Ектор Мало
Без дом (17)

Седемнадесета глава
Новият господар на улица „Лурсин“

Всичко, което ни заобикаляше, ми се видя ужасно, но въпреки това отворих очи и почти забравих тежкото си положение, за да гледам наоколо.

Колкото повече навлизахме в Париж, детските ми мечти и приказни надежди се разбиваха в това, което виждах: вадите бяха още заледени, калта, размесена със сняг и парчета лед, ставаше все по-черна, а там, където беше рядка, се плискаше под колелата на каруците в гъсти пръски, които се лепяха по витрините и стъклата на къщите, дето се гушеха бедни и мръсни дюкянчета.

Бордо положително беше по-хубав от Париж.

След като вървяхме доста дълго в някаква широка улица, не така бедна като тия, през които бяхме минали, и по която дюкяните ставаха все по-големи и по-хубави, колкото повече навлизахме в кея, Виталис свърна вдясно и скоро се намерихме в крайно беден квартал. Покривите на високите черни къщи сякаш се съединяваха. Незамръзнала вада течеше по средата на улицата и без да обръща внимание на вонящите води, които тя влачеше, гъста тълпа газеше по калната настилка. Никога не бях виждал толкова бледи лица като лицата на хората от тая тълпа. Никога не бях виждал и дързост като дързостта на децата, които сновяха сред минувачите. В многобройните кръчми мъже и жени пиеха прави пред тезгяха и викаха силно.

На ъгъла на една къща прочетох името на улицата: улица „Лурсин“.

Виталис, който, изглежда, знаеше къде отива, се промъкваше внимателно между хората, които му пречеха по пътя, а аз го следвах отблизо.

— Внимавай да не ме изгубиш — каза ми той.

Но препоръката беше излишна — аз вървях по петите му и за по-голяма сигурност държах единия край на дрехата му.

След като минахме през голям двор и някакъв коридор, попаднахме в нещо като мрачен зеленикав кладенец, където навярно никога не беше прониквало слънце. Беше нещо по-грозно и по-страшно от всичко, което бях виждал дотогава.

— Гарофоли вкъщи ли е? — попита Виталис някакъв човек, който си светеше с фенер и окачваше парцали по стената.

— Не зная, качете се да видите сам. Знаете къде — най-горе, вратата срещу стълбата.

— Гарофоли е оня падроне, за когото ти говорих — обясни ми Виталис, като се качвахме по стълбата, чиито стъпала, покрити с кал, бяха така хлъзгави, сякаш бяха издълбани във влажна глина. — Тук живее.

Улицата, къщата и стълбата бяха отвратителни. Какъв ли щеше да бъде господарят?

Къщата имаше четири етажа. Без да чука, Виталис бутна вратата, която беше срещу стълбата, и се намерихме в широка стая, нещо като обширен таван. В средата имаше голямо празно място, а наоколо — дванадесет легла. Цветът на стените и тавана не можеше да се определи: някога са били бели, но димът, прахът и всякакви нечистотии бяха изцапали мазилката, която на места беше изкъртена или пробита. До една глава, нарисувана с въглен, бяха изваяни цветя и птици.

— Гарофоли, тук ли сте? — извика с влизането си Виталис. — Не виждам никого. Отговорете, моля. Виталис ви търси.

Стаята изглеждаше празна, ако се съдеше по мъждивата светлина на лампата, окачена на стената. Но на гласа на моя господар отговори някакъв слаб и плачлив глас — глас на дете:

— Синьор Гарофоли излезе. Ще се прибере чак след два часа.

Същевременно детето, което ни отговори, се показа: то беше десетинагодишно. Приближи към нас, като се влачеше, и аз бях така силно поразен от необикновения му вид, че още го виждам пред очите си: то нямаше тяло, тъй да се каже, и голямата му несъразмерна глава беше сякаш поставена направо върху краката като в ония смешни рисунки, които бяха много разпространени преди няколко години. Но тая глава изразяваше дълбока скръб и добродушие, с примирение в очите и отчаяние, изписано на цялото лице. С това си телосложение то не можеше да бъде хубаво, но привличаше и задържаше погледа със своята приветливост и с някакъв чар, който се излъчваше от големите му влажни очи, нежни като на куче, и със своите изразителни устни.

— Уверен ли си, че ще се прибере след два часа? — попита Виталис.

— Напълно, синьор. Тогава вечеряме, а винаги той разпределя храната.

— Добре. Ако се прибере по-рано, кажи му, че Виталис ще го потърси тук след два часа.

— След два часа. Добре, синьоре.

Понечих да тръгна с господаря, но той ме спря.

— Остани тук — каза ми той. — Ще си починеш. Аз ще се върна.

И понеже трепнах уплашен, добави:

— Уверявам те, че ще се върна.

Бих предпочел въпреки умората да тръгна с Виталис, но бях свикнал да се подчинявам на нарежданията му и останах.

Когато тежките стъпки на господаря заглъхнаха по стълбата, момчето, което се беше ослушало с ухо, извърнато към вратата, се обърна към мене:

— От нашия край ли сте? — попита то на италиански.

Откакто бях тръгнал с Виталис, бях научил доста италиански и разбирах почти всичко на този език.

Но не говорех още достатъчно добре, та се стеснявах да си служа с него.

— Не — отвърнах аз на френски.

— Толкова по-зле! — каза то тъжно, като се вгледа в мене с големите си очи. — Бих предпочел да сте от нашия край.

— От кой край?

— От Лука^[1]. Може би щяхте да ми кажете нещо за там.

— Аз съм французин.

— Толкова по-добре!

— Нима предпочитате французите пред италианците?

— Не, и не за себе си казах „толкова по-добре“, а за вас, защото, ако бяхте италианец, щяхте да дойдете тук, за да постъпите при синьор Гарофоли. А никой не казва „толкова по-добре“ на тези, които постъпват при синьор падроне.

Тези думи ме отчаяха напълно.

— Лош ли е?

Момчето не отговори на този пряк въпрос, но погледът, който устреми в мене, беше страшно красноречив. После, сякаш не искаше да продължи разговора на тази тема, то обърна гръб и тръгна към голямото огнище в дъното на стаята.

Силен огън от дърва от съборени сгради пламтеше в огнището, а на огъня вреше голяма чугунена тенджера.

Приближих се до огнището, за да се стопля, и видях, че на тенджерата имаше нещо особено, което не бях забелязал отначало. Капакът, с тясна тръбичка отгоре, през която излизаше парата, бе закрепен за тенджерата от едната страна с панта, а от другата с катинар.

Разбрал бях, че не бива да задавам нескромни въпроси за Гарофоли. Но за тенджерата?

— А защо е заключена с катинар?

— За да не мога да си отлея от супата. Аз трябва да я сготвя, но господарят ми няма доверие.

Не можах да се сдържа и се усмихнах.

— Смеете се — продължи то тъжно, — защото мислите, че съм лаком. На мое място и вие може би щяхте да бъдете такъв. Истината е, че не съм лаком, а съм гладен и миризмата на супата, която се носи ей от тази тръбичка, прави глада ми още по-страшен.

— Значи синьор Гарофоли ви оставя да мрете от глад?

— Ако постъпите тук, при него, ще научите, че не се умира от глад, само се страда. А най-много страдам аз, защото това за мене е наказание.

— Наказание? Да умреш от глад?

— Да. Впрочем мога да ви разкажа това. Ако Гарофоли ви стане господар, моят пример може да ви бъде полезен. Синьор Гарофоли ми е вуйчо и ме взе със себе си по милост. Трябва да ви кажа, че майка ми е вдовица и, разбира се, не е богата. Когато Гарофоли дойде миналата година в нашия край, за да събира деца, предложи на майка ми да ме вземе със себе си. Тежко й беше на мама да ме пусне, но нали знаете, когато трябва. А трябваше, защото сме шест деца вкъщи и аз съм най-големият. Гарофоли предпочиташе да вземе със себе си брат ми Леонардо, който е след мене, защото Леонардо е хубав, а аз съм грозен. А за да печелиш пари, не трябва да си грозен.

Грозните печелят само ритници и ругатни. Но мама не искаше да даде Леонардо: „Матиа е най-големият — казваше тя. — Матиа ще замине, щом трябва да замине някой. Бог е отредил така, не смея да изменям божията воля.“ И ето че заминах с вуйчо Гарофоли. Знаете ли колко тежко беше да напусна своя дом, майка си, която плачеше, сестричката си Кристина, която много ме обичаше, понеже беше най-малката и винаги я носех на ръце, а също и братята си, другарите, родния край.

Знаех колко тежки бяха тия раздели и не бях забравил как сърцето ми се сви и щях да се задуша, когато зърнах за последен път бялата забрадка на мама Барберен.

Малкият Матиа продължи разказа си:

— Бях съвсем сам с Гарофоли, когато напуснах дома си — каза той, — но след осем дена станахме дванадесет момчета и тръгнахме за Франция. Ах, колко дълъг ни се видя тоя път на мене и на другарите ми, които също бяха тъжни! Най-после пристигнахме в Париж. Бяхме вече единадесет, защото единият остана в болницата в Дижон. В Париж ни разпределиха. Силните настаниха при майстори пекари и коминочистачи. По-негодните за работа отидоха да пеят и да свирят на виела^[2] по улиците. Разбира се, аз не бях достатъчно силен, за да работя, а изглежда, че бях и много грозен, за да печеля добре, като свиря на виела. Тогава Гарофоли ми даде две малки бели мишки, които трябваше да показвам по входовете и покритите улички, и ми определи да внасям по тридесет су на ден. „Колкото су не ти достигат вечерта — ми каза той, — толкова тояги ще получиш.“ Трудно е да събереш тридесет су, но трудно е да изтърпиш и тоягите, особено ако те бие Гарофоли. И аз правех всичко възможно, за да събера парите. Но въпреки усилията си често не успявах. Моите другари почти винаги се прибираха с определените пари. А на мене почти винаги не ми достигаха. Това вбесяваше Гарофоли. „Какво прави тоя глупак Матиа?“ — викаше той. Имаше друго дете — и то като мене показваше бели мишки, — бяха му определили четиридесет су и то всяка вечер носеше парите. Няколко пъти излизах с него, за да видя как се справя и с какво е по-способно от мене. Тогава разбрах защо то събираше толкова лесно своите четиридесет су, а аз — толкова трудно моите тридесет. Когато някой господин с някоя госпожа ни даваха по нещо, госпожата винаги казваше: „Дай на това, хубавичкото, а не на грозното“. Грозното бях аз. Не излязох вече с другарчето си, защото, ако е тежко да те бият с тояга вкъщи, още по-тежко е да те оскърбяват на улицата пред всички. Вие не знаете това, защото на вас още никой не ви е казвал, че сте грозен, но питате ли мене… Най-после Гарофоли видя, че ударите не помагат, и употреби друго средство. „За всяко су, което не ти достига, ще ти удържам по един картоф от вечерята — каза ми той. — Щом кожата ти не разбира от бой, стомахът ти може би ще разбере от глад.“ Заплахите накарали ли са ви някога да постигнете нещо?

— Ами зависи!

— Мене никога. Всъщност не можех да направя повече от това, което бях правил дотогава. Не можех да кажа на тези, към които протягах ръка: „Ако не ми дадете едно су, няма да получа довечера картофи“. Хора, които дават милостиня на деца, не се трогват от такива причини.

— А от какви причини се трогват? Нали дават, за да доставят удоволствие.

— Ех, вие сте още зелен и нищо не разбирате! Преди всичко дават за свое собствено удоволствие. Дават също на някое дете, защото е миловидно и това е най-добрата причина. Дават му за детето, което са загубили, или заради детето, което желаят да имат. Дават му също, защото им е топло, а то трепери от студ до някоя пътна врата, от състрадание. Охо! Познавам всички тия видове милостиня! Имах време да ги проуча. Ето днес е студено, нали?

— Много студено.

— Добре! Застанете при някоя врата и протегнете ръка на някой господин, който бърза, свит в късото си палтенце — нищо няма да ви даде. Напротив, протегнете ръка на някой господин, който върви бавно, облечен в дебело палто или в шуба, може би ще получите някоя сребърна пара. След месец — месец и половина такъв живот не напълнях. Станах блед, толкова блед, че често чувах да казват за мене: „Това дете ще умре от глад“, Тогава страданието направи това, което хубостта не пожела да направи: станах интересен и се заглеждаха в мене. В квартала започнаха да ме жалят и ако не събирах много повече пари, получавах ту парче хляб, ту чиния супа. То беше хубаво време за мене. Не ме биеха вече много, а когато не ми даваха картофи на вечеря, не страдах особено много, ако бях си похапнал нещо на обед. Но един ден Гарофоли ме видя, като ям супа у една продавачка на плодове, и разбра защо не се оплаквам, че не ми дава картофи. Тогава реши да не ме пуска вече да излизам и ме остави вкъщи да варя супата и да чистя стаята. Но за да не ям от супата, когато я готвя, измисли тая тенджера. Всяка сутрин, преди да излезе, слага в тенджерата месото и зеленчука, заключва капака с катинар и остава само да я наглеждам. Усещам само миризмата на супата — и толкова. Виждате, че е невъзможно да си отлея през тая толкова тясна тръбичка. Откакто съм в кухнята, станах толкова блед. Миризмата на супата не насища, а само увеличава глада, разбирате, нали? Много ли съм бледен? Понеже не излизам вече, няма кой да ми каже, а тук няма огледало.

Тогава не бях много опитен, но знаех, че болните не бива да се плашат, като им се казва направо, че са болни.

— Не ми изглеждате особено бледен — отговорих аз.

— Виждам, че говорите така, за да ме успокоите, но аз ще бъда щастлив, ако съм много бледен, защото това би означавало, че съм много болен, а аз искам съвсем да се разболея.

Гледах го смаян.

— Вие не ме разбирате — усмихна се той, — а е толкова просто. Когато човек е много болен, го лекуват или пък го оставят да си умре. Ако ме оставят да си умра, всичко ще се свърши, няма да бъда вече гладен, няма да ме бият. И после, казват, че умрелите живеят на небето. Тогава горе, от небето, ще гледам долу мама, у дома, и като говоря с дядо господ, може би няма да допусна сестричката ми Катерина да бъде нещастна, много ще го моля за това. Ако пък решат да ме лекуват, ще ме пратят в болницата, а аз ще бъда много доволен да отида в болницата.

Аз изпитвах вече неволен ужас от болниците и много често по пътя, когато, капнал от умора, се чувствувах неразположен, само като си помислех за болница, веднага намирах сили да вървя — затова много се учудих, като чух Матиа да говори така.

— Да знаете колко е хубаво в болницата — продължи той. — Лежах веднъж в болницата „Света Евгения“. Там има един лекар, един висок, рус, който винаги носи ечемичена захар в джоба си, дребна наистина, защото дребната е по-евтина, но е също така хубава. И после, сестрите ви говорят нежно: „Направи това, момчето ми; покажи си езика, миличък“. Обичам да ми говорят нежно, тогава ми се иска да заплача, а когато ми се иска да заплача, съм много щастлив. Глупаво, нали? Но мама ми говореше винаги нежно. Сестрите говорят, както говореше мама — думите не са същи, но мелодията е същата. После, започнеш ли да оздравяваш — хубава супа, вино. Когато почнах да се чувствувам тук отпаднал, защото не ядях, бях много доволен. Казах си: „Ще се разболея и Гарофоли ще ме изпрати в болницата“. Да, бях болен, достатъчно болен, за да страдам аз самият, но не и за да преча на Гарофоли, и той ме остави. Чудно, колко е тежък животът на нещастните хора. За щастие Гарофоли не отвикна да наказва мене и другите, така че преди осем дни ме цапна здравата с тояга по главата. Сега се надявам, че работата е в кърпа вързана. Главата ми е подута. Виждате ли тая голяма буца — вчера казваше, че може да е тумор. Не зная какво е тумор, но по начина, по който говореше, мисля, че е опасно. Във всеки случай много ме боли. Имам бодежи под косата, много по-силни, отколкото когато боли зъб. Главата ми тежи, сякаш е от желязо. Зашеметен съм, вие ми се свят, а нощем не мога да се сдържа — викам и стена насън. Затова си мисля, че след два-три дена ще се реши да ме изпрати в болница, защото, нали разбирате, един хлапак, който крещи нощем, пречи на другите, а Гарофоли не обича да му пречат. Какво щастие, че ме удари с тая тояга! Хайде, кажете откровено, много ли съм бледен?

При тези думи той застана срещу мене и ме погледна право в очите. Нямаше вече защо да крия истината, но не смеех да отговоря открито и да му кажа какво страшно впечатление ми правеха големите му горящи очи, хлътналите страни и безкръвните устни.

— Мисля, че сте достатъчно болен, за да постъпите в болницата.

— Най-после!

И с недъгавия си крак опита да се поклони. Но почти веднага тръгна към масата и започна да я бърше.

— Стига сме разговаряли — каза той. — Гарофоли ще се прибере, а още нищо не е готово. Щом намирате, че съм бит достатъчно, за да постъпя в болницата, не си заслужава да ме бият повече — излишно е. А и боят сега ми изглежда по-тежък, отколкото преди няколко месеца. Имат право хората, като казват, че човек свиква с всичко, нали така?

Както говореше, той куцукаше около масата и нареждаше чинии и прибори. Изброих двадесет чинии. Значи при Гарофоли имаше двадесет деца. Навярно спяха по две на легло, защото виждах само дванадесет легла. И какви легла! Без чаршафи, с някакви червеникави одеяла, купени навярно от някоя конюшня, след като са станали негодни вече за конете!

— Навсякъде ли е така? — попитах аз ужасен.

— Къде навсякъде?

— Навсякъде, където има деца.

— Не зная, никога не съм бил другаде. Но вие гледайте да отидете другаде.

— Къде другаде?

— Не зная. Където и да е, ще бъдете по-добре, отколкото тук.

„Където и да е“ — това беше неопределено. Пък и какво да направя, за да накарам Виталис да промени решението си?

Докато размишлявах, без да измисля нищо, разбира се, вратата се отвори и влезе едно момче. То стискаше под мишницата си цигулка, а в свободната си ръка носеше голямо дърво от срутена постройка. По дървото, също като дърветата, които горяха в огнището, разбрах откъде Гарофоли си набавя дърва и колко му струват те.

— Дай дървото — каза Матиа, като посрещна новодошлия.

Но вместо да даде дървото на своя другар, той го скри зад гърба си.

— О, не! — каза той.

— Дай го — супата ще уври по-добре.

— Да не мислиш, че го нося за супата! Имам само тридесет и шест су и разчитам покрай него Гарофоли да не ме накаже много строго за четирите су, които не ми достигат.

— Дървото няма да ти помогне. Ще си ги платиш, ще видиш. Всеки по реда си.

Матиа каза това злобно, сякаш се радваше, че приятелят му ще бъде наказан. Бях изненадан от жестокото изражение на толкова кроткото му лице. Едва по-късно разбрах, че като живее човек с лоши хора, и сам той може да стане лош.

Настанал беше часът, когато се прибираха всички ученици на Гарофоли. След момчето с дървото дойде друго, а след него — десет други деца. Влезеше ли, всяко от тях окачваше своя инструмент на гвоздея над леглото си: едно окачваше цигулка, друго — арфа, трето — флейта или пива. Ония, които не бяха музиканти, а само показваха животни, пъхаха в една клетка своите съсели или морски свинчета.

По стълбата се чуха тежки стъпки и разбрах, че е Гарофоли. Влезе дребен човек с трескаво лице в неуверена походка. Не носеше италиански дрехи, а сиво палто.

Погледна най-напред мене и аз се смразих от погледа му.

— Кое е това момче? — каза той.

Матиа му отговори бързо и учтиво, като му предаде поръчката на Виталис.

— Ха! Значи Виталис е в Париж! — възкликва той. — Какво иска от мене?

— Не зная — отвърна Матиа.

— Не питам тебе, а момчето.

— Господарят ще дойде — отвърнах аз, но не посмях да му кажа истината. — Той сам ще ви обясни какво желае.

— Ето момче, което знае цената на думите. Ти италианец ли си?

— Не, французин.

Две деца се бяха приближили до Гарофоли веднага щом влезе, и двете стояха край него и го чакаха да свърши. Какво ли искаха от него? Скоро получих отговор на въпроса, който възбуди моето любопитство.

Едното взе шапката му и я постави внимателно на едно легло, другото му подаде веднага стол. По важността и уважението, с което вършеха тия толкова обикновени неща, би казал човек, че са две дякончета, които прислужват почтително на свещеника, който извършва богослужението. По това разбрах колко много се боят от Гарофоли, защото навярно не от обич се въртят така около него, и бързаха да му угодят.

Когато Гарофоли седна, друго дете бързо му донесе натъпкана лула с тютюн, а четвърто му поднесе запалена клечка кибрит.

— Мирише на сяра, говедо! — викна той, когато момчето приближи клечката към лулата му.

И я хвърли в огнището.

Виновният побърза да поправи грешката си, като запали друга клечка и я остави да погори повече, преди да я поднесе на господаря си.

Но той не я прие.

— Не искам от тебе, глупако! — отблъсна го той грубо.

После се обърна към друго момче с усмивка, която навярно изразяваше особено благоволение.

— Рикардо, кибрит, миличък!

И миличкият побърза да му услужи.

— А сега да си видим сметките, ангелчета! — каза Гарофоли, като се настани и лулата му почна да се разпалва. — Матиа, книгата!

Наистина голямо снизхождение беше от страна на Гарофоли, че благоволяваше да говори, тъй като учениците дебнеха толкова внимателно всичките му желания и намерения, че ги отгатваха, преди той да ги изрази. Преди още да поиска книгата със сметките, Матиа беше сложил пред него малък мазен тефтер. Гарофоли даде знак и момчето, което му беше поднесло неразгоряната клечка кибрит, се приближи.

— Ти ми дължиш едно су от вчера. Обеща да ми го върнеш днес. Колко носиш?

Детето се двоуми доста, преди да отговори. Беше се изчервило до уши.

— Не ми достига едно су.

— А! Не ти достига едно су и ми казваш това спокойно!

— Не за вчерашното, а за едно су от днес.

— Значи стават две. Знаеш ли, че никога не съм виждал такъв нахалник като тебе?

— Но аз не съм виновен.

— Стига глупости! Знаеш реда: свали си палтото — два удара за вчера, два за днес и освен това няма да получиш картофи за нахалството си. Рикардо, миличък, ти заслужи напълно това развлечение със своята любезност. Вземи ремъците.

Рикардо беше момчето, което поднесе с такава готовност добре разгорената клечка. То откачи от стената един камшик с къса дръжка, на която висяха два кожени ремъка с големи възли. През това време момчето, на което не достигаше едно су, си съблече палтото и си свали ризата, така че остана голо до кръста.

— Почакай малко — каза Гарофоли със зла усмивка, — може да не си сам, а винаги е за предпочитане човек да си има дружинка, пък и по-добре е Рикардо да свърши наведнъж.

Изправени пред господаря си, децата стояха неподвижни. Всички почнаха да се смеят пресилено при тая жестока шега.

— Уверен съм, че на този, който се изсмя най-силно, не му достигат най-много пари — каза Гарофоли. — Кой се изсмя най-силно?

Всички показаха момчето, което дойде първо и донесе дървото.

— А на тебе — попита Гарофоли — колко не ти достигат?

— Но аз не съм виновен.

— Отсега нататък който отговори: „Но аз не съм виновен“, ще получи един удар повече, отколкото му се полага. Колко не ти достигат?

— Донесох едно дърво, онова голямо дърво там.

— Това все пак е нещо. Но я иди при хлебаря и му поискай хляб срещу твоето дърво, ще ти даде ли? Колко су не ти достигат? Хайде, говори най-после!

— Събрах тридесет и шест су.

— Не ти достигат четири су, нещастнико, четири су! И се осмеляваш да се явиш пред мене! Рикардо, днес ти върви, миличък, добре ще се позабавляваш! Сваляй палтото!

— Ами дървото?

— Ще ти го дам за вечеря.

Тази глупава шега разсмя всички деца, които не бяха наказани.

Докато трая тоя разпит, дойдоха десетина деца. Всички, едно след друго, предадоха сметката си. След двете момчета, наказани вече с бой, на още три не им достигаха парите.

— Петима разбойници значи ме крадат и ограбват! — затюхка се Гарофоли. — Ето какво значи да си прекалено великодушен! Как искате да платя вкусното месо и хубавите картофи, които ви давам, щом не желаете да работите? Предпочитате да играете. Вместо да плачете пред глупаците, вие предпочитате да се смеете помежду си. Не мислите ли, че е по-добре да се преструвате, че плачете, и да подлагате ръка, вместо да плачете истински, като подлагате гръб? Сваляйте палтата!

Рикардо стоеше с камшик в ръка, а петимата наказани се бяха наредили до него.

— Ти знаеш, Рикардо, че няма да гледам, защото тия наказания ме измъчват — каза Гарофоли, — но ще слушам и по звука ще разбера силно ли удряш. Хайде, миличък, удряй с всички сили и не забравяй, че с това си изкарваш хляба.

И той се извърна с лице към огъня, сякаш не можеше да понася такава гледка, А аз, забравен в един кът, треперех от възмущение и страх. Този човек щеше да стане мой господар. Ако не му донеса тридесетте или четиридесетте су, които му хрумне да поиска от мене, ще трябва да подлагам гърба си на Рикардо. Ах, сега разбирах защо Матиа можеше да говори така спокойно и с такова упование за смъртта! При първото пляскане на камшика сълзи бликнаха от очите ми. Понеже мислех, че са ме забравили, не се криех вече. Но се бях излъгал. Гарофоли ме беше наблюдавал крадешком — скоро се уверих в това.

— Ето едно дете с добро сърце — каза той, като ме посочи с пръст. — То не е като вас, разбойници, да се смее над нещастието на своите другари и над моята скръб. Защо не е ваш другар, та да ви служи за пример!

Тия думи ме накараха да потреперя целият: техен другар!

При втория плясък на камшика наказаният жално простена, а при третия нададе сърцераздирателен вик.

Гарофоли дигна ръка и камшикът на Рикардо увисна във въздуха.

Помислих, че иска да прости. Но не ставаше дума за прошка.

— Знаеш, че не мога да понасям виковете — каза кротко Гарофоли, като се обърна към жертвата си. — Знаеш, че ако камшикът ти разкъсва кожата, твоите викове ми късат сърцето. Предупреждавам те, че за всеки вик ще получаваш по още един удар и сам ще си бъдеш виновен. Гледай да не ме поболиш от мъка. Ако ме обичаш поне малко, ако има капка признателност в тебе, ще мълчиш. Хайде, Рикардо!

Рикардо дигна ръка и ремъците изплющяха по гърба на нещастника.

— Мамо! Мамо! — изкрещя той.

За щастие не видях нищо повече. Вратата към стълбата се отвори и влезе Виталис.

С един поглед той разбра това, което виковете му бяха вече подсказали, когато се качваше по стълбата. Той се спусна към Рикардо и изтръгна камшика от ръката му. После се обърна бързо към Гарофоли и застана със скръстени ръце пред него.

Всичко това стана толкова бързо, че Гарофоли остана за миг изумен. Но скоро се съвзе и си възвърна сладникавата усмивка.

— Ужасно, нали? — каза той. — Това дете няма сърце.

— Позор! — извика Виталис.

— Точно това казвам и аз — прекъсна го Гарофоли.

— Не се преструвайте — продължи гневно господарят ми. — Знаете много добре, че не говоря на това дете, а на вас. Да, позорно и подло е да се измъчват деца, които не могат да се защитят.

— То не е ваша работа. Какво се бъркате, стар глупако? — извика Гарофоли, като престана да се преструва.

— Да, не е моя работа, а на полицията.

— На полицията ли — викна Гарофоли и стана от стола. — Вие ли ме заплашвате с полицията, вие?

— Да, аз — отвърна господарят ми, без да се уплаши от гнева на Гарофоли.

— Слушайте, Виталис — каза последният, като се успокои, и започна да говори подигравателно, — няма защо да се горещите и да ме заплашвате, защото и аз от своя страна бих могъл да проговоря. Кой ще си изпати тогава? Разбира се, няма да отида да кажа нищо на полицията — вашите работи не я засягат. Но има други хора, които те засягат, и ако повторя пред тях това, което знам, ако спомена само едно име, едно-едничко име, кой ще бъде принуден да скрие своя позор?

Господарят ми занемя за миг. Неговият позор? Бях изумен. Преди да се съвзема от изненадата, в която ме хвърлиха тия странни думи, той ме хвана за ръка.

— Тръгвай с мене.

И ме повлече към вратата.

— Е! — засмя се Гарофоли. — Не се сърдете, старче. Вие искахте да говорите с мене, нали?

— Нямам вече какво да ви кажа.

И без да добави нито дума, без да се обръща, той слезе по стълбата, като продължаваше да ме държи за ръка. С какво облекчение го следвах! Бях се спасил от Гарофоли! И ако бих посмял, щях да разцелувам Виталис.