Ектор Мало
Без дом (39)

Тридесет и девета глава
Боб

Едва дълго време след като ме бяха върнали в затвора, успях да си обясня защо не ме оправдаха — съдията искал да дочака арестуването на тези, които са влизали в черквата, за да види дали не съм техен съучастник. Попаднали били в дирите им, каза прокурорът. И тъй, скоро щях да изживея мъката и позора да се явя на подсъдимата скамейка заедно с тях. Кога щеше да стане това? Кога щях да бъда прехвърлен в затвора на графството? Какъв беше тоя затвор? Къде се намираше той? По-грозен ли беше от този, в който се намирах сега?

Имаше какво да се мисли по тия въпроси и времето мина по-бързо, отколкото снощи. Не бях вече обзет от трескаво нетърпение. Знаех, че трябва да се чака. И ту се разхождах, ту сядах на пейката и чаках.

Малко преди да мръкне, чух звуци от корнет в познах по свиренето Матиа. Доброто момче искаше да ми каже, че мисли за мене и че бди. Звуците долитаха иззад стената, която се издигаше срещу прозореца ми. Явно беше, че Матиа се намираше зад стената, на улицата, и ни делеше кратко разстояние, само няколко метра. За нещастие очите не могат да пробиват камъните. Но ако погледът не минава през стените, звукът минава през тях. Звуците на корнета се смесваха с шум от стъпки и неясен говор и разбрах, че Матиа и Боб навярно дават представление.

Защо бяха избрали това място? Дали защото разчитаха на добър сбор, или пък искаха да ме предупредят за нещо? Изведнъж чух ясен глас, гласа на Матиа, да вика на френски: „Утре призори!“ И корнетът засвири още по-силно.

Нямаше нужда да напрягам много ума си, за да разбера, че Матиа не отправяше думите „утре призори“ към своята английска публика, а към мене. Но затова пък не беше толкова лесно да се отгатне какво означаваха те и пак си зададох редица въпроси, на които ми беше невъзможно да намеря разумен отговор.

Само едно обстоятелство беше ясно и определено — утре призори трябваше да съм буден и да бъда нащрек. Дотогава трябваше да се въоръжа само с търпение, ако можех. Веднага щом мръкна, легнах в койката си и се опитах да заспя. Чух на няколко пъти околните часовници да отмерват последователно часа и накрая сънят ме грабна и ме отнесе на крилете си. Когато се събудих, беше тъмна нощ, звездите блестяха на мрачното небе и не се чуваше никакъв шум. Навярно нямаше да съмне скоро. Седнах пак на пейката и не смеех да ходя от страх да не привлека вниманието, ако случайно тъмничарят мине на проверка, и зачаках. Скоро един часовник удари три пъти — събудил се бях много рано. Но не смеех да заспя, пък мислех, че дори да бих искал, нямаше да мога — бях много трескав, много неспокоен.

Единственото ми развлечение беше да броя ударите на часовниците. Но колко дълги ми се виждаха петнадесетте минути, които деляха един удар от друг — толкова дълги, че понякога си мислех, че не съм чул кога часовникът е ударил или че е повреден!

Облегнат на стената, бях вперил очи в прозореца. Стори ми се, че звездата, която следях, потъмня и че небето леко побледня.

Съмваше. В далечината пропяха петли.

Станах и отидох на пръсти да отворя прозореца. Не беше лесна работа да не го оставя да изскърца, но в края на краищата леко и най-вече бавно успях да се справя. Какво щастие, че килията се намираше в стара ниска зала, превърната в затвор, и смятаха, че желязната решетка, ще пази затворниците, защото, ако прозорецът не се беше отворил, нямаше да мога да отговоря на повика на Матиа. Но не беше достатъчно да се отвори прозорецът — оставаше решетката, оставаха и дебелите стени и обкованата с желязо врата. Лудост беше да се надявам на свобода и все пак се надявах.

Звездите ставаха все по-бледи и по-бледи и утринният хлад ме прониза. Но не се помръднах от прозореца, стоях там прав, слушах и гледах, без да зная какво трябва да гледам и слушам. Грамадно бяло було покри небето и предметите на земята започнаха да се открояват почти ясно. Това беше утрото, за което ми каза Матиа. Слушах, като сдържах дъха си, но чувах само ударите на сърцето си.

Най-после ми се стори, че долавям драскане по стената, но понеже преди това не бях чул никакви стъпки, помислих, че съм се излъгал. Вслушах се. Драскането продължи. После изведнъж над стената се подаде глава. Веднага видях, че не е Матиа, и макар че беше още тъмно, познах Боб. Той ме видя прилепен към желязната решетка.

— Шт! — каза той съвсем тихо.

И ми махна с ръка — стори ми се, че това означава да се дръпна от прозореца. Без да разбирам, се подчиних. Тогава ми се стори, че в другата си ръка държи дълга тръба, блестяща, сякаш беше от стъкло. Поднесе я към устните си. Разбрах, че е цев, през която се духат дребни предмети. Чух духане и в същото време видях как някаква бяла топчица прелетя и падна в краката ми. В миг главата на Боб изчезна зад стената и не чух повече нищо.

Спуснах се към топчицата. Тя беше от тънка хартия, плътно увита около една сачма. Стори ми се, че на хартията са написани някакви букви, но още не беше достатъчно светло, за да ги прочета — трябваше да чакам да съмне. Затворих внимателно прозореца и бързо си легнах в койката, като стисках хартиената топчица в ръка.

Бавно, много бавно за моето нетърпение се зазори и накрая розова светлина се плъзна по стените. Отвих хартията и прочетох:

„Ще бъдеш прехвърлен в затвора на графството утре вечер. Ще пътуваш с влак във второкласно купе с един полицай. Седни до вратичката, през която ще се качиш. Като пътувате четиридесет и пет минути (брой ги внимателно), влакът ще забави хода си, понеже ще навлезе в съединителната линия. Отвори тогава вратичката и скочи смело. Хвърли се, простри ръце напред и гледай да паднеш на краката си. Веднага щом стъпиш на земята, изкачи се на левия насип — ние ще те чакаме там с кола и здрав кон и ще те откараме. Не бой се от нищо. След два дена ще бъдем във Франция. Бъди смел и не се отчайвай. Най-важното е да се хвърлиш надалеч, когато скачаш, и да паднеш на краката си.“

Спасен! Нямаше да се явя пред углавния съд! Нямаше да видя какво ще се случи там! Ах, милият Матиа, добрият Боб! Уверен бях, че той подпомага така великодушно Матиа: „Ще те чакаме там със здрав кон“. Матиа не можеше да състави съвсем сам своя план. И препрочетох бележката: „Четиридесет и пет минути след заминаването. Насипът вляво. Да паднеш на краката си.“ Да, разбира се, ще се хвърля смело, дори да се убия. По-добре да умреш, отколкото да те осъдят като крадец. Ах, колко добре измислено беше всичко това: „След два дена ще бъдем във Франция!“

Но моята радост бе засенчена от една мрачна мисъл — ами Капи? Но скоро отблъснах тая мисъл. Не беше възможно Матиа да изостави Капи. Щом е намерил начин да ми помогне да избягам, навярно се беше погрижил и за Капи. Препрочетох още два-три пъти бележката, после я сдъвках и я глътнах. Сега ми оставаше само да заспя спокойно и така се постарах, че се събудих чак когато тъмничарят ми донесе храна.

Времето изтече доста бързо и на следния ден следобед един полицай, когото не познавах, влезе в килията и ми каза да го последвам. С удоволствие видях, че беше около петдесет годишен и не изглеждаше особено пъргав.

Всичко стана, както беше наредил Матиа, и когато влакът тръгна, седях до вратичката, през която се бях качил, с гръб към посоката на влака. Полицаят седеше срещу мене. Бяхме сами в купето.

— Говорите ли английски? — попита ме той.

— Малко.

— А разбирате ли?

— Горе-долу, когато не се говори много бързо.

— Слушай, момчето ми, ще ти дам един добър съвет: не хитрувай пред съда, признай си в ще спечелиш благоволението на всички. Няма нищо по-неприятно от това, да имаш работа с хора, които отричат очевидни неща. Човек е най-благосклонен и добър към онези, които си признават. И така, ти ще ни кажеш как е станало всичко и ще ти дам една крона. Ще видиш как парите ще облекчат положението ти в затвора.

Готов бях да възразя, че няма какво да признавам, но разбрах, че най-добре за мене ще бъде да спечеля благоволението на тоя полицай, както той самият се изрази, и не отвърнах нищо.

— Помисли — продължи той — и когато видиш в затвора, че съветът ми е добър, накарай да ме повикат, защото не бива да признаваш на първия срещнат, а на онзи, който се грижи за тебе, а аз съм напълно готов да ти услужа.

Кимнах в знак на съгласие.

— Кажи да повикат Долфее. Ще запомняш името ми, нали?

— Да, господине.

Облегнал се бях на вратичката, чието стъкло беше свалено. Поисках му разрешение да гледам местността, през която минаваме, и понеже той искаше „да спечели благоволението ми“, отвърна, че мога да гледам колкото си искам. От какво можеше да се бои? Влакът вървеше с пълен ход.

Скоро му стана студено от въздуха, който го шибаше право в лицето, отдръпна се от вратичката и седна в средата на купето. Аз не бях чувствителен към студа. Плъзнах леко лявата си ръка навън и завъртях дръжката, а с дясната ръка придържах вратичката, за да не се отвори.

Времето изтече. Машината изсвири и намали хода си. Настъпил беше моментът. Блъснах бързо вратичката и скочих колкото можех по-далече. Паднах в рова. За щастие ръцете ми, които бях прострял напред, опряха в тревистия насип. Но ударът беше толкова силен, че се отърколих на земята в безсъзнание. Когато дойдох на себе си, помислих, че съм още във влака, тъй като усетих, че се возя бързо и чух някакъв тропот. Лежах на сламена постеля. Чудно нещо! Лицето ми беше мокро, а по страните и челото си чувствувах нежна и топла милувка.

Отворих очи. Някакво куче, някакво грозно жълто куче се беше навело над мене и ме ближеше. Очите ми срещнаха очите на Матиа, който беше коленичил край мене.

— Ти си спасен! — каза ми той, като отстрани кучето, и ме целуна.

— Къде сме?

— В колата. Боб ни кара.

— Как е работата? — попита ме Боб, като се обърна.

— Не зная. Добре, струва ми се.

— Раздвижете ръцете и краката — извика Боб.

Бях се проснал на сламата и направих, което ми каза.

— Добре — рече Матиа, — няма нищо счупено.

— Но какао се случи?

— Скочил си от влака, както ти бях поръчал, но сътресението те е зашеметило и си паднал в рова. Като видя, че не идваш, Боб ме остави да държа коня, търколи се по насипа и те донесе на ръце. Помислихме, че си мъртъв. Как се уплашихме! Колко мъчно ни беше! Но си спасен!

— А полицаят?

— Продължава пътя си с влака, който не спря.

Знаех най-главното. Огледах се и забелязах жълтото куче, което ме гледаше нежно с очи, които приличаха на очите на Капи. Но не беше Капи — Капи беше бял.

— А. Капи? — попитах аз. — Къде е той.

Преди Матиа да ми отговори, жълтото куче скочи върху мене я започна да ме ближе с жално скимтене.

— Ето го — каза Матиа, — боядисахме го.

Отвърнах на милувките на добрия Капи и го целунах.

— Защо го боядиса? — попитах аз.

— Тя е дълга, ще ти разкажа.

Но Боб не го остави да ми разказва.

— Карай коня — каза той на Матиа — и го дръж здраво. В това време аз ще наглася колата така, че да не я познаят на бариерата.

Колата беше двуколка, покрита с платнено чергило, изпънато на обръчи. Той сложи обръчите в колата, сгъна чергилото на четири и ми каза да се покрия с него. После накара Матиа да се мушне под платното. Така колата промени напълно външността си — нямаше вече чергило и беше само с един човек, а не с трима. Ако тръгнеха по следите ни, описанията на тези, които бяха срещнали двуколката ни, биха заблудили преследвачите.

— Къде отиваме? — попитах Матиа, когато той се излегна до мене.

— В Литълхемптън — то е малко морско пристанище, където Боб има брат, капитан на кораб, който пътува до Франция, до Изини в Нормандия за масло и яйца. Ако се спасим, а ние ще се спасим, ще дължим своето спасение на Боб. Той направи всичко. Какво можех да направя за тебе аз, клетият. На Боб му хрумна да те накара да скочиш от влака, да ти духне бележката ми и той склони своите другари да ни заемат тоя кон. И най-после той ще ни намери кораб да се прехвърлим във Франция, защото бъди напълно уверен, че ако решиш да се качиш на параход, ще те арестуват. Виждаш, че е добре да има човек приятели.

— А на кого хрумна да вземе Капи?

— На мене, но на Боб му хрумна да го боядисаме жълт, та да не го познаят, след като го откраднахме от полицая Джери, съобразителния Джери, както каза съдията, който тоя път не прояви особена съобразителност, тъй като остави да му задигнем Капи, без да се усети. Наистина Капи, когато ме подуши, направи почти всичко сам и после, Боб знае всички хитрини на крадците на кучета.

— А кракът ти?

— Мина или почти мина, нямах време да мисля за него.

Пътищата в Англия не са свободни като във Франция. На много места има бариери, където човек трябва да плати известна сума, за да мине. Когато наближехме някоя от тия бариери, Боб ни казваше да мълчим и да не мърдаме и пазачите виждаха само двуколка, карана от сам човек. Боб им пускаше по някоя шега и отминаваше.

Със своята клоунска способност да се гримира той се беше превърнал в чифликчия и дори най-близките му познати биха разговаряли с него, без да знаят кой е.

Пътувахме бързо, защото конят беше добър, а Боб караше умело. Но трябваше да спрем, за да си почине конят и да го нахраним. Но за тая цел не се отбихме в странноприемница. Боб спря сред гората, разпрегна коня и му надяна на шията торба, пълна с овес, която извади от колата. Нощта беше тъмна и нямаше голяма опасност да бъдем изненадани. Тогава успях да поговоря с Боб и да му изкажа развълнуван с няколко благодарствени думи своята признателност. Но той не ме остави да му кажа всичко, което ми беше на сърцето.

— Вие ми услужихте — прекъсна ме той, като ми стисна ръката, — сега аз ви услужвам, всеки по реда си. И после, вие сте брат на Матиа, а за такова добро момче като Матиа може да се направи много нещо.

Попитах го далеч ли сме от Литълхемптън. Отговори, че имаме повече от два часа път и че трябва да побързаме, защото корабът на брат му заминавал всяка събота за Изини, мислеше, че приливът настъпва рано, а беше петък. Легнахме пак на сламата под чергилото и отпочиналият кон бързо препусна.

— Страх ли те е? — попита Матиа.

— И да, и не. Много ме е страх да не ме заловят пак. Вярвам, че няма да ме заловят. Но да бягаш, не значи ли да признаеш, че си виновен? Ето кое ме измъчва най-много. Какво ще кажа за свое оправдание?

— Мислихме много за това, но Боб реши, че трябва да направим всичко, за да не се явиш пред углавния съд — много е тежко да минеш през там, дори когато те оправдаят. Аз не посмях да кажа нищо, тъй като се боях моята упорита мисъл да те заведа във Франция да не ме посъветва зле.

— Добре си направил и каквото и да се случи, ще ви бъда само признателен.

— Нищо няма да се случи, бъди спокоен. Когато влакът е спрял, твоят полицай е направил доклад, но докато уредят преследването, е минало време, а ние препускахме. И после, не могат да знаят, че ще отплаваме от Литълхемптън.

Явно беше, че ако не бяха по следите ни, имаше надежда да отплаваме спокойно. Но аз не бях уверен като Матиа, че след спирането на влака полицаят е губил време и не е започнал веднага преследването. Там беше опасността и тя можеше да бъде голяма. А нашият кок, здраво каран от Боб, продължаваше да препуска с всички сили по пустия път. Само от време на време срещахме по някоя кола, но никоя не ни задминаваше. Селата, през които минавахме, бяха безмълвни и в малко прозорци блестеше късна светлина. Само няколко кучета обръщаха внимание на бързия ни бяг и ни гонеха със своя лай. Като изкачвахме някой малко стръмен склон, Боб спираше коня, за да си почине, слизахме от колата и прилепвахме ухо о земята, за да се ослушаме, но дери и Матиа, който имаше много по-остър слух от нас, се чуваше никакъв подозрителен шум. Пътувахме сред мрака и безмълвието на нощта.

Не лежахме вече под чергилото, за да се крием, а за да се пазим от студа, тъй като доста отдавна духаше студен вятър. Когато прекарвахме език по устните си, усещахме солен вкус. Наближавахме морето. Скоро зърнахме светлина, която ту блясваше, ту угасваше равномерно. Беше фар. Пристигнахме. Боб спря коня, подкара го ходом и го поведе бавно по някакъв пряк път. После слезе от колата и ни поръча да останем в нея и да държим коня. Той пък щеше да отиде да види дали брат му не е заминал и дали можем да се качим безопасно на кораба му.

Признавам, че времето, докато Боб го нямаше, ми се видя дълго, много дълго. Мълчахме и слушахме как морето се плискаше о пясъчния бряг доста наблизо с еднообразен шум, който усилваше нашето вълнение. Матиа трепереше, както треперех и аз самият.

— Студено е — пошепна ми той.

Истина ли беше? Истина беше, че когато някоя крава или някоя овца в ливадите, които пресичаха нашия път, чукнеше някой камък или блъснеше някой плет, треперехме повече от блъскането, отколкото от студа.

Най-после чухме стъпки по пътя, по който беше тръгнал Боб. Навярно той се връщаше. Съдбата ми щеше да се реши.

Боб не беше сам. Когато приближи, видяхме, че някой го придружава. Беше мъж с непромокаема куртка и вълнена фуражка.

— Брат ми — рече Боб. — Ще ви вземе на кораба си и сам ще ви заведе. А ние ще се разделим, тъй като няма защо да се знае, че съм идвал тук.

Исках да поблагодаря на Боб, но той ме прекъсна, като ми стисна ръката.

— Да не говорим за това — каза той. — Трябва да си помагаме един на друг, всеки по реда си. Ще се видим пак някой ден. Радвам се, че услужих на Матиа.

Тръгнахме след брата на Боб и скоро навлязохме в тихите улици на града, после, след няколко завоя, излязохме на един кей и морският вятър ни шибна в лицето. Без да продума нито дума, братът на Боб ни посочи с ръка едномачтов кораб. Разбрахме, че е неговият. След няколко минути бяхме на борда. Тогава той ни накара да слезем в малка каюта.

— Ще отплаваме чак след два часа — каза той. — Стойте тук и не вдигайте шум.

Когато той заключи вратата на каютата, Матиа се хвърли безшумно в прегръдките ми и ме целуна. Не трепереше вече.