Робърт Шекли
Цивилизация на статуса (18)

ГЛАВА 18

От Комитета по наградите Барънт излезе под стража. Отведоха го в тъмницата под Арената и след като отминаха ред врати, го заключиха в мрачна килия. Пазачите му казаха да чака търпеливо. Игрите вече били започнали и редът му щял да дойде скоро.

В килията, предвидена за трима затворници, бяха натъпкани девет души. Повечето седяха или лежаха, потънали в непробиваема мълчалива апатия, вече примирени с близката смърт. Но един от тях съвсем нямаше намерение да се примирява. Когато Барънт влезе, той си проправи път към входа на килията.

— Джо!

Дребният мошеник се ухили.

— Печално място за среща, Уил.

— Какво те сполетя?

— Политиката. На Омега тя е опасно занимание, особено по време на Игрите. Мислех, че съм застрахован, но… — Джо сви рамене. — Тази сутрин ме избраха за Игрите.

— Има ли някакъв шанс да се измъкнем?

— Има шанс — отвърна Джо. — Казах на твоята приятелка какво те е сполетяло, тъй че нейните хора може и да сторят нещо. Колкото до мен, очаквам помилване.

— Възможно ли е? — запита Барънт.

— Всичко е възможно. Но по-добре да не се надяваме.

— Какво представляват Игрите?

— Точно каквото можеш да очакваш — каза Джо. — Гладиаторски двубои, битки срещу различни представители на тукашната флора и фауна, дуели с иглолъчево и топлинно оръжие. Чувал съм, че всичко ставало по образеца на някакъв старинен английски фестивал.

— И ако някой оцелее, той вече е над закона.

— Точно така.

— Но какво означава да бъдеш над закона?

— Не знам — каза Джо. — Изглежда, че никой не знае това. Узнах само едно — че оцелелите стават плячка на Черния. Предполага се, че не е много приятно.

— Вярвам ти. На Омега много малко неща са приятни.

— Мястото не е чак толкова лошо — възрази Джо. — На теб просто ти липсва необходимата склонност към…

Прекъсна го пристигането на стражевия отряд. За пленниците от килията бе дошло време да излязат на Арената.

— Не те помилваха — подхвърли Барънт.

— Е, това е положението — рече Джо.

Излязоха навън и въоръжената до зъби охрана ги накара да се строят край желязната врата, която делеше тъмницата от главната Арена. Тъкмо преди капитанът на стражата да я отвори, по един страничен коридор дотърча шишкав, добре облечен мъж, размахващ някакъв документ.

— Какво е това? — запита капитанът.

— Писмена гаранция — обясни дебелакът и му подаде листа. — От другата страна ще видите заповед за анулиране. — Той заизважда от джобовете си още хартии. — Това тук е известие за преотстъпване на банкрут, ето ипотека на движим имот, сведение за habeas corpus^[1] и запор върху заплатата.

Капитанът избута шлема си назад и се почеса по ниското чело.

— Никога не съм ви разбирал вас, адвокатите. Какво означава това?

— Че той е свободен — рече дебелакът, сочейки Джо.

Капитанът пое документите, огледа ги озадачено и ги подаде на помощника си.

— Добре де — каза той, — прибирай го. Ама едно време не беше така. Нищо не можеше да спре редовния ход на Игрите.

Триумфално ухилен, Джо прекоси редицата пазачи и застана до дебелия адвокат. Попита го:

— Нямаш ли някакви документи за Уил Барънт?

— Нямам — отговори адвокатът. — С неговото дело се занимават други. Боя се, че няма да свършат до края на Игрите.

— Дотогава сигурно ще съм мъртъв — каза Барънт.

— Уверявам ви, че това не ще попречи на правилното съдопроизводство — гордо заяви шишкавият адвокат. — Жив или мъртъв, ще запазите всичките си права.

— Добре де, хайде да вървим — нареди капитанът на стражата.

— Успех — подвикна Джо.

После колоната затворници прекоси желязната врата и излезе под ослепителните светлини на Арената.

* * *

Барънт успя да издържи двубоите, в които загина една четвърт от затворниците. Оцелелите получиха мечове и бяха изправени срещу най-опасните зверове на Омега. Сред хищниците, с които трябваше да се бият, бяха включени такива като скалогръб и плочконос — бронирани чудовища с огромни челюсти, живеещи из пустинните области далече на юг от Тетрахайд. След гибелта на петнадесетия човек чудовищата издъхнаха. Барънт се сблъска със саунус — черно летящо влечуго от западните планини. Отначало това грозно същество с отровни зъби го притисна зле. Но той откри навреме решението. Престана да се мъчи да промуши жилавата кожа на саунуса и насочи усилията си към ветрилото от пера по опашката му. Когато успя да ги отсече, звярът загуби баланс във въздуха. С трясък се блъсна във високата стена, която делеше бойците от публиката, и след това за Барънт бе сравнително лесно да нанесе последния удар в единственото огромно око на влечугото. Огромната ентусиазирана тълпа, изпълнила стадиона, го възнагради с бурни овации.

Той се върна в килията за резервите и оттам видя как други се бият срещу триподвижки — невероятно бързи твари, не по-едри от плъхове, но злобни като бесни невестулки. Унищожи ги едва петата група затворници. След кратка интерлюдия, оживена с човешки двубои, Арената отново опустя.

Скоро изпълзяха криатини — тромави амфибии с корави черупки. Макар и тежкоподвижни, те бяха напълно защитени от няколко рогови пласта. Тънките камшичести опашки, които им служеха и за антени, неизменно погубваха всеки човек, който дръзваше да се приближи до тях. Барънт трябваше да се бие срещу един от зверовете след като бяха паднали четирима от събратята му по съдба.

Внимателно бе наблюдавал предишните схватки и бе забелязал единственото място, докъдето не стигаха антените. Барънт изчака удобен момент и се метна насред широкия гръб на криатина.

Когато черупката се разцепи и зейна широка паст — защото така се хранеха криатините — Барънт заби меча си в отвърстието. Криатинът издъхна с приятна бързина и тълпата изрази горещо одобрение, обсипвайки Арената с възглавнички.

Победата остави Барънт самотен на окървавения пясък. Другите затворници бяха или мъртви, или прекалено тежко осакатени, за да се бият. Барънт чакаше и се питаше какво ли чудовище е избрал Комитетът по Игрите за следващия тур.

От пясъка изникна самотно пипало, после още едно. Само след секунди на Арената вече растеше ниско, дебело дърво, което разхвърляше наоколо нови корени и филизи, за да придърпва всяка плът, била тя жива или мъртва, към петте малки усти около подножието на дънера. Това беше дървото лешояд, разпространено из североизточните блата и докарано оттам с безброй трудности. Говореше се, че било много уязвимо от огън, но Барънт не разполагаше с нищо, за да го запали.

Стиснал меча си с две ръце, той посече лианите; на тяхно място изникнаха нови. С трескави усилия се мъчеше да не позволи на филизите да го обкръжат. Ръцете му вече тегнеха от умора, а дървото се възстановяваше по-бързо, отколкото Барънт успяваше да го сече. Не виждаше начин да го унищожи.

Единствената му надежда беше в тромавото движение на клоните. Не бяха чак толкова бавни, ала не можеха да се мерят с човешките мускули. Барънт отскочи от ъгъла, към който го изтикваха пълзящите лиани. На двадесетина метра от него се търкаляше полузаровен в пясъка меч. Барънт се хвърли към него и дочу откъм публиката предупредителни крясъци. Усети, че около крака му се омотава лиана.

Отсече я, но нови филизи обвиха китката му. Той заби пети в пясъка и удари двата меча един в друг с надеждата да извлече искра.

Още от първия опит мечът в дясната му ръка се строши на две.

Барънт вдигна парчетата и продължи усилията, докато лианите го влачеха все по-близо към устите. От звънтящата стомана се посипаха искри. Една от тях докосна лианата.

С невероятна бързина лумнаха пламъци. Огънят препусна по лианата към дървото. Петте усти изпищяха, когато пламъците ги обгърнаха.

Ако нещата бяха оставени на самотек, Барънт щеше да загине в пожара, защото Арената беше почти докрай изпълнена с лесно възпламеними лиани. Но пламъците застрашаваха дървените стени около нея. Стражевите отряди на Тетрахайд изгасиха огъня тъкмо навреме, за да спасят както зрителите, така и Барънт.

Разтреперан от изтощение, Барънт стоеше сред Арената и се питаше срещу какво ли ще трябва да се бие тепърва. Но не се случи нищо. След малко от президентската ложа прозвуча сигнал и тълпата ревна възторжено.

Игрите приключваха. Барънт беше оцелял.

Но все още никой не ставаше от мястото си. Публиката очакваше да види участта на Барънт, който бе преминал над закона.

Глух стон на страхопочитание се разнесе над тълпата. Барънт бързо се завъртя и зърна във въздуха да се появява сияйна огнена точка. Тя се изду, пръсна наоколо огнени лъчи и отново ги прибра. Точката бързо растеше, ставаше болезнено ярка. И Барънт си припомни думите на чичо Ингемар: „Понякога Черния ни възнаграждава, като се появява в цялата ужасяваща красота на огнената си плът. Да, племеннико, аз самият бях удостоен да го видя. Преди две години той се яви на закриването на Игрите, а беше се появил и предната година.“

Точката се превърна в жълтеникавочервено кълбо с диаметър около шест метра, което почти докосваше земята в най-ниската си точка. Продължаваше да расте. После изтъня в средата, появи се шийка и над нея сферата стана непроницаемо черна. Сега вече кълбата бяха две, едното бляскаво, другото тъмно, съединени с тънък промеждутък. Пред очите на Барънт тъмната сфера се издължи и очерта незабравимата рогата фигура на Черния.

Барънт се опита да побегне, но чудовищната черноглава форма се стрелна напред и го обгърна. Обви го ослепително светещ вихър, над който надвисваше мрак. Светлината нахлу в главата му и той се помъчи да изпищи. После изгуби съзнание.