Робърт Шекли
Цивилизация на статуса (27)

ГЛАВА 27

Рано на следващата сутрин Барънт започна изследването. Системата му беше проста. Звънеше на вратите и задаваше въпроси. Предупреждаваше всички, че истинските му въпроси могат да бъдат примесени с уловки или безсмислици, целящи да проверят общото ниво на съзнателност. Откри, че по този начин може да пита каквото и да било за Земята, да изследва противоречиви или несъществуващи теми, при това, без да разкрива собственото си невежество.

Все пак съществуваше опасността някой държавен служител да поиска документите му или полицията да изскочи по най-загадъчен начин тъкмо когато не я очаква. Но нямаше как да избегне този риск. Като започна от началото на Портокаловия булевард, Барънт малко по малко се придвижваше на север и по пътя спираше пред всяка къща. Резултатите бяха противоречиви, както доказва и подборката от работата му:

 

(Гражданка А. Л. Готрейд, 55-годишна, професия домакиня. Силна, снажна жена, властна, но любезна, с лице от типа „не ми говорете глупости“.)

— Искате да ме питате за класата и статуса? Така ли е?

— Да, госпожо.

— Вие, Възгледниците, вечно разпитвате за класа и статус. Би могло да се очаква, че вече знаете наизуст всичко по въпроса. Е, добре. Днес всички са равни, тъй че съществува само една класа. Средната класа. В такъв случай единственият въпрос е: към кой от слоевете на средната класа принадлежи човек? Висшият, средният или низшият?

— И как се определя това?

— О, по най-различни признаци. По това, как говори, как се храни, как се облича, как се държи в обществото. Маниерите. Костюмът. Върхушката на средната класа винаги си личи по костюма. Не можете да ги сбъркате.

— Ясно. А хората от низшата средна класа?

— Е, преди всичко им липсва творческа енергия. Например ходят облечени в конфекция и не си правят труда да прибавят нещичко към костюма. Същото се отнася и до къщите им. Трудно е да се измисли по-скучна мебелировка, ако мога така да се изразя. Никой не кани на гости подобни личности.

— Благодаря, Гражданко Готрейд. А как бихте определили собствения си статус?

(Едва доловимо колебание.)

— О, никога не съм мислила за това… висша средна класа, предполагам.

 

(Гражданин Дрейстър, 34-годишен, професия продавач на обувки. Слаб, безобиден мъж, младолик за възрастта си.)

— Да, сър. С Майра си имаме три деца на училищна възраст. Все момчета.

— Можете ли да ми обясните в какво се състои образованието им?

— Учат се да четат, да пишат и да бъдат добри граждани. Вече навлизат в занаятите. Големият си избра семейната професия — обувките. Другите двама стажуват в бакалското дело и в галантерията. Това пък е семеен занаят в рода на жена ми. Освен това учат как да укрепват статуса си и как да прилагат методите за издигане. Горе-долу това са откритите уроци.

— Има ли и други уроци, които не са открити?

— Ами естествено, че има закрити уроци. Всички деца ги посещават.

— И какво учат на тия закрити уроци?

— Не знам. Нали казах, закрити са.

— Децата не ви ли разказват за уроците?

— Не. Говорят за щяло и нещяло, само не и за това.

— Нямате ли поне смътна представа какво става по време на закритите уроци?

— Съжалявам, не знам. Предполагам — обаче само предполагам, не забравяйте, — че трябва да е нещо религиозно. За тия работи питайте учителите.

— Благодаря, сър. А как бихте определили статуса си?

— Средна средна класа. Това е извън всякакви съмнения.

 

(Гражданка Мериджейн Морган, 51-годишна, професия учителка. Висока, костелива жена.)

— Да, сър, мисля, че с това изчерпахме програмата в нашето Малко бежово училище.

— С изключение на закритите уроци.

— Моля, сър?

— Закритите уроци. Не разказахте за тях.

— Боя се, че не мога.

— Защо не, Гражданино Морган?

— Това уловка ли е? Всички знаят, че учителите не се допускат на закритите уроци.

— Кого допускат?

— Децата, разбира се.

— Но кой им преподава?

— Това е работа на правителството.

— Естествено. И все пак кой точно преподава закритите уроци?

— Нямам представа, сър. Не е моя работа. Закритите уроци са древен и уважаван обичай. Онова, което се разглежда в тях, най-вероятно има религиозен характер. Но това е само мое лично предположение. Каквото и да е, не ме засяга. Нито пък вас, младежо, нищо, че сте Възгледник.

— Благодаря, Гражданко Морган.

 

(Гражданин Едгар Найф, 107-годишен, професия офицер от запаса, пенсионер. Висок прегърбен мъж с бастун и леденосини очи, непомътнели от възрастта.)

— Малко по-високо, моля. Та какво питахте?

— За въоръжените сили. По-специално питах…

— Сега си спомням. Да, младежо, аз бях полковник от Двадесет и първа Северноамериканска космопреносима команда, която беше редовно подразделение на Земния отбранителен корпус.

— И после се оттеглихте от служба?

— Не, службата се оттегли от мен.

— Моля, сър?

— Добре чухте, младежо. Това се случи точно преди шестдесет и три години. Земните въоръжени сили бяха демобилизирани с изключение на полицията, нея не я броя. Но всички редовни части бяха разпуснати.

— Защо го направиха, сър?

— Нямало с кого да воюваме. Нямало дори от кого да се пазим, поне така ми казаха. Адски глупава история, мене ако питате.

— Защо, сър?

— Защото всеки стар войник знае, че врагът винаги изскача изневиделица. Би могло да се случи и сега. И как ще се оправяме?

— Не може ли да се възстановят армиите?

— Естествено, че може. Но днешното поколение си няма представа що е военна служба. Не са останали командири освен неколцина безполезни дърти глупаци като мен. Ще бъдат необходими години, за да се създаде ефективна, умело командувана войска.

— А междувременно Земята е напълно беззащитна пред евентуална агресия отвън, така ли?

— Да, ако не броим полицейските части. А аз сериозно се съмнявам в тяхната надеждност под неприятелски обстрел.

— Можете ли да ми кажете нещо за полицията?

— Нищо не знам. Никога не съм си блъскал главата по цивилни въпроси.

— Но все пак е допустимо днес полицията да е поела функциите на армията, нали? Да се е превърнала в значителна и дисциплинирана полувоенна сила?

— Възможно, сър. Всичко е възможно.

 

(Гражданин Мьортин Хонърс 31-годишен, професия словесник. Строен, апатичен мъж със сериозно момчешко лице и права пшениченоруса коса.)

— Значи сте словесник, Гражданино Хонърс?

— Така е, сър. Макар че думата „писател“ би била по-подходяща, ако нямате нищо против.

— Разбира се. Гражданино Хонърс, зает ли сте сега с писане за някое от периодичните издания, които виждам по павилионите за разпространение?

— В никакъв случай! Тях ги пишат некадърни драскачи за съмнителна наслада на долната средна класа. Ако не знаете, ще ви кажа, че преписват разказите ред по ред от творчеството на разни популярни писатели от двадесети и двадесет и първи век. Тия, които вършат работата, просто заменят прилагателни и наречия. Чувал съм, че понякога по-предприемчиви писачи дръзват да заменят глагол и дори съществително, но това се случва рядко. Издателите на подобни списания не гледат с добро око смелото новаторство.

— Но вие не работите в тази област?

— За нищо на света! Моето творчество няма търговска цел. Аз съм Творчески специалист по Конрад.

— Бихте ли ми казали какво означава това, Гражданино Хонърс?

— С удоволствие. Лично моята творческа област е пресъздаването на произведения от Джоузеф Конрад, автор, живял в доатомната епоха.

— По какъв начин пресъздавате тези произведения, сър?

— Ами в момента съм зает с петото си пресъздаване на „Господаря Джим“. За да го постигна, се потапям колкото може по-дълбоко в атмосферата на оригиналната творба. След това се захващам да я пренапиша така, както би писал Конрад, ако живееше днес. Този труд изисква върховно трудолюбие и извънредна творческа цялост. Един-единствен пропуск може да опорочи пресъздаването. Както виждате, изисква се предварително овладяване на Конрадовия словесен запас, теми, замисли, герои, настроение, похвати и тъй нататък. Всичко това се използува и все пак книгата не може да бъде сляпо повторение. Тя трябва да каже нещо ново точно както би го казал Конрад.

— И успяхте ли?

— Критиците бяха благосклонни, а моят издател ме поощрява по всички възможни начини.

— С какво смятате да се заемете, когато привършите петото си пресъздаване на „Господаря Джим“?

— Най-напред ще си дам дълга почивка. После ще пресъздам някоя от по-дребните творби на Конрад. Може би „Плантаторът от Малата“.

— Разбирам. Характерно ли е пресъздаването за всички изкуства?

— То е целта на всеки истински творец по дух, независимо в коя област е избрал да работи. Уви, изкуството е тежък занаят.

 

(Гражданин Уилис Уерка, 8-годишен, професия ученик. Весело, чернокосо и мургаво момче.)

— Съжалявам, господин Възгледник, в момента нашите са навън.

— Няма нищо, Уилис. Ще имаш ли нещо против, ако ти задам един-два въпроса?

— Бива. Какво имате под сакото, господине? Там, дето прави чупка.

— Сега аз ще задавам въпроси, Уилис, ако не възразяваш… Я кажи, обичаш ли да ходиш на училище?

— Не е зле.

— Какво учиш?

— Ами четене, писане, белези на статуса, уроци по живопис, музика, архитектура, литература, балет и театър. Както навсякъде.

— Ясно. Това е на откритите уроци, нали?

— Аха.

— Посещаваш ли и закритите уроци?

— Че как иначе? Всеки ден.

— Съгласен ли си да поговорим за тях?

— Съгласен. Това, дето прави чупка, да не е пистолет? Знам какви са пистолетите. Преди два-три дни едни големи момчета показваха снимки през междучасието и аз надникнах. Пистолет ли е?

— Не. Костюмът не ми стои добре и толкоз. Хайде сега. Би ли ми казал какво правите на закритите уроци?

— Бих ви казал.

— Е, какво?

— Не помня.

— Е, хайде, Уилис.

— Ама наистина, господин Възгледник. Всички влизаме в онази класна стая и след два часа излизаме за почивка. Това е. Нищо друго не помня. Разговарял съм с другите деца. И те не помнят.

— Странно…

— Не, сър. Ако си спомняхме, уроците нямаше да са закрити.

— Може би. Спомняш ли си как изглежда стаята и кой преподава закритите уроци?

— Не, сър. Наистина нищичко не помня.

— Благодаря, Уилис.

 

(Гражданин Кючулейн Дент, 37-годишен, професия изобретател. Преждевременно олисял мъж с ироничен поглед под тежките клепачи.)

— Аха, точно така. Аз съм изобретател, специализиран по игрите. Миналата година създадох „Триангулирай — или тежко ти!“. Страшно популярна игра. Виждал ли сте я?

— За съжаление, не.

— Хитра игра. Имитира звездолет, загубил ориентация. Играчите получават непълни данни в миниатюрните си компютри, останалите сведения се събират в хода на играта. Вместо наказателни точки има космически злополуки. Повреда в сигналните светлини и тям подобни. Избиваха се да я купуват.

— Изобретявате ли нещо друго, Гражданино Дент?

— Когато бях малък, разработих усъвършенствуван комбайн редосеялка. Предвиждах да бъде около три пъти по-ефикасна от сегашните модели. И представяте ли си, наистина вярвах, че имам шанс да я продам.

— Продадохте ли я?

— Разбира се, че не. По онова време не знаех, че патентното бюро е закрито завинаги с изключение на отдела за игри.

— Ядоса ли ви това?

— Вярно, малко се поядосах. Но скоро осъзнах, че моделите, с които разполагаме, съвсем не са лоши. Няма нужда от по-ефикасни или по-съвършени изобретения. Днес хората са доволни от това, което имат. Освен това новите изобретения биха оказали лоша услуга на човечеството. Раждаемостта и смъртността на земното население са стабилни и има изобилие за всички. Създаването на едно ново изобретение би означавало преоборудване на цяла фабрика. Това би било почти невъзможно, тъй като днес всички фабрики са автоматизирани и самоподдържащи се. Ето защо е наложен мораториум върху изобретенията с изключение на новите игри.

— Какви чувства изпитвате към тази забрана?

— Какви чувства да изпитвам? Просто това е положението.

— Бихте ли искали нещата да се променят?

— Може би. Но като изобретател аз и без това съм зачислен към потенциално нестабилните характери.

 

(Гражданин Барн Трентън, 41-годишен, професия ядрен инженер, специализация космически проекти. Нервен, интелигентен на вид мъж с печални кафяви очи.)

— Искате да знаете какво правя на работното си място? Съжалявам, че питате, Гражданино, защото не върша нищо, само обикалям из фабриката. Профсъюзният правилник изисква присъствието на един човек за всеки робот или роботизирана операция. Това правя. Просто присъствувам.

— Изглеждате недоволен, Гражданино Трентън.

— Така е. Исках да бъда ядрен инженер. За това учих. А когато завърших, разбрах, че знанията ми са отпреди петдесет години. Дори да изуча онова, което става днес, не бих имал къде да го приложа.

— Защо не?

— Защото в ядрената област всичко е автоматизирано. Не знам дали е известно на широките маси, но е така. От суровината до готовия продукт всичко върви напълно автоматично. Единственото човешко участие в програмата е количественият контрол в зависимост от индекса на населението. А и той е сведен до минимум.

— Какво става, ако се повреди част от автоматичната фабрика?

— Ремонтните роботи я поправят.

— А ако те се повредят?

— Тия проклети машини се ремонтират сами. За мен остава само да седя, да гледам и да попълвам отчети. Смешно положение за човек, който се смята за инженер.

— Защо не се прехвърлите в някоя друга област?

— Няма смисъл. Проверих и разбрах, че всички инженери са в същото положение — наблюдават автоматични процеси, които не разбират. Посочете която и да било област: хранителна промишленост, производство на автомобили, строителство, биохимия, навсякъде е същото. Инженерите или само присъствуват, или изобщо ги няма.

— Отнася ли се това и до космическите полети?

— Естествено. Вече от петдесет години нито един член на Космопилотския съюз не е напускал Земята. Те сигурно и не знаят как се управлява космически кораб.

— Разбирам. Всички кораби са превключени на автоматика.

— Точно така. Автоматика — завинаги и невъзвратимо.

— Какво би станало, ако тия кораби попаднат в непредвидена ситуация?

— Трудно е да се каже. Знаете, че корабите не могат да мислят, те просто изпълняват зададени програми. Ако корабът попадне в ситуация, за която не е програмиран, ще бъде парализиран поне за известно време. Мисля, че са снабдени със системи за избор на най-добрия вариант, които би трябвало да преодоляват непредвидените положения, но те никога не са изпробвани. В най-добрия случай корабът би реагирал мудно. В най-лошия — изобщо няма да се справи. И според мен би било чудесно.

— Сериозно ли говорите?

— Напълно. Втръснало ми е ден след ден да стоя и да гледам как машината повтаря едно и също. Повечето ми познати в професията изпитват същото. Искаме да правим нещо. Каквото и да е. Знаете ли, че преди сто години звездолетите с човешки екипаж са изследвали планетите на далечни слънчеви системи?

— Да.

— Е, това би трябвало да правим и сега. Да продължаваме нататък, да изследваме, да напредваме. Това ни трябва.

— Съгласен съм. Но не смятате ли, че говорите твърде опасни неща?

— Знам. Но честно казано, вече просто от нищо не се боя. Ако искат, нека ме пратят на Омега. И без това тук за нищо не ме бива.

— Значи сте чували за Омега?

— Всички, които работят около звездолетите, знаят за Омега. Само това вършат нашите кораби — кръжат между Омега и Земята. Ужасен свят. Лично аз мисля, че за всичко са виновни свещениците.

— Свещениците ли?

— Абсолютно. Тия лицемерни тъпаци с безконечните им брътвежи за Църквата на Въплътения Дух човешки. Направо да му се прище на човек поне мъничко зло…

 

(Гражданин отец Бьорен, 51-годишен, професия свещеник. Достолепен възпълен мъж, облечен в шафранова роба и бели сандали.)

— Точно така, синко, аз съм абат от местния клон на Църквата на Въплътения Дух човешки. Нашата църква е официалната и единствената религиозна организация на земното правителство. Нашата религия говори от името на всички земни народи. Съставена е от най-добрите елементи на всички предишни религии, били те разпространени или не, изкусно сплотени в една обща всеобхватна вяра.

— Гражданино абат, не е ли неизбежно възникването на принципни противоречия между различните религии, от които е изградена вашата вяра?

— Така беше. Но основоположниците на днешната ни църква изхвърлиха всички противоречия. Ние желаехме съгласие, а не разединение. Запазваме само някои колоритни особености на тия някогашни велики религии, особености, към които са привързани някои хора. В нашата църква никога не е имало разкол, защото проповядваме всетърпимост. Човек може да вярва в каквото си иска, стига да почита светостта на Въплътения Дух човешки. Защото, виждате ли, нашата вяра е истинско преклонение пред Човека. А духът, който признаваме, е духът на божественото и свято Добро.

— Бихте ли ми дали определение за Доброто, Гражданино абат?

— Разбира се. Доброто е онази вътрешна сила, която ни вдъхновява за дела, постигани с подчинение и смиреност. Преклонението пред Доброто задължително е преклонение и пред самия себе си — следователно единствено то е непогрешимо. Онова „аз“, което обожаваме, е идеалното обществено същество: човекът, който се задоволява със своята ниша в обществото, но е готов творчески да използува възможностите за повишаване на статуса. Доброто е милосърдно, тъй като отразява безгрешно любещата и добросърдечна вселена. Доброто непрестанно променя формите си, макар да се явява пред нас в неизменната… Малко странен ми изглеждате, младежо.

— Извинявайте, Гражданино абат. Мисля, че съм чувал тази проповед, или поне нещо много близко до нея.

— Където и да я чуете, тя си остава вярна.

— Естествено. Още един въпрос, сър. Можете ли да ми разкажете за религиозното възпитание на децата?

— Този дълг са поели вместо нас роботите изповедници.

— Да?

— Идеята е възникнала от древните суеверни представи, наречени трансцедентален фройдизъм. Роботът изповедник възпитава както децата, така и възрастните. Той изслушва затрудненията им в ежедневния контакт със социалната матрица. Той е техен постоянен приятел, обществен наставник, религиозен съветник. Тъй като са роботи, изповедниците могат да дават точни и неизменни отговори на всички въпроси. Това допринася за великото дело на Съгласието.

— Разбирам, че допринася. А какво правят свещениците?

— Наглеждат роботите изповедници.

— Присъствуват ли тези роботи на закритите уроци?

— Въпросът не е от моята компетенция.

— Присъствуват, нали?

— Честно казано, не знам. На закритите уроци не се допускат нито абати, нито каквито и да било възрастни.

— По чия заповед?

— По заповед на шефа на Тайната полиция.

— Ясно… Благодаря, Гражданино абат Бьорен.

 

(Гражданин Ениън Дравивян, 43-годишен, професия държавен служител. Мъж с остро лице и присвити очи, състарен и прегърбен преждевременно.)

— Добър ден, сър. Казвате, че работите за правителството?

— Правилно.

— За щатското правителство или за федералното?

— И за двете.

— Разбирам. И отдавна ли се занимавате с тази професия?

— Около осемнадесет години.

— Добре, сър. Имате ли нещо против да ми кажете в какво по-точно се състои работата ви?

— Съвсем не. Аз съм шеф на Тайната полиция.

— Вие сте… разбирам, сър. Много интересно. Аз…

— Не посягайте към пистолета, бивш гражданино Барънт. Уверявам ви, че той няма да работи в специално изолираната зона около тази къща. А ако го извадите, ще пострадате.

— Как?

— Имам си начини за защита.

— Откъде узнахте името ми?

— Разбрах за вас едва ли не в мига, когато стъпихте на Земята. Ние, знаете, също не сме чак толкова боси. Но вътре ще поговорим по-спокойно. Няма ли да влезете?

— Май ще е по-добре да откажа.

— Боя се, че нямате избор. Хайде, Барънт, аз не хапя.

— Арестуван ли съм?

— Разбира се, че не. Просто ще си побъбрим. Точно така, сър, насам. Настанете се удобно.