Клифърд Саймък
Заложници в Рая (20)

Двадесет

Въпреки запаленият фенер в помещението беше тъмно. Светлината на фенера беше като малка прозрачна локва, а прегърбените фигури на хората в стаята изглеждаха като сенки, по-тъмни от тъмнината, с която се сливаха.

Фрост спря неуверено в мрака и почувства вперените в него погледи.

Приятел или враг — питаше се той, при все че там на улицата не можеше да се ориентира. Мъжът, който го доведе, изглеждаше приятел. „Вие се нуждаете от помощ“, беше казал той, „и това е най-важното“.

Човекът, който го беше довел, се приближи към насядалите до фенера, а Фрост остана на мястото си. Краката го наболяваха от дългото ходене. Беше много уморен, а и му се струваше, че въздействието на наркотика все още не е преминало. Иглата или шиша, дявол знае какво беше онова, което се заби в тила му, навярно е било добре заредено.

Погледа му не се отделяше от водача, който се навеждаше и шепнеше нещо на насядалите под фенера. Помъчи се да разбере къде е попаднал. Влагата, която го удряше в лицето му показваше, че е някъде до самата вода — вероятно в някаква изба или подземен етаж. Бяха слезли по няколко стълбища преди да слязат тук, в някакво скривалище, може би точно такова, каквото той самия искаше да търси.

— Мистър Фрост — прозвуча глас на старец — защо не дойдете насам и не седнете при нас? Виждам, че сте уморен.

Фрост с препъване се придвижи по посока на гласа и седна близо до фенера. Очите му вече посвикнаха с тъмнината и той видя, че приведените фигури бяха хора, лицата на които му изглеждаха като бели петна.

— Благодаря Ви, сър — каза той. — Уморен съм малко.

— Прекарахте ужасна нощ — каза човека.

Фрост кимна с глава.

— Лео казва, че са ви остракирали.

— Ще ви избавя от присъствието си — каза Фрост, — само малко да си почина.

— Не е нужно да ни напускате — каза човекът. — Сега Вие сте един от нас. Ние всички тук сме остракирани.

Фрост рязко вдигна глава и впери поглед в говорещия. Лицето му беше бледосиво, а по страните и брадичката му проблясваха белите косми на двудневна брада.

— Ние не носим белега, — каза стареца, — но сме остракирани. Ние не сме конформисти, а днес никой няма право да не бъде такъв. Ние не вярваме, или точно обратното, твърде много вярваме. Но не в тези неща, в които трябва, естествено.

— Не ви разбирам — каза Фрост.

Старецът се разсмя весело.

— Вие явно не разбирате къде се намирате.

— Ами близко до ума е — каза Фрост, леко раздразнен от въпросите — никой не ми е казал.

— Вие се намирате в едно свърталище на Холи — каза човекът. — Погледнете ни добре. Ние сме мръсниците и безумците, които излизат нощно време и пишат по стените. Ние сме тези, които проповядват по улиците, ъглите и парковете. Ние сме тези, които разпространяват тези изобличаващи Вечния Център материали. Докато не долетят ченгетата, разбира се, и ни прогонят.

— Вижте какво — каза Фрост с отегчение. — Мен не ме е грижа кои сте. Аз съм ви благодарен, че ме прибрахте, защото не знаех какво да правя. Бях решил да си търся скривалище, защото ми беше ясно, че трябва да се крия, но не знаех как и къде. Дойде този човек и…

— Един невинен — каза старецът. — Един бездомен, невинен, изхвърлен на улицата. Разбира се, че не сте знаели какво да правите. Можехте да си докарате безброй неприятности, но не е имало нужда да се безпокоите. Ние ви следяхме и наблюдавахме.

— Следили сте ме? И защо това?

— Слуховете — каза човекът. — Пуснаха се най-различни слухове. А ние научаваме всички слухове, които се пускат. Това е нашата работа — да чуваме най-различни слухове и правим подбор от тях.

— Чакайте, чакайте — каза Фрост. — Имало е слухове, че някой ще ме прибере?

— Да. Защото Вие знаете твърде много. Знаете нещо, което ние не бяхме в състояние да определим и разберем.

— Вие сигурно — каза Фрост — следите много хора.

— Не чак толкова много — каза дядката с наболата брада. — Но Вечният Център специално държим под особено наблюдение. Имаме някои канали там.

„Не се и съмнявам в това“ — помисли си Фрост, защото някак си, въпреки оказаната му помощ, този човек не му се понрави.

— Но вие сте уморен — каза човекът — и вероятно гладен.

Той стана и плесна с ръце. Някъде се отвори врата и сноп светлина нахлу в стаята.

— Храна — обърна се старецът към една жена, застанала в рамката на вратата. — Донесете нещо за ядене на нашия гост.

Вратата се затвори и човекът седна отново — този път близо до Фрост, почти един до друг.

Миризма на мръсно тяло се излъчваше от него. Ръцете му лежаха отпуснати в скута. Бяха захабени и изцапани, с големи неизрязани нокти, под които беше се натрупала мръсотия.

— Както виждам — започна отново човека — не ви е много приятна нашата компания. Не бих желал обаче да се чувствате така. Ние не сме лоши хора. Вярно е, ние сме хора сектанти, протестанти, но все пак считаме за наше право да настояваме с всички средства гласът ни да бъде чут.

Фрост кимна с глава.

— Разбира се, че имате това право. Струва ми се обаче, че не това е най-подходящия начин. Вие я карате така от — колко — от петдесет години и повече?

— И не стигнахме много далеч. Това искате да кажете, нали?

— Да, предполагам — каза Фрост.

— Ние знаем, разбира се — отвърна другия, — че няма да спечелим. Няма начин да се спечели. Но здравия разум ни подсказва, че трябва да поддържаме нашата кауза. За нас е достатъчно слабият ни гласец да се чува в тази дивашка пустиня.

Фрост не каза нищо. Чувстваше, че тялото му потъва в някаква приятна летаргия и нямаше никакво желание да го изважда оттам.

Старецът протегна мръсната си ръка и я сложи на коляното на Фрост.

— Четеш ли Библията, синко?

— Да, от време на време. Чел съм доста от нея.

— И защо я четеш?

— Защо? Ами не знам — каза Фрост леко стъписан от въпроса. — Тя е един общочовешки документ. А може би за духовна утеха, при все че не съм много сигурен в това. Или може би защото я считам за добра литература…

— Но не и по убеждение?

— Предполагам, че имате право. Без някакво особено убеждение.

— Беше време, когато много хора я четяха с искрено и благоговейно убеждение. Беше време, когато тя носеше светлина и разсейваше мрака в душите на хората. До не много отдавна тя беше живот, надежда и упование. А днес най-добрият ви отзив, който чух за нея е — „добро литературно произведение“ — това се дължи на Вашите приказки за физическо безсмъртие. Защо ли трябва на хората да продължават да четат Библията, да вярват в нея или в каквото и да било, след като имат официалното, законното — не духовното, обърнете внимание — а законното обещание за безсмъртие? Безсмъртие значи да се живее безкрай — нещо, което никой морален човек не може да обещае.

— Бъркате — каза Фрост. — Аз не съм обещавал такова нещо!

— Прощавайте, говоря общо. Нямам предвид лично Вас, а Вечният Център.

— Не и Вечният Център изцяло — каза Фрост. — Може би самия човек. И да нямаше Вечен Център, човекът щеше да търси безсмъртието. Това е в самата му природа и той трудно би го преодолял. Не е в природата на човека да върши по-малко от това, което може. Може и да не успява във всичко, разбира се, но той настойчиво се опитва и бори.

— Това е Дяволът в него — каза посивелия старик. — Силите на Мрака и разрушението работят по много начини, за да пречат на вродената у човека набожност.

Фрост каза:

— Моля Ви, не искам да споря с Вас. В друг случай може би, но не сега. Вие добре разбирате, че аз съм ви благодарен и…

— Има ли човек на тази земя — настойчиво запита другия, — който би ви подал ръка за помощ в момент като този?

Фрост поклати глава.

— Не, струва ми се няма.

— Но ние го направихме — каза човекът. — Ние, простите и унизените. Ние, истински вярващите.

— Да — каза Фрост. — Признавам, направихте го.

— А не си ли задавате въпроса защо го направихме?

— Засега не — каза Фрост, — но предполагам, че такъв въпрос ще има.

— Направихме го — каза старецът — защото ценим в човека не смъртното, преходно тяло, а душата. Вие четете по разните исторически писания, че една нация наброява не толкова и толкова човеци, а толкова и толкова души. Може да ви се вижда странно и смешно, но тези стари писания са едно отражение на начина на мислене в онези времена, когато човека-животно, примитивния човек е имал силното усещане за Бога и отвъдния живот, а не се е грижил само за добруването си тук на Земята.

Отвори се врата и светлината отново нахлу в помещението. Старица с дълбоки бръчки по лицето влезе в светлината на фенера. В ръцете й имаше паница и половин хляб, който тя подаде на плешивия човек.

— Благодаря ти, Мери — каза той и жената се отдалечи.

— Храна — обърна се човекът към Фрост, като сложи паницата пред него и му подаде хляба.

— Благодаря ви много — каза Фрост.

Той гребна една лъжица и я поднесе към устата си. Беше супа — рядка и безвкусна.

— И сега какво? — каза посивелият. — Само след няколко години, за човека няма да бъде възможно да минава през ритуала на смъртта, за да постигне безсмъртието. След като Вечният Център постигне работите по безсмъртието, писмено ги узакони и установи методите за тях, човекът ще може направо да става безсмъртен. Ще си остава млад и ще продължава да живее така, без да умира. Роди ли се веднъж, остава си вечно млад и жив.

— Това няма да стане — каза Фрост — за няколко години още.

— Но след като стане — ще бъде така, нали?

— Предполагам, да — каза Фрост. — След като това се постигне би било глупост да се оставят хората да стареят и умират при положение, че може да им се даде вечна младост и живот от рано.

— О, там е цялата измама — простена старецът. — Ужасното загуби-време. Безсмислието.

Фрост не му отговори. А и не знаеше какво да му каже. Просто продължи да яде.

Човекът го побутна по ръката.

— И още нещо, синко. Ти вярваш ли в Бога?

Фрост бавно остави лъжицата и попита:

— Трябва ли непременно да отговоря?

— Според мен трябва — каза човекът, — но честно!

— Отговорът ми е — каза Фрост, — че не знам. Навярно не е Бог, какъвто Вие имате предвид. Не в стария издялан от дърво белобрад старец, а в едно висше същество — в такъв Бог вярвам. Защото аз усещам, че във Вселената има някаква сила и власт. Тя е твърде подредена, за да бъде безконтролна и безстопанствена. Като погледнем на този ред, на това равновесие — от механизма на атома на едната страна на везните и законите в природата на другата, не може да не усетим и разберем, че тук има някаква контролираща и направляваща сила.

— Ред, равновесие! — избухна човекът. — Вие само това знаете — ред, равновесие. И нищо за свещената, божествената намеса…

— Прощавайте — каза Фрост, — но Вие поискахте честен и откровен отговор. Чухте честният ми отговор. Повярвайте ми, какво ли не бих дал да имам вашата вяра, сляпата вяра без никакви въпросителни и съмнения. Но дори и такава, само тя едва ли би била достатъчна.

— Вярата е всичко за човека — кротко отговори другият.

— Вие се хващате за вярата и я фетишизирате. Правите фетиш от невежеството, непознаването на…

— Ако знаехме — отвърна човека — нямаше да вярваме. А ние имаме нужда от вяра.

Чуха се далечни викове и тропот на тичащи хора.

Посивелият бързо се изправи на крака като несъзнателно докосна с крак паницата и я преобърна.

Съдържанието й потече като олио по осветения от фенера под.

— Ченгетата — извика някой и всички бързо се раздвижиха. Някой грабна фенера и го загаси. Помещението потъна в мрак.

Фрост също стана. Понечи да тръгне, но някой се блъсна в него и с препъвания го забута назад. Изведнъж усети, че пода се огъва под краката му. Прогнилите дъски леко пропукаха и изскърцаха. Той започна да пада. Инстинктивно протегна ръце за да намери опора и се задържи. Пръстите на лявата му ръка се впиха в края на една счупена дъска. Тя не издържа тежината на падащото тяло и той полетя надолу през пробития под.

Пльосна в някаква ужасно смърдяща вода, струя от която се плисна в лицето му. Повдигна се леко и приклекна сред мръсотията наоколо. Тъмнина и мръсотия се сливаха в едно. Изви се и погледна нагоре. Дупката, през която беше паднал не се виждаше, но по пода тътнеха стъпките на нахлуващи хора и се чуваха отдалечаващи се викове на бягащи.

Последва нов тътен и други гласове — остри и гневни. Дочу се пукот на дъски от разбита врата. Крака отново затрополиха по пода над него и струйки светлина, проникващи през дупката, от която беше паднал заиграха наоколо му.

Изплашил се, че някой може да насочи фенерче в дупката и да го забележи, той бавно се премести напред. Водата обливаше глезените му.

Краката трополяха насам-натам. Влизаха по други стаи и пак се връщаха. Разменяха се къси и отсечени реплики.

— Измъкнаха се — чу се глас. — Някой ги е предупредил.

— Ама че мръсотия — добави друг. — Друго не може и да се очаква от тях…

Последва друг глас, при който Фрост се вкамени и инстинктивно се дръпна назад.

— Мъжаги — прозвуча гласът на Маркус Епълтън, — изпуснахме ги пак. Но има и други дни.

Чуха се отговорите на други хора, но неясно и неразбрано.

— Ще ги пипна аз тези кучи синове — каза Маркус Епълтън, — дори това да е последното, което ще направя.

Гласовете и стъпките се отдалечиха и изчезнаха.

Настана тишина, нарушавана само от откъслечно падане на капки вода в локвата, където Фрост беше застанал.

Вероятно някакъв тунел, опитваше се да се ориентира Фрост. Или някакво подземие, наводнено с просмукана речна вода?

Проблема сега беше как да излезе от тук. Без светлина това може би нямаше да бъде лесно. Единствения начин бе да се опита да излезе по начина, по който беше влязъл — през дупката над него.

Протегна ръце над главата си и пръстите му докоснаха грубо издялана греда. Повдигна се на пръсти и успя да се хване за пода отгоре. Налагаше се обаче да се придвижва бавно и внимателно, защото в тази съвършена тъмнина пръстите му бяха очи. Бавно-бавно той се придвижи и намери дупката. Сега трябваше да подскочи, да се хване за прогнилите дъски с надеждата, че ще го удържат и да се изтегли нагоре в стаята. Изкачил се там, той беше сигурен, че ще бъде в безопасност поне за известно време, защото Епълтън и хората му нямаше да се върнат. Нито пък Холите. Ще остане сам със себе си.

Спря за малко, за да си поеме дъх. Изведнъж от всички страни се дочу писукане, суетня и шум от безброй крачка на животинки, на разгневени и подгонени от глад същества.

Скова го страх и косата му настръхна.

Плъхове! Нападаха го плъхове в тъмнината.

Страхът като че ли притури сили в мускулите му и още от първия подскок той се оказа до кръста над пода. Кълчейки се и ритайки, той успя да се изтегли до горе и задъхан се изтегли на пода.

Долу под него скимтенето и писукането ужасно се усили, но сетне постепенно изчезна.

Фрост полежа на пода докато спря да трепери и потта по тялото му засъхна. Изправи се на ръце и колене, пропълзя до един ъгъл на стаята и се присви в ужаса и самотата на живота, който му предстоеше.