Виктор Юго
Стара песен от млади години

Знаех, че за Роза не копнея —

Роза за мен дойде в леса голям;

разговаряхме тогава с нея,

за какво ли — вече аз не знам.

 

Бях студен — като от мрамор леден,

и разсеяно мълвях безспир

за цветя в простора необгледен;

тя с очи шептеше: „А подир?“

 

Перли ни предлагаше росата,

а чадъри — едрите листа;

крачех, слушах коса в дървесата,

в славеите вслушваше се тя.

 

На шестнайсет бях, с безстрастна поза,

тя — на двайсет, с поглед засиял.

Славеите пееха за Роза,

косът ме освиркваше без жал.

 

Роза, с бузи в плам поруменели,

нежна длан простря в красив замах,

за да набере черници зрели,

аз ръката бяла не видях.

 

Бликаше поток и свежа пяна

по тревата пръскаше роса;

влюбена, природата засмяна

дремеше далеч накрай леса.

 

Роза се събу и поривиста,

с трепета красив на онзи час,

стъпи леко във водата чиста;

не видях крачето бяло аз.

 

Не намирах все какво да кажа;

следвах я из тихата гора,

тя ми се усмихваше и даже

си въздишаше, ала не спря.

 

Колко е красива, забелязах

чак извън заглъхналия лес.

„Да не мислим за това!“ — ми каза.

Но за нея мисля и до днес.