Робърт Шекли
Корпорация „Безсмъртие“ (22)

22.

Всеки ден Блейн ходеше на работа, метеше пода, събираше хартиите от кошчетата, надписваше пликове и сегиз-тогиз изпълняваше поръчки за антични корпуси. Вечер зубреше сложната наука за проектиране на яхти през 22-ри век. След време взеха да му поръчват дребни рекламни обяви. В това отношение прояви талант и скоро бе повишен за младши проектант на яхти. През него започна да минава голяма част от връзките между „Якобсон яхтс лимитед“ и корабостроителниците, работещи по техни проекти.

Продължаваше да учи, но класическите корпуси не се търсеха много. Братя Якобсен поемаха повечето масови модели, а старият Ед Ричтър, по прякор Чудото от Салем, чертаеше нестандартните състезателни и многокорпусни платноходи. Блейн въртеше информацията и рекламата и не му оставаше време за нищо друго.

Работата беше отговорна, необходима. Но не беше проектиране на яхти. Животът му в 2110 година безвъзвратно навлизаше в почти същия коловоз, както и през 1958.

Блейн дълбоко се замисли над това. От една страна, беше щастлив. Конфликтът между съзнанието му и чуждото тяло изглеждаше решен веднъж завинаги. Очевидно съзнанието командуваше.

От друга страна, положението не говореше много добре за качеството на въпросното съзнание. Ето го — човек, който е попаднал в бъдещето след 152 години, минал е през чудеса и ужаси, а отново работи с морна и страшна неизбежност като младши проектант на яхти, който се занимава с всичко друго, само не и с проектиране на яхти. Нима в характера му имаше някакъв фатален дефект, някакъв скрит недостатък, който го обричаше на подчинение независимо от обкръжението?

Унило си представяше как го захвърлят на около милион години в миналото, в каменната ера. Несъмнено след кратък период на първоначална адаптация би станал младши проектант на лодки еднодръвки. Само че не истински проектант. Работата му би била да брои талисманите, да проверява качеството на дънерите и да доставя гнезда за греблата, докато някой друг момък (навярно неандерталски гений) ръководи цялата истинска работа.

Това беше обезсърчаващо. Но за щастие имаше и друга гледна точка. Неизбежното му завръщане можеше да се приеме като чудесен пример за душевна твърдост, за човешко постоянство. Той беше човек, който знае какво представлява. Както и да се променяше обкръжението, оставаше верен на своите задължения.

Погледнато така, можеше да се гордее, че во веки веков ще си остане младши проектант на яхти.

Продължи да работи, като се люшкаше между тези две основни самопреценки. Един-два пъти се срещна с Мари, но тя обикновено беше заета по управителни съвети на „Рекс“. Напусна хотела и се настани в малък, обзаведен с вкус апартамент. Ню Йорк започваше да му изглежда нормален.

А и дори да не бе спечелил нищо друго, напомняше си той, поне бе решил проблема с противоречията между съзнание и тяло.

Но тялото не се предаваше толкова лесно. Блейн бе пропуснал един от проблемите, които е вероятно да възникнат за собственик на силно, симпатично и крайно своенравно тяло като неговото.

Един ден конфликтът избухна отново и беше по-сериозен от когато и да било.

Беше напуснал работа в обичайния час и чакаше на автобусната спирка. Забеляза, че една жена го гледа втренчено. Беше на около двадесет и пет години, закръглена, привлекателна и червенокоса. Облечена бе простичко. Имаше решително лице, но в очите й се криеше тъга.

Блейн разбра, че я е виждал и преди, но досега не й е обръщал внимание. Припомни си, че веднъж се бе качила на хелибуса с него. Друг път бе влязла в някакъв магазин по стъпките му. И още няколко пъти бе минала покрай жилищния му блок, когато тръгваше за работа.

Наблюдаваше го навярно от седмици. Но защо?

Отвърна на погледа и зачака. Жената се поколеба, после каза:

— Може ли да поговорим за малко? — Гласът й беше дрезгав, приятен, но много нервен. — Моля ви, мистър Блейн, много е важно.

Значи знаеше името му.

— Разбира се — отвърна Блейн. — Какво има?

— Не тук. Може ли… ъъъ… да отидем някъде?

Блейн се ухили и тръсна глава. Изглеждаше сравнително безопасна, но и Орк изглеждаше така. В тоя свят да се доверяваш на непознати значеше да загубиш ума си, тялото или и двете заедно.

— Не ви познавам — каза Блейн — и не знам откъде сте научили името ми. Каквото и да искате, ще трябва да ми го кажете тук.

— Всъщност не би трябвало да ви досаждам — посърна жената. — Но не можех да се удържа, трябваше да поговоря с вас. Понякога ме наляга такава самота, нали знаете какво е?

— Самота? Е, да, но защо искате да разговаряте с мен?

Тя го изгледа печално.

— Вярно, вие не знаете.

— Не, не знам — търпеливо каза Блейн. — Защо?

— Не може ли да идем някъде? Не ми е приятно да го казвам пред хората.

— Ще трябва да го кажете — отсече Блейн, започвайки да мисли, че играта наистина е много сложна.

— О, добре — каза жената, явно засрамена. — Отдавна ви следя, мистър Блейн. Узнах името и професията ви. Трябваше да говоря с вас. Всичко е заради това ваше тяло.

— Какво?

— Тялото ви каза тя, без да го поглежда. — Виждате ли, то беше на съпруга ми, преди да го продаде на „Рекс Корпорейшън“.

Блейн отвори уста, но не можа да намери подходящи думи.