Николаус Ленау
Из „Песни на тръстиката“

* * *

Тъне слънце в далнините

и замира морний ден.

Кротко свеждат се върбите

над кристалний вир студен.

Любовта си в младините

насълзен напущам аз,

тъжно шепнат тук върбите

и трепти развений саз,

на скръбта ми в тишините

ти, далечна, бдиш всегда,

както тука през върбите

бди вечерница — звезда.

* * *

Тъмно. Облаците скитат.

Дъжд неспирен зареди,

и бездомни вихри питат:

— Вир, де твоите звезди?

На отблясъци стъмени

дирят притаени зов.

Няма да изгрей над мене

нивга твоята любов.

* * *

Сетен слънчев зрак,

бродят вредом тми,

а как болно пак,

близкий лес шуми!

Мълнии блестят

лудо всеки миг —

техний тленен лик

тръпне в моя път.

Волний вихър вей

в тъжни небеса —

виждам как пилей

твоята коса.

 

Щом над глъхнали падини

вечер нежна прилети,

сред пустинните градини

в моя дух живееш ти.

А когато се здрачава

низ потайний горски кът

и пръстта с печал запява —

моите сълзи текат.

Сякаш аз ловя унесен

всеки звук на твоя глас —

и замира твойта песен

там зад разлюлений саз.

* * *

Кротък месец отразен е

от затихнали води

и до тръстики зелени

бели рози той реди.

Горе там елен се вглежда,

в полумрака на нощта,

птица прелетя — и свежда

вейки сребърни тръстта.

Аз вървя, навел главата.

А в сърдечни глъбини,

чист като молитва свята,

твоят спомен ми звъни.