Ектор Мало
Без дом (26)

Двадесет и шеста глава
Забоя

В рудника бе настъпила тишина. Никакъв шум не достигаше вече до нас. Под краката ни водата беше напълно неподвижна и тиха. Рудникът беше пълен, както каза учителят, и водата, след като беше изпълнила всички галерии от пода до тавана, ни зазиждаше в нашия затвор по-здраво и по-плътно от каменна стена. Тая тежка, непроницаема тишина, тая гробна тишина беше по-страшна, по-изумителна от оглушителния шум, който слушахме при нахлуването на водата. Намирахме се в гроб, живи заровени, и тридесет-четиридесет метра пръст тегнеха над главите ни.

Работата развлича и разсейва. Почивката ни накара да почувствуваме тежкото си положение и всички, дори и учителят, за миг паднахме духом.

Изведнъж усетих, че на ръката ми падат топли капки. Карори плачеше мълчаливо.

В същия миг на горната площадка се разнесоха въздишки и един глас прошепна няколко пъти:

— Пиер, Пиер!

Пажес мислеше за сина си…

Въздухът беше тежък и едва дишахме. Задушавах се и ушите ми бучеха.

Дали учителят чувствуваше по-леко от нас тая потиснатост, или пък искаше да й се противопостави и да ни отвлече от нея, но той наруши мълчанието.

— Сега — каза той — трябва да видим каква храна имаме.

— Значи смяташ, че ще останем дълго време затворени тук? — прекъсна го чичо Гаспар.

— Не, но трябва да се вземат мерки. Кой има хляб?

Никой не отговори.

— Аз имам една коричка в джоба си — обадих се аз.

— В кой джоб?

— В джоба на панталоните.

— Тогава коричката ти е станала на каша. Я да видим.

Бръкнах в джоба си, където сутринта бях сложил хубава, препечена, хрускава коричка. Извадих някаква попара, която щях да захвърля разочарован, но учителят ми хвана ръката.

— Запази попарата си — каза ми той. — Колкото и лоша да е, скоро ще ти хареса.

Това предсказание не беше много утешително, но не му обърнахме внимание. По-късно си спомних тия думи и те ми доказаха, че още тогава учителят е имал ясна представа за нашето положение и ако не е предвиждал с подробности ужасните мъки, които трябваше да понесем, поне не си е въобразявал, че лесно ще ни спасят.

— Никой друг ли няма хляб? — попита той.

Всички мълчаха.

— Това е неприятно — продължи той.

— Да не си гладен? — обади се Компейру.

— Не питам за себе си, а за Реми и Карори. Хлябът ще бъде за тях.

— А защо да не го разделим помежду си? — попита Бергуну. — Не е справедливо. Всички сме равни пред глада.

— Значи, ако имаше хляб, щяхме да се скараме. А обещахте, че ще ми се подчинявате. Виждам, че ще ми се подчинявате само след като поспорим, и то ако решите, че имам право.

— Той щеше да се подчини.

— Искате да кажете, че може би щяхме да се бием. Е, добре, не бива да се бием и затова ще ви обясня защо хлябът е нужен за Реми и за Карори. Не аз съм създал това правило, а законът, който казва, че няколко души умират от глад при някаква злополука, предполага се, че най-възрастният, който не надминава шестдесет години, ще остане жив, от което следва, че Реми и Карори поради своята младост ще окажат по-малка съпротива на смъртта от Пажес и Компейру.

— Ти, учителю, си над шестдесет години.

— О, аз не влизам в сметката. Освен това не съм свикнал да се тъпча.

— И така — каза Карори, след като поразмисли, — ако имах хляб, той щеше да бъде за мене, така ли?

— За тебе и за Реми.

— Ами ако не исках да го дам?

— Щяхме да ти го вземем. Нали се закле, че ще се подчиняваш?

Той мълча доста време, после изведнъж измъкна от калпака си комат хляб.

— На, ето ви едно парче.

— Та тоя калпак на Карори да не е неизчерпаем?

— Дай си калпака — каза учителят.

Карори не искаше да си даде калпака. Взеха му го насила и го подадоха на учителя. Той поиска лампата и погледна какво има в подплатата на калпака. Тогава, макар че положението ни не беше никак весело, се поотпуснахме малко.

В калпака имаше лула, тютюн, един ключ, парче наденица, свирка от костилка на праскова, ашици, три пресни ореха и глава лук, с други думи — беше едновременно бюфет и склад.

— Хляба и наденицата ще си разделите тая вечер с Реми.

— Но аз съм гладен — възрази жално Карори. — Сега съм гладен.

— Довечера ще бъдеш още по-гладен.

— Какво нещастие, че това момче няма часовник в склада си. Щяхме да знаем колко е часът. Моят е спрял.

Моят също беше спрял от водата.

Мисълта за часовник ни възвърна към действителността. Колко ли беше часът? От колко време бяхме в забоя? Поспорихме, но не стигнахме до съгласие. Според едни часът беше дванадесет, според други — шест часът вечерта, с други думи, според първите бяхме затворени преди по-малко от пет часа, а според последните преди повече от десет. Оттук започнаха нашите разногласия в преценките, разногласия, които често се повтаряха и ни довеждаха до значителни заблуждения.

Не бяхме разположени да разговаряме на вятъра.

Щом спорът за времето се изчерпа, всички млъкнахме и сякаш потънахме в собствените си мисли.

За какво мислеха другарите ми, не зная, но ако съдя по себе си, мислите им навярно не бяха весели. Въпреки твърдостта на учителя никак не вярвах в нашето спасение. Боях се от водата, боях се от мрака, боях се от смъртта. Тишината ме потискаше. Несигурният таван на забоя ме смазваше, сякаш целият тегнеше върху мене. Значи нямаше да видя вече Лиза, нито Етиенет, ни Алекси, ни Бенжамен! Кой щеше да ги свърже помежду им, когато умра? Нямаше да видя вече Артур, нито госпожа Милиган, ни Матиа, ни Капи. Биха ли могли да обяснят някога на Лиза, че съм умрял заради нея? А мама Барберен, горката мама Барберен! И мислите ми се нижеха по-зловещи една от друга. А когато погледнех другарите си, за да се разсея, и ги виждах също така измъчени и потиснати като мене, потъвах отново в мислите си, още по-тъжен и по-мрачен. Но те бяха свикнали с живота в рудника и затова не страдаха от липса на въздух, на слънце, на свобода. Забоят не им тегнеше.

Изведнъж сред тишината се разнесе гласът на чичо Гаспар.

— Според мене — каза той — още не са започнали да работят за нашето спасение.

— Защо мислиш така?

— Не се чува нищо.

— Целият град е разрушен, земетресение беше.

— Или пък в града мислят, че всички сме загинали и с нищо не могат да ни помогнат.

— Та тогава те са ни изоставили?

— Защо мислите така за своите другари? — прекъсна ги учителят. — Несправедливо е да ги обвинявате. Знаете много добре, че когато има злополука, миньорите не се изоставят едни други и двадесет души, сто души по-скоро ще загинат, но ще се притекат на помощ на другаря си. Знаете това, нали?

— Така е.

— Щом е така, защо мислите, че са ни изоставили?

— Нищо не чуваме.

— Вярно, че не чуваме нищо. Но можем ли да чуем тук? Кой ще каже? Аз не зная. И после, дори да можем да чуем и да е доказано, че не работят, доказва ли това, че са ни изоставили? Знаем ли как е станала злополуката? Ако е земетресение, за тези, които са се спасили, има работа в града. Ако пък е само наводнение, както предполагам, трябва да знаем в какво състояние са шахтите. Даже да са разрушени, може галерията на лампистерната да се е срутила. Необходимо е време да се организира спасяването. Не казвам, че ще ни спасят, но съм уверен, че работят за нашето спасяване.

Той каза това толкова уверено, че трябваше да убеди и най-малодушните, и най-уплашените. Но Бергуну възрази:

— Ами ако мислят, че всички сме умрели?

— Пак ще работят, но ако се боиш от това, да им докажем, че сме живи. Чукайте на стената с всички сили. Знаете как хубаво се предава звукът през земята. Ако ни чуят, ще знаят, че трябва да побързат, а чукането ще ги насочи в коя посока да търсят.

Без да чака повече, Бергуну, който носеше грамадни ботуши, започна да чука силно, като за сбор на миньорите. И този шум, особено мислите, които будеше в нас, ни изтръгна от нашето вцепенение. Дали ще ни чуят? Дали ще ни отговорят?

— Слушай, учителю — каза чичо Гаспар, — ако ни чуят, какво ще направят, за да ни се притекат на помощ?

— Има само две възможности и съм уверен, че инженерите ще прибегнат и към двете — да прокопаят ходове, за да стигнат до нашия забой, или да изхвърлят водата.

— О! Да прокопаят ходове!

— Ха! Да изхвърлят водата!

Тия две прекъсвания не смутиха учителя.

— Ние сме на четиридесет метра под земята, нали? Ако копаят от шест до осем метра на ден, за седем-осем дена ще стигнат до нас.

— Не могат да копаят шест метра на ден.

— В обикновен случай не, но за да спасят другарите си, могат да направят много неща.

— В никакъв случай няма да можем да издържим осем дена. Помислете само, учителю, осем дена!

— Добре, ами водата? Как и где я изхвърлят?

— Водата, не зная. Трябва да се има предвид колко вода се е стекла в рудника, двеста хиляди кубически метра ли са, или триста хиляди, не се знае. Но за да стигнат до нас, не е необходимо да изхвърлят всичката вода, която се е събрала, ние сме на първия хоризонт. И понеже ще се работи едновременно в три шахти с по две кофи, с други думи, шест кофи по двадесет и пет хектолитра едната ще изхвърлят водата или сто и петдесет хектолитра ще бъдат изгребвани наведнъж. Виждате, че все пак може да се работи доста бързо.

Завърза се неясен спор коя възможност ще бъде по-добре да се използува. Но единственото нещо, което разбрах от тоя спор, беше, че при изключително стечение на най-благоприятни обстоятелства трябваше да останем най-малко осем дена в нашата гробница.

Осем дена! Учителят ни беше говорил за работници, които останали заровени двадесет и четири дена. Но то бе разказ, а ние бяхме изправени пред самата действителност. Когато тая мисъл ми се втълпи в ума, не чух вече нито дума от разговора. Осем дена!

Не зная колко време бях потискан от тая мисъл, когато спорът се прекрати.

— Слушайте! — каза Карори, който тъкмо защото беше доста близо до животните, имаше и по-развити животински сетива от всички нас.

— Какво?

— Нещо шуми във водата.

— Да не си търкулнал камък?

— Не, някакъв глух шум.

Ослушахме се. Имах остър слух, но за шумовете на живота и на земята. Не чух нищо. Но другарите ми, които бяха свикнали с различните шумове в рудника, бяха по-щастливи от мене.

— Да — каза учителят, — нещо става във водата.

— Какво, учителю?

— Не зная.

— Да не спада водата?

— Не, шумът не е постоянен, а на пресекулки и е равномерен.

— На пресекулки и равномерен! Спасени сме, деца! Този шум е от кофите, с които изгребват водата от шахтите.

— Кофите, с които изгребват водата…

Всички едновременно, в едни глас, повторихме тия думи и скочихме, сякаш ни удари електрически ток.

Не бяхме вече на четиридесет метра под земята, въздухът не беше вече сгъстен, таванът на забоя не ни потискаше вече, ушите ни престанаха да бучат, дишахме свободно, сърцата ни туптяха радостни в гърдите!

Карори ми хвана ръката и я стисна здраво.

— Ти си добро момче — каза той.

— Не, ти си добро момче.

— Казвам ти, че си ти.

— Ти пръв чу кофите.

Той искаше непременно да съм добро момче. Сякаш беше занесен като пиян човек. Та не бяхме ли наистина пияни от надежда? Но тая надежда нямаше да се сбъдне толкова скоро и за всички нас.

Преди да видим отново топлата слънчева светлина, преди да чуем как шумолят листата от вятъра, трябваше да прекараме дълги и мъчителни дни в забоя и да преживеем много страдания, като се питаме тревожно дали ще видим някога тая светлина, дали ще чуем някога това приятно шумолене.

Но за да ви опиша страхотната катастрофа в рудника Трюйер такава, каквато беше в действителност, трябва да ви разкажа как стана тя и какви мерки взеха инженерите за нашето спасяване.

Когато слязохме в рудника в понеделник сутринта, небето бе покрито с черни облаци и всичко предвещаваше буря. Към седем часа се извила буря с истински проливен дъжд. Облаците, които се влачели ниско, навлезли в лъкатушната долина на Дивон и затворени в тоя кръг от хълмове, не могли да се издигнат нагоре. Целият дъжд се излял върху долината. Не било порой, не било водопад, а същински потоп. За няколко минути водите на Дивон и на притоците й придошли, което е много близо до ума, защото при камениста почва водата не попива, а тече по наклона и се влива в реката. Изведнъж водите на Дивон изпълнили стръмното й корито, а потоците Сент Андеол и Трюйер прелели. Отблъснати от придошлата Дивон, водите на Трюейр нямало къде да се влеят и потекли към землището на рудниците. Това разливане станало почти за миг. Но работниците горе, заети с промиване на рудата, били принудени да се скрият от бурята и не били изложени на никаква опасност. Не за пръв път имало наводнение в Трюйер и понеже входовете на трите шахти били на такава височина, че водата не можела да ги залее, едничката им грижа била да спасят купчините греди, приготвени за подпиране на галериите. С това се занимавал и инженерът на рудника, когато изведнъж видял, че водите се въртят и се спускат в някаква яма, която сами си били издълбали. Тази яма се намирала на повърхността на пласт каменни въглища.

Нямало нужда да се мисли особено много, за да се разбере какво се е случило — водите нахлували в рудника, наклоненият пласт им служел за корито. Те спадали навън. Рудникът ще бъде залян и ще се изпълни с вода. Работниците ще се издавят.

Той изтичал до шахтата „Свети Жулиен“ и дал нареждане да го спуснат. Но тъкмо щял да стъпи в подемника, се спрял. От вътрешността на рудника се разнесъл страхотен шум от пороя.

— Не слизайте — казали му хората, които били около него, в желанието си да го задържат.

Но той се изскубнал от ръцете им, извадил часовника си от жилетката, подал го на един от работниците и казал:

— Дръж, дай го на дъщеря ми, ако не се върна.

После се обърнал към тези, които движели подемника.

— Спускайте! — казал той.

Почнали да спускат подемника. Тогава дигнал глава към този, на когото предал часовника, и извикал:

— Кажи й, че баща й я целува.

Подемникът слязъл долу. Инженерът извикал. Петима миньори дошли. Накарал ги да се качат в подемника. Докато ги изкачвали, той продължил да вика, но напразно. Виковете му били заглушени от бученето на водите и от срутванията.

Но водите нахлули в галерията и в същия миг инженерът видял лампи. Изтичал към тях, нагазил до колене във водата и довел още трима души. Подемникът слязъл пак долу, той ги настанил вътре и искал да се върне към светлинките, които видял. Но мъжете, които бил спасил, го дигнали насила, вмъкнали го при себе си в подемника и дали сигнал за изкачване. Тъкмо навреме — водите били залели всичко.

Невъзможно било да се спасят хората по този начин. Трябвало да се прибегне към друг. Но какъв? Около него нямало почти никой. Сто и петдесет работници били слезли, тъй като сутринта били раздадени сто и петдесет лампи, а само тридесет лампи били върнати в лампистерната, значи в рудника били останали сто и двадесет души. Живи ли са? Мъртви ли са? Дали са успели да намерят някое убежище? Тия въпроси се нижели със страшна тревога в ужасения му ум.

Тъкмо когато инженерът установил, че сто и двадесет души са затворени в рудника, навън на различни места станали експлозии. Пръст и камъни летели на грамадна височина. Къщите треперели, сякаш били разтърсени от земетръс. Това явление било обяснимо за инженера — газовете и въздухът, изтласкани от водите, се сгъстили в затворените забои и там, където почвата била по-тънка, над издадените залежи, земната кора се пръскала като парен котел. Рудникът бил пълен. Катастрофата била налице.

Но вестта се пръснала във Варс. От всички страни се стичала тълпа в Трюйер — работници, любопитни, жени, деца на изчезналите миньори. Те питали, търсели, разпитвали. Понеже не могли да им отговорят нищо, мъката преминала в гняв.

— Крият истината!

— Инженерът е виновен!

— Смърт на инженера!

— Смърт!

И се готвели да нахлуят в канцеларията, където инженерът, наведен над чертежите, глух към виковете навън, търсел на кое място може да са се подслонили работниците и откъде трябва да започне спасителната работа.

За щастие инженерите от съседните рудници също се притекли начело на работниците си, а с тях и работниците от града. Успели да удържат тълпата, говорили й. Но какво могли да й кажат? Сто и двадесет мъже липсвали. Къде са?

— Баща ми?

— Къде е мъжът ми?

— Върнете сина ми!

Гласовете били развълнувани, въпросите — сподавени от ридания. Какво да се отговори на тия деца, на жените, на майките?

Само с едно — с думите на инженерите, които се събрали на съвещание:

— Ще ги търсим, ще направим невъзможното.

И спасителната работа започнала.

Ще намерят ли поне един жив между тия сто и двадесет души? Вероятността била малка, надеждата — слаба. Но какво от това! Напред!

Спасителната работа била организирана, както бе предвидил учителят. Кофите за изчерпване на водата били инсталирани в трите шахти и щели да работят и денем, и нощем, докато излеят и последната капка вода в Дивон.

В същото време започнали да копаят галерии. В каква посока да започнат? Не знаели. Малко наслуки, по копаели. Явили се разногласия сред инженерите върху ползата от тия галерии, които трябвало да се копаят наслуки, без да се знае в какво положение се намират работниците, които са още живи. Но инженерът на рудника се надявал, че хората може да са се скрили в старите шахти, където водата не би могла да ги стигне, и настоявал да се копае направо от земната повърхност към старите шахти, дори и никого да не спасят.

Пробивали колкото се може по-тясна галерия, за да губят по-малко време, и само един въглекопач бил начело. Изкопаните въглища изхвърляли с кошници, които си предавали верижно. Щом въглекопачът се уморявал, веднага го замествал друг. Така, без почивка, непрекъснато, денем и нощем, се извършвали едновременно и двете работи — изчерпването на водата и прокопаването на галерията.

Ако времето е било дълго за тези, които работеха отвън за нашето спасяване, колко по-дълго беше то за нас, безпомощните затворници, които имахме само една възможност — да чакаме, без да знаем дали ще дойдат навреме, за да ни спасят! Шумът от кофите не крепи дълго време трескавата радост, която ни вдъхна в самото начало. Размишлението оказа своето въздействие. Не бяхме изоставени, работеха за нашето избавление — ето какво ни даваше надежда. Но ще изгребат ли водата навреме — ето какво ни тревожеше.

Към душевните мъки сега се прибавяха и телесните. Положението, в което бяхме принудени да стоим на нашата площадка, беше крайно уморително — не можехме вече да правим движения, за да се поразкършим, и болките в главата ставаха остри и мъчителни.

Карори беше най-спокоен от нас.

— Гладен съм — обаждаше се от време на време той. — Учителю, дай ми хляб.

Най-сетне учителят се реши да ни даде по едно парче от хляба, изваден от кожения калпак.

— Малко е — каза Карори.

— Трябва да има за дълго време.

Останалите с удоволствие биха споделили закуската ни, но бяха обещали, че ще се подчиняват, и държаха на думата си.

— Ако ни е забранено да ядем, позволено ни е да пием — обади се Компейру.

— Можеш да пиеш, колкото щеш, вода имаме в изобилие.

— Изпий всичката вода в галерията.

Пажес поиска да слезе, но учителят не му позволи.

— Ще събориш пръст. Реми е по-лек и по-сръчен.

Той ще слезе и ще ни донесе вода.

— В какво?

— В ботуша ми.

Подадоха ми един ботуш и се готвех да се спусна до водата.

— Почакай — каза учителят — да ти помогна.

— Не бойте се: и да падна, няма нищо — зная да плувам.

— Искам да ти помогна.

Когато учителят се навеждаше, той полетя напред и било защото не беше пресметнал добре движението си, или пък защото въглищата не устояха на тежестта му, той се плъзна по наклона на забоя и цамбурна в тъмната вода с главата надолу. Лампата, която държеше, за да ми свети, се търкулна след него и също изчезна. В миг потънахме в непрогледен мрак и от всички гърди едновременно се изтръгна страшен вик. За щастие аз бях готов вече да сляза, спуснах се по гръб и се намерих във водата само секунда след учителя. През пътуването си с Виталис се бях научил да плувам и да се гмуркам добре и се движех във водата също така свободно, както на твърда земя. Но как да се оправя в тая мрачна бездна?

И през ум не ми мина за това, когато се спуснах, мислех само за учителя, който щеше да се удави, и с инстинкта на нюфаундлендско куче се хвърлих във водата. Къде да търся? Накъде да протегна ръка? Как да се гмурна? Това се питах, когато усетих, че сгърчена ръка ме сграбчи за рамото и ме повлече под водата. Силен тласък с крака ме изхвърли пак на повърхността. Ръката не ме беше пуснала.

— Дръжте се здраво за мене, учителю, и се крепете, като си дигате главата. Спасен сте.

Спасен? И двамата не бяхме спасени, защото не знаех накъде да плувам. Изведнъж се сетих.

— Хей, вие там, говорете! — извиках аз.

— Къде си, Реми?

Беше гласът на чичо Гаспар. Той ми определи посоката. Трябваше да плувам вляво.

— Запалете лампа.

Почти в същия миг светна пламък. Трябваше само да протегна ръка, за да пипна брега, вкопчих се с едната ръка за буна въглища и изтеглих учителя. Крайно време беше за него, защото се бе нагълтал с вода и вече започваше да се дави. Подържах му главата над водата и той дойде на себе си.

Чичо Гаспар и Карори, наведени напред, ни подаваха ръце, а Пажес, слязъл на нашата площадка, ни светеше. Чичо Гаспар хвана учителя за едната ръка, Карори за другата и го издърпаха на площадката, докато аз го крепях отзад. После, след като го издърпаха, и аз се качих горе. Той беше вече в пълно съзнание.

— Ела да те целуна — каза ми той. — Ти ми спаси живота.

— Вие спасихте преди това нашия.

— Е — обади се Карори, който не беше от тия, дето се трогват, и не забравяше личните си сметчици, — ботушът ми се изгуби, а аз не съм пил вода.

— Ще ида да ти потърся ботуша.

Но ме спряха.

— Не позволявам — каза учителят.

— Добре, дайте ми друг ботуш да донеса поне вода.

— Не ми се пие вече — каза Компейру.

— Ще пием за здравето на учителя.

И се спуснах пак, но по-бавно и по-предпазливо от първия път.

Аз и учителят се спасихме от удавяне, но имахме нещастието да се измокрим до кости. В началото не обръщахме внимание на тази неприятност, но студът от мокрите ни дрехи скоро ни напомни за нея.

— Трябва да се даде едно палто на Реми — каза учителят.

Но никой не се отзова на предложението му — то беше отправено към всички и не задължаваше пряко никого.

— Всички ли мълчат?

— На мене ми е студено — каза Карори.

— Да, а на нас, които сме мокри, ни е топло!

— Нямаше защо да падате във водата.

— Щом е тъй — каза учителят, — ще теглим жребий кой ще даде част от дрехите си. Не исках да стигаме дотам. Но сега държа на равенството.

Понеже всички бяхме мокри, аз до шията, а по-едрите до кръста, да сменим дрехите си не беше голямо благодеяние. Но учителят държеше тая размяна да стане и облагодетелствуван от съдбата, аз получих дрехата на Компейру. А краката на Компейру бяха дълги колкото мене и дрехата му беше суха. Увих се в нея и скоро се стоплих. След тая неприятна случка, която ни разтърси за миг, скоро пак паднахме духом и ни навестиха мисли за смъртта. Разбира се, тия мисли тежаха повече на другарите ми, отколкото на мене, защото, докато те седяха будни, обзети от някакво глупаво вцепенение, аз в края на краищата заспах.

Но мястото не беше удобно и можех да се търкулна във водата. Тогава учителят, като видя на каква опасност съм изложен, прихвана главата ми с ръка. Не ме стискаше много, но достатъчно, за да не ме остави да падна, и аз се чувствувах като дете на майчин скут. Той беше не само човек със здрав разум, а имаше и добро сърце. Почнех ли да се събуждам, той само променяше положението на изтръпналата си ръка, после веднага преставаше да се движи и ми казваше полугласно:

— Спи, момчето ми, не бой се, аз те държа. Спи, детето ми.

И аз отново заспивах спокойно, защото знаех, че нямаше да ме изтърве.

Времето течеше и ние продължавахме да чуваме равномерния шум на кофите, които изгребваха водата.