Ружа Велчева
Реката

Когато червейчето на съмнението

в душата ти предателски възкръсне

и чувстваш нужда да изхвърлиш

непоносимия баласт на времето,

свали ненужните доспехи

и усмирителните ризи

на страха си

и в светлата река

под свечереното небе

се потопи…

 

Ще се разтварят бавно дните ти,

и минали,

и бъдещи,

във хладната прегръдка

на реката…

 

Тръстиките със нежни пръсти

ще галят арфата на мрака.

 

И ти, останал гол и беззащитен,

до болка ще усетиш

силата

и мъдростта

на вечната вода.

 

Без да забравя своето начало,

макар и с мисълта за своя близък край,

реката с неподправен оптимизъм

пътува без умора,

всеки миг…

 

Пътува, вярваща, през прагове

и здрави, сигурни баражи.

От сушата погълната,

покълва във сълза

и нежен цвят…

 

Повярвай в свечерената река,

дори да е изпълнена със изненади.

 

В блатата само

страшно е спокойно,

но там асимилацията

е необратима…