Клифърд Саймък
Заложници в Рая (14)

Четиринадесет

Свещичките, купени специално за вечерта, вече мъждукаха и догаряха. Аромат на рози изпълваше неприветливата и мрачна стая, при все че на светлината на свещите не изглеждаше толкова мрачна. Покупката на розите и свещичките беше една екстравагантност за Фрост, но той се чувстваше доволен и не съжаляваше за похарчените пари. От години това беше първия път, когато не се хранеше сам. Не помнеше по-приятен случай от този.

Ан Харисън не заговори повече за Чапмън. Оказа се, че има много други неща, за които могат да говорят. Например за Европейската художествена изложба в Градския Музей на изкуствата, която се оказа, че и двамата са посетили и разгледали; за новия исторически роман, за който всички говореха — един фантастичен епизод от ранния период на космическите полети. За глупавото и непристойно държание на пътната полиция, за благоразумието да се инвестира и другаде във Вечния Център и, разбира се за тях самите.

Ан му разказа, че е родена и отраснала в Манхатън, а завършила право в Колумбийския университет. Разказа му и за две свои ваканции — една във Франция и една в Япония и че вече не си взимала такива отпуски, защото те се оказали само губене на време и харчене на пари. Пък и адвокатската й практика вече й отнемала всичкото време — работа твърде много за един човек и недостатъчна за двама.

Той на свой ред й разказа за ваканциите си, които като момче прекарвал в стопанството на дядо си в Уискънсин, което вече не било стопанство, разбира се, защото стопанства вече нямаше, а нещо като лятна семейна резиденция.

— Макар че — каза той, — то сега едва ли би могло да се нарече летовище. Семейството вече не е собственик. При смъртта на баба и дядо беше продадено на една от големите поземлени компании и после премина под попечителството на Вечния Център. Преди няколко години ходих по служба до Чикаго и отделих един ден да посетя мястото. Намира се на запад по склоновете над едно малко градче — Бриджиспорт. Постройките си стояха, но никой не живееше в тях, разбира се. И всичко беше започнало да се руши и пустее.

— Страшно е, струва ми се — каза Ан, — че няма вече стопанства. Толкова земя е изоставена и запусната. Мисля, че правителството трябва да насърчава стопанисването. Това би създало работа за много хора.

Той поклати глава.

— И на мене ми е мъчно за това. Имаше някаква сигурност в стопанствата. Нация без стопанства е нещо нестабилно и несигурно. Но ясно беше, че няма защо да поддържаме тези стопанства. Конверторните заводи, към които изцяло се насочихме, имат много предимства. Ще имаме нужда от тези заводи и от целия им производствен капацитет при започване на съживяванията. А що се касае до заетостта…

— Да, зная — каза тя. — Всичко необходимо трябва да се построи и приготви. Безброй жилищни блокове и всичките празни. И то не само тук — по целия свят. Когато бях в Япония видях, че изпълват с тях акър след акър.

— И пак няма да ни стигнат — каза той. — Имаме почти 100 милиарда замразени, а живите са не по-малко от половината на тази цифра.

— И къде ще ги настаним всички тези хора? — запита тя. — Доколкото зная…

— В по-големи постройки, ако се наложи. Вечният Център надвишава една миля във височина. Построяването му всъщност беше предвидено като модел; като една проверка за възможността да се построи устойчиво такава огромна сграда. И както изглежда устоява. Появи се леко слягане в началото, но ни най-малко опасно и тревожно. Толкова високо, разбира се, не може да се строи навсякъде. Нужна е скалиста основа. Но инженерите вече говорят, че ако се копае достатъчно дълбоко…

— Искате да кажете, да се живее под земята?

— Ами да, и под, и над нея. Отива се в дълбочина до солидна опора, от която се започва строеж висок колкото си пожелаят и могат. По този начин в една само постройка могат да се приютят няколко милиона човека. Това се равнява на един малък град и то в една единствена постройка.

— Но и това си има граници.

— Ама разбира се — съгласи се той. — Ще дойде време въпреки всичкото ни умение и предвидливост, когато няма да има място.

— И ще мигрираме във времето, така ли?

— Май да — каза той, — надявам се.

— Но това все още не е постигнато от вас?

— Не още — каза той, — но скоро ще стане.

— А безсмъртието?

— След 10 години… 20 може би — отвърна той. — Ако не се натъкнем на някои трудности.

— Дан — запита тя, — беше ли разумно да държим всичките тези хора замразени докато успеем да им предложим безсмъртието? Вече знаем какво да правим с рака, как да възстановим отслабналото сърце, как да се справим със старостта. Можехме да започнем съживяванията преди почти 100 години, но вместо това ние предпочитаме да трупаме тези замразени тела. Казахме си, че за тях е безразлично дали ще лежат по-малко или повече. Те никога няма да узнаят това. Така че нека им отдадем заслуженото, нека им сервираме приятната изненада. Да изненадаме тези старчоци при пробуждането им. Нека ги дарим с вечния живот.

Той се разсмя.

— Не знам. Не би могла да ме подведеш в спор по този въпрос. Премного празни приказки са изречени за това. Аз лично не виждам каква би била разликата.

— Но с тези милиарди хора. Помисли за времето, което ще бъде необходимо. Всеки поотделно ще трябва да бъде обработван…

— Знам това, но за това има цяла армия от техници. Хиляди от тях са готови да се захванат за работа веднага след положителния резултат и отговор. Освен това друга армия от съветници също е в готовност.

— Но за това ще трябва време.

— Да — каза той. — Това ще отнеме много време. Щеше да бъде много по-просто по първоначалния ни план. Но дойде и се намеси това социално осигуряване. Съгласен съм, че това беше единствения правилен и честен път, защото не може и не бива да се търгува с едно продължение на живота. Това обаче усложнява и затруднява съживяването, да не говорим за икономическия хаос, който то ще причини.

— Но тези проблеми ще се решат — каза тя. — Трябва да се решат! Както сам ти каза, това е единствения правилен и честен път. Безсмъртието не може да бъде патент само на тези, които могат да си го позволят, които могат да платят за него.

— Но помисли си за Индия — каза той. — Помисли за Африка и Китай. Хората там и сега едва преживяват, поддържат ги на границата на гладната смърт само с помощни програми и подаяния. Те не могат да отделят и да инвестират дори цент, дайм^[1] дори. Те ще бъдат съживени в един свят не по-добър от този, който са напуснали. Те отново ще се изправят пред глада и ще се наредят на опашките за подаяния. Това, което общественото осигуряване им предлага, е една нищожна възможност за съживяване — нищо повече.

— По-добро от смъртта все пак — каза тя. — По-добре от един окончателен край на всичко.

— Не споря, така е — каза той.

Тя погледна часовника си.

— Съжалявам, време е да тръгвам. Отдавна е минало всъщност. Не си спомням да съм имала такава приятна вечер.

— Много ще се радвам ако останеш още.

Тя поклати глава и стана от масата.

— Всъщност нямах намерение да стоя. Но сега се радвам, че останах. Очарована съм от всичко тази вечер.

— Някой път бих могъл да ти телефонирам — подхвърли той.

— Ще бъде много мило от твоя страна.

— Ще те изпратя до дома.

— Колата ми е долу.

— Ан, има и нещо друго.

Полуобърната към вратата тя се поспря в колебание.

— Мислех си… — каза той. — Ти си адвокат. Може да ми потрябва такъв. Ще поемеш ли защитата ми?

Тя се обърна с лице към него, полуозадачена, и леко се засмя.

— Каква нужда, боже мой, можеш пък ти да имаш от адвокат?

— Не знам — отвърна той. — Може всъщност пък и да нямам. Но, струва ми се, имам един особен документ. Имам там цяло тесте листа и съм почти сигурен, че той е там между тях. Имам чувството обаче, че би било по-добре ако не го видя, ако не знам какво…

— Дан — запита го тя. — Какво, за бога, се опитваш да кажеш?

— Не съм съвсем сигурен. Виждаш ли, този лист е у мен или поне мисля, че е у мен.

— Е, и какво толкова важно има на този лист? Що за документ е той?

— Не знам какъв е. Просто някаква бележка. Но аз не искам да стои у мен. Той не е мой.

— Ами отърви се от него, — каза му тя. — Изгори го. Не е нужно да…

— Не — протестира той. — Не, това не мога да направя. Може би е нещо важно.

— Но ти би трябвало да знаеш какво пише в него. Ти трябва да знаеш…

Той разклати глава.

— Аз го погледнах когато попадна в ръцете ми, но не го разбрах. И сега просто съм забравил какво пишеше там. В началото не ми се стори нещо важно…

— Но сега ти се струва — каза тя.

Той кимна в знак на съгласие.

— Може би. Не знам.

— И не искаш да знаеш?

— Мисля, че е точно така — каза той.

Тя сбърчи вежди и го погледна полушеговито, полусериозно.

— Не мога да разбера какво общо имам аз с това.

— Помислих си да взема листата, тестето, за което ти казах, да ги сложа в един плик и да предам плика на тебе…

— Като твой адвокат?

Той отново тъжно кимна с глава.

— Бих ли могла да зная малко повече за тази хартийка? Да ми кажеш още нещо за нея? — каза тя след кратко колебание.

— Май няма да мога — каза той. — Не ми се ще да те забърквам в тази работа. Листата са в джоба ми. Преди ти да дойдеш аз търсех точно този документ, защото исках да разбера дали е още у мен. Намерих тестето листа, които бях извадил от костюма си, но ти се появи и аз ги напъхах в джоба си…

— Уплаши се, че някой идва да вземе от теб този документ?

— Да, нещо такова. Не мога да си спомня какво точно помислих. Сега обаче ясно съзнавам, че би било по-добре да не знам какво е в този документ и дори къде точно ще бъде.

— Не го намирам, нито етично, нито законно — каза тя.

— Ясно, разбирам те — каза той. — Предложението ми не е от най-удачните. Тури му пепел.

— Дан — каза тя.

— Да.

— Аз те помолих за услуга.

— И аз не можах да ти я направя.

— Ще я направиш, когато можеш.

— Не разчитай на мен. Възможностите са…

— Ти имаш неприятности, Дан.

— Не още, но предполагам че ще имам. Ти сбърка. Дойде при човека, който най-малко би могъл да ти помогне.

— Не мисля така — каза тя. — Аз определено залагам на теб. А сега, дай ми пликчето…