Клифърд Саймък
Заложници в Рая (12)

Дванадесет

Фрост рязко отвори вратата, готов враждебно да посрещне нечакания гост.

Насреща му застана жена, спокойна и невъзмутима. Слабата светлина от крушката в хола леко се отразяваше в черната й коса.

— Вие ли сте мистър Фрост? — запита тя.

Фрост, изненадан и може би облекчен, си пое дъх.

— Да, аз съм — отвърна той. — Влезте, моля.

Тя пристъпи навътре.

— Надявам се, че не ви обезпокоих — каза тя. — Името ми е Ан Харисън — адвокатка съм.

— Ан Харисън — скандира той. — Радвам се да се запозная с Вас. Вие не сте ли…

— Да, аз съм — отговори тя. — Аз съм защитника на Франклин Чапмън.

— Видях портрета ви във вестника. Трябваше веднага да ви позная.

— Мистър Фрост — каза тя. — Ще ви кажа честно. Аз ви дебнех да се приберете. Можех да ви се обадя по телефона, но възможно беше да откажете да ме приемете, така че реших направо да дойда. Надявам се няма да ме изгоните.

— Няма да ви изгоня — каза Фрост. — Нямам причини за това. Седнете, моля.

Тя седна в креслото, в което преди това той беше седнал. Красива е, помисли си той, но зад красотата й прозираше някаква сила, някаква упоритост и твърдост.

— Имам нужда от Вашата помощ — каза тя.

Той отиде към другото кресло и седна бавно, за да спечели време за отговора си.

— Не ви разбрах добре — каза той.

— Подразбрах, че сте свестен човек. Човек с когото може да се разговаря. Казаха ми, че Вие сте човека, с когото трябва да се срещна.

— Казаха ви? Кои?

Тя разклати глава.

— Няма значение. Просто така се говори из града. Ще ме изслушате ли?

— Да, ще ви изслушам — каза той. — А колкото до помощ…

— Ще видим — каза тя. — Става дума за Франклин Чапмън…

— Вие направихте каквото можахте за него — каза Фрост. — Нямаше какво повече да се направи.

— Там е работата — каза тя. — Може би някой друг щеше да направи повече — не зная. Работата е там, че това беше една несправедливост.

— Беше закон — каза Фрост.

— Да, беше законност. Аз самата се препитавам, живея от законите. Или трябва да живея по тях. Но професията на юриста има преимуществото да прави разлика между закон и справедливост и да ги разграничава. Няма никаква справедливост в това да лишиш човек от възможността за втори живот. Вярно е, поради обстоятелства, независещи от него, Чапмън е пристигнал късно на мястото на смъртта и като резултат една жена е била лишена от възможността за втори живот. Но да се осъжда Чапмън също на лишаване от втори живот е неправилно, грешно. Та това е стария закон на джунглата. Око за око, зъб за зъб. Като раса от разумни същества това за нас е недопустимо. Та няма ли милост? Няма ли състрадание? Нима трябва да се връщаме към законите от каменния век?

— Живеем в междинно време — каза Фрост. — На прехода сме от стария към нов, друг вид живот. Старите канони и норми не важат — неприложими са, а за новите е още рано. Имаме установени и утвърдени норми за преходния период и главното в тях е, че новото поколение трябва да се грижи за старото, така че нищо да не пречи на плановете за тяхното съживяване. Този установен ред е една сигурност, една гаранция, че всеки мъртвец ще има своята възможност за съживяване. Ако не успеем в това дори с един единствен човек, ние грубо нарушаваме един обет, един залог, който сме поели към всеки отделен човек. Единствения начин да гарантираме тази сигурност и обет са установените закони, които предвиждат такива сурови наказания, че да респектират и да бъдат гаранция за спазване на този обет.

— Щеше да бъде по-добре — каза Ан Харисън, — ако Чапмън беше поискал процес под въздействие на наркотик. Аз препоръчах това, дори настоях за него, но той отказа. Има хора, които са против това да се подлагат на анализ, да излагат мотивите и подтиците си на показ. При някои престъпления — държавна измяна например, съдене под въздействие на наркотик е задължително. В случая обаче не беше задължително. Имам чувството, че щеше да бъде много по-добре ако беше.

— Аз все още не мога да разбера какво целите? — каза Фрост. — Не виждам как аз мога да ви помогна.

— Ако бих могла да ви убедя, че някаква милост, някакво снизхождение тук е възможно, — каза тя, — вие бихте могли да поставите въпроса във Вечния Център. Ако Вечният Център покаже на съда…

— Чакайте, чакайте! — каза Фрост. — Аз не мога да направя това. Аз оглавявам разгласата, разгласата и Връзките с обществеността и нямам нищо общо с политиката.

— Мистър Фрост — каза тя. — Съвсем откровено ви казах целта на моето идване при Вас. Разбрах, че Вие сте човекът в Центъра, който ще ми отдели време. Който ще ме изслуша. Затова и дойдох при Вас и хич не ме е грижа за моята прямота и откровеност. Моята цел е себична. Аз се боря за своя клиент. Ще направя всичко възможно, за да му помогна.

— Той знае ли, че сте тук?

Тя поклати глава.

— Той не би одобрил това, ако знаеше. Малко е особен, странен човек, мистър Фрост. В него има някаква дълбоко прикрита гордост. Той никога не би просил милостиня или каквото и да е снизхождение, но аз ще прося ако трябва!

— За всеки Ваш клиент ли бихте го направили? — запита Фрост. — Струва ми се, че не бихте постъпили с всички така. Каква е разликата — какво отделя този от другите?

— Не е това, което Вие мислите — каза тя. — Макар че нямам нищо против това, което мислите. В този човек има нещо, което много рядко срещаме. Някакво вътрешно сдържано достойнство, вътрешна сила да посреща и приема нещастието без да очаква милост и състрадание. Той честно и открито грабва сърцето на човек. И ето че такъв човек попадна в капан — в една клопка от закони, които сме измислили преди сто и повече години, обхванати от ентусиазма и решителността да подсигурим благоденствието. По принцип законите са добри, но са отживели времето си. Те са били предназначени да сплашват и изиграха своята роля — оправдаха идеята си. Аз проверих. След прокарването на този специален закон по-малко от 20 души са получили смъртното наказание. Така че може да се каже: законът е оправдал целта си, спомогнал е да създадем обществото, което ни трябва — или може би си въобразяваме, че ни трябва. Вече не е нужно закона да се прилага с пълна сила. А има и друго нещо, което аз не мога да забравя. Аз бях с него когато го лишиха от предавателя и го свалиха от гърдите му. Вие някога…

— Но това — протестира Фрост — това не е влизало във Вашите задължения. Не сте имали причини за това.

— Мистър Фрост — каза тя. — Когато се заема с един случай, аз го правя изцяло, всеотдайно. Аз заставам неотлъчно до моя клиент. Нито за миг не спирам да се грижа за него.

— Както и сега — каза той.

— Както и сега. Аз стоях там и наблюдавах изпълнението на присъдата. Физически, разбира се, не е кой знае какво. Под самата кожа. Над самото сърце. Той регистрира ударите на сърцето и предава сигналите, които се приемат от монитор и когато тези сигнали спрат, незабавно се изпраща спасителната команда. А те го изтръгнаха и подхвърлиха на малкия металически поднос на който бяха инструментите. И малкото метално уредче легна мъртво при инструментите, но това не беше просто парче метал — там сред металните инструменти легна един човешки живот. Сега вече не предава ударите на сърцето му и когато той умре, няма да има спасителна команда. Говорят за още 1000 години живот, за още милион години живот, говорят за вечен живот. Но за моя клиент няма да има милион години, няма да има вечен живот. Има само 40 години, а може би и по-малко.

— И какво бихте направили Вие? — запита Фрост. — Да не би да му втикнете предавателя отново и…

— Не! Разбира се, не! Човека е извършил престъпление и ще трябва да понесе наказанието си. Това е правосъдието, но то не трябва да бъде злонамерено и порочно. Защо присъдата да не се замени с остракиране? И то е много лошо, но все пак не е екзекуция, не е смърт!

— Почти като смърт — каза Фрост. — Жигосан с нагорещеното желязо по двете страни и отписан от света и човешкия род. Никой няма право да общува с теб, да се движи с теб — дори и за най-насъщното в живота. Отнето ти е всичко, имаш само дрехите отгоре си.

— Не, не и смърт — каза Ан Харисън. — Все още предавателя е в гърдите ти. Спасителната команда ще дойде.

— И Вие очаквате от мен да направя това? Очаквате, че мога ей тъй, набързо да заменя присъдата?

Тя поклати глава.

— Не чак така — каза тя. — Не за един ден, не утре или вдруги ден. Но аз имам нужда от един приятел в Центъра. Вие ще знаете с кого да поговорите и кога да говорите с тях, ще бъдете вътре в нещата и ще знаете кога има възможност да се направи нещо. Това е което аз искам, ако бих могла да ви убедя да погледнете на въпроса както гледам самата аз. И моля да не ме бъркате. Пари за това няма да получите. Няма тарифи за човечност. Ако направите това, ще го направите, защото сте убеден, че е правилно и справедливо.

— Предположих това — каза Фрост. — Допускам че и Вие самата не сте получили пари.

— Нито цент — каза тя. — Той искаше да ми плати, разбира се, но има семейство, а и не е натрупал кой знае какви спестявания. Показа ми ги. Съвсем жалки са. Не ми се искаше да пратя жена му във втория живот като просякиня. Що се отнася до самия него, той няма нужда от спестявания. Все още има своята работа, но съгласно нормите на общественото мнение скоро ще я загуби. А друга дали ще получи, един Бог знае.

— Не знам — каза Фрост. — Бих могъл да поговоря с…

Изведнъж думите му секнаха. Та с кого ли пък би могъл да говори? Не и с Марк Епълтън. Не — след всичко, което се случи. Не и с Питър Лейн, ако Епълтън и Лейн са в комбина относно липсващия документ. Документ, който може би вече не е липсващ. С Б. Дж.? Не е много вероятно Б. Дж. да му обърне внимание и да го изслуша, нито пък който и да е от другите.

— Мис Харисън — обърна се той към нея. — Знаете ли, че Вие дойдохте в Центъра при човека, който може би най-малко може да помогне?

— Съжалявам — каза тя. — Не ми се искаше да ви товаря. Ако можете да помогнете дори до степента на желанието ви да направите това, аз ще бъда доволна. Защото самата проява на желание и склонност за помощ би ми помогнала да възвърна вярата си, че все още има хора с чест и достойнство.

— Ако мога някак си да помогна — каза Фрост — ще помогна, но няма да жертвам главата си. Мисля, че ме разбирате. Най-малко сега ми се иска да се забърквам в неприятности.

— Това е достатъчно — каза Ан.

— Нищо не ви обещавам.

— Аз самата не желая обещание. Ще направите само това, което можете.

Това беше грешка — помисли Фрост. Той нямаше право да предлага помощ. Не беше негова работа да се меси тук. И най-вече той нямаше право да предлага помощ при ясното съзнание, че няма такава възможност.

Мрачната и неприветлива стая обаче сега изглеждаше някак си по-топла, по-светла. Витаеше някакво чувство на нов живот, непознат за него до сега. И съвсем ясно му беше, че това се дължеше на седналата жена пред него. Тя придаваше на стаята топлота и светлина, но тази топлота и светлина бяха като загасващ огън. След броени минути, когато тя си отиде и образът и присъствието й избледнеят в съзнанието му, в стаята отново ще се върнат подтискащият хлад и мракът.

— Мис Харисън — запита той неочаквано. — Мога ли да ви поканя на ресторант тази вечер?

Тя се усмихна и поклати глава.

— Прощавайте — каза Фрост — мислех, че…

— Не на ресторант — каза тя. — Не искам заради мен да се охарчите, но ако имате нещо тук, аз мога да сготвя.