Ектор Мало
Без дом (31)

Тридесет и първа глава
Старото и новото семейство

Тази нощ спах малко. А колко пъти напоследък се радвах, че ще спя в своето детско легло, където някога бях прекарал толкова хубави нощи, без да се будя, сгушен в своето кътче, завит до уши! И колко пъти, когато бивах принуден да спя под открито небе — а да спиш под открито небе за съжаление не всякога е хубаво! — колко пъти, премръзнал от нощния студ или пронизан до кости от утринната роса, съм тъгувал за тая топла завивка!

Заспах веднага, щом си легнах, защото бях уморен от деня, а също и от нощта, която прекарах в затвора. Но скоро се стреснах, събудих се и не можах вече да мигна. Бях трескав, много развълнуван. Семейството ми!

Когато заспивах, мислех за това семейство и в краткия си сън сънувах семейство, баща, майка, братя, сестри. Прекарах няколко минути с тези, които не познавах още и които виждах сега за пръв път. Чудна работа, Матиа, Лиза, мама Барберен, госпожа Милиган, Артур бяха от моето семейство, а Виталис ми беше баща. Той бе възкръснал и беше много богат. Докато бяхме разделени, успял да намери Зербино и Долче, които не били изядени от вълците, както си помислихме тогава. Мисля, че всеки е имал такива съновидения, през които в кратко време е изживявал цели години и много често е изминавал неизмерими разстояния. Всеки знае, че при събуждането впечатленията, които е изпитал, си остават силни и ярки. Като се събудих, видях пак всички, които бях сънувал, сякаш бях прекарал вечерта с тях и, разбира се, не можах да мигна. Малко по малко впечатленията от съня ми избледняха. Но действителността изпълни всецяло моя ум и ме разсъни още повече.

Семейството ми ме търсеше. Но за да го намеря, трябваше да се обърна към Барберен. Само тая мисъл беше достатъчна да помрачи радостта ми. Искал бих Барберен да не е замесен в моето щастие. Помнех думите му към Виталис, когато ме продаде на него, и много често си ги повтарях: „Който е отгледал това дете, ще спечели нещо. Ако не разчитах на това, никога нямаше да го взема.“ Оттогава тия думи поддържаха лошите ми чувства към Барберен.

Барберен не ме беше прибрал по милост от улицата, не и по милост се беше нагърбил да ме отгледа, а чисто и просто защото бях повит в хубави пелени, защото един ден щеше да спечели нещо, като ме върне на родителите ми. Но тоя ден не дойде толкова бързо, колкото му се искаше, и той ме продаде на Виталис. Сега щеше да ме продаде на баща ми. Каква разлика между мъжа и жената! Мама Барберен не ме обичаше заради парите. Ах, как бих искал да намеря начин тя да спечели нещо, а не Барберен!

Но напразно мислех, напразно се въртях ту на едната, ту на другата страна в леглото, не можех да открия нищо и непрестанно през главата ми минаваше отчайващата мисъл, че Барберен ще ме заведе при родителите ми, че на него ще благодарят и него ще възнаградят. В края на краищата трябваше да се мине по тоя път, тъй като нямаше възможност да се постъпи другояче. А по-късно, когато забогатея, аз трябваше да подчертая ярко разликата, която бях установил в сърцето си между жената и мъжа, и трябваше да благодаря на мама Барберен и да я възнаградя.

Засега ми оставаше да се занимавам само с Барберен, с други думи, трябваше да го търся и да го намеря, защото той не беше от ония мъже, които не правят нито една крачка, без да кажат на жена си къде отиват и къде може да ги намери човек, ако му потрябват. Мама Барберен знаеше само, че мъжът й е в Париж. След заминаването си той не й беше писал, нито пък й се беше обаждал по някой съселянин, по някой зидар, който се прибира в родния си край. Не беше свикнал да бъде мил и внимателен към нея.

Къде беше той, къде живееше? Тя не знаеше точно и не можеше да му се пише писмо. Трябваше да го потърся при двама-трима наемодатели в квартала „Муфтар“, чиито имена тя знаеше, и положително щях да го намеря при някой от тях.

И тъй, трябваше да замина за Париж и да потърся сам този, който ме търсеше. Разбира се, за мене беше голяма, неочаквана радост да си имам семейство. Но при тези условия радостта ми беше примесена и с огорчения.

Надявах се, че ще можем да прекараме няколко спокойни, щастливи дни при мама Барберен, че аз и Матиа ще поиграем на някогашните игри, а ето че още на следния ден трябваше да тръгнем.

Като се разделях с мама Барберен, трябваше да отида на морския бряг, в Еснанд, за да видя Етиенет. А сега трябваше да се откажа от това пътуване и да не прегърна бедната Етиенет, която беше толкова добра и толкова мила към мене.

След като видех Етиенет, трябваше да отида в Дрьози, в Ниевр, за да съобщя на Лиза как са брат й и сестра й. Значи трябваше да се откажа и от Лиза, както се бях отказал от Етиенет.

С такива мисли прекарах почти цялата нощ, като ту си казвах, че не трябва да изоставя нито Етиенет, нито Лиза, ту, напротив, че трябва да отида колкото се може по-бързо в Париж, за да намеря семейството си. Накрая заспах, без да се спра на някакво решение, и тая нощ, която се надявах, че ще бъде най-хубавата нощ през живота ми, беше най-тежката и най-неспокойната, която съм запомнил.

На сутринта, когато се събрахме и тримата — мама Барберен, Матиа и аз — край огнището, където на силен огън се вареше млякото от нашата крава, се съвещавахме. Какво трябваше да направя? И аз разказах нощните си мъки и колебания.

— Трябва да отидеш веднага в Париж — рече мама Барберен. — Твоите родители те търсят, побързай да ги зарадваш.

И тя разви мисълта си, като я подкрепи с много доводи, които, докато ги изреждаше, ми се струваха един от друг по-убедителни.

— Тогава решено. Ще заминем веднага за Париж — казах аз.

Но Матиа сякаш не одобри никак това решение, напротив.

— Ти смяташ, че не трябва да ходим в Париж? — попитах го аз. — Кажи тогава съображенията си, както направи мама Барберен.

Той поклати глава.

— Виждаш, че съм много измъчен, и трябва да ми помогнеш.

— Мисля — започна най-после той, — че не бива да забравяш старите близки заради новите. До днес семейството ти се състоеше от Лиза, Етиенет, Алекси и Бенжамен, които ти бяха като братя и сестри и те обичаха. Но днес се явява едно ново семейство, което ти не познаваш, което не е направило нищо за тебе освен това, че те е захвърлило на улицата, и изведнъж зарязваш тия, които са били добри към тебе, заради тези, които, поне, както изглежда, не са положили никаква грижа за тебе. Мисля, че не е право.

— Не бива да се казва, че родителите на Реми са го захвърлили — прекъсна го мама Барберен. — Може някой да им е откраднал детето и те оттогава досега да го оплакват, да го търсят и да го чакат.

— Не зная това. Но зная, че татко Акен е прибрал умиращия край вратнята му Реми, че го е гледал като свое собствено дете и че Алекси, Бенжамен, Етиенет и Лиза са го обичали като роден брат, и смятам, че тези, които са го прибрали, имат поне толкова право на неговата обич, колкото тези, които по своя или чужда вина са го изгубили. Татко Акен и децата му са го обичали по свое собствено желание. Те не са имали никакви задължения към Реми.

Матиа изрече тия думи, сякаш ми се сърдеше, без да ме погледне, без да погледне мама Барберен. Това ме огорчи, но мъката, че ме укори така, не ми попречи да почувствувам силата на разсъждението му. Впрочем бях в положението на ония нерешителни хора, които много често застават на страната на тоя, който е говорил последен.

— Матиа има право — съгласих се аз — и с мъка на сърцето бих се решил да отида в Париж, без да видя Етиенет и Лиза.

— Ами родителите ти? — настоя мама Барберен.

Трябваше да им кажа какви са намеренията ми.

Опитах се да взема едно средно решение.

— Няма да идем при Етиенет — казах аз, — защото ще трябва много да се отклоним от пътя. При това Етиенет знае да чете и пише и с нея можем да се разберем с писмо. Но преди да отидем в Париж, ще се отбием в Дрьози да видим Лиза. И дори да се забавим, няма да закъснеем много. И после, Лиза не знае да пише и най-много заради нея предприех това пътуване. Ще й разкажа за Алекси и като помоля Етиенет да ми пише в Дрьози, ще й прочета писмото.

— Добре — рече усмихнат Матиа.

Решихме да тръгнем на другата сутрин и прекарах част от деня да напиша дълго писмо на Етиенет, като й обясних защо няма да отида да я видя, както бях решил.

На следния ден трябваше да изживея още веднъж мъката на раздялата. Но сега поне тя не беше така тежка, както когато заминах с Виталис. Целунах мама Барберен и й обещах, че скоро ще се върна да я видя заедно с родителите си. И цялата вечер преди заминаването разговаряхме какво ще й подаря — нищо нямаше да бъде много хубаво за нея, нали щях да бъда богат.

— Няма нищо по-хубаво за мене от твоята крава, мой малък Реми — каза тя, — и с цялото си богатство не ще можеш да ме направиш по-щастлива, отколкото ме направи като беден.

Милата ни крава, трябваше да се разделим и с нея! Матиа я целуна поне десетина пъти по муцуната — това сякаш й беше приятно, защото при всяка целувка тя се облизваше с дългия си език. Ето ни пак по широките пътища с раници на гръб и Капи пред нас. Вървяхме бързо или по-право от време на време ускорявах хода, без да съзнавам добре какво правя, подтикван неволно от стремежа си да стигна в Париж.

Но Матиа, който вървя известно време редом с мене, ми каза, че ако продължаваме така, скоро ще капнем, и аз тръгнах по-бавно, но скоро пак забързах.

— Колко бързаш! — обади се тъжно Матиа.

— Вярно, но ми се струва, че и ти трябва да бързаш, защото моето семейство ще бъде и твое семейство.

Той поклати глава. Доядя ме и ми стана мъчно, като видях това движение, което бях забелязал вече няколко пъти, откакто ставаше дума за семейството ми.

— Нали сме братя?

— О, да, за нас, разбира се, е така и не се съмнявам в тебе — аз съм твой брат днес, ще бъда и утре, зная и чувствувам това.

— Тогава?

— Тогава! Защо искаш да бъда брат на братята ти, ако имаш братя, и син на баща ти и майка ти?

— Ако бяхме отишли в Лука, нямаше ли да бъда брат на сестричката ти Кристина?

— О, да, разбира се!

— Тогава защо да не бъдеш брат на моите братя и сестри, ако имам братя и сестри?

— Защото не е все едно, разликата е много голяма.

— Защо?

— Аз не съм бил повиван в хубави пелени — каза Матиа.

— Какво значение има това?

— Има значение, има много голямо значение и ти знаеш това. Ако беше дошъл в Лука — сега виждам много добре, че никога няма да дойдеш там, — щяха да те посрещнат бедни хорица, моите близки, които няма в какво да те упрекват, защото са по-бедни от тебе. Но ако хубавите пелени казват право, както мисли мама Барберен и както трябва да е в действителност, твоите родители са богати, пък може и да са знатни хора! Как искаш да приемат един бедняк като мене?

— Ами аз самият какво съм, не съм ли бедняк?

— Сега — да. Но утре ще бъдеш техен син, а аз вечно ще си остана бедняк, какъвто съм днес. Ще те пратят да се учиш, ще ти наемат учители, а аз ще продължа сам-самичък своя път и ще си спомням за тебе, както, надявам се, и ти ще си спомняш за мене.

— О, скъпи Матиа! Как можеш да говориш така?

— Говоря, както мисля, o mio caro! Ето затова не мога да споделям напълно радостта ти — затова, само затова, че ще се разделим, а аз вярвах, представях си понякога, дори мечтаех, че ще бъдем вечно заедно, както сме сега. О, не както сме сега — бедни улични музиканти! И двамата щяхме да работим, да станем истински музиканти, да свирим пред истинска публика и никога да не се разделяме.

— Но това ще стане, мой мили Матиа. Ако родителите ми са богати, те ще бъдат богати и за тебе, и за мене. Ако ме пратят да се уча, и ти ще дойдеш с мене. Няма да се разделяме, ще работим заедно, ще бъдем вечно заедно, ще порастем, ще живеем заедно, както ти желаеш и както и аз самият желая, също така горещо като тебе, уверявам те.

— Зная добре, че желаеш, но няма да си вече господар на себе си, както си сега.

— Изслушай ме. Моите родители ме търсят, а това доказва, че се интересуват за мене, нали? Тогава те ме обичат или ще ме обикнат. Ако ме обичат, няма да откажат да изпълнят молбата ми. А молбата ми ще бъде да направят щастливи тези, които бяха добри към мене, тези, които ме обичаха, когато бях сам на света — мама Барберен, татко Акен, когото ще трябва да освободят от затвора, Етиенет, Алекси, Бенжамен, Лиза и тебе. Лиза ще вземат при себе си, ще я възпитават, ще я излекуват, а ти ще дойдеш да се учиш заедно с мене, ако аз отида да се уча. Така ще стане, ако родителите ми са богати, и ти знаеш добре, че ще се радвам много и за двама ни, ако те са богати.

— А аз много ще се радвам, ако са бедни.

— Ти си глупав.

— Може.

И без да каже нищо повече, Матиа повика Капи. Време беше да се спрем да похапнем. Той прегърна кучето и се обърна към него, сякаш говореше на човек, който можеше да го разбере и да му отговори:

— Нали, драги Капи, и ти предпочиташ родителите на Реми да са бедни?

Като чу името ми, Капи, както винаги, излая радостен и сложи дясната си лапа на гърдите си.

— Ако родителите му са бедни, и тримата ще продължим свободния си живот, ще ходим, където си искаме, с една-едничка грижа — да задоволим „почитаемата публика“.

— Ау! Ау!

— Ако пък са богати, ще оставят Капи в двора, в колибка, и навярно ще го вържат с верига, с хубава стоманена верига, но все пак с верига, защото кучетата не бива да влизат в хубавите къщи.

Сърдех се малко на Матиа, че ми пожелаваше бедни родители, а не споделяше моите блянове, които ми вдъхна мама Барберен и които така бързо и напълно приех. Но, от друга страна, бях щастлив, че най-после видях и разбрах на какво се дължеше неговата тъга — приятелството, страхът от раздялата бяха единствената причина: не можех да му се сърдя за това, което всъщност беше доказателство за неговата обич и привързаност. Матиа ме обичаше, той мислеше само за нашата обич и не искаше да ни разделят.

Ако не бяхме принудени да печелим насъщния си хляб, бих продължил да бързам въпреки Матиа. Но трябваше да свирим в големите села по пътя си и докато дойде време моите богати родители да разделят с нас своето богатство, трябваше да се задоволяваме с дребните су, които капеха трудно оттук-оттам според случая.

И ние изгубихме повече време, отколкото ми се искаше, докато стигнем от областта Крьоз до областта Ниевр, с други думи, от Шаванон до Дрьози, като минахме през Ебюсон, Моилюсон, Мулен и Десиз.

Впрочем освен насъщния хляб имахме и друга причина, която ни налагаше да правим колкото е възможно по-големи сборове. Не бях забравил думите на мама Барберен, когато ме уверяваше, че с цялото си богатство никога не бих могъл да я направя по-щастлива, отколкото я направих като беден, и исках малката Лиза да бъде също така щастлива, както беше мама Барберен. Разбира се, аз щях да разделя богатството си с Лиза, в това нямаше никакво съмнение, поне за мене. Но засега, преди да стана богат, исках да поднеса на Лиза подарък, купен с парите, които съм спечелил — подарък от бедния.

Купих в Десиз кукла с пълна прикя, което за щастие струваше по-евтино от една крава.

От Десиз до Дрьози можехме вече да бързаме — така и направихме, защото, като изключим Шатийон ан Базоа, по пътя срещахме само бедни селца, където селяните не бяха склонни да отделят от залъка си, за да бъдат щедри към някакви музиканти, за които не искаха и да знаят.

След Шатийон вървяхме край канала и гористите брегове, спокойната вода, шлеповете, които плаваха леко, влачени от коне, ме пренесоха в блаженото време, когато и аз плавах така на „Лебед“ по канал заедно с госпожа Милиган и Артур. Къде ли беше сега „Лебед“? Колко пъти, когато пресичахме някой канал или вървяхме край него, съм питал дали не са виждали кораб за развлечение, който със своята веранда и с разкошното си разпределение не можеше да се сбърка е никой друг! Навярно госпожа Милиган се беше завърнала в Англия с оздравелия вече Артур. Това беше най-вероятното, така и трябваше да се предполага, но все пак неведнъж, когато вървяхме по бреговете на Нивернезкия канал, видех ли отдалече кораб, теглен от коне, питах се не плава ли насреща ни „Лебед“.

Беше есен, изминавахме по-къси разстояния на ден, отколкото през лятото, и вземахме мерки да стигаме по възможност в селата, където трябваше да пренощуваме, преди да мръкне съвсем. Но въпреки че бързахме много, особено към края, влязохме в Дрьози в тъмна нощ.

За да отидем у лелята на Лиза, трябваше да вървим по канала, тъй като мъжът на леля Катерина беше пазач на шлюз и живееше в къща, построена край самия шлюз, който той надзираваше. Затова не губихме много време и веднага намерихме къщата, която беше на края на селото, в ливада с високи дървета, които отдалеч сякаш плуваха в мъглата. Сърцето ми заби силно, когато наближихме къщата, чийто прозорец светеше от отражението на буйния огън, който гореше в огнището и хвърляше от време на време червени пламъци, които озаряваха пътя ни.

Когато стигнахме съвсем близо до къщата, видях, че вратата и прозорецът са затворени. Но през прозореца, който нямаше нито капаци, нито завеси, видях на масата Лиза, седнала до леля си, докато един мъж, вуйчо й навярно, седеше срещу нея с гръб към нас.

— Вечерят — пошепна Матиа. — Навреме сме дошли.

Но аз го прекъснах мълчаливо с ръка, докато с другата правех знак на Капи да застане зад мене и да не лае. После свалих арфата и се приготвих да засвиря.

— Ах, да — пошепна Матиа, — серенада! Добре си намислил.

— Не, ти недей, сам ще свиря.

И засвирих първите тактове на моята неаполитанска песен, но без да пея, за да не ме издаде гласът ми.

Свирех и гледах Лиза. Тя дигна бързо глава и в очите й сякаш блесна мълния. Запях.

Тогава тя скочи от стола си и изтича към вратата. Едва успях да подам арфата на Матиа. Лиза увисна на шията ми. Поканиха ни в къщата, после леля Катерина ме целуна и сложи два прибора на масата.

Но аз я помолих да сложи още един прибор.

— Ако обичате — казах аз. — С нас има една малка другарка.

Извадих от раницата куклата и я сложих седнала на стола до Лиза. Никога не забравих погледа, който ми хвърли Лиза — още е пред очите ми!