Робърт Шекли
Корпорация „Безсмъртие“ (6)

6.

Свести се в полумрачна стаичка без мебели, врати и прозорци, само с един решетест вентилационен отвор на тавана. Подът и стените бяха дебело тапицирани, но тапицерията отдавна не беше прана. Вонеше.

Блейн седна и сякаш нажежени игли го боднаха в очите. Отново легна.

— Отпусни се — посъветва го нечий глас. — От тия капки шеметът бавно минава.

Не беше сам в тапицираната стая. Някакъв непознат седеше в ъгъла и го гледаше. Беше само по гащета. Блейн се поогледа и разбра, че и той е в същия костюм.

Бавно се надигна и седна с гръб до стената. За момент се уплаши, че главата му ще се пръсне. После, когато злобните иглички задълбаха надолу, взе да съжалява, че още не се е пръснала.

— Какво е това? — запита той.

— Последна спирка — бодро рече непознатият. — Спипаха те, както и мене. Спипаха те и те довлякоха като чувал. Сега остава само да те опаковат и да ти лепнат етикета.

Блейн не разбираше нищо от приказките му. Не беше в настроение да разшифрова жаргона на 2110 година. Хвана се за главата и промърмори:

— Нямам пари. Защо ще ме спипват?

— Не се прави на ударен — каза непознатият. — За какво друго може да те спипат? Трябва им тялото ти, мой човек!

— Тялото ми?

— Точно. За приемник.

Тяло приемник, помисли Блейн, също като това, което заемаше сега. Ами разбира се. Естествено. Като си помислиш малко, всичко става очевидно. Тази епоха се нуждаеше от резервни тела приемници за най-различни цели. Но как се намира тяло? Не расте по дърветата, не е полезно изкопаемо. Значи го взимаш от някого. Малцина са чак дотам любезни, че да си продадат тялото — без него не си струва да живееш. Как тогава да се попълнят резервите?

Лесно. Намираш някой будала, приспиваш го, криеш го, вадиш съзнанието и взимаш тялото.

Темата за размисъл беше интересна, но Блейн не стигна далече. Изглежда, главата му най-сетне бе решила да избухне.

След време махмурлукът поотслабна. Блейн се надигна и откри пред себе си книжна чинийка със сандвич и чаша с някакво тъмно питие.

— Яж, не се бой — каза непознатият. — Тия тук се грижат за нас. Чух, че в момента на черния пазар телата вървели почти по хиляда долара.

— Черен пазар ли?

— Какво ти става бе, човек? Събуди се! Знаеш, че има черен пазар за тела, както и официален пазар.

Блейн отпи от тъмната течност, която се оказа кафе. Непознатият се представи: Рей Мелхил, енергетик от космическия кораб „Бремен“. На възраст изглеждаше колкото Блейн, стегнат, червенокос, чипонос мъж с леко издадени напред зъби. Дори в сегашното окаяно положение не бе загубил известна доза юначна самоувереност, неизчерпаемия оптимизъм на човек, който все е минавал между капките. Луничавата му кожа беше много бяла, само на шията имаше червено петънце, следа от някогашно радиационно изгаряне.

— Трябваше да си опичам ума — каза Мелхил. — Обаче от три месеца бяхме в транзит през астероидния пояс, та зажаднях за веселба. Всичко щеше да е чудесно, ако бях с момчетата, но се откъснах от тях. Кръшнах из бордеите с някакъв крокодил. Оная ми капна нещо в питието и се озовах тук. — Мелхил кръстоса ръце зад главата си и се облегна назад. — Как пък точно на мен можа да се случи! Все повтарях на момчетата да внимават. Дръжте се за тайфата, казвах. Знаеш ли, не ми е толкова до умирането. Просто ме е яд, като си помисля, че тия негодници ще дадат тялото ми на някой мръсен, шишкав, разнебитен дърт мърляч, та да се мотае на белия свят още петдесетина години. Това ме съсипва, мисълта как онзи шишкав дърт мърляч ще се перчи с моето тяло. Божичко!

Блейн мрачно кимна.

— Та това ми е печалната история — отново се ободри Мелхил. — Твоята каква е?

— Тя, моята, е доста дълга — каза Блейн — и на места съвсем смахната. Искаш ли да я чуеш цялата?

— Разбира се. Време колкото щеш. Надявам се.

— Добре тогава. Всичко започна през 1958 година. Чакай, не ме прекъсвай. Карах си колата…

Когато свърши, Блейн се облегна на тапицираната стена и дълбоко си пое дъх.

— Вярваш ли ми? — запита той.

— Защо не? Пътуването през времето не е кой знае каква новост. Само дето е незаконно и скъпо. А ония момчета от „Рекс“ са готови на всичко.

— И момичетата — каза Блейн.

Мелхил се ухили. Поседяха в дружеско мълчание. После Блейн попита:

— Значи ще ни използуват за тела приемници?

— Натам отива.

— Кога?

— Когато им падне клиент. Аз съм тук от седмица, доколкото мога да преценя. Всеки момент могат да грабнат някой от нас. Или пък да се забавят още една-две седмици.

— И просто изтриват съзнанието?

Мелхил кимна.

— Но това е убийство!

— Тъй си е — съгласи се Мелхил. — Обаче още сме живи. Може пък ченгетата да организират хайка.

— Не ми се вярва.

— И на мен. Имаш ли задгробна застраховка? Може и да оцелееш след смъртта.

— Аз съм атеист — каза Блейн. — Не вярвам в тия глупости.

— И аз. Но задгробният живот е факт.

— Я стига — кисело рече Блейн.

— Така е! Научен факт!

Блейн се втренчи в младия космонавт.

— Рей, защо не вземеш да ме просветиш? Кажи накратко какво е станало от 1958 година насам.

— Голяма задача ми възлагаш — каза Мелхил, — а пък аз не съм от най-образованите.

— Дай само общата представа. Какви са тия задгробни истории? Ами прераждането, телата приемници? Какво става?

Мелхил се облегна назад и въздъхна.

— Е, чакай да видим. 1958. Някъде през шейсетте години са пратили кораб до Луната, а на Марс кацнали десетина години по-късно. После идва оная кратка война за астероидите — съвсем ограничен конфликт в далечния космос. С кого ли воювахме…

— Няма значение — каза Блейн. — Давай за прераждането и задгробния живот.

— Ще се помъча да ти го изложа както разправяха в колежа. Там имахме курс по „Основи на психическото оцеляване“, но беше отдавна. Чакай да видим. — Мелхил съсредоточено сбърчи чело. — Цитирам: „Още от най-ранни времена човекът е долавял присъствието на невидим духовен свят и е подозирал, че ще попадне в този свят след смъртта на тялото си.“ Сигурно знаеш всичко за предисторията. Египтяните, китайците, европейските алхимици и тъй нататък. Затова ще прескоча направо на Рийн^[1]. Той е живял по твое време. Изследвал човешката психика в Дюкския университет. Чувал ли си за него?

— Естествено — каза Блейн. — Какво е открил?

— Всъщност нищо. Обаче той подкарал топката. После Кралски от Вилнюс се заел с тая работа и я придвижил доста напред. Това е през 1987 година, когато „Пиратите“ за пръв път печелят световното първенство. Някъде около 2000 година е ред на Фон Леднер. Той очертал общата теория на отвъдното, но нямал доказателства. И накрая стигаме до професор Майкъл Ванинг. Тъкмо професор Ванинг изкарал цялата работа на бял свят. Той доказал, че хората оцеляват след смъртта. Свързвал се с тях, разговарял, записвал ги и тъй нататък. Събрал абсолютно достоверни и конкретни научни доказателства за живот след смъртта. Тъй че естествено почнали се горещи спорове, купища религиозни приказки. Полемики. Огромни заглавия. Един професор, голяма клечка от Харвард, на име Джеймс Арчър Флин се заел да докаже, че цялата история е измама. Дълги години двамата с Ванинг само се карали. По това време Ванинг вече бил стар и решил да рискува. Запечатал сума ти доказателства в една каса, укрил туй-онуй, пръснал разни кодови думи и обещал да се завърне, както навремето неуспешно се опитал Худини^[2]. После…

— Извинявай — прекъсна го Блейн, — ако наистина има задгробен живот, защо не се е завърнал Худини?

— Много е просто, но, моля те, всичко по реда си. Както и да е, Ванинг се самоубил, оставяйки обширно писмо за безсмъртния човешки дух и неизбежния прогрес на човечеството. Често го препечатват в разни сборници. По-късно открили, че е писано от призрака, но това е друга история. Докъде бях стигнал?

— Той се самоубил.

— Точно така. И дявол да го вземе, след смъртта си се свързал с професор Джеймс Арчър Флин и му казал къде да намери скритите доказателства, кодовите думи и прочие. Това решило въпроса, братче. Задгробният живот станал реалност.

Мелхил се изправи, разкърши плещи и пак седна.

— Институтът „Ванинг“ предупредил всички да не изпадат в истерия. Обаче истерията се развихрила. Последвалото десетилетие и половина е останало с името „Лудите години“. — Той се ухили и облиза устни. — Де да съм бил роден тогава. Всички го ударили на живот. Както казвало популярното стихче: „Както щеш живей — накрая баница те чака в рая.“ Светци и грешници, злодеи и добряци, за всички има по резенче. Убиецът прекрачва в отвъдното досущ като архиепископа. Тъй че живейте си живота, момчета и момичета, нарадвайте се на земната плът, докато сте тук, щото подир смъртта ще ви втръсне от духовното. Да бе, наистина са си поживели. Голяма анархия било. Изникнала нова религия, която се наричала „Осъществяване“. Взела да учи хората, че имат дълг пред себе си — да изпитат всичко, добро и зло, прекрасно и мерзко, защото задгробният живот не бил нищо друго, освен дълго припомняне на онова, което си сторил на Земята. Затуй правете го, казвали те, това ви е целта на тоя свят, правете го, инак няма да изтраете дълго в отвъдното. Поддайте се на всяко желание, задоволете всяка сласт, изследвайте най-мрачните дълбини на душата си. Живейте с размах, умрете с размах. Смахната работа. Истинските фанатици създавали клубове за инквизиции, пишели цели енциклопедии за болката и колекционирали мъчения както домакините събират готварски рецепти. При всяка среща един от членовете доброволно се предлагал за жертва, а другите го убивали по най-непоносимия адски начин, който можели да измислят. Искали да изпитат абсолютните върхове на удоволствие и болка. И комай са успявали. — Мелхил избърса потта от челото си и добави малко по-спокойно: — Чел съм нещичко за Лудите години.

— А, ясно — каза Блейн.

— Доста интересни историйки. Но после паднал гръм от ясно небе. През цялото това време Институтът „Ванинг“ провеждал експерименти. Към 2050 година, тъкмо когато лудостта съвсем се развихрила, обявили, че грешка няма, задгробният живот съществува, но не за всички.

Блейн примига, но не каза нищо.

— Същински гръм от ясно небе. Както казвали учените от Института „Ванинг“, разполагали с доказателства, че приблизително един човек от милион умрели преминава в отвъдното. Останалите, безбройните милиони, просто изгасвали като свещ след смъртта. Пуф! Край. Няма задгробен живот. Нищо няма.

— Защо? — попита Блейн.

— Е, мой човек, тук вече и аз не съм съвсем наясно — отвърна Мелхил. — Да беше попитал за енергетични системи, много неща бих ти казал, обаче в психическите теории съм бос. Тъй че постарай се да ме разбереш, докато някак прегазя през дълбокото. — Той енергично разтърка чело. — Какво оцелява или не оцелява след смъртта? Умът, съзнанието. От хилядолетия се спори що е съзнание, къде и как взаимодействува с тялото и тъй нататък. Още не сме открили всички отговори, но имаме някои работни хипотези. В днешно време съзнанието се разглежда като високоенергийна мрежа, която се излъчва от тялото, бива променяна от него и на свой ред го променя. Дотук схвана ли?

— Мисля, че да. Продължавай.

— Та, както го схващам аз, умът и тялото взаимодействуват и взаимно си влияят. Но умът може да съществува и независимо от тялото. Според повечето учени независимото съзнание е следващата стъпка в еволюцията. След милион години, казват те, изобщо няма да ни трябва тяло, освен може би за кратък инкубационен период. Лично аз не вярвам проклетото човечество да изтрае още милион години. Не го заслужава и това си е.

— В момента съм напълно съгласен — каза Блейн. — Но продължавай за задгробния живот.

— Значи имаме тая високоенергийна мрежа. Когато тялото умира, мрежата би трябвало да продължи да съществува — като пеперуда, която напуска пашкула. Смъртта е просто процес на скъсване между съзнание и тяло. Но смъртната травма обърква всичко. Някои учени смятат, че смъртната травма е естествен стартов механизъм, който освобождава съзнанието от тялото. Обаче действува прекалено грубо и разкъсва всичко. Смъртта е страхотен психически шок и най-често енергийната мрежа се разпада, разнищва се и отива по дяволите. Не е в състояние да се съхрани, разпръсква се и човек умира окончателно.

— Затова значи не се е завърнал Худини — каза Блейн.

— Както и болшинството. Така е. След това много хора се позамислили и това сложило край на Лудите години. Институтът „Ванинг“ продължавал изследванията. Проучили йогизма и други подобни течения, но на научна основа. Някои източни религии са били на прав път, ще знаеш. Да се укрепи съзнанието. Това търсел институтът — начин за укрепване на енергийната мрежа, тъй че тя да издържи процеса на смъртта.

— И го открили?

— И още как. Някъде по това време си сменили името и станали Корпорация „Задгробен живот“.

Блейн кимна.

— Днес минах край тяхната сграда. Хей, чакай малко! Казваш, че са преодолели трудностите по укрепване на съзнанието? Значи никой не умира! Всички оцеляват след смъртта!

Мелхил се усмихна сардонично.

— Не ставай селяк, Том. Да не мислиш, че го дават безплатно? Няма такава работа. Това е сложна електрохимична обработка и за нея си плащаш. Плащаш си яко.

— Значи само богатите отиват в рая — каза Блейн.

— А ти какво очакваше? Не може всички да се юрнат натам.

— Ясно, ясно. Но няма ли други начини, други дисциплини за укрепване на съзнанието? Йога? Дзен-будизъм?

— Може и с тях — каза Мелхил. — Има поне една дузина проверени и одобрени от правителството курсове за оцеляване в домашни условия. Лошото е, че за да ги овладееш, трябва към двайсет години да работиш като грешен дявол. Това не е за такива като нас. Не, братче, без помощта на машините загиваш безвъзвратно.

— И само Корпорация „Задгробен живот“ разполага с машини?

— Има още една-две организации, Задгробната академия и „Рай лимитед“, обаче цената е горе-долу същата. Правителството се кани да организира някакви следсмъртни застраховки, но това няма да ни помогне.

— И аз тъй мисля — каза Блейн.

За миг блянът го бе заслепил: край на смъртните страхове, разумна увереност, че съществуването продължава след гибелта на тялото, опознаване на непрекъснатия процес на растеж и развитие до пределите на личността, вместо задушаващите предели на крехката телесна обвивка, наложена от капризите на наследственост и случайност.

Но това бе недостъпно. Копнежът на съзнанието му за развитие бе спрян грубо и окончателно. Обещаното за утре никога не идва днес.

— Ами прераждането и телата приемници? — попита той.

— Би трябвало да знаеш — каза Мелхил. — Превъплътили са те в тяло приемник. Всеки оператор на Трансплант охотно ще ти каже, че в размяната на съзнания няма нищо сложно. С Трансплант обаче настаняването е само временно и не премахва окончателно личността на домакина. С приемника е завинаги. Първо, трябва да се изтрие неговата личност. Второ, играта е твърде опасна за съзнанието, което опитва да влезе в тялото приемник. Виждаш ли, понякога то не успява да проникне в приемника и се разрушава от усилията. Задгробната обработка често не издържа опита за прераждане. Ако съзнанието не успее да влезе в приемника — пуф!

Блейн кимна, разбирайки сега защо Мари Торн смяташе, че за Рейли ще е по-добре да умре. Мнението й беше изцяло в негов интерес.

— Защо тогава хора със задгробна застраховка все пак опитват да се превъплътят?

— Защото някои дъртаци се боят от смъртта — каза Мелхил. — Боят се от задгробното, плашат се от разните там духове. Искат да си останат тук, на Земята, където са наясно какво става. Тъй че законно си купуват тяло на открития пазар, ако могат да намерят нещо качествено. Ако ли не, купуват от черния пазар. От нашите тела, братче.

— Значи телата на открития пазар се предлагат доброволно?

Мелхил кимна.

— Че кой ще си продаде тялото?

— Очевидно някой окаян бедняк. По закон се предполага, че получава компенсация под формата на задгробна застраховка срещу тялото си. В действителност взима каквото му дадат.

— Трябва да е луд!

— Тъй ли мислиш? — попита Мелхил. — Днес, както и винаги, светът е пълен с некадърни, болни, недъгави и прегладнели хора. И както винаги те си имат семейства. Представи си, че някой иска да купи храна за хлапетата си? Тялото е единствената ценност, която може да продаде. По твое време и това не е имал.

— Може би — каза Блейн. — Но колкото и да закъсам, никога няма да си продам тялото.

Мелхил се разсмя добродушно.

— Юначага! Абе, Том, те ти го взимат безплатно!

Блейн се позамисли, но не намери отговор.