Робърт Шекли
Цивилизация на статуса (5)

ГЛАВА 5

Трябваше му време, за да се опомни от бурното си нахлуване в живота на Омега. Започвайки от безпомощното състояние на новородено бебе, Барънт бе минал през убийство и бе станал собственик на магазин за противоотрови. От забравеното си минало на някаква планета, наречена Земя, бе изхвърлен в едно съмнително настояще сред свят, пълен с престъпници. Бе надзърнал в сложната класова структура и бе доловил намеци за официално утвърдена програма за убийства. Бе открил в себе си известна доза самоувереност и изненадващо бърза стрелба. Знаеше, че тепърва му предстои да узнае още много за Омега, Земята и себе си. Надяваше се да оцелее поне докато направи тези открития.

Но всичко по реда си. Трябваше да си изкарва хляба. За целта следваше да опознае отровите и средствата против тях.

Настани се в апартамента зад магазина и зачете книгите, останали от покойния Хаджи Дрейкън.

Литературата за отровите се оказа увлекателна. Имаше растителни отрови, известни на Земята — например чемерика, кукуряк, старо биле и тис. Узна за действието на бучиниша — от началното натравяне до сетните гърчове. Имаше отравяне с циановодород от горчиви бадеми или с дигиталин от попадиино семе. Прочете за ужасното действие на самокитката с нейния смъртоносен запас от аконит. Имаше гъби като червената и бялата мухоморка, а съвсем отделно идваха чисто местните растителни отрови като червеночашката, цъфтящата лилия и безсмъртничето.

Но растителните отрови, макар и отчайващо многообразни, бяха само част от изучаваната тема. Трябваше да опознае сухоземните, морските и въздушните животни, няколкото разновидности отровни паяци, змиите, скорпионите и гигантските оси. Имаше внушителен списък от отровни метали, като арсен, живак и бисмут. Широко бяха разпространени азотната, солната, фосфорната и сярната киселина. А имаше и отрови, дестилирани или извличани от най-различни източници, между които бяха стрихнинът, мравчената киселина, хиосциаминът и беладоната.

За всяка отрова бяха посочени една или повече противоотрови, но Барънт подозираше, че тия сложни и предпазливо описани съединения често се оказват безполезни. Нещата допълнително се усложняваха от факта, че ефикасността на противоотровата, изглежда, зависеше от правилната диагноза на отравянето. А твърде често симптомите, предизвикани от една отрова, напомняха действието на друга.

Изучавайки наръчниците, Барънт разсъждаваше върху тия проблеми. А междувременно, макар и доста нервно, обслужваше първите си клиенти.

Откри, че много от страховете му са неоснователни. Въпреки десетките смъртоносни вещества, препоръчвани от Института по отровите, повечето затворници простодушно се придържаха към арсеника или стрихнина. Те бяха евтини, сигурни и убиваха много мъчително. Циановодородът имаше лесно доловима миризма, живакът трудно се вкарваше в организма, а киселините, макар и приятно драматични, бяха опасни за онзи, който ги използува. Самокитката и дяволската гъба бяха превъзходни, не ще и дума; старото биле не допускаше никакви съмнения, а мухоморката си имаше свой зловещ чар. Но това бяха отрови за по-зрели, търпеливи хора. Припряното младо поколение — и особено жените, които представляваха 90 на сто от затворниците на Омега — се задоволяваше с простичък арсеник или стрихнин в зависимост от случая и възможностите.

Жените на Омега бяха консервативни. Те просто не се интересуваха от безконечната изтънченост на отровителското изкуство. Средствата не ги вълнуваха, търсеха само целта — колкото може по-бързо и по-евтино. Жените на Омега се славеха с благоразумието си. Макар че ревностните теоретици от Института по отровите се мъчеха да продават смеси от Контактна отрова и Тридневен мухъл, макар че полагаха усилия да разработят сложни и заплетени схеми с употреба на оси, скрити игли и чаши с двойно дъно, рядко намираха клиенти сред жените. Обикновеният арсеник и бързодействуващият стрихнин си оставаха крайъгълен камък на търговията с отрови.

Напълно естествено това облекчаваше работата на Барънт. Лечението — незабавно повръщане, промивка на стомаха, неутрализиращи вещества — се овладяваше сравнително лесно.

Срещна известни затруднения с хора, които отказваха да повярват, че са били отровени с нещо толкова банално като арсеник или стрихнин. В подобни случаи Барънт предписваше разни корени, билки, вейки, листа и незначителни хомеопатични^[1] дози отрова. Но преди това неизменно прилагаше повръщане, промивка на стомаха и неутрализиращо средство.

След като се настани както трябва, Барънт покани на гости Денис Фьорен и Джо. Фьорен си беше намерил временна работа на пристанището — разтоварваше рибарски кораби. Джо организираше вечерни игри на покра сред държавните служители в Тетрахайд. И двамата не бяха особено напреднали по статус — без убийства в актива си бяха достигнали едва до званието Местен Жител втора степен. Смущаваха се от срещата със Свободен Гражданин, но Барънт ги успокои. Те бяха единствените му приятели на Омега и нямаше намерение да ги загуби заради някаква си разлика в общественото положение.

От разговора си с тях не успя да узнае кой знае какво за законите и обичаите в Тетрахайд. Дори Джо не бе сполучил да изкопчи нещо конкретно от приятелите си на държавна служба. Законите на Омега се пазеха в тайна. По-старите жители използуваха правните си познания, за да налагат волята си върху новодошлите. Тази система се оправдаваше и укрепваше с доктрината за неравенството между хората, поставена в ядрото на тукашната правна система. Чрез планирано неравенство и принудително невежество властта и статусът оставаха в ръцете на по-старите заселници.

Естествено движението към върховете на обществото не можеше да се спре напълно. Но можеше да бъде забавено, обезсърчено и придружено с изключителни опасности. На Омега човек се сблъскваше със законите и обичаите по рискования метод на опитите и грешките.

Макар че работата в магазина за противоотрови отнемаше почти цялото му време, Барънт не изоставяше усилията си да открие момичето. Но не намираше и следа от нейното съществуване.

Сприятели се с търговците от съседните магазини. Единият, Демънд Харисбърг, беше наперен мустакат младеж, продавач на хранителни стоки. Подобна дейност се считаше за простовата и донякъде смешна, но както казваше Харисбърг, дори и престъпниците трябва да ядат. А това налагаше съществуването на фермери, доставчици, обработка и търговия. Харисбърг твърдеше, че занаятът му по нищо не отстъпва на по-типичните местни професии, заети с осигуряване на насилствена смърт. Освен това чичото на жена му беше министър на държавните строежи. Чрез него Харисбърг се надяваше да получи разрешително за убийство. Осигурен с този свръхважен документ, можеше да убие някого в законния шестмесечен срок и да се издигне до статуса на Привилегирован Гражданин.

Барънт кимаше одобрително. Но се чудеше дали жената на Харисбърг, мършава и нервна дама, няма да го отрови преди това. Изглеждаше недоволна от съпруга си, а на Омега разводът беше забранен.

Другият му съсед, Тем Ренд, беше върлинест веселяк, наскоро прехвърлил четиридесетте. Дълъг белег от изгаряне се спускаше от лявото му ухо почти до ъгълчето на устните — спомен от някакъв оптимист, който се надявал на по-висок статус. Оказало се, че оптимистът е сбъркал в избора. Тем Ренд беше собственик на оръжеен магазин, непрекъснато тренираше и винаги носеше образци от стоките си. Според свидетелите, извършил контраубийството по най-безупречен начин. Тем мечтаеше да стане член на Гилдията на Убийците. Беше подал молба в тази аскетична старинна организация и имаше шанс да го приемат след около месец.

Барънт си купи пистолет от магазина му. По съвета на Ренд избра модел „Джемиасън-Тайър“ с иглен лъч. Пистолетът беше по-бърз и по-точен от което и да било огнестрелно оръжие, а по ударна сила не отстъпваше на тежкокалибрен куршум. Вярно, липсваше му ветрилното разсейване, присъщо за топлинните пистолети, каквито употребяваха Хаджиите — те убиваха в радиус петнадесет сантиметра от центъра на попадение. Но широколъчевите оръжия насърчаваха неточната стрелба. Бяха небрежни, калпави и създаваха калпави навици. Всеки можеше да стреля с топлинен пистолет, но за овладяването на игления лъч беше нужна постоянна тренировка. А това си струваше труда. Добър иглострелец на бърза ръка се справяше с двама широколъчеви противници.

Барънт взе съвета присърце, тъй като му го даваше кандидат-убиец и собственик на оръжеен магазин. От този ден нататък прекарваше дълги часове на стрелбището в мазето на Ренд, за да усъвършенствува рефлексите си и да привикне с кобура тип „Бързохват“.

Самото оцеляване в този свят му налагаше да поработи доста и да узнае ужасно много неща. Барънт не се плашеше от труд, стига целта да си струва усилията. Надяваше се на временно Затишие, колкото да навакса в знанията и да догони по-старите жители.

Но Омега не знаеше що е затишие.

* * *

Един късен следобед Барънт тъкмо затваряше магазина, когато влезе клиент с твърде странен вид. Посетителят беше петдесетгодишен широкоплещест мъжага със строго мургаво лице. Облеклото му се състоеше от дълга червена роба и сандали. Около кръста му беше пристегнат кожен колан, на който висяха малка черна книжка и кинжал с червена дръжка. Цялата му външност излъчваше необикновена сила и власт. Барънт не знаеше какъв е статусът му.

— Тъкмо затварях, сър — каза той. — Но ако искате да купите нещо…

— Не съм дошъл да купувам — отвърна посетителят. Позволи си да се усмихне едва доловимо. — Дойдох да продавам.

— Да продавате ли?

— Аз съм свещеник — обясни непознатият. — Ти си новодошъл в моя район. Не те забелязах на литургиите.

— Не знаех нищо за…

Свещеникът вдигна ръка.

— Както по светите, така и по мирските закони незнанието не оправдава нарушението на личните задължения. Дори напротив, незнанието може да бъде наказано като акт на съзнателна небрежност според Закона за пълната лична отговорност от 23-та година, да не говорим за Малкото допълнение. — Той пак се усмихна. — Обаче засега не става дума за наказание.

— Радвам се да го чуя, сър — каза Барънт.

— Общоприетата форма на обръщение е „чичо“ — поправи го свещеникът. — Аз съм чичо Ингемар и дойдох да ти разкажа за православната религия на Омега, тоест преклонението пред онзи чист и всевишен дух на Злото, който е наше вдъхновение и утеха.

— Ще бъда много щастлив да узная за религията на Злото, чичо. Да минем ли в хола?

— Както кажеш, племеннико — рече свещеникът и последва Барънт към апартамента в дъното на магазина.