Клифърд Саймък
Заложници в Рая (22)

Двадесет и две

Свит в алеята, зад разтрошените сандъци, изхвърлени и забравени там от заведението насреща, Фрост изчака човека да излезе от задната врата на закусвалнята и да хвърли остатъците в изправените до стената кофи за смет. Човекът дойде. Остави увит във вестник пакет до кофите и изтърси кошчето с останките. След това вдигна пакета и го закрепи на капака на една кофа. Мръсно бялата фигура се огледа в тъмнината нагоре и надолу по алеята. Силуетът ясно се очертаваше в нахлуващата от улицата слаба светлина. Човекът взе кошчето и се прибра в ресторанта.

Фрост стана, изтича бързо и грабна пакета от кофата. Тикна го под мишница, оттегли се по пътеката на алеята и спря преди да излезе на улицата. Там имаше няколко човека. Той изчака да се отдалечат и бързо изтича към насрещната пресечка. Пет преки по-нататък стигна до задната част на една необитавана и занемарена сграда, почти без покрив. Беше нещо като къща, която са почнали да рушат, но в последствие са се отказали. Сега стърчеше отстрани на пътя жалка, тъжна и порутена много повече от другите наоколо.

Каменно стълбище с разкривен и ръждясал парапет водеше към подземието.

С прибежки Фрост се приближи и се спусна по стълбището. То водеше до врата, която една ръждясала панта все още придържаше към рамката. С дърпане и тикания успя да отвори. Влезе вътре и затвори зад себе си. Беше си вече у дома. Дом, който беше намерил преди десет дена след много други укрития, далеч по-лоши от това, защото тук поне беше хладно, сухо и нямаше твърде много плъхове и други паразити. Изглеждаше изоставено, забравено и точно поради това, безопасно. Хора наоколо изобщо не се мяркаха.

— Ей, здрасти — прозвуча глас в тъмнината.

Фрост така бързо се обърна, че едва не падна, а пакета изхвръкна от ръцете му.

— Не се безпокойте — каза гласа. — Познавам ви и няма да ви сторя нищо лошо.

Фрост не мръдна от мястото си, но продължи да се бори за равновесие. Страх и надежда сковаха съзнанието му. Някой от Холите, който отново го е проследил? Или пък някой от Вечния Център, нарочно изпратен от Маркус Епълтън?

— Как ме открихте? — прошепна той.

— Търсих Ви. Разпитвах за Вас. Оказа се, че един беше ви зърнал тук в уличката. Вие сте Фрост, нали?

— Да, Фрост съм.

Човекът излезе от тъмното, където беше се притаил. Слабата светлинка от прозорчето на подземието очерта фигурата на човек, но нищо повече.

— Радвам се, че ви намерих, Фрост — каза той. — Името ми е Франклин Чапмън.

— Чапмън? Чакайте, чакайте! Франклин Чапмън не е ли този дето…

— Правилно — отвърна другия. — Ан Харисън ви е говорила за мен.

Фрост почувства напиращия в него див смях и се помъчи да го сподави, но не успя. Отпусна се на пода, безпомощно провеси ръце и целия се разтърси в горчив смях.

— Боже мой — проговори той като астматик. — Вие сте човека. Вие сте този, на когото аз се врекох да помогна!

— Да — отвърна Чапмън. — Понякога нещата странно се променят.

Смехът постепенно затихна, но Фрост продължи да седи все така отпуснат и безсилен.

— Радвам се, че дойдохте — каза най-после той, — макар че не разбирам защо го направихте.

— Ан ме изпрати. Помоли ме да ви намеря. Открила е какво се е случило с Вас.

— Открила? Защо открила? Предполагам, че вестниците са писали за това. А е било достатъчно да погледне и в бюлетина.

— Тя точно това и направила. Там го е видяла. А във вестниците нито дума. Пуснати са различни слухове. Градът гъмжи от слухове.

— Какви?

— Някакъв скандал в Центъра, Вие сте изчезнал и Центърът се опитвал да потуши и прикрие работата.

Фрост кимна с глава.

— Ясно. Вестниците са били посъветвани да си затворят очите. Последвали са слухове, че съм избягал. Мислите ли, че Центърът знае къде съм?

— Не знам — каза Чапмън. — Чух много работи, докато ви търсех. Аз не съм единственият, който разпитваше за Вас.

— Не стана както те мислеха. Те бяха убедени, че след един два дни аз ще потърся смъртта.

— Повечето така биха постъпили.

— Но не и аз — каза Фрост. — Имах доста време за мислене и добре помислих. Винаги мога да отида в замразителната камера като крайна мярка, като единствена възможност. Но не сега. Не поне засега.

Подвоуми се известно време и продължи.

— Съжалявам, Чапмън. Не се сетих. Не трябваше да говоря така пред Вас.

— Това не ме безпокои — отвърна Чапмън. — Вече не. Шокът отмина. В крайна сметка аз не съм по-зле от тези преди мен. Посвикнах някак си. Старая се да не мисля много за това.

— Вие май доста време сте потичали по мен. А работата Ви?

— Уволниха ме. Не се изненадах.

— Съжалявам.

— О, то стана по-добре. Подписах договор с един издател. Той плаща на друг да напише книга за мен. Искаше аз сам да я напиша, но аз му казах, че не мога; не мога да подредя думите.

— Тези мръсни влечуги — каза Фрост. — Готови са да цицат от всякъде и всичко.

— Знам — каза Чапмън, — но нямам нищо против. Знам много добре какво правят, но за мен дори е добре. Имам семейство, което трябва да се издържа и съпруга, която би трябвало да има някакви спестявания преди да умре. Това е най-малкото, което мога да направя за нея. Принудих ги да платят. Накарах ги с това да започнат, а след като продължиха с издевателствата си, посочих им човек, който бях сигурен, че не ще се осмелят да пипнат въпреки че го пипнаха, — и съм доволен. Половинката ми ще има скътана доста голяма сума.

Фрост стана, и потърси пакета си.

— Един човек, който работи в ресторанта в дъното на улицата, го оставя за мен всяка нощ. Не го познавам.

— Говорих с него — каза Чапмън. — Дребно, съвсем съсухрено и набръчкано старче. Каза, че ви забелязал да се ровите из кофите за боклук, да търсите нещо за ядене и решил, че човек не бива да бъде принуждаван да се храни по този начин.

— Я елате насам да поседнем — предложи Фрост. — Тук някъде има една стара кушетка, захвърлена от някого. На нея спя. Пружината е поразтеглена и разкъсана, но все пак е по-добре, отколкото на пода.

Чапмън го последва и двамата седнаха.

— Лошо ли беше? — запита Чапмън.

— Малко е да се каже лошо — отвърна Фрост. — Някакви Холи ме грабнаха от улицата и може би спасиха живота ми. Разговарях с един налудничав старик, който ме попита дали чета Библията и вярвам ли в Бога. След това Епълтън и копоите му ни нападнаха. Епълтън искаше да залови някои от водачите на Холите. Стори ми се, че стария лешояд с когото говорих беше един от тях. Аз пропаднах през прогнилия под в някаква изба и когато те си отидоха, изпълзях горе отново. Престоях там няколко дни, защото беше ме страх да изляза, но накрая така огладнях, че нямаше как. Представете си само какво значи да търсиш храна в един град, в който нито можеш да просиш, нито да крадеш, нито пък да си позволиш да говориш с някого, за да не го вкараш в беда.

— Не съм и помислил за такова нещо — каза Чапмън. — Представям си го добре, обаче.

— Не ми оставаше друго освен кофите за боклук. Повярвайте ми, трябва много ровене за да се намери нещо за ядене в кофа за отпадъци. Отначало е така, но когато огладнее порядъчно, човек свиква и става по-практичен. След ден-два ставаш нещо като специалист по отпадъците. Намираш и място за укритие, място за спане, а те не се намират лесно. Освен това трябва да ги сменяш. Не може дълго да се стои на едно и също място. Хората те забелязват, стават любопитни. Тук се позаседях повече от необходимото, защото това място е най-доброто, на което попаднах. Затова ме и намерихте. Ако бях го сменил, нямаше да ме откриете. Брадата ми расте, нямам бръснач, както знаете. Също и косата ми. Още малко и брадата ще скрие татуировките по страните ми, а като изтегля косата си напред ще закрия и челото си. Тогава може би ще се осмеля да се показвам навън и през деня. Все още няма да имам смелост да приказвам с някого, изобщо да общувам с хората, но поне не ще бъде необходимо да се крия толкова много. Хората може би ще ми се вглеждат, макар и не така усилено, защото странните фигури не са рядкост в този район. Аз страня от тях. Страх ме е! Човек трябва да си отваря очите. Добре да подбира начина и средствата в този вид живот.

Той млъкна и впери поглед в тъмнината към бялото петно до себе си — лицето на Чапмън.

— Прощавайте — каза той настойчиво — аз много приказвам. Огладнява се от това.

— Продължавайте — каза Чапмън. — Аз слушам. Ан ще иска да знае как сте.

— А, и това — каза Фрост. — Не искам тя да бъде замесена в тази работа. Кажете й да стои настрана. Няма да може да ми помогне, само ще си навреди. Кажете й да забрави за мен!

— Това тя няма да направи — отвърна му Чапмън. — Аз също. Вие бяхте единственият, който ми подаде ръка.

— Но аз не направих нищо за Вас. Не можех нищо да направя. Това беше нещо като задължение. Беше ми съвсем ясно тогава, че не мога да помогна.

— Господине — каза Чапмън — това няма никакво значение. Важното е, че независимо от възможностите, Вие сте проявили готовност. Това аз няма никога да забравя.

— Добре, добре тогава — направете ми тази услуга. И Вие и Ан стойте настрана от мен. Не се забърквайте с мен. Не искам да пострадате, защото ако продължавате да се ровите насам-натам, това непременно ще стане. Тук никой не може да помогне. Ако пък стане непоносимо, има начин.

— Не, аз няма да ви оставя да се откъсвате и съвсем да се изолирате — настойчиво продължи Чапмън. — Хайде да се договорим. Аз вече няма да се свързвам с Вас, но ако някога нещо ви потрябва, помощ, каквато и да е, нека си уговорим място, където ще ме търсите.

— За помощ няма да дойда — каза Фрост, — но ако то е за Вас… ако то ви кара да се чувствате по-добре…

— Ще останете тук в този район, нали?

— Съмнявам се. Но бих могъл винаги да намина насам.

— През три пресечки от тук има малка квартална библиотека с пейка пред нея.

— Мястото ми е познато — каза Фрост.

— Ще бъда там всяка вечер, между 9 и 10 да речем, в средите и съботите.

— О, това ще бъде голямо главоболие за Вас. Колко време ще трябва да идвате? Шест месеца? Година? Две години?

— Ами тогава хайде да се спазарим така — шест месеца. Ако не се появите в тези 6 месеца, значи че изобщо няма да дойдете.

— Ама Вие сте голям глупак — каза Фрост. — Аз няма да ви потърся. Нарочно няма да го направя. Не искам да ви замесвам. Освен това шест месеца е много време. След месец само аз ще трябва да се придвижа на юг. Не искам зимата да ме свари тук.

— Ан ви праща едно пакетче — каза Чапмън, променяйки темата на разговора, с което искаше да му каже, че няма да отстъпи по отношение на срещите им. — Ей го там. В него има конци, кибрит. Една ножица, ножче. Неща, които тя смята, че ще ви потрябват. Мисля, че има и няколко консерви.

Фрост кимна с глава.

— Предайте на Ан че й благодаря за пакета. Благодарен съм и за смелостта, но й кажете, за бога, да не се бърка! Да не се впуска в такива неща повече.

— Ще й предам — мрачно отвърна Чапмън.

— На Вас също благодаря. Не е трябвало да й позволявате да ви говори за това.

— След като научих за Вас, беше невъзможно. Аз сам търсех тези разговори. Отговорете ми обаче на един въпрос. Как всичко това се случи? Казали сте на Ан, че имате някакви неприятности. Доколкото разбирам, някой е скалъпил някакво обвинение срещу Вас.

— Някой, да — каза Фрост.

— Да ми кажете нещо повече?

— Не, няма да ви кажа. Ан и Вие навярно ще започнете да ровите, да се опитвате да доказвате. А такова нещо е невъзможно. Никой нищо не може да докаже. Всичко вече е записано и законно документирано.

— И Вие значи ще останете така — със скръстени ръце.

— Не съвсем. Някой ден ще съумея да си уредя сметките с Епълтън…

— Значи Епълтън е бил?

— Кой друг? — запита Фрост. — И мисля, че е крайно време да излезете от тук. Карате ме да говоря твърде много. Присъствието ви ще ме накара да издрънкам всичко, а аз не желая това.

Чапмън бавно стана.

— О’кей — каза той. — Отивам си, макар и неохотно, защото изглежда не постигнах много.

Той си тръгна, но внезапно се спря и обърна назад.

— Имам пистолет — каза той. — Ако смятате, че…

Фрост многозначително поклати глава.

— Не! — каза той раздразнен. — Вие какво искате да направя? Да се лиша от единственото право, което са ми оставили? По-добре го захвърлете, знаете че са незаконни. Оръжията са незаконни.

— Това не ми пречи — каза Чапмън. — Аз ще си го запазя. Имам по-малко за губене от Вас.

Завъртя се обратно и тръгна към вратата.

— Чапмън — кротко каза Фрост.

— Да.

— Благодаря Ви, че дойдохте. Трогнат съм. Прощавайте, не съм съвсем на себе си.

— Влизам ви в положението — каза Чапмън.

След тези думи той излезе и затвори вратата подире си. Фрост проследи изкачването му по стълбите и на улицата докато най-после стъпките му съвсем заглъхнаха.