Робърт Шекли
Корпорация „Безсмъртие“ (11)

11.

Старшият техник и брадатият доктор спореха край машината за прераждане, а помощниците им се бяха строили отзад на почтително разстояние. Сблъсъкът беше чисто технически, но доколкото схвана Блейн, двамата се мъчеха да определят причината за провала на прераждането. Изглежда, всеки смяташе, че грешката е допусната от другия.

Старият доктор настояваше, че настройката трябва да е била неточна или е имало некомпенсирано падане на напрежението. Техникът се кълнеше, че машината е съвършена. Беше уверен, че Рейли не е бил физически подготвен за тежкото усилие.

Нито един от двамата не искаше да отстъпи дори на милиметър. Но като разумни хора, те скоро постигнаха компромис. Бедата, решиха, идва от безименния дух, който се пребори с Рейли и го изтласка, за да завладее тялото на Фицсимънс.

— Но кой беше той? — запита старшият техник. — Призрак, нали?

— Може би — каза докторът, — макар че адски рядко се случва призрак да овладее живо тяло. Така или иначе, говореше толкова смахнато, че сигурно е призрак.

— Който и да е бил — каза старшият техник, — твърде късно влезе в приемника. Тялото несъмнено вече е зомби. Обаче никой не е виновен.

— Правилно — каза докторът. — Ще потвърдя явната изправност на апаратурата.

— Тъй си е — рече старшият техник. — Аз пък ще свидетелствувам за явно доброто състояние на пациента.

Двамата се спогледаха в дух на абсолютно разбирателство.

Директорите се бяха отдръпнали на срочно съвещание и се мъчеха да определят какви ще бъдат непосредствените последици за служебната йерархия на „Рекс“, как да обявят за станалото на широката публика и дали да дадат на персонала еднодневен отпуск за посещение в родовия Смъртен дворец на Рейли.

Истинското тяло на стария Рейли лежеше в креслото и вече започваше да се вкочанява, без да губи безстрастната си иронична усмивка.

Мари Торн се свести.

— Елате — каза тя и изведе Блейн от залата.

Изтичаха по дългите сиви коридори към изхода на сградата. Щом се озоваха навън, тя спря едно хелитакси и каза на пилота някакъв адрес.

— Къде отиваме? — запита Блейн, когато хелитаксито се издигна и зави по курса.

— В моя апартамент. Тепърва в „Рекс“ ще настава истинска лудница.

И тя се зае да оправя прическата си.

Блейн се подпря на облегалката и сведе поглед към искрящия град. От тази височина приличаше на изящна миниатюра, пъстроцветна мозайка от „Хиляда и една нощ“. Но нейде долу по улици и естакади крачеше зомбито и се мъчеше да си спомни… за него.

— Но защо аз? — неволно изрече Блейн.

Мари Торн го стрелна с поглед.

— Защо сте свързан със зомбито? Е, защо пък не? Никога ли не сте допускали грешка?

— Сигурно съм допускал. Но грешките ми са минали и заминали.

Тя поклати глава.

— По ваше време грешките може да са отминавали завинаги. Днес нищо не умира със сигурност. Това, знаете, е един от големите недостатъци на задгробния живот. Понякога грешките отказват да лежат благопристойно мъртви и погребани. Случва се да те преследват.

— Ясно — каза Блейн. — Но никога не съм вършил нещо, което да вдигне от гроба онова!

Тя безразлично сви рамене.

— В такъв случай сте по-добре, отколкото мнозина от нас.

Никога не му се бе струвала по-чужда. Хелитаксито бавно се спускаше надолу. А Блейн мрачно разсъждаваше, че всяко предимство си има и недостатъци.

В своето време бе видял как победата над болестите в изостаналите райони на света води до експлозивен растеж на населението, глад, епидемии. Бе видял как ядрената енергия поражда заплаха от ядрена война. Всяко предимство сътворяваше свои специфични недостатъци. Защо пък днес да е другояче?

Гарантираният научнообоснован задгробен живот несъмнено беше предимство за човечеството. Технологията отново бе догонила теорията! Но недостатъците… Имаше някакво неизбежно изтъняване на защитния слой около светския живот, някакви процепи в завесата, няколко дупки в бента. Мъртвите отказваха да лежат мирно и благопристойно, настояваха да се мешат с живите. В чия полза? И призраци — несъмнено логични, действуващи в рамките на познатите природни закони. Но това едва ли би утешило човека, преследван от призрак.

Днес, помисли Блейн, върху земното човешко съществуване се стоварва цял нов слой от битието. Също както зомбито се стоварваше зловещо върху неговото съществуване.

Хелитаксито кацна върху покрива на един жилищен блок. Мари Торн плати сметката и поведе Блейн към апартамента си.

Апартаментът беше голям и просторен, приятно женствен и обзаведен в леко театрален дух. Ярките цветове бяха повече, отколкото Блейн би сметнал за съвместимо с мрачния характер на мис Торн, но навярно яйченожълтите и крещящо червените петна изразяваха някакъв копнеж, компенсация за задръжките на нейния делови живот. Или може би такъв беше общоприетият стил. В апартамента имаше всевъзможни технически чудеса, каквито Блейн винаги бе свързвал с бъдещето — самонастройващо се осветление и климатична инсталация, кресла с променливи форми и автоматичен бар, който произвеждаше съвсем прилично мартини.

Мари Торн мина в една от спалните. Завърна се облечена в домашна роба с висока яка и седна на кушетката срещу Блейн.

— Е, Блейн, какво смятате да правите сега?

— Мислех да ви помоля за заем.

— Разбира се.

— В такъв случай смятам да се настаня в хотел и да си потърся работа.

— Няма да е лесно — каза тя, — но имам някои познати, които…

— Не, благодаря — прекъсна я Блейн. — Дано не прозвучи прекалено смешно, но предпочитам сам да си намеря работа.

— Не, не звучи смешно. Само дано да е възможно. Ще вечеряме ли?

— Чудесно. Да не би и да готвите?

— Натискам копчета — каза тя. — Да видим сега. Какво ще речете за една типично марсианска вечеря?

— Не, благодаря — възрази Блейн. — Марсианските гозби са вкусни, но не лепят излишни килограми. Да ви се намира случайно бифтек?

Мари нагласи програмата и остави автоготвачът да подбира храната от шкафа и хладилника, да бели, разопакова, мие, готви и да поръчва нови провизии, за да замести употребените. Вечерята беше безупречна, но кой знае защо, Мари като че се смущаваше. Тя се извини на Блейн за чисто механичния процес. В края на краищата той идваше от епоха, в която жените сами са отваряли консервите и ги опитвали на вкус, но сигурно са имали и повече свободно време.

Докато допият кафето, слънцето бе залязло. Блейн каза:

— Много ви благодаря, мис Торн. А сега, ако можете да ми заемете малко пари, ще си тръгвам.

Тя го погледна изненадано.

— Посреднощ?

— Ще си намеря хотел. Бяхте много любезна, но не бих искал да злоупотребявам повече…

— Няма нищо — каза тя. — Останете да преспите.

— Добре — съгласи се Блейн.

Изведнъж устата му пресъхна, сърцето му заподскача в подозрително бърз ритъм. Знаеше, че в поканата няма нищо лично, но тялото му, изглежда, не разбираше. То държеше да реагира с надежда, дори с очакване спрямо сдържаната и антисептична мис Торн.

Тя му посочи спалнята и го снабди със зелена пижама. Когато остана сам, Блейн затвори вратата, съблече се и си легна. Каза на светлината да изгасне и стаята притъмня.

След малко, точно както бе очаквало тялото му, мис Торн, облечена в нещо бяло и ефирно, дойде и легна до него.

Лежаха мълчаливо един до друг. Мари Торн се притисна към него и Блейн положи ръка под главата й.

— Мислех, че не съм от твоя тип — каза той.

— Не съвсем. Казах, че предпочитам високи, стройни мъже.

— Някога бях висок, строен мъж.

— Подозирах го — каза тя.

Помълчаха. Блейн усети, че го обзема смут и тревога. Какво означаваше това? Че е изпитала нежност към него? Или просто обичай на епохата, нещо като ескимоско гостоприемство?

— Мис Торн — каза той, — питам се дали…

— О, я млъквай! — каза тя, изведнъж се обърна към него и очите й бяха огромни в сумрачната стая. — За всичко ли трябва да питаш, Том?

По-късно тя изрече сънено:

— При дадените обстоятелства мисля, че можеш да ме наричаш Мари.

На сутринта Блейн мина през душа, избръсна се и се облече. Мари натисна копчетата за закуска. След като хапнаха, тя му подаде тънък плик.

— Ако потрябва, мога да ти заема и още — каза тя. — А сега за работата…

— Много ми помогна — каза Блейн. — Останалото бих искал да свърша сам.

— Добре. На плика съм записала адреса и телефона. Моля те, обади се веднага щом намериш хотел.

— Ще се обадя — каза Блейн, като я оглеждаше внимателно.

От снощната Мари нямаше и следа. Като че бе срещнал съвсем друга личност. Но поне засега му стигаше и нейната пресметлива сдържаност.

На прага тя докосна ръката му.

— Том, моля те, внимавай. И се обаждай.

— Ще се обадя, Мари — каза Блейн.

Пое към града щастлив, свеж и твърдо решен да покори света.