Ектор Мало
Без дом (2)

Втора глава
Баща ми

Приближих се да го целуна, но той ме спря с върха на тоягата си:

— Кой е този?

— Реми.

— Ти ми беше писала…

— Е, да, но не беше истина, тъй като…

— А! Не било истина, не било истина.

Той пристъпи няколко крачки към мене с дигната тояга и аз неволно се отдръпнах.

Какво бях сторил? Каква ми беше вината? Защо ме посрещна така, когато отивах при него да го целуна?

Нямах време да си отговоря на всички тия въпроси, които се въртяха в объркания ми ум.

— Виждам, че се готвите за Заговезни — каза той. — Това е добре, защото съм много гладен. Какво имаш за вечеря?

— Правех палачинки.

— Виждам много добре. Но няма да нахраниш с палачинки човек, който е изминал пеш десет левги път.

— Нямам нищо. Не те очаквахме.

— Как нищо? Нищо за вечеря?

Той се огледа наоколо.

— Ето масло.

Той дигна очи към тавана, към мястото, дето окачвахме някога сланината, но куката отдавна беше празна и сега на гредата висяха само няколко връзки чесън и лук.

— Ето лук — каза той, като свали една връзка с тоягата си. — Четири-пет глави лук, бучка масло и ще имаме хубава чорба. Махни палачинката и ни опържи лук в тигана.

Да махне палачинката от тигана! Мама Барберен нищо не възрази. Напротив, побърза да изпълни желанието на мъжа си, а той седна на пейката в къта край огнището.

Не посмях да напусна мястото, където ме прикова тоягата, и опрян на масата, го гледах.

Той беше мъж на около петдесет години, с грубо лице и суров вид; главата му беше наведена надясно от раната, която бе получил, и този недъг го правеше още по-страшен.

Мама Барберен сложи пак тигана на огъня.

— С толкова малко масло ли ще ни правиш чорба? — попита той.

Тогава сам взе паницата, дето беше маслото, и изсипа цялата буца в тигана.

Нямаше вече масло, значи нямаше да има и палачинки.

Всеки друг път това нещастие навярно би ме засегнало дълбоко, но аз не мислех вече за палачинките, нито за бухтите и единствената мисъл, която се бе загнездила в ума ми, беше, че този човек, така груб наглед, е мой баща.

„Баща ми, баща ми!“ — ето думите, които си повтарях неволно.

Никога не се бях опитвал да си обясня по-точно какво всъщност е бащата и някак несъзнателно мислех, че е майка с дебел глас. Но като гледах този, който дойде изневиделица, изпитвах болезнен страх.

Поисках да го целуна, а той ме отблъсна с тоягата си. Защо? Мама Барберен никога не ме отблъскваше, когато отивах да я целуна; напротив, целуваше ме и ме притискаше към себе си.

— Вместо да стоиш като пън — ми каза той, — сложи чиниите на масата.

Побързах да се подчиня. Чорбата беше готова. Мама Барберен я сипа в чиниите.

Тогава той стана от пейката до огнището, седна край масата и почна да яде, като само от време на време се спираше, за да ме погледне.

Бях толкова смутен, така неспокоен, че не можех да ям, и също го поглеждах, но крадешком, като свеждах очи, щом срещнех неговите.

— Винаги ли яде толкова малко? — попита той изведнъж, като ме посочи с лъжицата си.

— А, не! Добре се храни.

— Толкова по-зле! Поне да не ядеше!

Разбира се, на мене не ми се говореше, пък и на мама Барберен никак не й беше до разговори. Тя шеташе насам-натам около масата и внимателно прислужваше на мъжа си.

— Значи не си гладен, а? — каза ми той.

— Не.

— Тогава върви си лягай и гледай да заспиш веднага, иначе ще се разсърдя.

Мама Барберен ми хвърли поглед, който означаваше да се подчиня, без да възразявам. Но тази препоръка беше излишна, тъй като и през ум не ми минаваше да се противя.

Както бива в много селски къщи, нашата кухня ни служеше и за спалня. Край огнището се намираше всичко необходимо за яденето: масата, нощвите, шкафът, а на другия край — покъщнината за спане; в единия кът — леглото на мама Барберен, а насреща — моето, в нещо като долап със завеса от червено платно.

Побързах да се съблека и да си легна, но сън не ми идваше.

Не се спи по заповед. Човек спи, защото му се спи, и то когато е спокоен.

А на мене не ми се спеше и не бях спокоен.

Напротив, страшно се измъчвах и при това бях много нещастен. Нали този човек беше мой баща! Защо тогава се отнасяше така грубо с мен?

Прилепил се о стената, аз се мъчех да прогоня тези мисли и да заспя, както ми беше заповядал. Но не можех. Сънят не идваше — никога не се бях чувствувал по-разсънен.

След известно време, не мога да кажа колко, чух, че някой се приближава към леглото ми.

По бавната, провлечена и тежка походка веднага познах, че не е мама Барберен.

Горещ дъх лъхна косите ми.

— Спиш ли? — попита сподавен глас.

Не посмях да отговоря, тъй като страшните думи „ще се разсърдя“ звучаха още в ушите ми.

— Спи — каза мама Барберен. — Легне ли, веднага заспива, така е свикнал. Можеш спокойно да говориш, няма да те чуе.

Разбира се, трябваше да отговаря, че не спя, но не посмях — заповядано ми беше да спя, аз не спях, значи бях виновен.

— Какво стана с делото ти? — запита мама Барберен.

— Изгубих го! Съдиите решиха, че по своя вина съм се намирал под скелите и че предприемачът не ми дължи нищо.

И той удари с юмрук по масата и почна да ругае, без да каже нито една свястна дума.

— Изгубих делото — продължи той след малко. — Отидоха парите, сакат съм, чака ни беднотия. Това е! И на всичко отгоре, като се прибрах, намирам и дете. Ще ми обясниш ли, защо не направи, както ти бях казал да направиш?

— Защото не можах.

— Не можа ли да го занесеш в приюта?

— Не е така лесно да се разделиш с дете, което си кърмила със собственото си мляко и което обичаш.

— Но то не е твое дете.

— После исках да изпълня желанието ти, но точно тогава то се разболя.

— Разболя ли се?

— Да, разболя се. Не беше време да го нося тогава в приюта, за да умре там, нали?

— А когато оздравя?

— Не оздравя веднага. След тая болест дойде друга: кашляше, горкото, да ти се скъса сърцето. Така умря нашият малък Никола. Струваше ми се, че ако го занеса в града, и то ще умре.

— А после?

— Мина много време. Рекох си, като съм чакала толкова, мога да почакам още.

— На колко години е сега?

— На осем.

— Е, на осем години ще отиде там, където трябваше да отиде по-рано, и сега няма да му бъде по-приятно — тая ще му бъде печалбата.

— Ах, Жером, няма да направиш това!

— Няма да направя това ли! А кой ще ми попречи? Да не мислиш, че можем вечно да го държим при нас?

Настъпи кратко мълчание и аз можах да си поема Дъх. Гърлото ми така се беше свило от вълнение, че се задушавах.

След малко мама Барберен продължи:

— Колко те е променил Париж! Не би говорил така, преди да отидеш в Париж.

— Може би. Но ако е вярно, че Париж ме е променил, той ме и осакати. Как да изхранвам сега него, тебе, себе си? Нямаме вече пари. Кравата е продадена. Трябва ли, когато ние нямаме какво да ядем, да храним чуждо дете?

— Но то е мое.

— Колкото е твое, толкова е и мое. То не е селско дете. Гледах го, докато вечеряхме: то е нежно, слабо, нито ръце има, ни крака.

— То е най-хубавото дете в село.

— Хубаво, не казвам, че не е хубаво. Но яко ли е? Хубостта му ще го храни ли? Има ли работник с плещи като неговите? То е градско дете, а градски деца тук не ни трябват.

— Казвам ти, че е прекрасно дете, умно е като коте, а има и добро сърце. Ще работи за нас.

— Но засега ние ще трябва да работим за него, а аз не мога вече да работя.

— Ами ако родителите му го поискат, какво ще кажеш тогава?

— Родителите му! Има ли то родители? Ако имаше, щяха да го потърсят и за осем години все щяха да го намерят. Ах, грамадна глупост направих, като помислих, че има родители, които някой ден ще го потърсят и ще ни възнаградят, задето сме го отгледали. Излязох хапльо, глупак. Хубавите дантелени пелени, с които беше повито, не означаваха, че родителите му ще го потърсят. А кой знае, може и да са умрели.

— Ами ако не са? Ако дойдат един ден да си го искат? Все си мисля, че ще дойдат.

— Ей, че са упорити жените.

— Ами ако дойдат?

— Ще ги изпратим в приюта. Но стига сме бърборили. Дотегна ми. Утре ще го заведа при кмета. Сега ще ида да се обадя на Франсоа. След един час ще се върна.

Вратата се отвори и затвори. Той бе излязъл. Тогава скочих и почнах да викам мама Барберен:

— Ах! Мамо! Мамо!

Тя изтича до леглото ми.

— Ще оставиш ли да ме дадат в приюта?

— Не, мой малък Реми, не.

Тя нежно ме целуна и ме притисна към себе си. Тая милувка ме ободри и сълзите ми пресъхнаха.

— Значи не спеше? — попита ме нежно тя.

— Не съм виновен.

— Не ти се карам. Значи си чул всичко, което каза Жером?

— Да, ти не си ми майка, но и той не ми е баща.

Не казах тия думи еднакво, защото ако се натъжих, като научих, че тя не ми е майка, бях щастлив, почти горд, като узнах, че той не ми е баща. Противоречието в чувствата ми се отрази и в гласа ми.

Но мама Барберен сякаш не обърна внимание на това.

— Трябваше може би да ти открия истината — започна тя, — но така бях свикнала да те смятам за свое дете, че не можех да ти кажа току-тъй, че не съм ти истинска майка! Както чу, мое бедно момче, не се знае коя е майка ти. Жива ли е, не е ли? Нищо не се знае. Една сутрин, в Париж, като отивал на работа и минавал по една широка улица с дървета, която се нарича „Авеню дьо Бретьой“, Жером чул детски плач. Сякаш долитал от една градинска врата. Било през февруари, на разсъмване. Приближил се до вратата и забелязал дете, положено на прага. Като се оглеждал наоколо, за да повика някого, видял как един мъж изскочил иззад едно дебело дърво и побягнал. Навярно този мъж се е скрил там, за да види дали някой ще намери детето, което сам той е поставил пред вратата. Жером се объркал съвсем, защото детето крещяло с всички сили, сякаш разбрало, че му е дошла помощ и че не бива да я изтърве. Докато Жером се чудел какво да прави, дошли други работници и решили да занесат детето при полицейския пристав. То не преставало да крещи. Навярно му е било студено. Но понеже в участъка било много топло, а то продължавало да плаче, помислили, че може да е гладно, и потърсили някоя съседка да го накърми. Насукало се. Наистина било гладно. Тогава го съблекли край огъня. Било хубаво пет-шест месечно момче, едро, дебеличко и розово. Дрешките и пеленките, в които било повито ясно казвали, че е на богати родители. Значи било откраднато, а после подхвърлено. Така поне обяснил приставът. Какво да правят с него? След като записал всичко, което знаел Жером, и описал детето и пелените, по които нямало никакви знаци, приставът казал, че ще го изпрати в приюта за намерени деца, ако никой от присъствуващите не желае да го вземе. То било хубаво дете, здраво, силно, не било трудно да се отгледа. Родителите му непременно щели да го потърсят и щели да възнаградят щедро ония, които са се погрижили за него. Тогава Жером пристъпил и казал, че ще го вземе. Дали му го. По това време имах дете на същата възраст, но за мене не беше мъчно да кърмя две. Така ти станах майка.

— О, мамо!

— След три месеца изгубих детето си и тогава се привързах повече към тебе. Забравих, че не си ни роден син. За нещастие Жером не забрави това и като видя след три години, че родителите ти не те потърсиха, или поне че не те намериха, поиска да те даде в приюта. Ти чу защо не го послушах.

— О! Само не в приюта! — извиках аз, като се вкопчих в нея. — Мамо Барберен, не в приюта, моля ти се!

— Не, детето ми, няма да отидеш там. Аз ще уредя работата. Жером не е лош човек, ще видиш. Мъката, страхът пред нуждата го подтикват. Ще работим, ще работиш и ти.

— Да, ще правя всичко, каквото пожелаеш. Само не в приюта.

— Няма да идеш там, но при едно условие: че ще заспиш веднага. Когато той се върне, не бива да те свари буден.

И като ме целуна, тя ме обърна с лице към стената. Искаше ми се да заспя, но бях силно потресен, така дълбоко развълнуван, че не можех сам да се успокоя и да заспя.

Значи мама Барберен, толкова добра, така нежна към мен, не ми беше родна майка! Но тогава каква беше родната майка? По-добра, още по-нежна! О, не, не беше възможно.

Но разбирах и чувствувах много добре, че роден баща не можеше да бъде така суров като Барберен и да ме гледа със зли очи и вдигната тояга.

Той искаше да ме изпрати в приют. Мама Бариерен би ли могла да му попречи? И какво беше това приют? В село имаше две деца, които наричаха „децата от приюта“. Те носеха на шията си оловна плочка с номер. Бяха лошо облечени и мръсни, подиграваха се с тях, биеха ги. Другите деца бяха лоши и често ги гонеха като безстопанствени кучета, за да се забавляват, а и защото няма кой да защити безстопанственото куче.

О, не исках да бъда като тия деца, не исках да нося номер на шията, не исках да тичат подире ми и да викат: „В приюта! В приюта!“

Само при тази мисъл тръпки ме побиваха и зъбите ми тракаха.

И не спях. А Барберен щеше да се прибере.

За щастие той не се прибра така скоро, както беше казал, и сънят дойде, преди той да се върне.