Ектор Мало
Без дом (32)

Тридесет и втора глава
Барберен

Ако не бързах да отида в Париж, щях да остана дълго, много дълго при Лиза. Имахме да си кажем толкова много неща, а успяхме да си кажем толкова малко с езика, на който разговаряхме!

Лиза имаше да ми разкаже как се беше настанила в Дрьози, колко много я обикнали нейният вуйчо и леля й, които имали пет деца, но не им останало нито едно — много обикновено нещастие за семействата в Ниевр, където жените изоставят собствените си деца, за да отидат дойки в Париж, — как я гледали като своя родна дъщеря, как прекарва у тях, с какво се занимава, какви са игрите и удоволствията й: ловяла риба, разхождала се с лодка, тичала в гъстата гора и така запълвала почти цялото си време, тъй като не можела да ходи на училище.

Аз пък трябваше да я питам има ли известия от баща си и да й разкажа всичко, което ми се беше случило след нашата раздяла, как едва не загинах в рудника, където работеше Алекси, и как, като се отбих при жената, която ме беше откърмила, научих, че моето семейство ме търси и че това ми е попречило да отида при Етиенет, както бях намислил.

Разбира се, моето семейство заемаше най-голямата част от разказа ми, моето богато семейство, и аз повторих на Лиза това, което бях казал вече на Матиа, като наблягах най-много на своите надежди за богатството, които, като се осъществят, ще направят всички щастливи — баща й, братята й, нея, най-много нея. Лиза, която не беше придобила ранния опит на Матиа и за свое щастие не беше минала през школата на учениците на Гарофоли, беше напълно готова да допусне, че тези, които са богати, са напълно щастливи на тоя свят и че богатството е разковничето, което дава веднага, както във вълшебните приказки, всичко, каквото пожелаеш. Нали защото беше беден, баща й отиде в затвора, а семейството й бе разпръснато! Дали аз ще бъда богат, или тя — все едно. Нямаше никакво значение, последиците щяха да бъдат същите — щяхме да бъдем щастливи, а това беше едничката й грижа — да бъдем всички заедно и щастливи.

Но ние не прекарвахме времето си само в разговори край шлюза, където водата с бучене се спускаше в затворите, а и тримата, Лиза, Матиа и аз, или поточно и петимата, се разхождахме, тъй като господин Капи и госпожица куклата вземаха участие във всичките ни разходки.

През пътуванията си из Франция — няколко години с Виталис и последните няколко месеца с Матиа, обиколих много местности, но не срещнах нито една така интересна като тази, където се намирахме сега: грамадни гори, хубави ливади, канари, хълмове, пещери, пенливи водопади, тихи езера, а сред тясната долина, оградена със стръмни ридове, лъкатушеше каналът. Величествена гледка! Носеше се само ромонът на водите, песента на птиците и жалбата на вятъра в грамадните дървета. Наистина преди няколко години намирах, че долината на Ниевр е прекрасна. Не бих искал да вярвате безусловно на всичките ми думи. Искам да кажа, че навсякъде, където съм се разхождал с Лиза, където сме играли заедно, местността е била за мене по-красива и по-прелестна от други, по-живописни може би. Видях този край с Лиза и пазя за него радостен спомен. Вечер сядахме пред къщата, когато не беше много влажно, или край огнището, паднеше ли гъста мъгла, и за най-голямо удоволствие на Лиза й свирех на арфа. Матиа също свиреше на цигулка или корнет, но Лиза предпочиташе арфата и аз се гордеех много с това. Когато наближеше време да си лягаме и трябваше да се разделим, Лиза ме молеше да й изпея своята неаполитанска песен и аз изпълнявах молбата й.

Въпреки всичко трябваше да се разделя с Лиза и с хубавата местност и да тръгна отново на път. Но не бях много тъжен. Толкова често лелеях своите мечти за богатство, че бях започнал да вярвам не че някой ден ще стана богат, а че вече съм богат и че стига да пожелая нещо, ще мога да го осъществя в близко, много близко бъдеще, почти веднага.

Последните ми думи към Лиза — не казани, разбира се, а изразени думи — ще изяснят по-добре и от най-дълги обяснения колко искрен бях в своето заблуждение.

— Ще дойда да те взема с кола с четири коня — казах й аз.

И тя така ми повярва, че махна с ръка, сякаш шибаше коне. Навярно виждаше колата, както и аз я виждах.

Но преди да изминем с кола пътя от Париж до Дрьози, трябваше да отидем пеш от Дрьози до Париж и ако не беше Матиа, единствената ми грижа щеше да бъде да изминавам колкото се може повече път, като се задоволявам само с най-необходимото за всекидневната храна. За какво ли да продължаваме да работим! Нямахме да купуваме нито крава, нито кукла и ни стигаше да имаме всеки ден хляб — на родителите ми нямаше да им трябват моите пари. Но Матиа не се трогваше от доводите, които му давах, за да оправдая мнението си.

— Да спечелим колкото можем повече — казваше ми той и ме принуждаваше да взема арфата. — Кой знае дали ще намерим веднага Барберен?

— Ако не го намерим по обед, ще го намерим в два часа. Улица „Муфтар“ не е толкова дълга.

— Ами ако не живее вече на улица „Муфтар“?

— Ще отидем, където живее.

— Ами ако се е върнал в Шаванон? Ще трябва да му пишем, да чакаме отговор. А през това време с какво ще живеем, ако джобовете ни са празни? Наистина човек би си помислил, че не познаваш никак Париж. Забрави ли каменоломната в Жантии?

— Не.

— Е добре, и аз още не съм забравил стената на черквата „Сен Медар“, на която се бях опрял, за да не падна, когато умирах от глад. Не искам да гладувам в Париж.

— Ще вечеряме по-добре, когато намерим родителите ми.

— Когато съм обядвал добре, мога и да не вечерям. Но когато не съм нито обядвал, нито вечерял, не се чувствувам добре и никак не ми е приятно. Тъй че да работим, сякаш ще трябва да купуваме крава за родителите ти.

Съветът беше напълно разумен. Но, да си призная, не пеех вече, както пеех, когато трябваше да спечелим пари за кравата на мама Барберен или за куклата на Лиза.

— Много ленив ще станеш, когато забогатееш! — казваше Матиа.

От Корбей тръгнахме по същия път, по който вървяхме преди шест месеца, когато напуснахме Париж, за да отидем в Шаванон, и преди да стигнем Вилжуиф, влязохме в чифлика, където нашата трупа даде първия си концерт на сватбата. Младоженците ни познаха и ни накараха да им посвирим, та пак да поиграят. Дадоха ни да вечеряме и ни оставиха да преспим.

Но денят на завръщането ни никак не приличаше на деня на заминаването — времето беше облачно и студено, нямаше слънце на небето, нямаше цветя, нямаше зеленина край пътя. Лятното слънце си беше отишло и падаха първите есенни мъгли. И сега от високите стени над главите ни не капеха вече цветчета шибой, а сухи листа, отронени от пожълтелите дървета. Но какво значение имаше мрачното време! Ние изпитвахме вътрешна радост, която нямаше нужда от външен подтик. Като казвам ние, не се изразявам точно: радост изпитвах аз, само аз. Мисълта, че ще ме целуне майка, която ще бъде моя родна майка, и баща, който ще ме нарече свой син, ме хвърляше в огън, А Матиа, колкото наближавахме Париж, той ставаше все по-тъжен и по-тъжен и често вървеше с часове, без да продума. Никога не ми казваше причината за своята тъга, а аз, като си мислех, че тя се дължи само на неговия страх от раздялата, не исках да му повтарям това, което му бях обяснявал няколко пъти, с други думи, че на моите родители и през ум нямаше да им мине да ни разделят. Едва когато се спряхме да похапнем, преди да стигнем укрепленията на града, той ми каза, както ядеше, седнал на един камък, какво го тревожи толкова много.

— Знаеш ли за кого мисля сега, когато влизаме в Париж?

— За кого?

— И питаш? За Гарофоли. Ами ако е излязъл от затвора? Когато ми казаха, че е в затвора, не ми дойде наум да попитам за колко време е там. Сега може да е свободен и да се е върнал в жилището си на улица „Лурсин“. Трябва да търсим Барберен на улица „Муфтар“, значи в самия квартал на Гарофоли, под носа му. Какво ще стане, ако случайно ни срещне? Той е мой господар, той ми е вуйчо и може да ме вземе със себе си, без да имам възможност да избягам. Страх те беше да не попаднеш в ръцете на Барберен, разбираш ли колко ме е страх да не попадна в ръцете на Гарофоли? О, бедната ми глава! А боят по главата няма да бъде нищо пред раздялата. Няма да можем да се виждаме вече и тая раздяла чрез моето семейство ще бъде много по-страшна, отколкото чрез твоето. Разбира се, Гарофоли ще иска да те вземе и да те възпита така, както е възпитал учениците си, с камшика. Но ти, ти няма да дойдеш, пък и аз не бих искал да си ми дружина. О, тебе никога не са те били!

Увлечен от своите мечти, и през ум не ми беше минало за Гарофоли. Но всичко, което Матиа ми разказа, беше възможно и нямаше нужда от обяснения, за да разбера на каква опасност бяхме изложени.

— Какво да правим? — попитах го аз. — Да не влизаме ли в Париж?

— Мисля, че ако не дойда на улица „Муфтар“, ще бъде достатъчно, за да избягна неприятната възможност да срещна Гарофоли.

— Добре, не идвай на улица „Муфтар“, ще отида сам. Ще се срещнем някъде довечера в седем часа.

Уговорихме се да се срещнем на „Архиерейския мост“ откъм гърба на черквата „Света Богородица“. И влязохме в Париж.

Като стигнахме „Италианския площад“, се разделихме развълнувани и двамата, сякаш нямаше да се видим вече, и докато Матиа и Капи тръгнаха към Ботаническата градина, аз се запътих към улица „Муфтар“, която беше много наблизо. За пръв път от шест месеца бях сам, без Матиа, без Капи, и в грамадния Париж това ми правеше тягостно впечатление. Но не биваше да се поддавам на това чувство. Нали щях да намеря Барберен, а чрез него — семейството си?

Записал бях на едно листче имената и адресите на наемодателите, при които трябваше да търся Барберен. Но това беше излишна предпазливост, тъй като помнех и имената, и адресите и нямаше нужда да поглеждам листчето — Пажо, Барабо и Шопине.

Пръв се изпречи на пътя ми Пажо, като слизах по улица „Муфтар“. Влязох доста смело в една евтина гостилничка, която заемаше приземния етаж на къща, където се даваха под наем мебелирани стаи. С треперещ глас попитах за Барберен.

— Кой е този Барберен?

— Барберен от Шаванон.

И описах Барберен или поне онзи Барберен, когото видях, когато се завърна от Париж — грубо лице, суров вид, с глава, наведена към дясното рамо.

— Няма такъв. Не го познаваме.

Благодарих и се отбих малко по-нататък, у Барабо — той даваше мебелирани стаи под наем, но продаваше и плодове. Зададох същия въпрос.

В началото беше трудно да ги накарам да ме изслушат. Мъжът и жената бяха заети — той продаваше някаква зелена баница, която режеше с нещо като мистрия, и казваше, че е от спанак, а тя спореше с Някаква купувачка за едно су, което й върнала по-малко. Най-после, като повторих три пъти въпроса си, получих отговор.

— Ах, да! Барберен… Имахме такъв навремето. Преди повече от четири години.

— Преди пет — обади се жената. — Дори ни дължи за една седмица. Къде е този обесник?

Точно това питах и аз. Излязох отчаян и донякъде неспокоен. Оставаше ми само Шопине. Към кого да се обърна, ако той не знае нищо? Къде да търся Барберен?

Шопине беше гостилничар като Пажо и когато влязох в гостилничката, където и готвеше, и раздаваше храна, няколко души бяха насядали по масите.

Попитах самия Шопине, който с лъжица в ръка сипваше супа на клиентите си.

— Барберен не е вече тук — отвърна ми той.

— А къде е? — попитах аз разтреперан.

— А, не зная.

Зави ми се свят. Стори ми се, че тенджерите играеха по печките.

— Къде мога да го намеря? — попитах аз.

— Не каза къде отива.

По лицето ми навярно е било изписано така ясно и трогателно моето огорчение, че един от мъжете, които ядяха на една маса край печката, ме заговори.

— Защо ти е Барберен? — попита ме тон.

Не можех да му отговоря откровено и да му разкажа миналото си.

— Идвам от село, от неговото село, от Шаванш, и му нося вести от жена му. Каза ми, че ще ги намеря тук.

— Ако знаете къде е Барберен — обади се гостилничарят, като се обърна към този, който ме заговори, — можете да кажете на това момче, то навярно не му мисли злото. Нали така, момче?

— О, да, господине!

Надеждата ми се възвърна.

— Барберен трябва да живее сега в хотел „Кантал“ на пасаж „Аустерлиц“. Там беше преди три седмици.

Поблагодарих и излязох. Но преди да отида на пасаж „Аустерлиц“, който мислех, че се намира на края на моста „Аустерлиц“, исках да науча нещо за Гарафоли и да го съобщя на Матиа.

Бях съвсем близо до улица „Лурсин“. Трябваше да направя само няколко крачки, за да намеря къщата, където бях ходил с Виталис. Както в деня, в който отидохме за първи път, някакво старче, същото старче, окачваше парцали по зеленикавата стена на двора, сякаш беше правило само това, откакто го бях видял тогава.

— Господин Гарофоли върна ли се? — попитах го аз.

Старчето ме погледна и започна да кашля, без да отговори. Реших, че трябва да му дам да разбере, че зная къде се намира Гарофоли, иначе нямаше да изкопча нищо от тоя стар вехтошар.

— Още ли е там? — попитах аз самоуверено. — Трябва да му е дотегнало.

— Възможно е, но времето все пак тече.

— За него може би тече по-бавно, отколкото за нас.

Старчето понечи да се засмее на тая шега, но го задави страшна кашлица.

— Знаете ли кога ще се върне? — попитах го аз, когато кашлицата му премина.

— След три месеца.

Гарофоли щеше да лежи още три месеца в затвора, значи Матиа можеше да бъде спокоен, защото за три месеца родителите ми щяха да намерят прекрасно начин да попречат на страшния падроне да предприеме каквото и да било срещу племенника си.

При Шопине преживях за миг жестоко вълнение, но сега надеждата ми се възвърна. Щях да намеря Барберен в хотел „Кантал“.

Без да се бавя повече, тръгнах към пасаж „Аустерлиц“, изпълнен с радост и надежда, и под влияние на тия чувства навярно съм бил напълно готов да простя на Барберен.

Най-сетне той не беше може би толкова лош, колкото изглеждаше — без него навярно щях да умра от глад и студ на „Авеню дьо Бретьой“. Вярно, че ме беше отнел от мама Барберен, за да ме продаде на Виталис, но той не ме познаваше и не можеше да обича дете, което не беше виждал, и после, подтикван бе от нуждата, която много често е лош съветник. Сега ме търсеше, грижеше се за мене и ако намерех родителите си, щях да дължа това на него. Той не заслужаваше отвращението, което хранех към него от деня, в който напуснах Шаванон, воден от Виталис. И на него трябваше да бъда благодарен, ако не от обич и нежност както към мама Барберен, то поне от чувство на справедливост.

През Ботаническата градина от улица „Лурсин“ до пасаж „Аустерлиц“ не е далеч. Скоро стигнах пред хотел „Кантал“, който носеше само името хотел, а в действителност беше къща с жалки мебелирани стаи. Държеше го стара, полуглуха жена, главата на която се тресеше.

Като й зададох постоянния си въпрос, тя сви ръка на тръба, приближи я към ухото си и ме помоли да повторя каквото съм я попитал.

— Малко недочувам — каза тя тихо.

— Искам да видя Барберен, Барберен от Шаванон. Той живее при вас, нали?

Без да ми отговори, тя дигна ръце нагоре така неочаквано, че котката, която спеше на скута й, скочи уплашена на земята.

— Уви! Уви! — каза тя. После ме погледна, като затресе още по-силно глава.

— Да не сте вие момчето? — попита тя.

— Кое момче?

— Момчето, което той търсеше.

Което той търсеше! Сърцето ми се сви, като чух тия думи.

— Барберен! — извиках аз.

— Покойният! Покойният Барберен трябва да кажете.

Опрях се на арфата си.

— Починал ли е? — извиках аз достатъчно високо, за да може да ме чуе, но с глас, пресипнал от вълнение.

— Преди осем дена в болницата „Сент Антоан“.

Бях потресен. Барберен умрял! Ами семейството ми? Как ще намеря сега семейството си? Къде да го търся?

— Значи вие сте момчето, което той търсеше, за да го върне на богатото му семейство? — продължи старата жена.

Надеждата ми се възвърна, аз се вкопчих в тия думи.

— Вие знаете ли?… — попитах аз.

— Зная това, което той, горкият, разказваше: че намерил и отгледал някакво дете, че сега семейството, което загубило навремето това дете, искало да си го прибере и той дошъл в Париж да го търси.

— Ами семейството? — попитах аз задъхан. — Семейството?

— Значи вие сте момчето, нали? Ах, вие сте! Вие сте!

И като тресеше глава, ме загледа втренчено в лицето. Но аз прекъснах наблюдението й.

— Моля ви, госпожо, кажете ми, какво знаете?

— Но аз не зная нищо друго освен това, което ви разказах, момчето ми, искам да кажа, млади господине.

— Кажете ми какво ви е разказал Барберен за моето семейство. Вие виждате моето вълнение, госпожо, моето смущение, моята уплаха.

Без да ми отговори, тя дигна пак ръце нагоре.

— Ама че история!

В това време една жена, която приличаше на прислужница, влезе в стаята, където се намирахме. Тогава съдържателката на хотел „Кантал“ ме изостави и се обърна към жената:

— Ама че история! Това момче, този млад господин, когото виждаш, е същият, за когото говореше Барберен. Той дойде, а Барберен го няма вече. Ама… че история!

— Та Барберен никога ли не ви е говорил за моето семейство? — попитах аз.

— Повече от двадесет пъти, повече от сто пъти ни е говорил. Богато семейство!

— Но къде живее това семейство, как се казва?

— А, вижте, Барберен никога не ми е споменавал това. Разбирате, нали, той криеше. Искаше сам да получи възнаграждението, както е редно, и после, той беше хитрец.

Уви! Разбирах! Разбирах много добре това, което старата жена ми каза — със своята смърт Барберен бе отнесъл тайната на моя произход.

Стигнах толкова близо до целта, без да я постигна! Ах, хубавите ми мечти, надеждите ми!

— Не познавате ли никого, на когото Барберен да е казал нещо повече, отколкото на вас? — запитах аз старата жена.

— Барберен не беше толкова глупав да се довери някому. Той беше много мнителен в това отношение.

— А вие не сте ли виждали някой от моето семейство да е идвал при него?

— Никога.

— Някои негови приятели, на които да е говорил за моето семейство?

— Той нямаше приятели.

Хванах се с две ръце за главата. Напразно мислех, нищо не можех да измисля. Впрочем бях толкова развълнуван, така смутен, че не бях в състояние да следя мислите си.

— Получи веднъж писмо — каза старата жена, след като мисли дълго, — препоръчано писмо.

— Откъде?

— Не зная. Раздавачът го предаде лично на него. Не видях марката.

— Това писмо навярно може да се намери.

— Когато почина, претърсихме всичко, което беше оставил тук. О, не от любопитство, разбира се, а само за да съобщим на жена му. Но не открихме нищо. В болницата също не намерили никакви книжа в дрехите му и ако не бил казал, че е от Шаванон, нямало да могат да съобщят на жена му.

— Значи мама Барберен знае?

— Разбира се!

Дълго стоях, без да продумам. Какво да кажа? Какво да питам? Тия жени ми бяха казали всичко, което знаеха. Те не знаеха нищо. А беше напълно ясно, че са направили всичко, за да научат това, което Барберен е криел от тях. Благодарих и тръгнах към вратата.

— Къде отивате? — попита ме старата жена.

— Да се срещна с приятеля си.

— Ах, вие имате приятел?

— Да.

— В Париж ли живее той?

— Не, ние пристигнахме в Париж тая сутрин.

— Тогава знаете ли, ако нямате жилище, можете да останете тук. Ще се чувствувате добре, мога да се похваля с това, и ще бъдете в почтена къща. После, внимавайте, вашите родители ви търсят и като им дотегне да чакат отговор от Барберен, ще се обадят тук, не другаде. Тогава вие ще бъдете тук и ще ги посрещнете. Това е голямо предимство — къде ще ви намерят, ако не бъдете тук? Говоря ви във ваша полза. Колко годишен е приятелят ви?

— Той е малко по-млад от мене.

— Помислете си! Двама младежи на парижките улици! Може да се запознаете с лоши хора! Има хотели, където се навъртат всякакви. Не е тихо като тук. Но кварталът го налага.

Не бях напълно убеден, че кварталът допринасяше за тишината. Във всеки случай хотел „Кантал“ беше една от най-мръсните и най-жалките къщи, които могат да се видят, а през скитническия си живот, изпълнен с приключения, бях виждал много жалки къщи. Но предложението на старата жена трябваше да се обмисли. Впрочем не беше време да бъда придирчив — не бях намерил още семейството си, своето богато семейство, за да се настаня с него в някой от хубавите хотели на булеварда или в хубавата му къща, ако живееше в Париж. В хотел „Кантал“ разходите ни нямаше да бъдат големи, а сега трябваше да мислим за разходите. Ах, имаше право Матиа, като искаше да печелим пари през пътуването ни от Дрьози за Париж! Какво щяхме да правим, ако нямахме седемнадесет франка в джоба си?

— Колко ще ни струва една стая за мене и за приятеля ми? — попитах аз.

— Десет су на ден. Много ли е скъпо?

— Добре, ще се върна довечера с приятеля си.

— Приберете се рано, нощем в Париж е опасно.

Преди да се прибера в хотела, трябваше да намеря Матиа, а имаше още много време до срещата ни. Като не знаех какво да правя, отбих се тъжен в Ботаническата градина и седнах на една самотна пейка. Краката ми бяха като отсечени, а главата замаяна. Ударът беше така внезапен, така неочакван и тежък! Значи щях да изпитам едно след друго всички нещастия и всеки път, щом протегнех ръка, за да се закрепя здраво, клонът, който се надявах да уловя, се счупваше и аз падах — и все така! Не беше ли някаква зла съдба, че Барберен беше умрял точно когато имах нужда от него и че в стремежа си да спечели той беше скрил от всички името и адреса на лицето — на баща ми навярно, — което му беше възложило да ме търси и намери?

Като си мислех така, натъжен, с подути от плач очи, в своето самотно кътче под зелено дърво, което ме закриваше със сянката си, някакъв господин с една жена и с дете, което возеше след тях количка, седнаха на една пейка срещу мене. Тогава повикаха детето, което заряза количката си и се затича към тях с протегнати ръчички. Бащата го прегърна, целуна го по косичката със звучни целувки и го подаде на майката, която на свой ред го целуна няколко пъти на същото място и по същия начин, а детето се заливаше от смях и тупкаше страните на своите родители с пълничките си пухкави ръчички.

Тогава, като видях щастието на родителите и радостта на детето, сълзи бликнаха неволно от очите ми. Не бях целуван така. Сега можех ли да се надявам, че ще ме целуват някога? Хрумна ми една мисъл — взех арфата и тихичко засвирих валс за детето, което отмерваше с крачетата си такта. Господинът дойде при мене и ми подаде дребна сребърна монета, но аз учтиво му отказах.

— Не, господине, моля ви, позволете ми да се порадвам, че съм доставил удоволствие на вашето детенце, което е толкова хубаво.

Тогава той ме изгледа внимателно. Но в същия миг дойде пазач, който въпреки възмущението на господина ми заповяда строго да се махна веднага, ако не искам да бъда задържан, задето съм свирил в градината.

Метнах арфата на рамо и си тръгнах, като извръщах често глава, за да погледна господина и жената, които продължаваха да ме гледат умилени. Рано беше още за срещата ми с Матиа на „Архиерейския мост“ — тръгнах да се скитам по кейовете и гледах реката.

Мръкна. Запалиха фенерите със светилен газ. Тогава тръгнах към черквата „Света Богородица“ — двете й кули се открояваха черни на пурпурния залез. На гърба на черквата намерих пейка и седнах, което ми беше приятно, тъй като краката ми бяха отмалели, сякаш бях бъхтил много дълъг път, и потънах отново в тъжните си мисли. Никога не бях се чувствувал толкова потиснат и уморен. В мен и около мен всичко беше мрачно. В тоя грамаден Париж, пълен със светлина и оживление, се чувствувах по-самотен, отколкото сред полята и горите.

Хората, които минаваха край мене, се обръщаха понякога да ме изгледат, но какво ме засягаше тяхното любопитство или съчувствие? Не разчитах аз на внимание от страна на равнодушните.

Единственото ми развлечение беше да броя ударите на часовниците, които биеха наоколо. Пресмятах още колко време трябва да чакам Матиа, за да почерпя сили и смелост от неговото приятелство. Каква утеха беше за мене мисълта, че скоро ще видя неговите добри, толкова кротки и весели очи!

Малко преди седем часа чух весел лай. Почти веднага нещо бяло се зададе в мрака и тръгна към мене. Докато се опомня, Капи скочи на коленете ми и започна да ми лиже ръцете. Прегърнах го и го целунах по муцуната. Матиа скоро се зададе.

— Е? — викна той отдалече.

— Барберен е умрял.

Той се затича, за да стигне по-бързо при мене. Разказах му набързо какво бях направил и какво научих. Тогава той се натъжи, от което ми стана мило на сърцето — почувствувах, че ако се боеше за себе си, че семейството ми може да ни раздели, искрено желаеше за мене да намеря родителите си.

С добри и нежни думи се опита да ме утеши и най-вече да ме убеди, че не бива да се отчайвам.

— Родителите ти са открили Барберен и ще се разтревожат, като не получат известия от него. Ще го потърсят, за да видят какво е станало с него, и ще дойдат, разбира се, в хотел „Кантал“. Да отидем в хотел „Кантал“. Ще загубим само няколко дена, това е всичко.

Така ми беше казала и старата жена, главата на която трепереше, но от устата на Матиа тия думи добиха за мене съвсем друго значение. Ясно беше, че ще трябва само да почакам малко. Колко глупав съм бил да скърбя и да се отчайвам! Тогава, като се почувствувах малко по-спокоен, разказах на Матиа какво бях научил за Гарофоли.

— Още три месеца! — възкликна той.

И започна да играе и пее сред улицата. После изведнъж се спря и дойде при мене.

— Каква разлика между семейство и семейство! Ето ти скърбиш, че си загубил своето семейство, а аз пея, че съм загубил моето.

— Един вуйчо, и то вуйчо като Гарофоли, не е семейство. Щеше ли да играеш, ако беше загубил сестра си Кристина?

— О, не говори така!

— Виждаш ли?

По кейовете стигнахме пасаж „Аустерлиц“ и понеже очите ми не бяха вече премрежени от вълнение, имах възможност да видя колко красива е Сена вечер, осветена от пълната луна, която пръскаше тук-таме искри върху водите й, блестящи като грамадно, подвижно огледало.

Хотел „Кантал“ беше може би почтена къща, но не беше хубава къща и когато попаднахме с димяща свещичка в една стаичка под покрива, която беше толкова тясна, че единият от нас трябваше да седи на леглото, ако другият искаше да стои прав, неволно ми мина през ума, че не в такава стая се бях надявал да спя. А жълтеникавите чаршафи колко малко приличаха на хубавите пелени, за които мама Барберен толкова много ми беше говорила!

И хлябът, намазан с чернодробен пастет, с който вечеряхме, не приличаше никак на хубавото угощение, което си представях, че ще мога да предложа на Матиа.

Но в края на краищата всичко не беше загубено. Трябваше само да се чака. И с тази мисъл заспах.