Робърт Шекли
Измерения на чудесата (25)

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Сийдрайт май не се справи много добре с прехвърлянето, защото след кратък празен момент Кармоди се озова на задната седалка в такси. Намираше се в град, твърде наподобяващ Ню Йорк, и изглежда участваше в разговор.

— Та какво разправяхте? — попита шофьорът на таксито.

— Нищо — отговори Кармоди.

— А, аз пък си помислих, че нещо говорите. Аз казах, че ей това е то — новата сграда „Фламарион“, ей там.

— Знам — чу се да казва Кармоди. — Участвах в построяването й.

— Ама сериозно? Страхотна е! Приключихте я вече, нали така?

— Да — потвърди Кармоди. Извади цигарата от устата си и се намръщи. — Приключих и с тези цигари.

Поклати глава и изхвърли цигарата през прозореца на колата. Тези думи и постъпки се сториха напълно естествени на една част от него (дейното съзнание). Но друга част от него (размишляващото съзнание) наблюдаваше развеселено.

— Ей, ама защо не казахте по-рано? — обади се шофьорът. — Я опитайте една от моите.

Кармоди погледна отворения пакет в ръката на шофьора.

— Значи пушите „Кулз“?

— Те са ми любимите — каза шофьорът. — „Кулз“ имат лек дъх на ментол и желания вкус!

Кармоди вдигна вежди, за да изрази недоверие. Въпреки това взе пакета, издърпа поредния гвоздей за ковчега си и го запали. Усмихнатият шофьор го наблюдаваше в огледалото. Кармоди пое дима, показа изненадата и удоволствието си, издиша бавно и с наслада.

— Ей! — каза той. — Тези си ги бива!

Шофьорът кимна мъдро.

— И ние, дето пушим „Кулз“, това си мислим… Пристигнахме, сър. „Уолдорф-Астория“.

Кармоди му плати и понечи да излезе от таксито. Шофьорът се обърна към него, все още усмихнат.

— Ей, мистър. Ами моите „Кулз“?

— Ох! — сепна се Кармоди.

Върна пакета. Размениха си усмивки с шофьора. После таксито отмина и Кармоди застана пред „Уолдорф-Астория“.

Носеше дебело палто „Бърбери“. Можа да научи това от етикета, който вместо отвътре на яката беше здраво пришит отвън на десния ръкав. Огледа се и видя, че всички етикети по него бяха отвън — всеки можеше да разбере, че имаше риза „Ван Хьозен“, вратовръзка „Графиня Мара“, костюм „Харт, Шафнер & Маркс“, чорапи „Ван Камп“ и обувки от мека кожа „Лойд & Хейг“. На главата си бе сложил борсалино, произведено в Милано от „Райму“. Ръцете му бяха пъхнати в ръкавици от еленова кожа „Л. Л. Бийн“. На китката му се забелязваше самонавиващ се часовник („Одемар Пикар“) с хронометър, календар и будилник, всичко това прибавено към гарантирана точност от плюс-минус шест секунди на година.

И накрая леко ухаеше на мъжки одеколон „Оук Мос“ от „Аберкромби & Фич“.

Смяташе това за доста добра екипировка, макар и далеч от първокласната. Беше на ниво, но очакваше повече от себе си. Имаше амбиции, замисляше начини да се издигне, стремеше се да стане човек, който си налива „Чивас Регал“ по всяко време, освен на Коледа, носи ризи от „Брукс Брадърс“, блейзери от „Ф. Р. Типлър“, слага си лосион след бръснене „Оникс“ на „Лентерик“, облича сака от „Пол Стюарт“…

Но за стоки като тези беше нужна Потребителска оценка А-АА-ААА вместо неговата най-обикновена В-ВВ-ААА, в която бе затънал злополучно поради произхода си. Нужна му беше тази оценка! Не беше ли достатъчно добър за това? По дяволите, нали в Станфорд беше пръв сред състудентите си по Потребителски технологии! А неговият Индекс на ползването от три години надхвърляше деветдесетте процента! Колата му, „Додж Ферет“, беше безупречна! Би могъл да посочи и други примери.

Но защо не го издигаха?

Нима беше възможно да не го следят внимателно?

Кармоди побърза да освободи съзнанието си от тези еретични мисли. Имаше по-неотложни грижи. Днес си бе поставил неблагодарна задача. Това, което трябваше да предприеме през следващия час, можеше да му струва работата и да го запрати в безликите маси от пролетарии-потребители на Нестандартни второкласни стоки от Изтока (НВСИ).

Беше още рано, но той се нуждаеше от укрепване на духа за предстоящото изпитание. Влезе в бара на „Уолдорф“.

Привлече погледа на бармана. Бързо, преди мъжът отсреща да заговори, Кармоди каза:

— Ей, приятел, дай още едно.

Фактът, че човекът нищо не му бе давал досега и следователно, формално погледнато, не можеше да му даде още едно, нямаше никакво значение.

— Заповядай, братле — усмихна му се барманът. — „Балантайнс“ притежава истинския аромат и желания вкус.

Кармоди съзнаваше, че би трябвало той да каже тези думи. Уловиха го в крачка. Отпи замислено от бирата си.

— Том?

Кармоди се обърна. Беше Тейт Стийн от Леония, щат Ню Джърси, стар приятел и съсед, който пиеше „Кока-Кола“.

— Чудно — подхвана Стийн, — не знам дали си забелязал? С „Кока-Кола“ всичко ти потръгва както трябва.

Кармоди се оказа хванат натясно, без готова реплика. Изгълта бирата си на един дъх и подвикна на бармана:

— Ей, приятел, дай още едно!

Хитрината беше слабовата, но по-добра от нищо. — Какво ново? — каза той на Стийн.

— Жена ми отиде на почивка. Реши да си позволи една седмица в Маями и замина с „Америкън Еъруейз“, най-добрите линии за хора, жадуващи за слънце.

— Страхотно — отзова се Кармоди. — Тъкмо изпратих Хелън, тя замина за Насау. И ако мислиш, че Бахамските острови са прекрасни през илюминатора на самолета, почакай само да стъпиш на тях. Знаеш ли, тъкмо снощи я попитах защо в този наш забързан свят някой би пожелал да пътува до Европа по море? А тя ми каза…

— Чудесна идея — прекъсна го Стийн. И с пълно право. Рекламата на параходни линии „Холанд-Америкън“ беше твърде дълга, за да прозвучи правдоподобно в разговор. — Аз пък си мисля дали да не отидем цялото семейства в Страната на Марлборо…

— Добро хрумване — вметна Кармоди, — в края на краищата…

— … Има какво да ти хареса в „Марлборо“ — довърши Стийн.

И този път правото беше на негова страна — нали той подхвана девиза.

— Няма спор.

Побърза да допие бирата си и извика:

— Ей, приятел, дай още едно! Бира „Балантайнс“!

Но знаеше, че не поддържа разговора както трябва. Какво му ставаше, за Бога? Именно за такъв момент, точно за такова положение съществуваше задължителен диалог. Не можеше обаче да си го спомни, като че не го намираше в паметта си…

Стийн, спокоен и уверен с новия, подобрен син „Секрет“, с който бе напръскал косматите си подмишници, се сети пръв.

— Когато съпругите ни заминат — засмя се той, — налага се ние да перем.

Кармоди направо беше натикан в ъгъла! Нямаше друг изход, освен да подхване размяната на реплики.

— Ами така си е. — Но смехът му прозвуча кухо. — Помниш ли онова с „Моето пране е по-бяло от твоето“?

И двамата мъже отделиха миг за презрително кискане. После Стийн погледна ризата си, погледна и ризата на Кармоди, намръщи се, вдигна вежди, отвори уста и изобрази учудване, изумление, стъписване.

— Ей! Но моята риза наистина е по-бяла от твоята!

— Божичко, вярно е! — възкликна Кармоди, без да си направи труда да сравнява. — Чудна работа. Използваме еднакви перални, с еднакви програми. И еднакви избелители… Нали?

— Аз използвам „Клорокс“ — безгрижно рече Стийн.

— „Клорокс“ — умислено повтори Кармоди. — Да, от това ще да е! Моят избелител е твърде слаб!

Той изобрази престорено раздразнение, а Стийн показа, че тържествува. Кармоди се зачуди дали да поръча още една бира, но предишните две не му се усладиха. Каза си, че Стийн беше твърде бърз, за да се мери с него.

 

 

Кармоди плати бирите с кредитната си карта от „Америкън Експрес“ и тръгна към офиса си на Пето авеню 666, петдесет и първи етаж. Поздрави колегите си с демократично дружелюбие. Неколцина се опитаха да го въвлекат в своите рекламни диалози, но той не им обърна внимание. Кармоди знаеше, че житейското му положение е отчайващо. През нощта обмисляше достъпните му възможности за избор. Тревогите му причиниха тежко главоболие и киселини в стомаха, едва не пропусна телевизионното състезание, спонсорирано от „Чарлстън“. Но неговата съпруга Хелън (която никъде не беше заминала) му даде таблетка „Алка-Зелцер“, която премахна болките в миг, и вечерта продължи, ала не преди и двамата да възхвалят с първокласни реплики „Алка-Зелцер“. Проблемите му обаче не изчезнаха с това. И когато Хелън в три сутринта му съобщи, че Томи и малкият Тинкър тази година имали с 32 процента по-малко кариеси в сравнение с миналата, той отвърна: „Ами да… От пастата за зъби «Крест»!“ Но не го каза от душа, макар че Хелън много мило му даде възможност да изрече репликата си.

Той знаеше, че никоя съпруга не може да подхранва мъжа си с достатъчно уводни реплики към диалози, за да постигне успех. Ако човек иска да напредне в Потребителската оценка, ако иска да се покаже достоен за нещата, придаващи смисъл на живота — например свръхсъвременна вила в швейцарски стил, дълбоко в Необятните простори на Мейн, или „Порше“ 911 S, купувано от хора, различаващи се от останалите, или пък стереоуредба „Ампекс“ за онези, които се задоволяваха само с най-доброто… Е, ако иска подобни неща, трябва да ги заслужи. Парите не са достатъчни, положението в обществото не е достатъчно, обикновеното старание не е достатъчно. Длъжен си да докажеш, че действително принадлежиш към хората от Друга Класа, за които са предназначени тези стоки. Трябва да рискуваш всичко, за да спечелиш всичко.

— Дявол го взел! — изруга Кармоди и удари с десния си юмрук по лявата длан. — Зарекох се да го направя и ще го направя!

Той дръзко се насочи към кабинета на мистър Юберман, неговия шеф, и дръзко отвори вратата.

Стаята беше празна. Мистър Юберман още не беше дошъл.

Кармоди влезе в кабинета. Щеше да почака. Стисна челюсти, сви устни, а между веждите му се появиха три отвесни бръчки. Полагаше усилия да се овладее. Юберман щеше да се появи всеки миг. И когато влезеше, Том Кармоди щеше да му каже: „Мистър Юберман, можете да ме уволните, но имате лош дъх.“ Тук щеше да направи пауза. И да натърти: „Лош дъх!“

Толкова лесно му се струваше, докато обмисляше, ала е толкова трудно да се направи! Но човек е длъжен да се възправи в защита на чистоплътността във всичките й разновидности, длъжен е и да се бори за повишението си. Кармоди знаеше, че в този миг погледите на онези полумитични същества, на Производителите, са приковани в него. Ако преценят, че е достоен…

— Добрутро, Кармоди! — дългокракият Юберман нахълта в кабинета си.

Лицето му с орлов нос беше красиво. Посребрената коса на скулите показваше неговото издигнато положение. Очилата му с рогови рамки бяха с цели три сантиметра по-широки от очилата на Кармоди.

— Мистър Юберман — започна Кармоди с потрепващ глас, — можете да ме уволните…

— Кармоди — прекъсна го шефът и неговият гръден глас преряза слабите гърлени звуци на Кармоди, както хирургическият скалпел „Персона“ разрязва тлъстините, — днес открих изумителен освежител за уста. Нарича се „Скоуп“. И съм сигурен, че ще имам свеж дъх през целия ден.

Кармоди се усмихна иронично. Какво фантастично съвпадение! Късметът бе натъкнал шефа на същия освежител за уста, който Кармоди се канеше да му препоръча. И имаше резултат! Дъхът на мистър Юберман вече не вонеше като помийна яма след проливен дъжд. Сега беше сладък като целувка (естествено, за момичетата, Кармоди нямаше такива наклонности).

— Чувал ли си за тази марка? — попита Юберман и излезе от кабинета си, без да дочака отговор.

Кармоди се усмихна още по-иронично. Пак се провали. Усещаше обаче несъмнено облекчение от този си провал. Потреблението, присъщо на ръководния персонал, беше ужасно изморително, невероятно съсипващо. И подхождаше на точно определени хора, но може би той не принадлежеше към тях. Ами ако беше успял? И сега можеше да предусети съжалението, с което би изоставил своите потребителски изделия от нивото на петдесет и осемте процента — талоните си за „Ралей“, шапката си от свински велур, вратовръзките в делови стил, бизнесменското куфарче от модерна пластмаса, стереоуредбата КLH модел 24, особено своето най-модерно палто от „Лейкланд“, изработено от вносна, мека, разкошна новозеландска вълна от стригани за първи път овце. И по принуда щеше да се освободи от останалите скъпи на сърцето му семейни предмети.

— Понякога нещата потръгват тъкмо когато си мислиш, че си закъсал — рече си Кармоди.

— Нима? За какво говориш, мътните те взели? — отвърна си Кармоди.

— О, Господи! — възкликна Кармоди.

— Ъхъ — потвърди Кармоди. — Малко бързичко се приспособи, а?

Двамата Кармоди се спогледаха, сравниха бележките си и стигнаха до един извод. Сляха се.

— Сийдрайт! — извика Кармоди. — Вземи ме оттук!

И Сийдрайт, на когото можеше да се разчита, направи точно каквото се искаше от него.