Хайнрих Хайне
Морско видение

Лежах на кораба на края

и гледах замечтан

във бистрата вода

и взирах се дълбоко там, все по-дълбоко,

чак до самото дъно на морето,

изпърво сякаш във мъгла обвито;

ала полека-лека в ярки багри

показаха се куполи и кули

и в края, като слънце, блесна град,

старинен, нидерландски

и многолюден.

Замислени мъже с наметки черни,

със бели къдрави яки, с верижки златни

минават през пазарния площад,

запътени към общината, гдето,

изваяни от камък кралски статуи,

стоят на стража с меч и жезъл.

А надалеч пред стари къщи

с излъскани прозорци

и със липи, подрязани на конус,

във свилени премени се разхождат

девойки стройни с гиздави лица,

затулени под черни капишони

и с руси къдри.

Момци в испански пъстри дрехи

минават важно, кимат със глава.

И възрастни жени

в кафяви избелели рокли,

с молитвеник в ръка и броеница,

отиват с крачки ситни

във храма божи,

позвани от камбанения звън

и звуците на орган.

Самият мен затрогва с трепет странен

далечният камбанен звън!

Копнеж безкраен и печал дълбока

облъхват моето сърце,

това едва закрепнало сърце;

любими устни сякаш

целуват неговите рани

и кръв от тях струи отново —

червени жарки капки,

които капят дълго, бавно

там долу върху стара къща

в дълбокия подводен град —

самотна стара къща с остър покрив,

безлюдна, меланхолна;

на долния прозорец само

седи девойка,

глава на длан подпряла,

досущ дете забравено, злочесто!

 

Познавам те, дете забравено, злочесто!

Така дълбоко, значи, чак в морето

от мене си се скрила ти

в детинска прищявка;

не си могла отново да излезеш

и чужда си останала сред чужди

столетия наред.

А аз, с душа, изпълнена от скръб,

по цялата земя те търсех

и търсех непрестанно,

теб, вечно любима,

отколе загубена

и в края намерена.

Намерих те и гледам пак

лика ти сладък,

очите предани и умни,

чаровната усмивка —

и няма нивга пак да те напусна,

при теб ще сляза долу.

С разтворени прегръдки

ще полетя към твоето сърце.

Ала навреме точно

ме хваща капитанът за нозете

и дръпва ме навътре

и разгневен, със смях, ми вика:

„Докторе, полудяхте ли?“