нужди на тялото.

Имаше дни, в които Фрост очакваше някой от Холите да го потърси пак, но това не се случваше. При все че в промъкванията си насам-натам той срещаше доказателства за тяхното дейно присъствие. Набързо надраскани с тебешир лозунги често се появяваха по стените.

„Приятелю, не се хващай на въдицата!“

„Не подменяйте истинското безсмъртие.“

„Ами пра-пра-дядо?“

„Нашите праотци не бяха наркомани, но ние сме!“

и отново, и отново, и пак този новия:

„Защо да ги връщаме от рая!“

С опитното око на професионалист в областта на лозунгите, Фрост се възхищаваше от извършената работа. В много отношения тя беше по-добра от тривиалните и консервативни глупости, които той и неговия отдел бяха изписали и които все още проблясваха с мигащи светлини по много от постройките. Примамващите лозунги на Вечния Център, много от които бяха направо откраднати от едно отминало време.

„Пести, за да имаш!“

„Пени спестено е пени спечелено!“

Дори най-новите издевателстваха със своята строгост.

„Не се самозалъгвайте — ще ви потрябва!“

„Сега е времето да си го запазите!“

„Поддържай Центъра — Центъра поддържа теб!“

Изглеждаха доста бледи и постни за него сега, като страничен наблюдател.

И така той се промъкваше по улиците сам, без цел и направление. Вече не бягаше. Отначало беше неспокоен и припрян, но сега — не. Нямаше ги вече неспокойните прибежки като на затворено в клетка зверче. Сега уверено крачеше човек, който за пръв път в живота си не по своя воля, а от срам и гняв беше се превърнал в нещо, което струваше му се, истинския човек трябва да изпита. Човек, който за пръв път вижда звездите през мъглявината над града и се учудва на тяхната красота и отдалеченост, който слуша ромона на реката, устремена към равнината; който е отделил време, за да се възхити от ръста и строежа на едно дърво.

Този усет не винаги беше такъв, разбира се, но често беше. Понякога яростта, гневът и срамът го обземаха и се разгаряха в него като лумнал огън, а понякога мраз с не по-малка сила от срама и гнева нахлуваше в главата му и той обмисляше подробни и фантастични планове и съвсем нелогични замисли за отмъщение — не планове за своя реабилитация, за свое връщане към нормален човешки живот, а планове за отмъщение.

Той живееше, спеше, излизаше и ядеше каквото човекът от ресторанта му оставяше до кофите за боклук — половинка корав хляб, обрезки от печено, кифла, сухо парченце пай и други неща. Сега той често заставаше в алеята и чакаше без да се мъчи да се крие. Изчакваше човека да остави пакета, вдигаше ръка в знак на поздрав и благодарност, на което човека мълчаливо махваше с ръка в ответ. Никакви думи, никаква близост — нищо повече от това махване за поздрав, този семафор на общителност, сходство и братство. На Фрост обаче му струваше, че този човек му е познат и дългогодишен приятел.

Един ден пък реши да посети местата, където бе живял, но само след няколко преки се отказа. Сметна, че няма нищо, което да го тегли там и се върна в укритието си. Сети се, че във фоайето на входа името му върху дъската ще е заменено с друго, и че друга кола, — точно като неговата — ще бъде паркирана в редицата еднакви коли, едва не опрели носове в стената на жилищния блок. Не, неговата кола нямаше да бъде там. Отдавна, по заповед за конфискация ще да е извлечена оттам, а и блока за него вече беше чужд. Порутената къщичка, подземието, в което сега живееше, бяха неговият дом. Сега за него всяка дупка беше дом.

Върнал се в своето подземие, той седна в тъмнината и отново се помъчи да обмисли положението, опитвайки се да подреди фактите в тяхната последователност с надежда да намери в тези строго подредени аспекти на своето положение пътя, по който да тръгне. Този път той все още не можеше да открие, защото бариерата от факти му сочеше улица без изход.

Беше като в клопка и имаше само един изход — последният, отчаяният, нерадостният горчив път към камерите, където тялото му щеше да бъде замразено и съхранено. Само че той нямаше да поеме натам без принуда. Защото при това положение на нещата, ако влезеше в камерата, щеше да излезе от нея просяк. Средствата за втория му живот нямаше да бъдат повече от тези на дивака от Централна Африка, от тези на пеона^[1] от Южна Америка. Ще има и разполага с толкова, колкото и спящите по улиците на Индия. А ако продължи да живее, може би някъде, някак си — кога и как един Бог знаеше — той би могъл да стигне до някаква възможност или положение, което би му вдъхнало надежда, макар и много слаба, но все пак нещо, с което би могъл да подхване втория си живот.

Вероятно не му предстоеше живот на богаташ, на милиардер, но поне няма да виси по опашките за хляб и да трепери по улиците без покрив над главата си. В онзи свят на пробуждане човек по-добре да е мъртъв, отколкото беден.

Тръпки го побиха при мисълта за участта на бедните в един отрупан с богатство свят. В света, в който хората ще се събудят и ще намерят спестяванията си многократно увеличени. А богатство като това би било нещо непоклатимо и сигурно, защото ще представлява самата земя. До връщането на вложителите във Вечният Център към втори живот всичко тук на тази планета ще влезе в този капитал и хората, които са участвали в него с предвидливост и благоразумие, ще продължават да богатеят. А този, който няма никакъв дял там, ще бъде лишен от всякаква възможност. Ще бъде обречен на вечна просия и бедност.

Причинната логика на тези мисли му показваше, че не може и не бива изобщо да мисли за камерите.

Не биваше да прибягва до камерите и по друга една причина. Та нали точно това очакваше от него Маркус Епълтън.

Зареян в булеварда на времето, безконечните дни му се струваха като наредените в безкрая дървета по булеварда пред него. Но освен този сляп, безкраен булевард, който води до никъде — друга посока, друг път нямаше.

Проспа деня и привечер отново подхвана своето дебнене и промъкване.

Беше вече нощ, когато влезе в уличката, за да вземе пакета при кофите за боклук. Пакетът го нямаше, което означаваше, че е избързал. Човекът все още не беше излизал.

Оттегли се към един по-отстранен ъгъл в алеята и приклекна да чака.

Пристъпвайки безшумно в сенките с наострени уши се появи котка. Спря и се загледа в приклекналия Фрост. Разбирайки, явно, че той не представлява опасност за нея, тя седна и започна да се мие.

Малко след това задната врата на ресторанта се отвори и сноп светлина се стрелна в нощта. Човекът излезе. Бялата му дреха блесна на светлината. С дясната си ръка придържаше кошче с отпадъци опряно на хълбок, а в лявата му беше пакета.

Фрост се изправи и пристъпи напред. Приглушен изстрел отекна в стените. Човекът в бяло опъна тялото си в спазъм и отхвърли глава назад. Кошчето падна, завъртя се и от него потече нещо черно.

Фрост забеляза, че пребледнялото лице на човека, малко преди да падне, започна да тъмнее откъм косата.

Човекът в бяло падна и се присви на тротоара. Кошчето, което продължаваше да се върти, направи още едно-две завъртания и спря до тялото му. Фрост направи още няколко крачки и се спря устремно напрегнат.

Котката я нямаше. Нямаше никакво движение, никакви гласове и стъпки.

Съзнанието на Фрост извика — „клопка!“.

Покушение на човек тук, в улицата! Най-вероятно убит с разрушител на мозъка (оная тъмна течност се стича по страната му), а това изключва всякаква надежда за втори живот.

Човекът умираше в уличката, а там беше само той, Фрост и беше съвсем сигурен, че наоколо може да се намери пистолет.

Тази смърт беше за него, съвсем сигурен беше. Край на остракизма. Вече искаха живота му и то не временно, а веднъж завинаги. Защото този, който беше убил хладнокръвно човека, проявил състрадание към него, всъщност искаше неговия живот.

И нямаше никакво значение, че Фрост не беше убивал. Нищо не би доказало точно така, както стана и с обвинението му в предателство.

Той се обърна и заоглежда стените.

И двете бяха тухлени, двуетажни, около 30 фута високи. На по-далечната, в дъното, явно е имало пристроена барака над задната врата. По стената стърчаха половинки тухли, наредени във формата на обърнато V, към които явно е била прикрепена бараката.

Фрост се засили две-три крачки, подскочи и се хвана за най-долната издадена тухла. За миг дъхът му спря тухлата да не се отчупи или извади от тежестта му. Тя обаче издържа и той бързо се пресегна с лявата си ръка, хвана се за втора тухла и се подхвърли нагоре, хващайки се с дясната ръка за третата тухла и бързо с лявата за четвъртата.

Обзет от панически страх, той се гърчеше нагоре по стената, редувайки ръцете си. В мускулите му беше нахлула сила, непозната досега за него, нервите му бяха опънати до краен предел.

Когато стигна до петата тухла, той стъпи на най-долната и със силен напън се изхвърли нагоре. Залови се с лакти за върха на стената, бързо се прехвърли през нея и се просна на покрива. На стената имаше два фута надстройка и това го скри откъм улицата.

Прилепил се до асфалтовия покрив, той продължи да лежи задъхан от неимоверните усилия.

Долу на улицата се чуваха стъпки на тичащи хора и яростни викове.

Той разбираше много добре, че не може да остане тук. Трябваше някак си да се махне не само от покрива и уличката, но и от целия район. След като не го намерят в алеята, ще претърсят сградите и покривите по двете страни на улицата, а до това време той трябваше да е на много пресечки от тук.

Обърна глава встрани и огледа покрива. Погледът му попадна на една издатина, недалеч от него и той пропълзя към нея.

Долу в уличката виковете се усилваха и към тях се прибави воя на спасителните коли. „Навреме“ — помисли си Фрост — но едва ли ще помогнат на човека.

Пресегна се към издатината и разбра, че е квадратен капак, направен от дърво и покрит с ламарина — похлупак на някакъв отвор.

Опипа го с пръсти за да намери някакви дръжки, но капакът беше плътно прилепнал. Опита с ръце от двете му страни и той като че ли се поддаде. Дръпна отново и го повдигна. Напъна се по-силно и капака започна да се отваря. Дори и в този момент Фрост мислеше какво ли ще намери долу под него.

Отмести леко капака и под него видя тъмнина. Дишането му се поуспокои, при все че съзнаваше — все още не може да бъде спокоен. Там долу навярно има някой. Вероятно е горен етаж на магазин или жилище.

Отмести капака съвсем встрани, след което се надвеси и погледна надолу. Опъна тяло и увисна на ръцете си. Всичко беше в тъмнина, но слаба светлинка проникваше отнякъде. Логиката му казваше, че долу под него трябва да има някакъв под, но въпреки това му се стори, че виси над някаква дупка.

Отпусна се и полетя надолу. След около два фута падна върху нещо, което се сгромоляса отгоре му. С притаен дъх Фрост се прилепи до пода и наостри уши.

Навън сирените на спасителните коли бяха заглъхнали. Някой ревеше като бик, но от думите му нищо не можеше да се разбере. В помещението, където беше той, обаче нямаше никакъв звук.

Очите му посвикнаха с тъмнината и забеляза тъмните очертания на предмети.

От високи тесни прозорци към улицата проникваше слаба светлинка и Фрост разбра, че това не беше отделна стая, а огромно помещение по целия втори етаж.

Очертаващите се силуети бяха мебели, шезлонги, подредени ракли и сгъваеми маси.

Изложбен етаж на малко, невзрачно мебелно предприятие.

Трябва да се затвори капака — помисли си той. Но това нямаше да е лесно и ще отнеме много време. Трябва да намери нещо, на което да се качи и достигне капака. Ще трябва да го притегли и намести, което е много вероятно да не успее да направи изцяло.

Не, той не можеше да си позволи необходимото време за това. Трябва да изчезне оттук преди преследвачите да излязат от алеята и да започнат претърсване на улицата. Запрепъва се насам-натам. Най-после намери стълбище и слезе по него на долния етаж.

Светлината, която идваше тук от витрината отпред, беше по-силна от онази горе.

Завъртя секрета на вратата, освободи нощната заключалка, след това вдигна резето, открехна вратата и погледна през замърсените стъкла към улицата. Видя му се безлюдна.

Отвори вратата и се измъкна навън, след което я затвори, но не я застопори. Може би щеше да се наложи отново да се върне и скрие зад тази врата. Прилепи се плътно до сградата и бързо погледна нагоре и надолу към улицата.

Нямаше никого.

Чевръсто прекоси улицата, стигна до ъгъла, заобиколи го и от тичане премина в бърз ход. След две пресечки срещна друг забързан като него, но онзи го отмина без да го погледне. Минаха и няколко коли, но при преминаването на всяка той се шмугваше в някой сенчест вход и изчакваше докато отмине.

След половин час усети, че е вече в безопасност.

В безопасност, но отново в бягство.

Беше му съвсем ясно, че не може да се върне в подземието си, защото Епълтън и хората му сигурно знаеха за това укритие. Навярно са го следили преди да изпълнят главният си удар, с който искаха да ликвидират завинаги заплахата, която той представляваше за тях.

А каква е заплахата? Той не можеше да проумее какъв беше този документ. И дали наистина е бил между листите, които той сложи в плика за Ан? Панически страх сви сърцето му при мисълта за плика и Ан. Ако Епълтън се усъмни, че плика е у нея, грози я смъртна опасност. Както се случи с всички, докоснали се до неговия живот. Постъпката на човека от ресторанта не беше нищо повече от акт на състрадание към един непознат, към ближния и… ето го мъртъв. Прострелян, издъхващ с последната тревожна мисъл, че неговата смърт може да улесни залавянето и смъртта на другия, към когото се е отнесъл човешки.

Епълтън сигурно знае, че Ан е разговаряла с него. Повече от вероятно е, че нейната поява на сцената и готовността за помощ, проявена от Фрост, са дали повод за залавянето и осъждането му.

Може би, — помисли си той — трябва някак си да я предупредя. Но как? По телефона? Та той нямаше пари дори за телефон, а и по телефона би било абсолютна глупост, защото сигурно го подслушват, а нея я следят.

Да се свърже пак с Чапмън? Но това само по себе си е опасно, само по себе си за Чапмън и Ан. Защото е твърде вероятно Епълтън да знае за идването на Чапмън при него, а съвсем близко до ума е, че това не е било без знанието на Ан. Най-добре би било да стои настрана и от двамата. Да, те трябва да бъдат предупредени, но с предупреждението той ще им навреди повече, отколкото ако ги остави в неведение.

Този лист — помисли си той — дано не е в нея! Ако не е у нея, няма никаква опасност. Но не е и в ръцете на Епълтън и Лейн, защото след залавянето му през време на съденето са обърнали всичко в стаята му, за да го намерят, но всъщност не са успели.

А какво имаше в този лист? Само един ред. Нещо заведено беше. Или добавено към заведеното. Опита да си спомни този единствен ред, но беше невъзможно. Мозъкът му блокираше при мисълта за него.

Безсмислица и недоразумение — рече си той. Бележка? Но каква бележка? И какво толкова важно има в нея, че не само го опозориха, но и го преследват като хрътки заради него?

Всичко започна от един глупав инцидент — от грешката на едно неопитно куриерче, което беше оставило чужда папка на бюрото му. И след това неудобството при обясненията, когато върна папката на Лейн. Трябваше, помисли си той, да приеме още едно неудобство и да върне и листа, изпаднал от папката. Но тази бележка му се стори толкова обикновена и незначителна, че реши да не си прави този труд.

От какви странни и дребни неща и постъпки — замисли се той — зависят съдбите на хората.

Постепенно премина в бавен ход, като се придържаше колкото може повече в сенките. Беше жизнено важно да се отдалечи, и то много, от алеята в която беше загинал онзи човек. Но още преди да се зазори трябваше да намери място, в което да се скрие. Някоя дупка, където да се свие за през деня и с настъпването на нощта отново да продължи, и още повече да увеличи разстоянието между себе си и беса, който го преследваше.