Анете фон Дросте-Хюлзхоф
В последния ден на годината

Годината след час

ще свърши. Нишката се омотава.

Едничък час, последният й днес.

Което беше живо време, става

във гроба отромонен ек без вест.

Очаквам няма аз.

 

Дълбока е нощта.

Едно око отворено дали е?

Тревожно блъска в тия зидове

изтеклия живот. Сърцето бие.

Прекарай тия сетни мигове

във бдяща самота!

 

Зад мен е пътят цял.

И всичко с хладен ум сега ме гледа

и се възправя като страж суров

на прага земен. О, полупобеда!

О, тежко рухнал дял!

 

Как вятърът с замах

кръстачката на тоз прозорец тегли!

Годината… Отлита с вихър тя,

а не изтихом като сенки бегли

да се стопи сред звездна яснота.

О ти, дете на грях!

 

Нима ти всеки ден

не чуваше ек с потаен намек

из бездната на пустата ти гръд,

где се ломяха камък подир камък,

когато там нахлуеше дъхът

на полюса вледен.

 

Кандилото без глас

трепти, гасней… Фитилът смуче жадно

последната му капчица елей.

И ти ли, мой живот, тъй безотрадно

изтля? Нима студена, черна зей

пред мене гробна паст?

 

Знам, моят клет живот

ще рухне вече във кръга, заключил

годината… Отдавна знаех аз.

И все пак туй сърце не се отучи

да пламва цялото в суетна страст.

Сега избива пот

 

на ужас без предел

по челото. Една звездица мигар

през облаците в миг не се яви?

Звездицата на любовта е сигур.

И тя с мъждив светлик ти се гневи,

че страх те е обзел.

 

Я чуй! Плющят крила.

Надгробен химн? Небесно ли ехтене?

Камбана нейде бий с блуждаещ глас.

О, господи, аз падам на колени —

смили се във последния ми час!

Годината изтля.