Джон Кийтс
Ода на славея

I

Боли сърцето, тлеят сетивата,

попили бучиниш и притъпени;

изпит е опият — сега душата,

към Лета тъне, сляпа и сломена…

Щастлива си — не завист ме измъчва,

а щастие от щастието твое, —

        затуй че ти, Дриада лекокрила,

         в кое ли кътче сладкозвучно

на сенчестото буково усое

възпяваш лятото с безгрижна сила.

II

О, глътка упоително вино,

лежало в земна хладина дълбока,

с вкуса на Флора, с мирис на сено

и танц на провансалка черноока!

О, чаша, пълна с топлина от Юга,

о ти, пламенобуза Хипокрена,

        с блещукащ ръб от пенести мъниста

         и устни — влажна теменуга;

пиян да съм; светът — незрим за мене,

и с теб да се изгубя в мрак разлистен.

III

Изгубен и погълнат, да не знам

това, що ти в букаците не помниш:

умора, треска, страх и ужас — там,

где хора лазят, тежки вопли ронят,

белеят власи над чела сковани,

где призрак младостта е блед, злощастен,

        где мислите пораждат скръб бездънна,

         оловнооко отчаяние,

где Красота не пали взора ясен,

не люби Любовта, докато съмне.

IV

Далеч оттук! — ще литна, ще те стигна,

не с леопардите на Бакхус славен;

незрима, бързокрили, ще повдигне

Поезията моя мозък бавен:

най-после с теб! Тъй нежна е нощта,

на своя трон Луна щастлива свети

        всред хоровод от звездочели феи;

         но долу не поглежда тя —

небесен дъх, в треви и мъх оплетен,

едва неясен зрак насам довее.

V

Не виждам аз ни младата поляна,

ни сладкото на клоните кадило,

отгатвам само в тъмнина уханна

с какво тъй щедро месецът дарил е

треви, шубраци и дивачки плодни:

млад шипков цвят и алена глогина,

        листати теменужки в цвят последен

         и роза, рожба първородна

на Май разцъфнал, пълна с росно вино,

жужило от мушици в здрача летен.

VI

Тъй тъмен слушам; нощи, не една,

Смъртта обиквах, молех я за отдих,

наричах я с най-нежни имена,

дано в небето моя дъх проводи;

но тук — сега, по-дивна смърт е таз,

да спра в среднощ пречистен и спокоен,

        дорде изливаш ти душа от звуци

         в такъв екстаз! —

да пееш ти и аз да съм за твоя

тържествен реквием надгробна буца.

VII

Ти няма да умреш, безсмъртна птичко,

под стъпките на хищни поколения;

тъй твоят глас дървото е обкичвал

при древни императори и селяни;

и тъй насред Боазовата ръж

си пяла ти за бащин дом на Рут,

        ридала с горест в чуждите имоти;

         магичен отвор неведнъж

отключвала си в пенестия скут

на тайнствени морета, в край самотен.

VIII

Самотен! — не е дума, а камбана —

при себе си, пробуден, идвам с нея!

Прощавай! Не умеела да мами

фантазията ни — лъжлива фея!

Замира твоят химн, прощавай, сбогом! —

покрай върбите, над потока лунен,

        по хълма, после долу, нейде татък

         погребан е сега дълбоко:

сега ли спя, или се будя сънен?

Ни звук, нима бе сън — и толкоз кратък?