Робърт Шекли
Цивилизация на статуса (13)

ГЛАВА 13

Без да отдалечава ръка от оръжието си, Барънт вървеше по тесните, криволичещи улички. Крачеше сред сакати и слепци, край идиоти хидроцефали и микроцефали, край жонгльор, който удържаше във въздуха дванадесет пламтящи факли с помощта на недоразвита трета ръка, израснала насред гърдите му. Наоколо улични търговци предлагаха дрехи, талисмани и накити. Минаваха каручки, натоварени с пикантна и нехигиенична на вид храна. Насреща се появи ред ярко боядисани фасади на публични домове. Момичетата се трупаха по прозорците и му подвикваха, а една четириръка и шестокрака жена му съобщи, че е дошъл тъкмо навреме за Делфийските ритуали. Барънт й обърна гръб и едва не се сблъска с чудовищно шишкава жена, която дръпна нагоре блузата си и разкри осем повехнали гърди. Той се шмугна край нея и побърза да се размине с четири сраснали сиамски близначки, загледани към него с огромните си скръбни очи.

Барънт зави зад ъгъла и спря. Висок парцалив старец с тояжка в ръка преграждаше пътя му. Беше полусляп — гладка кожа покриваше орбитата, където би трябвало да е лявото му око. Ала дясното беше проницателно и свирепо под бялата вежда.

— Вие търсите услугите на истински провидец, нали? — запита старецът.

Барънт кимна.

— Последвайте ме — каза мутантът.

Той свърна по близката пресечка и Барънт пое след него, като стискаше здраво дръжката на пистолета. Законът забраняваше на мутантите да носят оръжие, но също като този старец повечето от тях имаха тежки бастуни с железни върхове. Отлично средство за ръкопашен бой.

Старецът отвори една врата и му направи знак да влезе. Барънт се поколеба, мислейки за слуховете колко лековерни граждани са попадали в ръцете на мутантите. После придърпа нагоре лъчевия пистолет и прекрачи прага.

В дъното на дълъг коридор старецът отвори нова врата и въведе Барънт в тясна полумрачна стаичка. Когато очите му привикнаха с тъмнината, Барънт различи силуетите на две жени, седнали пред проста дървена маса. На нея имаше блюдо с вода, а във водата — шлифован многостенен къс стъкло колкото мъжки юмрук.

Едната жена беше много стара и напълно плешива. Другата беше млада и хубава. Когато се приближи до масата, Барънт с чувство на ужас забеляза, че под коленете краката й са сраснали с люспеста кожена мембрана, а ходилата смътно напомняха рибешка опашка.

— Какво желаеш да ти провидя, Гражданино Барънт? — запита младата жена.

— Откъде знаеш името ми? — изненада се Барънт. Не получи отговор. — Добре. Искам да узная за убийството, което съм извършил на Земята.

— Защо искаш да узнаеш? Нима властите не ти го признават за заслуга?

— Признават го. Но искам да узная защо съм го извършил. Може би има смекчаващи обстоятелства. Може да е било при самозащита.

— Толкова ли е важно? — запита младата жена.

— Мисля, че да — отвърна Барънт. Той се поколеба, после решително продължи. — Истината е, че страдам от невроза и имам предубеждения против убийството. Бих предпочел да не убивам. Затова искам да зная защо съм извършил убийство на Земята.

Мутантите се спогледаха. После старецът се ухили и каза:

— Гражданино, ще ви помогнем доколкото можем. Ние, мутантите, също имаме предубеждения против убийството, защото все нас ни убиват. Всички сме благосклонни към гражданите с подобни неврози.

— Значи ще провидите миналото ми?

— Не е толкова лесно — обади се младата жена. — Провидческата дарба е само вейка от дървото на пси-талантите и крие много трудности. Не винаги дава резултат. А когато дава, смисълът му често е загадъчен.

— Мислех, че всички мутанти могат да надникнат в миналото когато си поискат — каза Барънт.

— Не — възрази старецът, — това не е вярно. Първо, не всички от нас, които наричате мутанти, са истински мутанти. Напоследък към мутантизма причисляват почти всички уродства или отклонения от нормата. Терминът се е превърнал в удобно покритие за онова, което не съвпада със земните норми за външен вид.

— Но сред вас има и истински мутанти?

— Разбира се. Но дори и между тях съществуват различни мутации. Някои просто страдат от радиационно израждане — гигантизъм, микроцефалия и тъй нататък. Само малцина от нас притежават наченки на пси-способности… макар че всички мутанти се хвалят с тях.

— Можеш ли да провиждаш? — попита го Барънт.

— Не. Но Майла може — и старецът посочи младата жена. — Понякога може.

Жената се взираше в стъкления многостен сред блюдото с вода. Бледите й очи се разтвориха широко, почти изпълнени от огромните зеници, а рибешкото й тяло се вцепени, изпънато напред, и старицата трябваше да я подпре, за да не падне.

— Започва да вижда нещо — каза старецът. — Водата и стъклото само помагат за концентриране на вниманието. Майла умее добре да провижда, макар че понякога обърква настояще и бъдеще. Подобни случаи са досадни и създават лоша слава на провидците. Но няма как. От време на време бъдещето изплува тук, във водата, и Майла трябва да каже какво е видяла. Миналата седмица каза на един Хаджия, че ще умре след четири дни. — Старецът се изкиска. — Да бяхте видели каква физиономия направи!

— А каза ли как ще умре? — запита Барънт.

— Да. От нож. Горкият човек цели четири дни не мръдна от дома си.

— Убиха ли го?

— Естествено. Жена му го уби. Волева жена била, казват.

Барънт се надяваше Майла да не провиди нищо от бъдещето му. Животът и без това беше тежък, та нямаше нужда да го влошават и разни мутантски пророчества.

Тя откъсна поглед от ъгловатото стъкло и печално поклати глава.

— Много малко мога да кажа. Не успях да видя как е извършено убийството. Но зърнах гробище и сред него — паметника на родителите ти. Стар паметник, може би отпреди двадесет години. Гробището е в покрайнините на земния град Йънгърстън.

Барънт напрегна памет, но името на града не му напомни нищо.

— Освен това — добави Майла — провидях човек, който знае за убийството. Ако иска, той може да ти разкаже.

— Видял ли е убийството?

— Да.

— Той ли е доносникът?

— Не знам — каза Майла. — Провидях трупа на човек на име Теркалър, а до него стоеше друг мъж. Той се казва Илиарди.

— Той тук ли е, на Омега?

— Да. В момента можеш да го откриеш в Еуфориаториума на Малка брадвена улица. Знаеш ли къде е?

— Ще го намеря — каза Барънт.

Той благодари на девойката и предложи да плати за услугата, но тя отказа. Изглеждаше дълбоко опечалена. Когато Барънт се запъти към вратата, тя подхвърли зад него:

— Пази се.

Барънт спря на прага и усети как леден хлад изпълва гърдите му.

— Провидя ли бъдещето ми? — запита той.

— Съвсем малко. Само няколко месеца напред.

— Какво видя?

— Не мога да го обясня — каза Майла. — Онова, което видях, е невъзможно.

— Кажи ми какво беше?

— Видях те мъртъв. И все пак съвсем не беше мъртъв. Ти гледаше един труп, разсипан на лъскави късчета. И този труп беше твоят.

— Какво означава това?

— Не знам — въздъхна Майла.

* * *

Еуфораториумът се оказа огромно лъскаво заведение, специализирано в продажбата на евтини наркотици и сексуални стимулатори. Обслужваше предимно пеони и местни жители. Барънт усещаше, че това място не подхожда на статуса му, затова побърза да си пробие с лакти път през тълпата и попита един келнер къде може да открие човек на име Илиарди.

Келнерът посочи с ръка. Барънт погледна към ъгловото сепаре и видя плешив широкоплещест мъж, прегърбен над мъничка чашка танапикита. Приближи се до него и се представи.

— Много ми е приятно, Сър — изрече Илиарди с цялото уважение, което бе длъжен един Местен Жител втора степен да проявява към Привилегирования Гражданин. — С какво мога да ви услужа?

— Искам да ти задам няколко въпроса за Земята — отвърна Барънт.

— Не си спомням кой знае какво — каза Илиарди. — Но колкото знам, е на ваше разположение.

— Спомняш ли си човек на име Теркалър?

— Разбира се. Мършав. Кривоглед. Светът не е виждал по-злобен тип от него.

— Присъствувал ли си по време на убийството му?

— Присъствувах. Това бе първото, което си спомних след слизането от кораба.

— Видя ли кой го уби?

Илиарди се смая.

— Няма какво да съм виждал. Аз го убих.

С усилие на волята Барънт продължи да разпитва с твърд и спокоен глас.

— Сигурен ли си в това? Абсолютно сигурен?

— Сигурен съм естествено — заяви Илиарди. — И съм готов да се бия срещу всеки, който опита да ми отнеме заслугата. Аз убих Теркалър и ще кажа, че му беше малко.

— А видя ли и мене, когато го убиваше?

Илиарди го огледа внимателно, после поклати глава.

— Не, мисля, че не съм ви виждал. Но не гарантирам. Веднага след убийството на Теркалър всичко ми се замъглява.

— Благодаря — каза Барънт и напусна Еуфораториума.