Ектор Мало
Без дом (23)

Двадесет и трета глава
Черният град

Дълъг е пътят от Монтаржи до Варс, който е разположен сред Севените, на планинския склон към Средиземно море — към шестстотин километра по права линия, а за нас — повече от хиляда поради отклоненията, които ни налагаше нашият начин на живот. Трябваше да се отбиваме в градове и големи села и да даваме Доходни представления. Изминахме близо за три месеца тия хиляда километра, но когато стигнахме в околностите на Варс, се зарадвах, като си преброих парите, и установих, че не сме си губили времето напразно в кожената кесия имаше спестени сто двадесет и осем франка. Не ми достигаха само двадесет и два Франка, за да купя кравата на мама Барберен.

Матиа беше също така доволен и се гордееше много, че е помогнал и той за спечелването на толкова много пари. Наистина той взе голямо участие и без него, особено без неговия корнет, аз и Капи никога нямаше да съберем сто двадесет и осем франка.

От Варс до Шаванон непременно щяхме да спечелим двадесет и двата франка, които не ни достигаха.

Варс, където пристигнахме, бил преди стотина години бедно селце, затънтено сред планините, известно само с това, че често служело за убежище на протестантите, предвождани от Жан Кавалие. Неговото местоположение сред планините го превърнало в главна крепост във войната с камизарите^[1]. Но същото това местоположение било причина и за неговата бедност. Към хиляда седемстотин и петдесета година стар благородник, който имал слабост към разкопките, открил във Варс каменовъглени залежи и оттогава Варс става един от каменовъглените басейни, които заедно с Але, Сен Жерве, Бесеж снабдяват Южна Франция и оспорват вече на английските въглища средиземноморския пазар. Когато започнал своите издирвания, всички му се подигравали, а когато стигнал на дълбочина сто и петдесет метра, без да открие нищо, направили бързи постъпки да го затворят като луд, защото тези безсмислени разкопки щели да погълнат цялото му състояние. В областта Варс имало желязна руда, но нямало и никога нямало да бъдат открити каменни въглища. Без да обръща внимание и за да се отърве от крясъците, старият благородник се настанил в своя кладенец и не излязъл вече оттам. Там ядял, там спял, и по този начин търпял само недоверието на работниците, които използувал. При всеки удар с кирката те дигали рамене, но вдъхновявани от вярата на своя господар, продължавали да копаят и кладенецът ставал все по-дълбок и по-дълбок. На двеста метра намерили пласт въглища. Старият благородник не бил вече луд, той бил гений. За един ден всичко се изменило.

Днес Варс е град с дванадесет хиляди жители, който има пред себе си голямо промишлено бъдеще и заедно с Але и Бесеж е надеждата на Южна Франция.

Благосъстоянието на Варс е и ще бъде в това, което се намира под земята, а не в това, което е над нея. И наистина на повърхността гледката е тъжна и пуста — варовити плата и ланди, с други думи — безплодие. Никакви дървета, само тук-таме кестени, черници и няколко хилави маслини! Никаква плодородна земя — навсякъде само сиви или бели камънаци! Само там, където почвата е малко по-дълбока и може да проникне влага в нея, никне буйна растителност, която се откроява ярко сред голите скали.

На тая пустош се дължат страхотни наводнения, защото, когато вали, водата тече по голите склонове като по настлана улица, ручеите, които са обикновено пресъхнали, влачат поройни води, реките в миг прииждат. За пет минути водата в речните корита се покачва с три, четири, пет метра, че дори и повече.

Варс е разположен на бреговете на една от тия реки, наречена Дивон, а в самата нея се вливат във вътрешността на града два малки бързея — Трюйер и Сент Андеол. Не е никак хубав град, нито е чист, нито пък правилно построен. От сутрин до вечер вагони, натоварени с желязна руда или каменни въглища, сноват по релси из улиците на града и сеят непрестанно червен и черен прах. В дъждовни дни той образува рядка кал, дълбока като блатна тиня, а в слънчеви и ветровити дни из улиците се извиват и се издигат над града ослепителни вихрушки. От горе до долу къщите са черни — черни като калта и праха, който се дига от улицата чак до покривите им, като дима от големите и малки пещи, който от покривите им слиза чак до улицата. Всичко е черно — земята, небето, дори водите, които влачи Дивон. Ала хората, които се движат по улиците, са още по-черни от това, което ги заобикаля от черните коне, от черните каруци, от черните листа на дърветата. Сякаш облак сажди се е спуснал един ден над града или наводнение от земно масло го е заляло до върха на покривите. Улиците не са били прокарани за каруци, нито пък за минувачи, а за железници и минни вагони — навсякъде по земята се простират релси и обръщателни плочи. А дигнеш ли глава — висящи мостове, ремъци, трансмисионни оси, които се въртят с оглушително бръмчене. Грамадните сгради, край които минаваш, се тресат из основи, а надникнеш ли през вратите или прозорците, ще видиш купчини чугун, които се движат като грамадни болиди, механични чукове, които пръскат наоколо си рояци искри, а навсякъде и непрестанно се издигат и падат равномерно бутала на нарий машини. Няма паметници, няма градини, няма статуи но площадите. Всичко си прилича, всичко е построено в един и същ кубически стил — черквите, съдебната вадата, училищата са кубове с повече или по-малко прозорци, според нуждите.

Когато стигнахме в околностите на Варс, беше два или три часът следобед и ярко слънце блестеше на ведрото небе. Но с приближаването ни към града се смрачаваше. Между небето и земята висеше гъст облак дим, който се влачеше тежко, разкъсван от високите комини. Повече от час ние слушахме могъщо хъркане, прилично на морски рев, придружено от глухи удари — ревяха вентилаторите, глухо удряха парните чукове и млатовете.

Знаех, че чичото на Алекси е миньор във Варс и че работи в рудника Трюйер. Като влязохме във Варс, попитах къде се намира рудникът Трюйер и ме изпратиха на левия бряг на Дивон, в малка долчинка, сред която се намира сухото корито на ручея, който е дал името си на рудника.

Докато градът е непривлекателен, долчинката има съвсем печален изглед. Около нея стърчат голи канари без дървета, без трева, с дълги ивици сиви камъни, прорязани само тук-таме с жилки червена пръст. Влезеш ли в долчинката, ще видиш само сградите за използуване на рудника — заслони, конюшни, складове, канцеларии, и комините на парните машини, а наоколо се издигат купища въглища и камъни.

Когато наближавахме постройките, една млада жена със зареян поглед, с разпуснати коси, която мъкнеше за ръка малко дете, ни посрещна и ме спря.

— Ще ми покажете ли някой прохладен път? — запита ме тя.

Погледнах я смаян.

— Път с дървета, със сянка, край него малък ручей, който да ромоли по камъните, а в листата да чуруликат птици.

И започна да си свирка весело.

— Не знаете ли такъв път? — продължи тя, като видя, че не й отговарям, но сякаш без да забележи учудването ми. — Жалко. Тогава е още далече. Надясно ли е, или е наляво? Кажи ми, момче. Търся и не мога да го намеря.

Тя говореше с изключителна лекота, като махаше с едната си ръка, а с другата галеше нежно детето си по главата.

— Питам те за такъв път, защото съм уверена, че ще срещна там Мариус. Познаваш ли Мариус? Не? Той е бащата на моето дете. Когато го изгори в рудника гризу, оттегли се в прохладен път. Разхожда се вече само по прохладни пътеки, хубаво е за изгарянията. Той знае къде има такива пътеки, аз не зная. Затова не съм го виждала от шест месеца. А шест месеца са много, когато човек обича. Шест месеца, шест месеца!

Тя се обърна към минните постройки и като посочи с дива сила комините на парната машина, които бълваха облаци дим, извика:

— Подземна работа, дяволска работа, върни ми Мариус!

После се обърна пак към мене:

— Ти не си от тоя край, нали? Кожухът ти, шапката ти показват, че идеш отдалече. Иди в гробищата и брой — едно, две, три, едно, две, три — всички умрели в рудника.

Тогава сграбчи детето и го притисна към гърдите си.

— Няма да ти дам моя малък Пиер, никога!… Водата е приятна, водата е прохладна. Къде е пътят? Не го знаеш, значи си също така глупав като тези, които ми се смеят право в лицето. Защо ме задържаш тогава? Мариус ме чака.

Тя ми обърна гръб и закрачи бързо, като си свиркаше весело.

Разбрах, че е някоя луда, която е загубила мъжа си, загинал при избухване на газа гризу, тая страшна напаст, и пред входа на рудника, в пустата местност, под черното небе срещата с тая клета жена, обезумяла от скръб, дълбоко ни опечали.

Казаха ни къде да намерим чичо Гаспар. Той живееше близо до рудника, в стръмна лъкатушна уличка, която се спускаше от хълма към ручея. Когато го потърсих, една жена, която се беше облегнала на вратата и разговаряше с една от съседките си, облегната на друга врата, ми отговори, че ще се прибере чак в шест часа, след работа.

— За какво ви е? — попита тя.

— Искам да видя Алекси.

Тогава тя ме изгледа от главата до петите и погледна Капи.

— Вие сте Реми, нали? — рече тя. — Алекси ни е говорил за вас. Той ви очакваше. А кой е този?

И тя посочи Матиа.

— Мой другар.

Беше лелята на Алекси. Мислех, че ще ни покани да влезем и да си починем, защото прашните ни крака и почернелите ни от слънцето лица ясно издаваха нашата умора. Но тя не стори това, а само повтори, че ако се върна в шест часа, ще намеря Алекси, който бил в рудника.

Нямах сърце да искам това, което не ми даваха. Поблагодарих й за отговора и тръгнахме из града да търсим хлебар, защото бяхме страшно гладни — яли бяхме рано сутринта, и то някаква коричка, останала ни от снощната вечеря. А се и срамувах от това посрещане, защото чувствувах, че Матиа се питаше какво означава то. Затова ли бихме толкова път?

Струваше ми се, че Матиа ще си създаде лоша представа за приятелите ми и когато му говоря за Лиза, няма да ме слуша вече така благосклонно. А държах много предварително да обикне Лиза и да се привърже към нея.

Начинът, по който ни посрещнаха, не ни насърчаваше да се върнем в къщата и затова малко преди шест часа отидохме да чакаме Алекси пред изхода на рудника.

Експлоатирането на рудниците Трюйер става през три шахти, които се наричат шахта „Свети Жулиен“, шахта „Света Алфонсина“ и шахта „Свети Панкрас“, тъй като в каменовъглените рудници е прието да се наричат обикновено с имена на светци подемните, вентилационните и водоотливните, с други думи, водоизчерпателни шахти. Тия светии са избрани по календара в деня, в който започва изкопаването, и служат не само за имена на шахтите, но напомнят и датите. Тия три шахти не се използуват за спускане на работниците в забоите и за изкачването им. Работниците се спускат и се качват през една галерия, която излиза при лампистерната, а свършва при първия хоризонт, който се копае, и е свързана с всички части на рудника. Това е направено, за да се избягнат злополуките, които стават много често в шахтите, когато някой кабел се скъса или някоя клетка срещне препятствие и строполи мъжете в дупка, дълбока двеста-триста метра. Същевременно са се опитали да избягнат и резките промени, на които са изложени работниците — от дълбочина двеста метра, където температурата е равномерна и висока, те минават изведнъж, когато ги изкачи подемникът, на неравномерна температура и се разболяват от плеврити и пневмонии.

Уведомен през коя галерия ще излязат работниците, застанах с Матиа и Капи пред нейния вход и малко след като удари шест часът, видях да трептят в мрачните дълбини на галерията светли точици, които бързо растяха. Бяха миньорите, които с лампа в ръка излизаха от рудника, след като бяха привършили работата си. Пристъпваха бавно, с тежка походка, сякаш ги боляха коленете, нещо, което си обясних по-късно, когато аз самият се движех по стълбите и стълбичките, които се спускат до най-долния хоризонт. Лицата им бяха черни като на коминочистачи, дрехите и шапките им бяха покрити с въглищен прах и с пръски мокра кал. Като минаваха покрай лампистерната, всеки влизаше и закачваше на гвоздей лампата си.

Колкото и да внимавах, не видях Алекси и ако той не ми се беше хвърлил на врата, щях да го оставя да отмине, без да го позная — толкова малко приличаше сега, черен от главата до петите, на другаря, който тичаше някога по пътечките на нашата градина с чиста риза с навити до лактите ръкави и с разкопчана яка, която откриваше бялата му шия.

— Това е Реми — каза той, като се обърна към един около четиридесетгодишен мъж, който вървеше до него и имаше добро и открито лице като татко Акен. Нямаше нищо чудно в това, нали бяха братя.

Разбрах, че е чичо Гаспар.

— Отдавна те чакаме — каза добродушно той.

— Много е дълъг пътят от Париж до Варс.

— А краката ти са къси — пошегува се той.

Капи, щастлив, че виждаше Алекси, изразяваше своята радост, като го дърпаше здравата със зъби за ръкава.

През това време обяснявах на чичо Гаспар, че Матиа е мой другар и мой съдружник, когото познавам отпреди, но сега пак съм го срещнал и че никой не свири на корнет като него.

— А това е господин Капи — каза чичо Гаспар. — Утре е неделя. Като си отпочинете, ще ни дадете едно представление. Алекси казва, че това куче е по-умно от учител и от актьор.

Колкото притеснен се почувствувах пред леля Гаспар, толкова добре ми беше с чичото. Той беше наистина достоен брат на татко Акен.

— Поприказвайте си, момчета, навярно имате много да си говорите. А аз ще си побъбря с тоя момък, който свири така хубаво на корнет.

И цяла седмица да си говорехме, нямаше да ни стигне. Алекси искаше да узнае как съм пътувал, аз бързах да науча свиква ли с новия си живот, така и двамата се увлякохме във въпроси и през ум не ни минаваше да си отговаряме. Вървяхме бавно и работниците, които се прибираха по домовете си, ни изпреварваха. Те вървяха на дълга върволица, която запълваше цялата улица, всички черни от същия тоя прах, който покриваше на дебел пласт почвата. Когато наближихме къщата, чичо Гаспар се обърна към нас.

— Момчета — каза той, — ще вечеряте у дома.

Никоя покана не ми беше доставяла по-голямо удоволствие, защото по пътя се питах дали, като стигнем пред вратата, не ще трябва да се разделим, тъй като посрещането на лелята не ми беше вдъхнало голяма надежда.

— Ето Реми — каза той, като влезе в къщата, — а това е неговият приятел.

— Видях ги вече преди малко.

— Ха, толкова по-добре! Значи се познавате. Те ще вечерят у дома.

Бях, разбира се, много щастлив, че ще вечерям с Алекси, с други думи, че ще прекарам вечерта с него, но да си призная откровено, бях щастлив и че ще вечерям. Откакто бяхме напуснали Париж, ядяхме каквото ни падне — тук коричка, там залък хляб, но рядко се хранехме както трябва, седнали на стол, със супа в чинията. С парите, които печелехме, бяхме наистина достатъчно богати да си платим угощенията в добри странноприемници, но трябваше да пестим за кравата на кралския син, а Матиа беше много добро момче и се радваше почти колкото мене при мисълта, че ще купим нашата крава.

Но и тая вечер нямахме щастие да си похапнем както трябва. Седнах пред масата, на стол, но не ни поднесоха супа. Повечето минни предприятия бяха отворили снабдителни магазини, където работниците намираха на костуема цена всичко, което им беше необходимо. Ползата от тия магазини беше явна: работникът намираше там качествени продукти, и то на ниска цена, като му удържаха сметката от петнадесетдневната заплата, и по този начин не беше принуден да купува на вяра от малки търговци на дребно, които биха го разорили. Не правеше дългове. Но като всички хубави неща и това си имаше лошата страна: във Варс жените на работниците нямаха навик да работят, докато мъжете им бяха в рудника. Оправяха къщата и тръгваха една у друга на кафе или на шоколад, които бяха купили от снабдителния магазин, разговаряха, бъбреха, а когато се мръкваше, с други думи, когато дойдеше време мъжът да излезе от рудника и да се прибере за вечеря, нямаха време да сготвят вечерята. Тогава изтичваха в магазина и купуваха колбаси. Това не ставаше винаги, разбира се, но се случваше много често. И затова нямахме супа — леля Гаспар си беше побъбрила. Впрочем това й беше навик и по-късно видях, че сметката й в магазина се състоеше предимно от два продукта — кафе и шоколад, от една страна, и колбаси, от друга. Чичото беше кротък човек, който обичаше най-много спокойствието си. Ядеше си колбасите и не се оплакваше или ако направеше някоя забележка, правеше я съвсем меко.

— Ако не ставам пияница — казваше той, като си подаваше чашата, — то е, защото съм добродетелен. Гледай да ни направиш утре супа.

— Ами време?

— То по-бързо ли тече на земята, отколкото под нея?

— А кой ще ви закърпи? Вие съсипвате всичко.

Тогава той поглеждаше изпоцапаните си с въглища и скъсани тук-таме дрехи и казваше:

— Истината е, че сме облечени като принцове.

Вечерята ни не трая дълго.

— Момче — каза чичо Гаспар, — ти ще спиш при Алекси.

После се обърна към Матиа:

— А ти ела в пекарницата, ще гледам да ти направим удобно легло от слама и сено.

Цялата вечер и до късно през нощта аз и Алекси не спахме.

Чичо Гаспар беше въглекопач — къртеше с кирка въглищата в рудника. Алекси беше возач, буташе, возеше по релси във вътрешността на рудника вагонетка, пълна с изкопани въглища, от забоя до една шахта. Като стигнеше в шахтата, окачваха вагонетката за кабел и я извличаха горе с помощта на машина.

Алекси беше отскоро миньор, но вече обичаше рудника си и се гордееше с него: той бил най-хубавият и най-интересният рудник в тоя край. Разказваше с увлечението на пътник, дошъл от незнаен край, който е намерил внимателни уши да го слушат.

Най-напред се тръгвало в издълбана в скалата галерия и след като се вървяло десетина минути, стигало се до права и стръмна стълба; после в подножието на тая стълба имало дървена стълбичка, после друга стълба, после пак стълбичка и така се стигало до първия хоризонт, на дълбочина около петдесет метра. После, за да се стигне вторият хоризонт на деветдесет метра и третият на двеста метра, пак се слизало по стълби и стълбички. Алекси работел на третия хоризонт и за да стигне дълбочината на своя забой, трябвало да измине три пъти повече път от пътя, който изминават тези, които се изкачват на кулите на Парижката света Богородица.

Но ако изкачването и слизането в кулите на Парижката света Богородица, където стълбата е правилна и добре осветена, е лесно, не е така в рудника, където стъпалата, издълбани според видоизмененията на скалата, са ту високи, ту ниски, ту широки, ту тесни. Нямало никаква друга светлина освен светлината на лампата, която носел в ръка, и стъпвал по хлъзгава кал, непрестанно мокра от водата, която се изцеждала капка по капка и понякога падала студена по лицето.

Да слезеш двеста метра надолу е много, но то не било всичко — трябвало през галериите да стигне различни площадки и да се добере до работното си място. А галериите на рудника Трюйер се простирали общо на тридесет и пет до четиридесет километра. Разбира се, не трябвало да изминава тия четиридесет километра, но понякога все пак пътят бил уморителен, защото се газело във вода, която се изцеждала от пукнатините на скалата, образувала поточе посред пътя и течала така до водосборните кладенци, отдето я изгребвали с водоотливни машини и я изхвърляли навън.

Когато пресичали твърди скали, тия галерии били чисто и просто подземия. Но когато минавали през ронливи и подвижни пластове, от двете страни и отгоре били подсилени с борови греди, дялани със секира, тъй като изрязаните с трион бързо загнивали. Макар че гредите били разположени така, че да се противопоставят на напора на почвата, понякога тоя напор бил толкова силен, че гредите се огъвали и галериите се стеснявали или снишавали дотолкова, че човек можел да се провре само пълзешком. По тия греди растели гъби и някакви леки памукообразни валма — белоснежният им цвят се откроявал на черната почва. Гниещите дървета издавали миризма на бензин, а по гъбите, по непознатите растения, по белия мъх кацали мухи, пеперуди, паяци, които не приличали на събратята си горе, над земята. Имало също и плъхове, които сновели навсякъде, и прилепи, впили здраво крака в гредите, с главата надолу.

Тия галерии се кръстосвали и тук-таме като в Париж имало площади и кръстопътища. Имало хубави и просторни като булевардите и тесни и затънтени като уличките в квартала Сен Марсел. Само че целият този подземен град бил много по-слабо осветен от градовете нощем, защото нямало никакви фенери и лампи със светилен газ, а мъждеели само лампите, които носели миньорите. Често нямало светлина, но шумът напомнял винаги, че не се намираш в страната на мъртвите. В добивните забои отеквали трясъците на взрива, а течението носело миризмата и дима му. В галериите се чувало търкалянето на вагонетките, в шахтите — търкането на рудничните подемници о возилата, а горе — бученето на парната машина, инсталирана на втория хоризонт.

Но най-интересно било в забоите, с други думи, в галериите, пробити в склона на самия залеж. Там въглекопачите, полуголи, къртели въглищата, излегнати на една страна или свити на колене. От тия забои въглищата слизали в хоризонтите, откъдето ги закарвали до подемната шахта.

Така изглеждал рудникът в работни дни, но имало и дни на злополуки. Две седмици след пристигането си във Варс Алекси бил свидетел на такава злополука — избухване на гризу — и едва не пострадал. Гризу е газ, който се образува природно в каменовъглените рудници и избухва веднага щом влезе в съприкосновение с пламък. Няма нищо по-ужасно от такова избухване, което изгаря и разрушава всичко по пътя си. Може да се сравни само с избухването на погреб, пълен с барут. Веднага щом пламъкът на някоя лампа или на клечка кибрит докосне тоя газ, експлозията избухва във всички галерии. Тя разрушава всичко в рудника, дори и в подемните и вентилационните шахти, на които дига таваните. Понякога температурата е толкова висока, че въглищата в рудника се превръщат в кокс.

Едно избухване на гризу убило така преди шест седмици десетина работници и жената на единия от тях полудяла. Разбрах, че това е жената с детето, която търсеше „прохладен път“.

Срещу тия избухвания били взети всички мерки. Пушенето било забранено и често инженерите, като обикаляли в рудниците, карали работниците да им дъхат, за да проверяват кой не спазва заповедта. За да се избягнат тия страшни злополуки, употребявали и лампите Деви, по името на големия английски учен, който ги е открил. Тия лампи имат металическа мрежа от много гъста тъкан, която не пропуска пламъка през дупките си, така че ако лампата попадне в избухлив въздух, газът изгаря във вътрешността на лампата, но вън не става никаква експлозия.

Всичко, което ми разказа Алекси, раздразни живо моето любопитство да сляза в рудника, което беше вече голямо, когато пристигнах във Варс. Но когато споменах на следния ден на чичо Гаспар, той ми отговори, че това е невъзможно, тъй като в рудника пускали само онези, които работят там.

— Ако станеш миньор — засмя се той, — работата е лесна и тогава ще можеш да задоволиш любопитството си. Впрочем тоя занаят не е по-лош от другите и ако се боиш от дъжд и мълнии, ще ти хареса. Във всеки случай по-добре е, отколкото да пееш песни по пътищата. Ще останеш при Алекси. Какво, съгласен ли си, момчето ми? Ще намерим някаква работа и на Матиа, но не да свири на корнет, разбира се!

Не бях дошъл във Варс, за да остана там, а имах и друга задача, друга цел, не да блъскам по цял ден количката на втория или третия хоризонт на рудника Трюйер.

Тъй че трябваше да се простя с желанието да задоволя любопитството си и мислех, че ще си замина, без да узная повече от това, което научих от разказите на Алекси или от уклончивите отговори, които изкопчвах от чичо Гаспар, но по едно случайно стечение на обстоятелствата имах възможност да изпитам всичките им ужаси, да преживея целия им страх, опасностите, на които са изложени понякога миньорите.