Ектор Мало
Без дом (19)

Деветнадесета глава
Лиза

Когато се събудих, бях в легло. Буен огън осветяваше стаята, където лежах.

Огледах се наоколо.

Не познавах тая стая.

Не познавах и лицата, които ме заобикаляха: един мъж със сиво палто и жълти дървени обувки и три-четири деца. Едното от тях, пет-шестгодишно момиченце, ме гледаше с учудени очи. Тези очи бяха чудни, те говореха.

Повдигнах се.

Струпаха се около мене.

— Виталис? — попитах аз.

— Търси баща си — каза едно момиче, което изглеждаше най-голямото дете.

— Не ми е баща, а господар. Къде е той? Къде е Капи?

Ако Виталис ми беше баща, щяха да ми говорят навярно предпазливо за него. Но понеже ми беше само господар, решиха, че могат да ми кажат направо истината, и ето какво ми разказаха:

Портата, до която се бяхме сгушили, била на един градинар. Към два часа през нощта градинарят отворил портата, за да отиде на пазар, и ни намерил легнали и покрити със слама. Най-напред ни казал да станем, за да може да мине колата. После, понеже и двамата сме лежали неподвижни, а само Капи отговарял с лай, за да ни защити, хванал ни за ръка и ни разтърсил. Пак не сме мръднали. Тогава помислил, че работата е сериозна. Донесъл фенер и установил, че Виталис е умрял, умрял от студ, и че моето положение не е много добро. Но благодарение на Капи, който лежал на гърдите ми, не съм бил съвсем замръзнал и още съм дишал. Тогава ме пренесли в къщата на градинаря, събудили едно от децата му и ме сложили в неговото легло. Лежал съм така шест часа, почти като мъртъв. После кръвта ми се раздвижила, започнал съм да дишам по-силно и сега съм се събудил.

Колкото и да бях вцепенен, колкото и сковани да бяха тялото и умът ми, все пак бях се съвзел достатъчно, за да разбера напълно значението на думите, които чух. Виталис умрял!

Мъжът със сивото палто, с други думи, градинарят, ни разказа случая, а докато той говореше, момиченцето с учудения поглед не снемаше очи от мене. Когато баща му каза, че Виталис е умрял, то навярно разбра, някакво вътрешно чувство бързо му подсказа какъв удар е за мене това съобщение, защото веднага напусна мястото си, отиде при баща си, побутна го с едната ръка, а с другата ме посочи и издаде някакъв особен звук, който не беше човешка реч, а нежна, състрадателна въздишка.

Впрочем движението беше толкова красноречиво, че нямаше нужда да бъде подкрепено с думи. Почувствувах в това движение и в погледа, който го придружаваше, някакво неволно съчувствие и за пръв път след раздялата ми с Артур изпитах необяснимо чувство на доверие и нежност, както навремето, когато мама Барберен ме гледаше, преди да ме целуне. Виталис беше умрял, аз бях изоставен и все пак ми се струваше, че не съм никак сам, сякаш той беше още тук, до мене.

— Да, моя малка Лиза — каза бащата, като се наведе към дъщеря си, — мъчно му е, но трябва да му кажем истината. Ако не ние, полицаите ще му я кажат.

И продължи да ми разказва как съобщил на полицаите, как те отнесли Виталис, а мене сложил в леглото на по-големия си син, Алекси.

— Капи? — попитах аз, когато той свърши.

— Капи?

— Да, кучето.

— Не зная, то изчезна.

— То тръгна след носилката — обади се едно от децата.

— Ти видя ли го, Бенжамен?

— Видях го, вървеше с наведена глава след носачите и от време на време скачаше върху носилката. После, когато го пъдеха, издаваше жално скимтене, сякаш сподавен вой.

Бедният Капи! Като добър актьор той бе ходил толкова пъти на погребението на Зербино в комедиите, преструваше се, че плаче, и въздишаше така, че караше и най-намръщените деца да се превиват от смях…

Градинарят и децата му ме оставиха сам и без да ми е много ясно какво ще правя, аз станах от леглото.

Арфата ми беше сложена до леглото, преметнах ремъка й през рамо и влязох в стаята, където влезе градинарят с децата си. Трябваше да си вървя, но къде? Не знаех, но чувствувах, че трябва да си вървя… Преди всичко трябваше да видя Виталис, жив или мъртъв, и тръгнах.

Когато се събудих в леглото, не се чувствувах много зле, само се бях схванал и главата ми гореше нетърпимо. Ала когато се изправих на краката си, стори ми се, че ще падна, и бях принуден да се задържа за един стол. Но след като си поотдъхнах, бутнах вратата и се намерих при градинаря и децата му.

Те бяха насядали около една маса край огъня, който пламтеше във високо огнище, и ядяха хубава зелева супа.

Миризмата на супата ме удари право в стомаха и жестоко ми напомни, че снощи не бях вечерял. Премаля ми и се олюлях. Страданието ми се изписа на лицето.

— Зле ли ти е, момчето ми? — запита ме състрадателно градинарят.

Отговорих, че наистина не ми е добре, и ги помолих да ми позволят да поседна край огъня.

Но аз нямах вече нужда от топлина, а от храна. Огънят не ме оправи, а приятният дъх на супата, тракането на лъжиците и чиниите и мляскането на тия, които ядяха, усилиха още повече слабостта ми.

Ако смеех, как бих поискал чиния супа! Но Виталис не ме беше научил да протягам ръка, а природата не ме беше създала просяк. По-скоро бих умрял от глад, отколкото да кажа „гладен съм“. Защо? Не ми е много ясно — може би защото винаги съм искал само това, което съм бил в състояние да върна.

Момиченцето с чудния поглед, същото, което не говореше и баща му го беше нарекъл Лиза, седеше срещу мене и не ядеше, а ме гледаше, без да сведе или извърне очи. Изведнъж то стана от масата, взе чинията си, която беше пълна със супа, донесе я и я сложи на коленете ми.

Нямах сили да говоря и бавно дигнах ръка, за да откажа, но баща й не ми даде време да сторя това.

— Вземи, момчето ми — каза той. — Лиза предлага винаги от сърце. А ако си още гладен, ще ти сипем втора чиния.

Ако бях гладен! Изгълтах супата за няколко секунди. Когато оставих лъжицата, Лиза, която стоеше пред мене и ме гледаше втренчено, издаде лек вик — този път не вече въздишка, а израз на задоволство. После взе чинията и я подаде на баща си, а когато той я напълни, ми я донесе с такава мила и насърчителна усмивка, че въпреки глада си за миг забравих да поема чинията.

Както първия път, супата бързо изчезна. Сега вече децата не ме гледаха с лека усмивка — устата и устните им разцъфнаха в искрен смях.

— Е, добре си похапваш, момчето ми — каза градинарят.

Почувствувах, че се изчервих цял. Но като поразмислих, реших, че е по-добре да призная истината, отколкото да ме смятат за лаком, и казах, че не съм вечерял снощи.

— Ами обядва ли?

— Не съм и обядвал.

— А господарят ти?

— И той не яде нищо.

— Тогава той е умрял и от глад, и от студ.

Супата ми възвърна силите. Станах, за да си вървя.

— Къде отиваш? — попита бащата.

— Да намеря Виталис, да го видя още веднъж.

— Но ти не знаеш къде е!

— Не зная.

— Имаш ли приятели в Париж?

— Не.

— Някой от твоя край?

— Никой.

— Къде живееш?

— Нямахме жилище. Пристигнахме вчера.

— Какво ще работиш?

— Ще свиря на арфа, ще пея и ще си изкарвам хляба.

— Къде?

— В Париж.

— По-добре ще направиш да се върнеш на село, при родителите си. Къде живеят родителите ти?

— Нямам родители.

— Ти казваше, че старецът с бялата брада не ти е баща, нали?

— Нямам баща, но Виталис беше за мене като баща.

— А майка ти?

— Нямам майка.

— Но все имаш някого — чичо, леля, братовчеди, братовчедки?

— Нямам никого.

— Отде идеш?

— Господарят ме купи от мъжа на жената, която ме отгледа. Вие бяхте добър към мене, благодаря ви от все сърце и ако желаете, в неделя ще дойда да ви посвиря на арфа, та да поиграете, ако ви прави удоволствие.

С тези думи тръгнах към вратата, но едва направих няколко крачки и Лиза, която вървеше след мене, ме хвана за ръката и ми показа усмихната арфата. Ясно беше какво желае.

— Да ви посвиря ли искате?

Тя кимна с глава и плесна радостно ръце.

— Добре тогава — каза бащата, — изсвири й нещо.

Взех арфата и макар че не ми даваше сърце нито да свиря, нито да се веселя, засвирих валс, най-хубавия, този, който свирех най-добре. Ах, как бих искал да умея да свиря като Виталис, за да доставя удоволствие на това момиченце, което вълнуваше тъй нежно душата ми с тия очи!

В началото тя ме слушаше, вперила поглед в мене, после затупка в такт с крачетата си. Но скоро музиката сякаш я увлече и тя почна да се върти в кухнята, докато двамата й братя и голямата й сестра си седяха спокойно. Тя не играеше валс, разбира се, не правеше точните стъпки, но се въртеше грациозно, със светнало лице.

Седнал до огнището, баща й не я изпускаше из очи. Той изглеждаше много развълнуван й пляскаше с ръце. Когато валсът свърши и аз престанах да свиря, тя застана мило пред мене и изискано ми се поклони. После чукна веднага с пръстче по арфата и ми направи знак, който означаваше „още“.

За нея бих свирил с удоволствие цял ден. Но баща й каза, че е достатъчно, защото не искаше тя да се уморява повече, като се върти.

Тогава, вместо да й изсвиря валс или някой друг танц, изпях моята неаполитанска песен, която бях научил от Виталис.

Fenesta vascia e patrona crudele,

Quanta sospire m’aje fatto jettare.

M’arde stocore comm’a na cannela

Bella quanno te senio anno menarre.

Тази песен беше за мене това, което са били „Рицари от моята родина“ из Роберт Дявола за Нури и „Последвайте ме“ из Вилхелм Тел за Дюпре, с други думи, най-хубавият ми номер, този, с който бях свикнал да правя най-силно впечатление. Мелодията й е тъжна и приятна, с нещо нежно, което вълнува сърцето.

При първите акорди Лиза застана срещу мене, вперила очи в очите ми, и замърда устни, сякаш повтаряше наум думите ми, после, когато песента стана по-тъжна, отстъпи бавно няколко крачки, така че при последния куплет се хвърли разплакана върху коленете на баща си.

— Достатъчно — каза той.

— Колко е глупава! — обади се един от братята й, този, който се наричаше Бенжамен. — Играе, а веднага след това плаче.

— Не колкото тебе! Тя разбира — каза голямата сестра, като се наведе над нея и я целуна.

Докато Лиза плачеше на бащините си колене, аз метнах арфата през рамо и тръгнах към вратата.

— Къде отиваш? — запита ме бащата.

— Както ви казах: ще се опитам да видя още веднъж Виталис, а после ще правя това, на което той ме научи — ще свиря на арфа и ще пея.

— Значи искаш да си останеш музикант?

— Нямам друг занаят.

— Големите пътища не те ли плашат?

— Нямам дом.

— Но след нощта, която прекара, би трябвало да се позамислиш.

— Разбира се, бих предпочел меко легло и топло кътче.

— Искаш ли да имаш меко легло и топло кътче, срещу труд, разбира се? Ако искаш, остани, ще работиш, ще живееш при нас. Разбираш, нали, че не ти предлагам богатство, нито безделие? Ако приемеш, ще трябва да се трудиш, да работиш много, ще трябва да ставаш рано, да копаеш здравата през целия ден, да си изкарваш хляба с пот на челото. Но в замяна на това хлябът ще ти бъде обезпечен, няма да бъдеш изложен на опасността да спиш на открито както миналата нощ, а може би и да умреш самотен край някой километражен камък или в някой ров. Вечер леглото ти ще бъде готово и като ядеш супата си, ще бъдеш доволен, че сам си я спечелил, а това я прави още по-вкусна, уверявам те. И после, ако си добро момче, а, не зная защо, нещо ми подсказва, че си добро момче, ще бъдеш у нас като у дома си.

Лиза се беше обърнала и ме гледаше усмихната през сълзи.

Изненадан от това предложение, стоях известно време, без да взема решение, без да разбирам добре какво става.

Тогава Лиза остави баща си, дойде при мене и като ме хвана за ръка, заведе ме пред една цветна икона, която висеше на стената. Тази икона представляваше малкия свети Йоан, облечен в овча кожа.

Тя направи знак с ръка на баща си и на братята си да погледнат иконата и в същото време премести ръката си към мене, поглади кожуха ми и показа моите коси, които като косите на свети Йоан бяха разделени на път в средата и падаха на къдрици върху раменете ми. Разбрах, че тя намира, че приличам на свети Йоан, и, не зная защо, това ми направи удоволствие и същевременно изпитах приятно вълнение.

— Наистина прилича на свети Йоан — каза бащата.

Лиза плесна засмяна ръце.

— Е? — запита бащата, като се върна на предложението си. — Съгласен ли си, момчето ми?

Семейство!

Да си имам семейство! Ах, колко пъти тая толкова лелеяна мечта бе отлетявала! Мама Барберен, госпожа Милиган, Виталис — всички един след друг бяха изчезнали.

Нямаше да бъда вече сам.

Намирах се в ужасно положение: току-що беше умрял човекът, с когото живеех от няколко години и който беше за мене почти като баща; в същото време загубих своя другар, своя приятел, своя побратим, милия и добър Капи, когото толкова обичах и който толкова много се беше привързал към мене, и все пак, когато градинарят ми предложи да остана при него, някакво чувство на доверие възроди сърцето ми.

Значи всичко за мене не беше свършено. Можех да започна нов живот.

И ако нещо ме трогваше много повече от обезпечения хляб, за който ми споменаха, то беше задружният домашен живот, семейството, което ми предлагаха.

Тия момчета ще ми бъдат братя.

Хубавата малка Лиза ще ми бъде сестра.

В детските си мечти неведнъж си бях представял, че ще намеря баща си и майка си, но никога не бях мислил за братя и сестри. А ето че сега те сами идваха при мене.

Наистина те не ми бяха истински братя и сестри, но с приятелство можеха да ми станат братя и сестри. За това трябваше само да ги обикна (а аз бях готов да сторя това) и те да ме обикнат, и това навярно нямаше да бъде трудно, защото те всички изглеждаха пълни с доброта.

Бързо снех арфата от рамото си.

— Ето един отговор — засмя се бащата, — и то добър отговор. Виждам, че ти е приятно. Окачи арфата на тоя гвоздей, момчето ми, а в деня, когато престанеш да се чувствуваш добре при нас, ще си я вземеш и ще отлетиш. Само че ще се погрижиш да направиш като славеите и лястовиците — да избереш удобно време за път.

— Ще изляза само веднъж, за да намеря Виталис — казах аз.

— Много правилно — съгласи се добрият градинар.

Къщата, пред вратнята на която се бяхме строполили, се намираше в Гласиер, а градинарят, който живееше в нея, се наричаше Акен. Когато ме приеха в тоя дом, семейството се състоеше от пет души — бащата, когото наричаха бай Пиер, две момчета — Алекси и Бенжамен — и две момичета — Етиенет, най-голямата, и Лиза, най-малката от децата.

Лиза беше няма, но не по рождение, с други думи, немотата й не беше последица на глухота. Две години тя говорила, после изведнъж, малко преди да стане на четири години, загубила способността да говори. Това нещастие, станало след някакви спазми, за щастие не засегнало ума й, който, напротив, се беше развил крайно преждевременно. Тя не само разбираше всичко, но и обясняваше, изразяваше всичко. В бедните семейства, а дори и в много други семейства често се случва недъгът на някое дете да стане причина то да бъде изоставено или намразено. Но това не беше се случило с Лиза; благодарение на своята миловидност и живост, на мекия си нрав и голямата си доброта тя беше избягнала тази участ. Братята й се държаха така, че тя не чувствуваше нещастието си, баща й не можеше да й се нагледа, а голямата сестра Етиенет я обожаваше.

Някога правото на първородство беше преимущество в благородните семейства. Днес, в работническите семейства, да се родиш първа, понякога значи да наследиш тежка отговорност. Госпожа Акен се поминала година след раждането на Лиза и от тоя ден Етиенет, която била само с две години по-възрастна от големия си брат, заела нейното място. Вместо да ходи на училище, тя трябвало да остане вкъщи, да готви, да пришива копчета или да кърпи дрехите на баща си и на братята си и да бави Лиза. Забравили, че е дъщеря и сестра, и бързо свикнали да гледат на нея само като на слугиня, и то слугиня, пред която никак не се смущаваха, защото знаеха добре, че никога няма да ги напусне и никога няма да се разсърди.

Етиенет бавела Лиза, мъкнела Бенжамен за ръка, работела цял ден, ставала рано, за да сготви супа за баща си, преди да отиде на пазар, лягала късно, за да прибере всичко след вечеря, перяла дрешките на децата в пералнята, лете, когато била за малко свободна, поливала цветята, а зиме ставала нощем от леглото си, за да покрие с рогозки разсадите, когато застудеело изведнъж, и не й оставало време да се почувствува дете, да поиграе и се посмее. На четиринадесет години лицето й беше печално и замислено като на стара, тридесет и пет годишна мома, но на него грееше кротост и примирение.

Не минаха и пет минути, откакто окачих арфата си на посочения гвоздей, и бях започнал да разказвам как сме пострадали от студа и от глада на връщане от Жантии, където сме се надявали да преспим в някаква каменоломна, и на вратата откъм градината се чу драскане и жално скимтене.

— Капи! — казах аз и скочих.

Но Лиза ме превари. Тя изтича до вратата и я отвори.

Капи с един скок се хвърли върху мене и когато го прегърнах, започна да ми лиже лицето с радостен лай. Трепереше.

— Ами Капи? — попитах аз господин Акен.

Той разбра въпроса ми.

— Капи ще остане с тебе.

Кучето сякаш също разбра — то скочи на земята, сложи дясната лапа на сърцето си и се поклони. Това разсмя много децата, особено Лиза, и за да ги позабавлявам, исках Капи да изиграе някоя комедия от програмата ни. Но той не ме послуша и като скочи на коленете ми, започна пак да ме целува. После слезе на пода и задърпа ръкава на палтото ми.

— Иска да изляза и има право.

— Ще те заведе при господаря ти.

Полицаите, които отнесли Виталис, казали, че ще трябва да ме разпитат и че ще се върнат през деня, когато се затопля и събудя. Нямах търпение да ги чакам, пък и не се знаеше дали ще дойдат. Бързах да науча какво е станало с Виталис. Може би не беше умрял, както предполагаха. Та нали аз не бях умрял. Можеше и той като мене да се е съживил.

Като видя тревогата ми и отгатна причината, бащата ме заведе при полицейския пристав, където ми задаваха въпрос след въпрос, на които отговарях едва след като ме увериха, че Виталис е умрял. Знаех много малко и го казах. Но приставът искаше да узнае нещо повече и ме разпитва надълго и широко за Виталис и за мене. За себе си отговорих, че нямам родители и че Виталис ме беше наел срещу известна сума пари, броени предварително, от мъжа на жената, която ме беше отгледала.

— А сега? — запита ме приставът.

Тук се намеси бащата:

— Ние ще се погрижим за него, ако ни разрешите.

Приставът не само разреши на градинаря, но го и поздрави за добрата му постъпка.

После трябваше да отговарям на въпросите за Виталис, а това беше доста трудно, тъй като не знаех нищо или почти нищо за него.

Но имаше една тайнствена точка, по която бих могъл да говоря — случката при последното ни представление, когато господарят ми пя така, че предизвика възхищението и учудването на дамата. Можеше да се говори и за заплахите на Гарофоли, но се питах дали не трябва да мълча по този въпрос. Биваше ли да разкрия подир смъртта на господаря си онова, което той беше крил така грижливо през живота си.

Но не е лесно за едно дете да скрие нещо от един полицейски пристав, който познава добре работата си, тъй като тия хора умеят да разпитват така ловко, че ви объркват много бързо, когато се опитате да им се изплъзнете. Така се случи и с мене.

За по-малко от пет минути приставът ме накара да кажа всичко, което аз исках да скрия, а той държеше да узнае.

— Не остава нищо друго, освен да го заведем при тоя Гарофоли — каза той на един полицай. — Като отидете на улица „Лурсин“, той ще познае къщата. Ще се качите с него и ще разпитате тоя Гарофоли.

Тръгнахме и тримата — полицаят, бащата и аз.

Както беше предвидил приставът, лесно познах къщата и се изкачихме на четвъртия етаж. Не видях Матиа, който навярно беше постъпил в болницата. Като съгледа полицай и като ме позна, Гарофоли пребледня — бездруго се уплаши. Но много скоро се успокои, като узна от устата на полицая какво ни водеше при него.

— Ах, бедният старец е умрял! — възкликна той.

— Познавахте ли го?

— Много добре.

— Тогава кажете какво знаете за него.

— Това е най-лесното. Името му не беше Виталис. Той се наричаше Карло Балзани и ако живеехте преди тридесет и пет или четиридесет години в Италия, само това име би ви казало всичко за човека, за когото се безпокоите. По това време Карло Балзани беше най-прочутият певец в цяла Италия и неговите успехи на нашите големи сцени бяха известни. Той пееше навсякъде — в Неапол, в Рим, в Милано, във Венеция, във Флоренция, в Лондон, в Париж. Ала един ден загуби гласа си. Тогава, като не можеше да бъде вече пръв между артистите, той не искаше да засенчи славата си, като се излага в недостойни за името му театри. Отказа се от името си Карло Балзани и стана Виталис, като се криеше от всички, които го познаваха през време на славата му. Но трябваше да се живее. Опита няколко занаята и не успя, падаше все по-надолу и по-надолу, докато накрая започна да разиграва обучени кучета. Но продължаваше да бъде горд в своята неволя и би умрял от срам, ако публиката научеше, че блестящият Карло Балзани е станал бедният Виталис. Случайно узнах тази тайна.

Ето значи обяснението на тайната, която беше възбудила така силно моето любопитство!

Бедният Карло Балзани, милият и чуден Виталис! Да ми бяха казали, че е бил и крал, пак нямаше да се зачудя.