Робърт Шекли
Цивилизация на статуса (25)

ГЛАВА 25

На сутринта дружелюбният дъб му осигури закуска и прибори за бръснене. Барънт закуси, изми се, избръсна се и пое към най-близкия град. Твърдо си беше набелязал целите. Трябваше да си осигури безупречна маскировка и да се свърже с нелегалната съпротива. Когато постигнеше това, трябваше да узнае колкото може повече за земната тайна полиция, армейските части и тъй нататък.

Втора група бе разработила процедурата за постигане на тия цели. Наближавайки покрайнините на града, Барънт се надяваше методите на групата да се окажат успешни. Засега Земята, на която се намираше, твърде слабо напомняше Земята, възстановена от експертите.

Вървеше по безкрайни улици, оградени с малки бели къщички. Отначало му се стори, че всички са еднакви. После откри, че всяка се отличава по една-две дребни архитектурни подробности. Но вместо да придават индивидуалност на къщите, тия дреболии просто подчертаваха монотонните прилики. Докъдето му стигаше погледът се простираха стотици от тези домове, всеки разположен върху квадратче грижливо подрязана трева. Благопристойната им неизменност го потискаше. Внезапно изпита носталгия по смешната, тромава, недодялана индивидуалност, вградена в къщите на Омега.

Стигна до търговски център. Магазините повтаряха стила на жилищата. Бяха ниски, дискретни и почти еднакви. Само внимателен поглед към витрините разкриваше разликата между гастроном и спортен магазин. Барънт мина край малка сграда с табела „РОБОТ ИЗПОВЕДНИК — работно време 24 часа в денонощието“. Изглежда, беше нещо като църква.

Процедурата, предвидена от Втора група за откриване на земните нелегални, беше проста и ясна. Революционерите, казваха те, се срещат преди всичко сред най-потиснатите слоеве на една цивилизация. Бедността поражда недоволство, лишените искат да получат блага от ония, които ги имат. Следователно най-логичното място за търсене на подривни елементи са бордеите.

Като теория беше добре. Имаше само една пречка — че Барънт не можеше да открие никакви бордеи. Вече с часове обикаляше сред спретнати магазини и приятни къщички, игрища и паркове, грижливо поддържани ферми, после пак къщички и магазини. Нищо не изглеждаше по-добро или по-лошо от другите места.

Привечер едва се влачеше от умора и болки в краката. Доколкото можеше да прецени, не бе открил нищо съществено. Преди да проникне по-дълбоко в земните потайности, трябваше да разпита местните жители. Ходът беше опасен, но неизбежен.

Спря се в притъмняващата вечер край един магазин за облекло и обмисли план за действие. Щеше да се представи за чужденец, наскоро пристигнал в Америка от Азия или Европа. Така би могъл да задава въпроси без прекален риск.

Към него се задаваше човек — пълничък, съвсем обикновен на вид, облечен в кафява делова туника. Барънт го спря.

— Извинете. Аз съм чужденец, току-що пристигнах от Рим.

— Тъй ли? — учуди се човекът.

— Да. Боя се, че не съм съвсем наясно с тукашните обичаи — каза Барънт с тихичък извинителен смях. — Уж търся, а пък не мога да намеря евтини хотели. Ако ми посочите…

— Гражданино, да не сте болен? — запита онзи и лицето му помрачня.

— Нали ви казах, чужденец съм и търся…

— Вижте какво — прекъсна го човекът, — и двамата отлично знаем, че вече изобщо няма чужденци.

— Няма ли?

— Разбира се, че няма. Бил съм в Рим. Там е същото като тук, в Уилмингтън. Същите къщи и магазини. Вече никой не е чужденец.

Барънт не можа да измисли никакъв отговор. Усмихна се нервно.

— Освен това — добави човекът — никъде на Земята няма евтини жилища. Защо да ги има? Кой ще живее в тях?

— Вярно бе, кой? — каза Барънт. — Май съм попрекалил с пиенето.

— Вече никой не пие — заяви непознатият. — Не разбирам. Що за игра е това?

— А вие как мислите, що за игра е това? — запита Барънт, прилагайки похвата, препоръчан от групата.

Човекът го изгледа и сбръчка вежди.

— Мисля, че се досещам. Трябва да сте Възгледник.

— Ммм — неопределено промърмори Барънт.

— Ами да, това е — рече непознатият. — Вие сте от ония граждани, дето все обикалят и разпитват хората за възгледите им. Правят обзори и тям подобни. Така ли е?

— Направихте много разумно предположение — каза Барънт.

— Е, не беше чак толкова трудно. Възгледниците все обикалят и хитруват, за да узнаят възгледите на хората за разни неща. Щях да усетя веднага каква е работата, ако бяхте облечен като Възгледник. — Човекът отново се навъси. — Ама защо сте облечени с други дрехи?

— Току-що се дипломирах — обясни Барънт. — Нямах време да си набавя дрехи.

— О. Добре де, вземете да се облечете както трябва — назидателно каза непознатият. — Иначе как ще узнаят гражданите статуса ви?

— Това беше част от задачата. Благодаря за съдействието, сър. Може би ще имам възможността някой друг път отново да разговарям с вас.

— На ваше разположение съм — каза човекът. После кимна любезно и се отдалечи.

Барънт обмисли разговора и реши, че професията на Възгледник е идеална за него. Тя щеше да му осигури най-важното — правото да задава въпроси, да се среща с хора, да узнае как живее Земята. Разбира се, трябваше да бъде предпазлив, да не разкрива невежеството си. Но ако работеше благоразумно, щеше да опознае тази цивилизация само за няколко дни.

Най-напред трябваше да си купи костюм на Възгледник. Това изглеждаше важно. Лошото беше, че нямаше пари, за да го плати. Групата не бе успяла да създаде дубликат на земните пари, дори не си припомняха как изглеждат.

Но му бяха осигурили средства да преодолее дори това препятствие. Барънт зави настрана и влезе в първия магазин за костюми.

Собственикът беше дребен човечец с порцелановосини очи и дежурна търговска усмивка. Той поздрави Барънт и запита с какво може да бъде полезен.

— Трябва ми костюм на Възгледник — каза Барънт. — Току-що се дипломирах.

— Разбира се, сър. И сте дошъл да го търсите тъкмо където трябва. В по-малките магазинчета най-често разполагат само с облекла за сравнително… ъ… разпространените професии. Но тук, при Жул Уандърсън, имаме конфекция за всичките петстотин и двадесет основни професии, вписани в Алманаха на гражданския статус. Аз съм Жул Уандърсън.

— Много ми е приятно. Имате ли моя размер?

— Убеден съм, че имам — каза Уандърсън. — Какъв костюм ще предпочетете, редовен или специален?

— Редовен ще ми свърши работа.

— Повечето начинаещи Възгледници предпочитат специалния — обясни Уандърсън. — Дребните допълнения, имитиращи ръчна изработка, засилват общественото уважение.

— В такъв случай избирам специалния.

— Да, сър. Макар че, ако изчакате ден-два, ще имаме нов плат — имитация на домашно платно с изкуствено вмъкнати тъкачни дефекти. Само за хора с ярко откроен статус. Истински връх на престижа.

— Може би пак ще намина да го видя — каза Барънт. — Засега ми трябва готов костюм.

— Разбира се, сър — отвърна Уандърсън, като стоически прикриваше разочарованието си. — Изчакайте само минутка…

След няколко проби Барънт бе облечен в черен делови костюм с тънко ръбче от бял ширит по реверите. За неопитния му поглед той изглеждаше почти точно копие на другите, които Уандърсън бе изложил за банкери, доставчици, продавачи, счетоводители и тям подобни. Но за Уандърсън, който непрестанно бъбреше за банкерския ревер и сукното на застрахователния агент, разликите бяха също тъй очевидни, както и грубите символи за статус на Омега. Барънт реши, че всичко е въпрос на навик.

— Готово, сър! — каза Уандърсън. — Чудесно ви стои, а платът гарантирано ще изтрае докато сте жив. И всичко само за тридесет и девет и деветдесет и пет.

— Превъзходно. А що се отнася до парите…

— Да, сър?

Барънт се престраши.

— Нямам.

— Нямате ли, сър? Много странно.

— Да, така е — каза Барънт. — Обаче имам някои ценности. — Той извади от джоба си три диамантени пръстена, с които го бе снабдила групата на Омега. — Тия камъни са истински диаманти, както с радост би потвърдил всеки бижутер. Ако се съгласите да задържите един от тях, докато намеря пари за плащането…

— Но, сър — обади се Уандърсън, — диаманти и тям подобни нямат собствена стойност. Загубиха я още през 23-та година, когато Фон Блон написа фундаменталния си труд, който унищожи понятието „стойност на редките предмети“.

— Естествено — каза Барънт.

Нямаше други думи. Уандърсън огледа пръстените.

— Но предполагам, че тези предмети имат сантиментална стойност.

— Разбира се. Те са семейни реликви от много поколения насам.

— В такъв случай — заяви Уандърсън — не бих желал да ви лиша от тях. Моля ви, сър, не възразявайте! Спомените са най-безценното чувство. Не бих могъл да заспя, ако отнема дори частица от семейните ви реликви.

— Ами плащането?

— Ще платите когато можете.

— Искате да кажете, че вярвате на съвсем непознат човек?

— Много ясно. — Уандърсън се усмихна дяволито. — Личи си Възгледникът, опитвате да си приложите похватите, нали? Е, даже малките деца знаят, че нашата цивилизация е основана на безусловното доверие. Първото правило е да вярваме дори на непознатия, докато той окончателно и явно докаже противното.

— Случвало ли се е да ви мамят?

— Разбира се, че не. В наше време не съществува престъпност.

— В такъв случай — запита Барънт, — какво ще речете за Омега?

— Моля?

— Омега, затворническата планета. Сигурно сте чували за нея.

— Мисля, че да — предпазливо изрече Уандърсън. — Е, трябваше да кажа, че престъпността почти не съществува. Навярно винаги ще има отделни типове с вродени престъпни склонности, които си личат от пръв поглед. Но съм чувал, че годишно се раждат не повече от десет-дванадесет такива личности сред население от почти два милиарда. — Той се усмихна широко. — Шансовете ми да срещна някой от тях са извънредно малки.

Барънт си помисли за затворническите кораби, които непрестанно сновяха между Земята и Омега, изсипваха живия си товар и се завръщаха за нов. Питаше се откъде ли Уандърсън е получил подобна статистика. Освен това се питаше къде е полицията. Откакто напусна звездолета, не бе виждал военна униформа. Искаше му се да зададе този въпрос, но реши за по-благоразумно да прекрати разпита.

— Много ви благодаря за кредита — каза Барънт. — Ще се върна да платя колкото може по-скоро.

— Разбира се, че ще се върнете — отвърна Уандърсън и дружески стисна ръката му. — Бъдете спокоен, сър. Няма закъде да бързаме.

Барънт благодари и излезе от магазина.

Сега имаше професия. А ако всички бяха лековерни като Уандърсън, значи разполагаше с неограничен кредит. Намираше се на планета, която от пръв поглед изглеждаше утопия. Вярно, утопията още отсега проявяваше известни противоречия. Надяваше се в близките дни да узнае нещо повече за тях.

В края на улицата Барънт забеляза хотел със странното име „Поживей при нас“. Нае на кредит стая за една седмица.