Робърт Шекли
Цивилизация на статуса (21)

ГЛАВА 21

Барънт гледаше как след серия маневри корабът заема нужното положение и безшумно се спуска на земята. Обшивката мътно блестеше в лъчите на следобедното слънце — осезаемо доказателство за дългата ръка и мощната хватка на земните власти. Люкът се отвори и надолу се спусна дълга рампа. Обкръжени от тъмничари, затворниците слязоха по нея и се строиха на площада.

Както обикновено почти цялото население на Тетрахайд се бе събрало да зяпа и да приветствува церемонията. Барънт се промъкна през тълпата и застана зад редиците затворници и пазачи. Опипа джоба си, за да провери дали иглолъчевият пистолет е на място. Майсторите на Втора група го бяха изработили изцяло от пластмаса, за да не бъде засечен от металодетектори. Другите му джобове бяха натъпкани с екипировка. Надяваше се да не се наложи да използува нито едно от приспособленията.

Гласът от високоговорителя зачете номерата на затворниците, като в онзи далечен ден, когато Барънт слезе на Омега. Леко подвил колене, той слушаше и чакаше да започне диверсията.

Гръмовният глас наближаваше към края на списъка. Оставаха само десет затворници. Барънт се приведе напред. Гласът продължаваше да гъгне. Още четирима затворници, трима…

Диверсията започна с обявяването на последния номер. Черен облак дим затъмни бледото небе и Барънт разбра, че групата е подпалила празните бараки в квадрат А-2. Зачака.

И мигът дойде. Между двата реда пусти здания избухна страхотна експлозия. Ударната вълна беше потресаваща. Още преди да се посипят отломки, Барънт се втурна към кораба.

Навлизаше в сянката на звездолета, когато отекнаха втората и третата експлозия. Той бързо смъкна местните си дрехи. Под тях беше облечен в точно копие на надзирателска униформа. Без да губи време, побягна към рампата.

Четвъртата експлозия повали Барънт на земята. Той мигом скочи на крака и препусна по рампата. Озова се в кораба. Дочу как отвън командирът на охраната крещи заповеди. Пазачите започнаха да се събират във верига, готови да използуват оръжие срещу разбунената тълпа. Отстъпваха към кораба в боен ред.

Барънт нямаше време да слуша. Намираше се в дълъг тесен коридор. Зави надясно и побягна към носа на кораба. Далече зад себе си чу тежката маршова стъпка на надзирателите.

Помисли си, че сега получената информация за звездолета трябва на всяка цена да бъде вярна, иначе експедицията щеше да свърши още преди да е започнала.

Изтича покрай множеството празни килии и стигна до врата с надпис „НАДЗИРАТЕЛИ, ОБЩА ЗАЛА“. Зелената светлинка над нея показваше, че кислородното осигуряване работи. Отмина и спря пред нова врата. Не беше заключена. Зад нея имаше помещение, претъпкано до тавана с резервни части. Барънт влезе и затвори вратата.

Надзирателите маршируваха по коридора. Барънт ги чу как разговарят, докато влизат в общата зала.

— Какви бяха тия експлозии според теб?

— Откъде да знам? Остави ги, тия затворници са смахнати.

— Да можеха, щяха да пръснат цялата планета на парчета.

— Много им здраве.

— Както и да е, нямаше сериозни щети. Преди петнадесет години пак така гръмнаха. Помниш ли?

— Било е преди мен.

— Е, тогава беше по-зле. Загинаха двама пазачи и около стотина затворници.

— Какво избухна?

— Нямам представа. Тия затворници просто обичат да взривяват каквото им падне.

— Додето се усетим, току-виж, решили да взривят и нас.

— Не бой се. С всички тия стражеви кораби…

— Тъй ли мислиш? Както и да е, ще се радвам да се прибера в пропускателния пункт.

— Право казваш. Веднъж да се смъкнем от тоя кораб и да си поживеем като хората.

— Абе, на пропускателния пункт не е зле, но ми се ще да стъпя на Земята.

— Е, не може всичко наведнъж.

Последните пазачи влязоха в общата зала и вратата се захлопна. Барънт зачака. След малко усети, че корабът се разтърсва. Излитаха.

Беше узнал ценни сведения. Очевидно всички надзиратели, или поне повечето от тях, слизаха на пропускателния пункт. Означаваше ли това, че се качват нови пазачи? Навярно. А съществуването на пропускателен пункт подсказваше, че претърсват кораба за избягали затворници. Вероятно претърсването беше през куп за грош, тъй като в цялата история на Омега нито един затворник не бе успял да избяга. И все пак трябваше да измисли как да измами бдителността на стражата.

Но с това щеше да се занимава като му дойде времето. Сега усети как вибрацията отслабва и разбра, че корабът се е откъснал от повърхността на Омега. Той беше на борда, без никой да знае, а звездолетът се отправяше към Земята. Засега всичко вървеше по плана.

* * *

През следващите няколко часа Барънт остана в склада. Чувствуваше се много уморен и ставите започваха да го болят. Въздухът в малкото помещение беше застоял, с дъх на вкиснато. Като се изправи с усилие на крака, Барънт пристъпи към решетката на вентилацията и положи длан върху нея. По тръбите не идваше въздух. Той извади от джоба си малко уредче. Съдържанието на кислород в помещението бързо спадаше.

Предпазливо отвори вратата на склада и надникна навън. Макар да беше облечен в точно копие на надзирателска униформа, знаеше, че не може да мине незабелязан сред хора, които се познават толкова добре. Трябваше да се крие. И трябваше да намери въздух.

Коридорите бяха пусти. Той мина край общата зала на надзирателите и дочу отвътре бръмченето на приглушени разговори. Отгоре ярко светеше зелената лампа. Барънт продължи по-нататък, като започваше да усеща първите признаци на главозамайване. Уредчето показваше, че съдържанието на кислород в коридора също започва да спада.

Групата бе предположила, че системата за подаване на въздух ще работи из целия кораб. Сега Барънт разбираше, че когато на борда са само надзирателите и екипажът, отпада нуждата от проветрение навсякъде. Въздух щеше да се подава само към малките обитаеми островчета на караулните помещения и секцията за персонала, никъде другаде.

Задъхвайки се, Барънт бягаше по безмълвните коридори. Въздухът ставаше все по-непоносим. Навярно го бяха използували в общата зала, преди да превключат към корабните кислородни резерви.

Минаваше край отключени врати, но зелените лампички над тях не светеха. В главата му пулсираше тъпа болка, краката му сякаш се превръщаха в желе. Помъчи се да обмисли план за действие.

Секцията на екипажа като че предлагаше най-добри шансове. Корабният персонал може би не носеше оръжие. И дори да бяха въоръжени, нямаше да са толкова подготвени за борба, колкото надзирателите. Може би щеше да успее да задържи някой от офицерите за заложник, може би дори щеше да успее да превземе кораба.

Струваше си да опита. Трябваше да опита.

В края на коридора стигна до стълба. Изкатери се покрай десетина пусти етажа и най-сетне зърна на стената надпис, нанесен с шаблон. „КОНТРОЛНА ЗАЛА“, гласеше той, а стрелката сочеше пътя.

Барънт измъкна от джоба си пластмасовия пистолет и се затътри по коридора. Започваше да губи съзнание. Черни сенки се сгъстяваха и се разсейваха по границите на зрителното му поле. Изпитваше смътни халюцинации, проблясъци на ужас, в които имаше чувството, че стените на коридора се срутват върху него. Осъзна, че е паднал и пълзи на лакти и колене към врата с табелка „КОНТРОЛНА ЗАЛА — вход само за корабни офицери“.

Сякаш сива мъгла изпълваше коридора. За малко тя се разсея и Барънт разбра, че очите му не могат да се фокусират. С усилие се изправи на крака и завъртя ръчката. Вратата започна да се отваря. Той здраво стисна пистолета и опита да се подготви за действие.

Но докато вратата се отваряше, мракът го обгърна окончателно. Стори му се, че зърна изненадани лица, че чу някой да крещи: „Пази се! Въоръжен е!“ После мракът го погълна безвъзвратно и той рухна напред в безкрайно падане.