Ектор Мало
Без дом (40)

Четиридесета глава
„Лебед“

След като братът на Боб излезе, на кораба беше известно време тихо и чувахме само свистенето на вятъра в мачтите и плясъка на водата в подводната част. Но малко по малко корабът се оживи. На палубата отекнаха стъпки. Паднаха въжета. Заскърцаха макари. Чу се отвиване и навиване на верига. Завъртяха скрипеца. Издигнаха едно платно. Кормилото изскърца и изведнъж корабът се наклони наляво и се залюля надлъж. Вяхме тръгнали, аз бях спасен.

Бавно и леко в началото, полюшването надлъж скоро стана бързо и силно. Корабът се наклоняваше от единия борд към другия и изведнъж силни морски вълни зашибаха носа и десния борд.

— Беден Матиа! — казах аз на другаря си, като го улових за ръката.

— Няма нищо — рече той, — нали ти си спасен. Впрочем предполагах, че така ще бъде. Като бяхме в колата, гледах как вятърът люшкаше върховете на дърветата и си казвах, че ще потанцуваме по морето. И танцуваме.

В този миг вратата на каютата ни се отвори.

— Ако искате да се качите на палубата, няма вече опасност — каза ни братът на Боб.

— А кога люшкането се усеща по-слабо? — запита Матиа.

— Когато лежиш.

— Благодаря ви, ще остана да лежа.

И се просна на пода.

— Юнга ще ви донесе, каквото ви е необходимо — каза капитанът.

— Благодаря! Ако не се бави много, ще бъде добре дошъл — отвърна Матиа.

— Толкова скоро ли?

— Отдавна започна.

Исках да остана при него, но той ме изпрати на палубата, като ми повтаряше:

— Няма нищо, нали ти си спасен. Но все едно, никога не бих си представил, че ще изпитам такова удоволствие от морската болест.

Когато се качих на палубата, успях да се задържа прав само като се залових здраво за едно въже. Докъдето се простираше погледът, в нощния мрак се виждаше само бяла пелена от пяна, по която нашият малък кораб се носеше наклонен, сякаш щеше да потъне. Но не потъваше, а, напротив, издигаше се леко, скачаше по вълните, носен, тласкан от западния вятър.

Обърнах се към брега. Светлините на пристанището бяха вече само точки в мъгливия мрак и като ги гледах как бледнеят и чезнат една след друга, с радостно чувство на облекчение се сбогувах с Англия!

— Ако вятърът продължава така — каза капитанът, — довечера рано ще стигнем в Изини. Добър платноход е „Еклипс“^[1].

Цял един ден и дори повече от един ден по море, клетият Матиа! И му правеше удоволствие, че има морска болест. Но тоя ден измина и аз прекарах времето си в движение от палубата до каютата и от каютата до палубата. По едно време, както разговарях с капитана, той простря ръка на югозапад и аз съзрях висок бял стълб, който се открояваше на синкавия небосклон. — Барфльор — каза ми той.

Изтичах бързо, за да занеса тая добра вест на Матиа: виждаше се Франция. Но разстоянието от Барфльор до Изини беше още голямо, тъй като трябваше да заобиколим целия полуостров Котантен, преди да влезем в ла Вир и в л’Ор.

Понеже беше късно, когато „Еклипс“ влезе в пристанището Изини, капитанът ни разреши да пренощуваме на борда и едва на другата сутрин се разделихме с него, след като му поблагодарихме както трябва.

— Когато пожелаете да се върнете в Англия — каза той, като ни стисна здраво ръка, — знайте, че „Еклипс“ тръгва оттук всеки вторник. На ваше разположение съм.

Предложението беше любезно, но нямахме никакво намерение да го приемем, тъй като и аз, и Матиа си имахме свои съображения да не преплаваме скоро морето.

Слязохме на френския бряг само с дрехите, които ни бяха на гърба, и с инструментите си — Матиа се беше погрижил да вземе арфата ми, която бях оставил в палатката на Боб през нощта, когато ходих в странноприемницата „Големият дъб“. А раниците ни бяха останали с всичко, което съдържаха, в колите на семейство Дрискол. Това ни затрудняваше донякъде, тъй като не можехме да продължим скитническия си живот без ризи и без чорапи и най-вече без крака. За щастие Матиа имаше спестени дванадесет франка, а освен тях и нашия дял от сбора при сдружаването ни с Боб и неговите приятели, който възлизаше на двадесет и два шилинга или двадесет и седем франка и петдесет. Разполагахме с около четиридесет франка, което беше значително състояние за нас. Матиа искаше да даде тия пари на Боб, за да помогне на разноските по моето бягство, но Боб отговори, че не се плаща за услуги, извършени от приятелство, и не пожела да приеме нищо.

И тъй, първата ни грижа, като слязохме от „Еклипс“, бе да потърсим стара войнишка раница, а после да купим две ризи, два чифта чорапи, сапун, гребен, конци, копчета, игли и най-после онова, което ни беше още по-необходимо от тия все пак толкова полезни неща — карта на Франция.

Наистина къде да отидем сега, когато се намирахме във Франция? По кой път да тръгнем? Как да се оправим?

Този въпрос разисквахме, като напускахме Изини по пътя за Байьо.

— На мене — каза Матиа — ми е все едно и съм готов да тръгна и наляво, и надясно. Искам само едно.

— Какво?

— Да вървим по течението на някоя река или някой канал, защото имам нещо наум.

Не попитах Матиа какво има наум и той продължи:

— Виждам, че трябва да ти обясня какво имам наум. Когато Артур е бил болен, госпожа Милиган го е разхождала с кораб и по тоя начин ти си срещнал „Лебед“.

— Той не е вече болен.

— Искаш да кажеш, че е по-добре. Но е бил много болен и са го спасили само грижите на майка му. И аз си мисля, че за да го излекува напълно, госпожа Милиган продължава да го разхожда с кораб по реките и каналите, където „Лебед“ може да плава, така че ако следваме течението на тия реки, има вероятност да срещнем „Лебед“.

— Какво те кара да мислиш, че „Лебед“ е във Франция?

— Нищо. Но понеже „Лебед“ не може да плава по море, навярно не е напуснал Франция. Имаме надежда да го намерим. И дори тая надежда да е съвсем малка, не си ли на мнение, че не бива да я пропускаме? Аз искам да намерим госпожа Милиган и мисля, че трябва да направим всичко за това.

— А Лиза, Алекси, Бенжамен, Етиенет?

— Ще ги видим, като търсим госпожа Милиган. И тъй, трябва да тръгнем по течението на някоя река или някой канал. Да потърсим на картата ти коя река е най-близо.

Разгърнахме картата на моравата край пътя и подирихме най-близката река. Видяхме, че е Сена.

— Да тръгнем по Сена — предложи Матиа.

— Сена минава през Париж.

— Какво значение има това?

— Голямо. Чувал съм от Виталис, че когато човек иска да намери някого, трябва да го търси в Париж. Ако английската полиция ме потърси за кражбата в черквата „Сент Джордж“, не искам да ме намери. Не си заслужаваше труда да бягам от Англия.

— А може ли английската полиция да те преследва във Франция?

— Не зная, но ако може, не бива да ходим в Париж.

— Не може ли да вървим по Сена до околностите на Париж, после да се отбием от нея и да продължим по течението й по-надолу. Не държа да видя Гарофоли.

— Разбира се, че може.

— Тогава да направим така. Ще разпитаме моряците и тези, които влекат кораби по реката — „Лебед“ със своята веранда не прилича на другите кораби и те ще са го забелязали, ако е минал по Сена. Ако него открием по Сена, ще го търсим по Лоара, по Гарона, по всички реки във Франция и накрай ще го намерим.

Нямах възражения срещу предложението на Матиа. И тъй, решихме, че ще стигнем Сена и ще тръгнем по брега срещу течението й.

След като помислихме за себе си, време беше да се занимаем с Капи. Боядисан жълт, Капи не беше за мене Капи. Купихме течен сапун и в първата река, която срещнахме, го затъркахме здравата, като се сменявахме, когато се уморим.

Но боята на нашия приятел Боб излезе превъзходна по качество. Трябваха много къпания, дълги сапунисвания и най-вече трябваха седмици и месеци, за да възвърне Капи естествения си цвят. Но за щастие Нормандия е страната на водата и всеки ден имахме възможност да го къпем. През Баьо, Кан, Пон л’Евек и Понт Одмер ние стигнахме Сена при Ла Буй.

Когато от височината на гористите хълмове на завоя на сенчест път, дето излязохме след цял ден ход, Матиа съзря изведнъж пред себе си Сена, която описваше широка крива линия, в чиято среда се намирахме ние, и влачеше бавно спокойните си и могъщи води, покрити с кораби с бели платна и с параходи, чийто дим се издигаше до нас, той заяви, че тая гледка го помирява с водата и че разбира какво удоволствие е да се плъзгаш по тая спокойна река, сред тия свежи ливади, добре засети нивя и мрачни гори, които я ограждат със зеленината си.

— Бъди уверен, че по Сена госпожа Милиган е разхождала болния си син — каза той.

— Скоро ще узнаем това, като разпитаме хората в селото долу.

Но тогава не знаех, че е трудно да разпитваш нормандците, които рядко дават определен отговор, а, напротив, те самите разпитват тия, които им задават въпроси.

— За кораб от Хавър ли питате, или за кораб от Руан?

— Ладийка ли е?

— Лодчица ли е, мауна или гемия?

Когато отговорихме ясно на всички въпроси, които ни поставиха, стана почти положително, че „Лебед“ никога не е идвал в Ла Буй или ако е минавал там, било е нощем, така че никой не го е видял.

От Ла Буй отидохме в Руан, където продължихме издирванията си, но и там не научихме нищо повече. В Елбьоф също не можаха да ни кажат нищо за „Лебед“. В Поз, където имаше шлюзове и където следователно забелязват всички кораби, които минават — същото нещо.

Без да се отчайваме, продължихме да вървим и да разпитваме, но без голяма надежда, тъй като „Лебед“ не е могъл да тръгне от някоя междинна точка. Можеше госпожа Милиган и Артур да са се качили на него в Килбьоф или в Кодбек, по-голяма вероятност имаше да са се качили в Руан. Но понеже не намирахме никаква следа от тях, трябваше да отидем до Париж или по-скоро отвъд Париж.

Ние не само вървяхме, а трябваше всеки ден да си изкарваме и хляба и затова изминахме за пет седмици пътя от Изини до Шарантон. Тук се явяваше един въпрос — да продължаваме ли да вървим по Сена, или да тръгнем по течението на Марна? Това се бях питал много често, като проучвах картата, но без да мога да си отговоря кой от двата пътя е за предпочитане.

За щастие, като стигнахме в Шарантон, нямаше защо да се колебаем, тъй като за пръв път отговориха на въпросите ни, че са виждали кораб, приличен на „Лебед“ — бял кораб за удоволствие, с веранда. Матиа толкова се зарадва, че започна да играе по кея. После изведнъж спря да играе, взе цигулката си и изсвири възторжен победен марш.

В това време аз продължавах да разпитвам моряка, който благоволи да ни отговори — нямаше никакво съмнение, ставаше дума за „Лебед“. Преди около два месеца той минал през Шарантон нагоре по Сена.

Два месеца! Той беше взел страхотна преднина. Но какво от това! В края на краищата все пак щяхме да го стигнем, макар че ние разчитахме само на собствените си крака, а той на краката на два здрави коня.

Въпросът за времето нямаше никакво значение. Важното, необикновеното, чудното беше, че намерихме „Лебед“.

— Кой имаше право? — викаше Матиа.

Ако смеех, бих му признал, че аз също хранех голяма, много голяма надежда. Но не смеех да определя дори сам за себе си всички мисли, безсмислиците, по които летеше моето въображение. Сега вече нямаше нужда да спираме и да разпитваме хората, тъй като „Лебед“ беше пред нас — трябваше само да вървим покрай Сена.

Но при Море в Сена се влива Лоан и трябваше пак да започнем да разпитваме. „Лебед“ продължил да плава по Сена. В Монтеро пак трябваше да разпитваме.

Този път „Лебед“ оставил Сена и заплавал по Йона. Напуснал Монтеро преди малко повече от два месеца. На борда му имало една англичанка и момче, простряно на легло. Като следяхме „Лебед“, в същото време се приближавахме към Лиза и сърцето ми биеше силно, когато разглеждах картата и се питах кой канал е избрала госпожа Милиган след Жоаньи — Бургундския ли, или Нивернезкия.

Стигнахме мястото, където Армансон се влива в Йона. „Лебед“ продължил да плава нагоре по Йона — значи щяхме да минем през Дрьози и да видим Лиза, тя самата щеше да ни разкаже за госпожа Милиган и за Артур.

Откакто тичахме след „Лебед“, не отделяхме вече много време за представленията си и Капи, който беше съвестен артист, никак не разбираше защо бързаме толкова много — защо не му позволявахме да седи важно, стиснал в зъби гаванката си, пред „почитаемата публика“, която не бързаше да бръкне в джоба си? Трябва да умееш да изчакваш.

Но ние не чакахме вече и сборовете спадаха, а същевременно това, което ни беше останало от четиридесетте франка, намаляваше от ден на ден. Вместо да слагаме пари настрана, вземахме от капитала си.

— Да бързаме — казваше Матиа — да стигнем „Лебед“.

И аз казвах като него:

— Да бързаме.

Вечер никога не се оплаквахме от умора, колкото и дълъг път да бяхме извървели. Напротив, и двамата бяхме на мнение, че на другия ден трябва да тръгнем рано сутринта.

— Събуди ме — казваше Матиа, който обичаше да си поспива.

А когато го събуждах, веднага скачаше на крака.

За да пестим, бяхме намалили разходите си, а понеже беше топло, Матиа заяви, че не иска вече да яде месо, „защото лете месото е вредно“. Задоволявахме се с къшей хляб и твърдо сварено яйце, което си разделяхме, или с малко масло. И макар че бяхме в царството на виното, пиехме само вода.

Какво от това? Но понякога Матиа мечтаеше за лакомства.

— Много ми се иска госпожа Милиган да държи още оная готвачка, която ти е правила толкова хубави торти със сладка — казваше той. — Навярно тортите със зарзали са много вкусни?

— Никога ли не си ял?

— Ял съм точено с ябълки, но никога не съм ял торти със зарзали — само съм виждал. А какви са белите парченца, полепени по жълтото сладко?

— Бадеми.

— О!

И Матиа отваряше уста, сякаш за да глътне цяла торба.

Понеже Йона прави много завои между Жоаньи и Оксер, а ние вървяхме по главния път, спечелихме малко от времето, с което ни беше изпреварил „Лебед“, но скоро пак го загубихме, защото „Лебед“, навлязъл в Нивернезкия канал, бе плавал бързо по тихите му води. На всеки шлюз получавахме сведения за него, тъй като по този канал, където плаването не е особено оживено, всички бяха забелязали кораба, който приличаше толкова малко на другите кораби.

Не само че ни говореха за „Лебед“, но говореха и за госпожа Милиган, „една много добра англичанка“, и за Артур, „едно момче, което лежало винаги на едно легло на палубата под веранда, украсена със зеленина и цветя, но което и ставало понякога“. Значи Артур беше по-добре.

Наближавахме Дрьози — още два дни, още един, още само няколко часа! Най-после зърнахме горите, където играехме с Лиза миналата есен, зърнахме и шлюза с къщичката на леля Катерина.

Без да продумаме дума, но с общо съгласие Матиа и аз усилихме хода и вече не ходехме, а тичахме. Капи, който позна къде се намира, препусна напред. Той ще каже на Лиза, че пристигаме. Тя ще ни посрещне. Но не Лиза излезе от къщата, а Капи, който бягаше, сякаш го бяха прогонили.

И двамата веднага се спряхме и се запитахме какво може да означава това. Какво се бе случило? Но нито един от двама ни не зададе тоя въпрос и продължихме пътя си.

Капи се върна при нас и тръгна, подвил опашка, по петите ни. Един мъж се готвеше да вдигне един затвор на шлюза, но не беше вуйчото на Лиза.

Стигнахме къщата. Една жена, която не познавахме, шеташе насам-натам из кухнята.

— Госпожа Сюрио? — попитахме ние.

Тя ни гледа известно време, без да отговори, сякаш й бяхме задали глупав въпрос, и най-сетне каза:

— Няма я вече тук.

— А къде е?

— В Египет.

Аз и Матиа се спогледахме смаяни. В Египет! Не знаехме точно какво е това Египет, нито къде се намира тая страна. Но смътно мислехме, че е далеч, много далеч, някъде отвъд моретата.

— А Лиза? Познавате ли Лиза?

— Как не! Лиза замина с кораб с една англичанка.

Лиза на „Лебед“! Сън ли беше това? Жената се погрижи да ни отговори, че е действителност.

— Вие ли сте Реми? — попита ме тя.

— Да.

— Когато Сюрио се удави… — започна тя.

— Удави ли се?

— Удави се в шлюза. Ах, вие не знаете, че Сюрио падна във водата и като мина под един платноход, се закачи на някакъв гвоздей и остана там. Много често се случва това при тоя занаят. Та когато той се удави, Катерина много се обърка, макар че беше смела жена. Но какво да се прави! Пари не се намират лесно, а тя нямаше пари. Наистина предлагаха на Катерина да отиде в Египет, да гледа децата на някаква жена, на която е била дойка, но нямаше на кого да остави своята племенница, малката Лиза. Тъкмо се чудеше какво да прави, една вечер в шлюза спря една англичанка, която разхождаше болното си дете. Заприказваха се. Англичанката търсеше някое дете, за да си играе с нейния син, който скучаел сам на кораба, и поиска да й дадат Лиза, като обеща, че ще се грижи за нея, ще я излекува и ще обезпечи бъдещето й. Тя беше много мила и добра жена, много милостива към бедните. Катерина прие и когато Лиза се качи на кораба на англичанката, Катерина замина за Египет. Мъжът ми замести Сюрио. Тогава, преди да замине, Лиза, която не можеше да говори, макар че лекарите твърдят, че някой ден ще проговори, тогава Лиза помоли леля си да ми обясни, че трябва да ви разкажа всичко, ако дойдете да я видите. Това е.

Толкова бях потресен, че не можах да промълвя нито дума, но Матиа не се обърка като мене.

— А къде отиваше англичанката? — попита той.

— В Южна Франция или в Швейцария. Лиза щеше да ми пише, за да ви дам адреса й, но не съм получила писмо.