Робърт Шекли
Цивилизация на статуса (24)

ГЛАВА 24

По пладне в един ослепително слънчев ден корабът кацна някъде сред земния Северноамерикански континент. Барънт бе предвидил да изчака с излизането, докато се мръкне, но по екраните на контролната зала просветна старинен и нелеп надпис: „Всички пътници и членове на екипажа да напуснат незабавно. Корабът се подготвя за пълно обеззаразяване. Двадесет минути.“

Не знаеше какво ще е това пълно обеззаразяване. Но след като настоятелно подканваха екипажа да напусне, кислородната маска можеше да се окаже недостатъчна. От двете опасности му се струваше, че по-малката е да напусне кораба.

Членовете на Втора група дълго бяха обмисляли как да бъде облечен Барънт при слизането от звездолета. Първите минути на Земята щяха да бъдат съдбоносни. Никакви хитрини нямаше да му помогнат, ако дрехите му се окажеха очебийно странни, чуждоземни, непознати. Трябваше му типично земно облекло, но групата не беше сигурна какво точно носят земните граждани. Едни искаха Барънт да облече възстановен по приблизителните им оценки цивилен костюм. Други смятаха, че надзирателската униформа, която е носил на борда, ще му помогне и след пристигането на Земята. Лично Барънт се бе присъединил към третото мнение, че един син работен комбинезон най-малко ще се забелязва на космодрума, а и стилът му най-малко би се променил в течение на годините. В градска обстановка подобно облекло би могло да му създаде затруднения, но за това щеше да мисли като му дойде времето.

Той бързо смъкна надзирателската униформа. Под нея беше облечен в лек работен комбинезон. Барънт скри пистолета, сглоби сгъваемата кутия за закуска и като я подмяташе небрежно, тръгна по коридора към рампата. За миг се поколеба дали да не остави оръжието на кораба. Реши да не се разделя с него. Ако се стигнеше до проверка, все едно щяха да го разобличат — с пистолета поне имаше шанс да се изтръгне от лапите на полицията.

Дълбоко си пое дъх, излезе от кораба и тръгна надолу по рампата.

Нямаше нито стража, нито проверяващи, нито полиция, нито армейски части, нито митничари. Изобщо нямаше никого. Далече в края на просторното поле видя редици звездолети, блестящи под слънчевите лъчи. Право пред него имаше ограда с широко отворена врата.

Барънт пресече полето бързо, но без очевидна припряност. Нямаше представа защо всичко е толкова просто. Може би земната тайна полиция разполагаше с по-изкусни средства за проверка на пътниците от звездолетите.

Стигна до вратата. Там нямаше никой, освен някакъв плешив мъж на средна възраст и десетинагодишно хлапе. Те като че чакаха него. Трудно му беше да повярва, че са държавни служители, и все пак кой знае какви бяха земните обичаи? Той мина през портата.

Водейки момчето за ръка, плешивият мъж се приближи към него.

— Извинявайте.

— Да?

— Видях, че слизате от звездолета. Ще разрешите ли да ви задам няколко въпроса?

— Разбира се — каза Барънт, като вдигна ръка към ципа на комбинезона, под който бе скрил иглолъчевия пистолет.

Вече не се съмняваше, че плешивият е полицейски агент. Смущаваше го само присъствието на детето, но то можеше да се окаже кандидат-агент, пратен на тренировка.

— Работата е там — обясни непознатият, — че моето момче Рони пише съчинение за матурата. Темата е „звездолети“.

— И много исках да ги видя — добави Рони. Беше дребничко дете с мършаво, интелигентно лице.

— Искаше да ги види — продължи бащата. — Казах му, че няма нужда, тъй като в енциклопедията има всевъзможни факти и изображения. Но той искаше да ги види.

— Така ще направя хубав увод — подхвърли Рони.

— Естествено — каза Барънт и кимна енергично.

Започваше да се колебае в преценката за мъжа. Прекалено го усукваше, ако наистина беше от тайната полиция.

— На корабите ли работите? — запита Рони.

— Точно така.

— Каква скорост развиват?

— В реалното пространство или в подпространството?

Този въпрос, изглежда, пообърка Рони. Той изпъна напред долната си устна.

— Брей, не знаех, че влизали и в подпространството. — Помисли малко. — Всъщност май не съм наясно какво е това подпространство.

Барънт и бащата се усмихнаха покровителствено.

— Добре де — каза Рони, — каква скорост развиват в реалното пространство?

— Сто хиляди мили в час — изтърси Барънт първото число, което му дойде на ум.

Момчето кимна, бащата също.

— Много са бързи — каза бащата.

— И още по-бързи в подпространството естествено — добави Барънт.

— Естествено — повтори бащата. — Звездолетите са страхотно бързи. Така трябва. Много надалече пътуват. Нали така, сър?

— Много надалече — съгласи се Барънт.

— С каква енергия се движи корабът? — попита Рони.

— Всичко става по обичайните методи — отвърна Барънт. — Миналата година ни монтираха тройни ускорители, обаче те се числят по-скоро към спомагателните източници на енергия.

— Четох за тия тройни ускорители — рече плешивият. — Страхотна работа.

— Бива си ги — дълбокомислено кимна Барънт.

Вече беше сигурен, че този човек наистина е това, за което се представя — гражданин без особени познания за звездолетите, който просто е довел сина си на посещение в космодрума.

— Откъде си набавяте въздух? — запита Рони.

— Произвеждаме си го — каза Барънт. — С въздуха нямаме проблеми. Виж, водата ни създава главоболия. Нали знаеш, тя не може да се сгъстява. Трудно се складира в необходимото количество. Освен това имаме и проблеми с навигацията при излизане от подпространството.

— Какво представлява подпространството? — заинтересува се Рони.

— Всъщност то е друго ниво на реалното пространство. Но всичко това можеш да го намериш в енциклопедията.

— Разбира се, че можеш, Рони — намеси се бащата. — Не бива да губим времето на пилота. Сигурен съм, че той си има много по-важни задачи.

— Аз наистина малко бързам — каза Барънт. — Разходете се, огледайте каквото си искате. Успех със съчинението, Рони.

Барънт се отдалечи и през първите петдесетина крачки по гърба му лазеха тръпки, очакваше всеки миг удара на иглен или топлинен лъч. Но когато се озърна, бащата и синът вече не гледаха към него, а задълбочено изучаваха огромния кораб. Барънт се поколеба, дълбоко разтревожен. Досега всичко, вървеше прекалено лесно. Подозрително лесно. Но нямаше какво друго да прави, освен да продължи.

Пътят се отдалечаваше от космодрума покрай редица складове и водеше към гориста местност. Барънт вървя по него, докато изгуби звездолетите от поглед. После изостави пътя и навлезе в гората. Стигаха му толкова срещи за първия ден на Земята. Не искаше да предизвиква съдбата. Смяташе да обмисли положението, да преспи в гората и на сутринта да поеме към някой град.

Проправи си път през гъстите храсталаци към вътрешността на гората. Скоро закрачи в сенките на вековна дъбрава. Наоколо чуруликаха и пърхаха невидими птици, шумоляха дребни животинчета. Далече напред се белееше табела, прикрепена към едно дърво. Барънт тръгна към нея и прочете: „НАЦИОНАЛЕН ПАРК ФОРЕСТДЕЙЛ. ДОБРЕ ДОШЛИ, ЛЮБИТЕЛИ НА ПИКНИКА И КЪМПИНГА.“

Барънт бе малко разочарован, макар от самото начало да разбираше, че не може да има девствен пущинак толкова близо до космодрума. Всъщност на толкова стара и високо развита планета като Земята навярно изобщо не бяха останали девствени области освен съхранените в национални резервати.

Слънцето клонеше към залез и сред дългите горски сенки се разливаше хлад. Барънт намери удобно местенце под клоните на огромен дъб, струпа постеля от шума и легна. Имаше за какво да размисли. Защо например не бяха разположили охрана в една от най-важните допирни точки на Земята — космодрума? Може би мерките за безопасност започваха по-късно, в градовете? Или пък вече се намираше под надзора на някаква безкрайно изтънчена шпионираща система, която следеше всяко негово движение, за да го арестува едва когато всичко бъде подготвено? Дали пък не си въобразяваше? Дали…

— Добър вечер — изрече някой над дясното му ухо.

Разтърсен от нервен шок, Барънт се хвърли настрани и ръката му се стрелна към пистолета.

— И вечерта наистина е много приятна тук, в националния парк Форестдейл — продължаваше гласът. — Температурата е двадесет и пет и седем десети градуса по Целзий, влажността 23 процента, барометърът не мръдва от седемстотин петдесет и девет милиметра. Вярвам, че опитните туристи вече са разпознали гласа ми. Колкото до онези, които отскоро са обикнали природата, позволете да се представя. Аз съм Дъбчо, вашият клонест приятел. С радост приветствувам всички вас, познати и непознати, в нашата дружелюбна национална гора.

Седнал в неудобна поза сред прииждащия здрач, Барънт се озърташе и се чудеше що за коварство го дебне. Гласът като че наистина долиташе от вековния дъб.

— Радостите на природата — заяви Дъбчо — днес са достъпни и приятни за всекиго. Можете да се наслаждавате на пълно уединение и при все това да бъдете на не повече от десет минути път от обществения транспорт. За ония, които не обичат уединението, предлагаме на нищожна цена обиколка с водач из тия древни поляни. Не забравяйте да разкажете на приятелите си за своя дружелюбен национален парк. Всички удобства на този парк очакват любителите на волните простори.

В кората на дървото се отвори капаче. Отвътре се търкулна навито одеяло, термос и кутия със суха храна.

— Желая ви приятна вечер — каза Дъбчо — сред дивото великолепие във вълшебното царство на природата. А сега Националният симфоничен оркестър под диригентството на Отер Круг ви предлага симфонията на Ернесто Нестрихала „Планински ливади“, запис на Северноамериканската радиокомпания. Говори вашият клонест приятел, дочуване.

От няколко скрити високоговорителя се разнесе музика. Барънт се почеса по главата, сетне реши да взима каквото му дават. Изяде храната, пийна кафе от термоса, разгъна одеялото и си легна.

Сънено си представи цялата гора, озвучена с музика, заредена с храна и напитки, при това на не повече от десет минути път от обществения транспорт. Земята явно полагаше доста грижи за своите граждани. Те навярно обичаха подобни неща. Дали? Нямаше ли всичко да се окаже някакъв огромен коварен капан, устроен за него от властите?

Дълго се превърта от хълбок на хълбок, опитвайки да привикне с музиката. Постепенно тя се сля с шепота на листата и пукота на клоните. Барънт заспа.