Клифърд Саймък
Заложници в Рая (10)

Десет

Фрост уморено изкачи стълбите и влезе в стаята си. Затвори вратата и си окачи шапката. Отпусна се в едно извехтяло, охлузено кресло и заоглежда обстановката. За първи път в живота му тя като че ли го зашлеви с нищетата си.

В единия ъгъл беше леглото му, а в другия малка печка и шкафче, в което държеше храна. Протритият килим, осеян с дупки, правеше усилие да покрие голотата на пода. Пред единствения прозорец имаше малка масичка, на която Фрост се хранеше и пишеше. Там стърчаха няколко стола и един скрин с чекмеджета, а недалеч от него зееше отворената врата на малко вградено гардеробче, в което бяха струпани оскъдните му дрехи. И това беше всичко.

Ето как живеем, помисли си той. Не само аз, а много, милиарди други. И то не защото искаме, не защото ни харесва, а защото това е жалкия начин на живуркане, който сами сме си наложили. Нищета и бедност — нашата вноска във втория живот; нашият дял и отплата за безсмъртието.

Унесен в тези нерадостни мисли той продължи да седи отпуснат и обиден.

Четвърт милион долара, помисли си той, а трябваше да ги откаже. Не защото разбиранията му бяха против, не и поради някакво благородство, а от страх. Страх, че всичко това беше скалъпена уловка от Маркус Епълтън.

Джо Гибънс, рече си той, беше приятел и всеотдаен и верен работник, но приятелството на Джо би могло да се купи, ако сумата е достатъчно голяма. Всеки от нас може да бъде купен, помисли си той и почувства киселия вкус на истината в устата си. Няма човек в света, който да не е за продан.

И това е заради цената, която всеки трябва да плати за този втори живот. С позволени и непозволени средства печелим, пестим, мизерстваме и трупаме за втория живот.

Всичко това е започнало преди по-малко от два века — в 1964 от някой си Етингер. Защо трябва човек да умира, питал се Етингер. Да умира сега от рак след като само след девет години за тази болест ще има лек? Да умира сега от старост, когато този болестен стадий след 100 години ще бъде излечим? Смешно е, казвал Етингер. Измамно и достойно за съжаление е! Загуба на време. Смъртта не е нужна. Има начин и тя може да бъде победена.

Хората говорили за това и по-късно умували по това, но Етингер е човекът който казал: Дайте да предприемем нещо; и то сега! Дайте да развием една технология с която тези, които умират, да могат да бъдат замразени и съхранени до деня, в който болестите, от които са починали, ще бъдат по възможностите на медицината. След това, когато стане възможно, мъртвите да се върнат към живот, да се заличат по тях следите на старостта, да се премахнат злокачествените тумори на рака, да се ремонтира отслабналото сърце и на всички да се предостави възможността за втори живот.

Идеята трудно и мъчително се възприела. Малко били хората, които повярвали в нея. Била осмивана по телевизията. Писателите я третирали предпазливо — страхували се да не ги обвинят във фантазии и измишльотини.

Идеята трудно си пробивала път, но се разраствала. Упорито се разраствала с проучванията, които малкото повярвали в нея денонощно извършвали, за да направят необходимото научно изследване; да измислят и тъкмят технологията, необходима за изграждане на инсталациите и усъвършенстват нейната крепкост и сигурност.

Минавали години и в съзнанието на хората постепенно проникнала идеята, че смъртта може да бъде победена, че смъртта не е край, че е възможен не само духовния живот, но и физическия. Че тази възможност е една реалност за тези, които я пожелаят, че тя не е вече един далечен риск, а просто едно делово предложение с доста добра възможност за успех.

Никой все още не заявявал открито, че ще се възползва от нея, защото за обществото тя все още била една фантасмагория. С годините обаче все повече и повече хора сключвали тайни договори и при смъртта си били замразявани и оставяни да чакат деня на своето съживяване.

И всеки от замразените внасял в тази изградена с мъки, тръгнала от нулата организация оскъдните си спестявания или огромното си богатство, спечелено с големи усилия за цял живот. Инвестирали за времето на своето съживяване.

Наложило се разследване в конгреса във Вашингтон, но не се стигнало до никъде. Въпросът бил повдигнат и в Камарата на Представителите, но го сполетяла същата участ. Продължавали да считат идеята за шарлатания, но не злостна и опасна. Тя не се натрапвала на хорското съзнание, не поучавала, не се пропагандирала. Била тема на частните разговори на хората и не било необходимо да й се обръща официално внимание, защото бюрокрацията може би не е знаела как да постъпи. Или може би както при разногласията за древните летящи чинии, подхода към нея бил крайно противоречив.

Кога точно била възникнала или как е била възникнала и как се е реализирала, никой не бил в състояние да каже, но дошъл денят когато станало ясно, че движението от 1964, наречено Вечен Център, станало нещо голямо, нещо, което светът не бил виждал.

Голямо в много отношения. Голямо във владеенето на съзнанието и въображението на хората, което все повече се оформяло като една непоклатима вяра не само в целта на програмата, но и във възможностите му да проведе тази програма. Голямо с участието в програмата, с милионите замразени тела в хранилищата, изчакващи своето съживяване. И може би най-важното от всичко — голямо със своите капитали и инвестиции. Защото всичките тези милиони хора, които лежали замразени, били оставили на съхранение парите си във Вечния Център. И един божи ден светът се събужда и разбира, че Вечният Център е станал най-големия акционер в света и че в много случаи огромни индустриални комплекси са станали зависими от него. Минали са под негов контрол.

И твърде късно правителствата разбират, че са безсилни да предприемат каквото и да било спрямо Вечния Център, ако въобще са мислили да предприемат нещо. Защото едно разследване на Центъра, едно легализиране или ограничаване би било едно опълчване не само срещу силно укрепилата се финансова институция, но и срещу пробудилия се и оживил се интерес на обществото.

Така че нищо не било направено и Вечният Център ставал все по-силен и неуязвим. И днес, помисли си Фрост, той е правителството на света, финансовата институция и фактор на света, единствена надежда и упование на този свят.

Но скъпо заплатено упование. Упование, което беше заставило хората от целия свят да пристягат колани и пестят пряко силите си. Ето — на обед той се лиши от половинката млекце — половин литър мляко, което толкова искаше. Половинка, от която тялото му имаше крещяща нужда. Обядът му се състоеше от два тънки сандвича в книжната кесия. И всичко това, защото всяка седмица той трябва да внася значителна част от заплатата си в капиталите на Вечния Център, за да може тази сума, докато той лежи през многото години мъртъв и замразен, да се размножи от лихвите и дивидентите. Той живее в тази жалка стая, яде евтина храна и въобще не беше се женил.

Но неговите вноски за съживяването и втория му живот нарастваха всяка седмица и като че ли целият му живот се съсредоточаваше в спестовната му книжка — показателя за неговата собственост, за неговия дялов капитал.

И днес, следобед, спомни си той, едва не продаде Вечния Център и собственото си положение в Центъра за четвърт милион долара — сума много по-голяма от парите, които би спестил през целия си живот. Той беше готов, дори беше склонен да вземе парите и после, ако се наложи, умишлено да потърси смъртта.

Единственото, което го възпря беше страхът, че това е клопка.

А беше ли клопка? — замисли се той.

Ако беше клопка, защо е била организирана? По какви причини Маркус Епълтън се е опълчил срещу него?

Изчезналия документ? И ако той е причината, какво го прави толкова важен — толкова важен, че той — Фрост, да бъде дискредитирван преди още да се опита да си послужи с документа. Защото ако документът е важен и инкриминиращ по някакъв начин, те биха очаквали, че в цялото това време той би си послужил с него. Защото това е, което те самите биха направили. Това е, което всеки би направил — всичко с което би могъл да припечели още един долар или положението, което ще му донесе този долар.

Той беше тикнал листа в бюрото и сега, днес, когато го потърси, той не беше там. А ако те са си прибрали документа, защо тогава…?

Но чакай, чакай! Той в бюрото си ли тикна листа или го набута в джоба си?

Напрегнато се присви в креслото и се помъчи да си спомни. Не, не помнеше добре. Може да го е сложил в джоба си, а не в бюрото. А може и да го е хвърлил в кошчето. Не, не можеше да си спомни със сигурност. Ако го е сложил в джоба си, навярно и сега е там. Може да е в джоба на другия му костюм, макар че е доста невероятно, защото само преди седмица изчисти, изглади и грижливо прибра костюма. При почистването той не може да не е проверил джобовете. Да, изпразнил ги е и е набутал хартийките в някое чекмедже на тоалетката, за да може по-късно да ги прегледа.

При това положение листа може би е още у него. Може би е в някое от чекмедженцата на тоалетката.

И ако листа е у него, той все още би могъл да го използва. Съвсем допустимо е, че той може да бъде заплаха за Епълтън и Лейн.

Стана от креслото и се отправи към скрина. Изтегли горното чекмедже. Вътре имаше намачкана топка хартии — хартиите, които беше извадил от костюма.

Грабна хартиите и задъхан, нетърпеливо ги запрехвърля.

На вратата силно се почука. Той се извърна стреснато. Страх сви стомаха му, защото на неговата врата никой изобщо не идваше.

Набута хартиите във вътрешния джоб на сакото си и прибра чекмеджето.

Чукането се повтори, по-силно и настойчиво.