Ектор Мало
Без дом (13)

Тринадесета глава
Намерено дете

Времето мина бързо през това пътуване и наближаваше денят, когато господарят ми щеше да излезе от затвора. Това едновременно ме радваше и ме смущаваше.

Колкото се отдалечавахме от Тулуза, тази мисъл все повече и повече ме измъчваше.

Чудесно беше да се пътува така на кораб, без труд и грижи. Но трябваше да се върна и да извървя пеш пътя, който изминахме по вода.

Това нямаше да бъде така чудесно — нямаше да има вече удобно легло, каймак, сладкиши, нямаше да има приятни вечери около масата.

И друго, което ме засягаше още по-дълбоко — трябваше да се разделя с Артур и госпожа Милиган, трябваше да се лиша от тяхната обич, да ги загубя, както загубих вече мама Барберен. Нима трябваше да обичам и да ме обичат само за да бъда грубо разделен от тези, край които бих искал да прекарам живота си! Нищо ли не би могло да ни събере?

Мога да кажа, че тая грижа беше единственият облак в тия светли дни.

Най-после един ден реших да я споделя с госпожа Милиган и да я попитам колко време смята, че ще ми бъде необходимо, за да се върна в Тулуза, тъй като исках да бъда пред вратата на затвора точно когато господарят ми излиза оттам.

Като чу да се говори за заминаване, Артур се развика:

— Не искам Реми да замине!

Отговорих, че не разполагам със себе си, че принадлежа на господаря си, който ме е наел от моите родителя, и че трябва да поема отново службата си при него в деня, когато му потрябвам.

Говорих за родителите си, без да спомена, че те не са ми родни баща и майка, защото в такъв случай трябваше да призная, че съм намерено дете.

— Мамо, трябва да задържим Реми — продължи Артур, който, като изключим ученето, беше господар на майка си и правеше с нея каквото си искаше.

— И аз ще бъда много щастлива, ако Реми остане — отвърна госпожа Милиган. — Вие го обикнахте и аз се привързах към него. Но за да го задържим при нас, са необходими две условия, които не зависят нито от мене, нито от вас. Първото е Реми да има желание да остане при нас…

— О, Реми има желание! — прекъсна я Артур. — Реми, нали не искате да се върнете в Тулуза?

— Второто условие е — продължи госпожа Милиган, без да дочака отговора ми — господарят му да се съгласи да се откаже от правата си над него.

— Да чуем Реми, Реми — прекъсна я пак Артур, като продължаваше да държи на своето.

Разбира се, Виталис беше добър господар за мене и аз му бях благодарен както за грижите, така и за уроците. Но не можеше да става никакво сравнение между живота, който водех при него, и живота, който ми предлагаше госпожа Милиган. Освен това — и аз си го признавах не без известно угризение — не можеше да става никакво сравнение между чувствата, които изпитвах към Виталис, и тези, които ми вдъхваха госпожа Милиган и Артур. Помислех ли за това, казвах си, че не е хубаво от моя страна да предпочитам пред господаря си тия чужденци, които познавах от толкова кратко време. Но тъй беше — обичах нежно госпожа Милиган и Артур.

— Преди да отговори — продължи госпожа Милиган, — Реми трябва да размисли, тъй като аз не му предлагам само удоволствия и разходки, а и работа. Трябва да учи, да се труди, да стои наведен над книгите и да се занимава заедно с Артур. Трябва да сравни тоя живот с волния живот по пътищата.

— Няма какво да сравнявам — заявих аз — и ви уверявам, госпожо, че чувствувам колко ценно е вашето предложение.

— Виждате ли, мамо — викна Артур. — Реми е съгласен.

И започна да ръкопляска. Явно беше, че го избавих от безпокойство, защото, когато майка му спомена за работа и книги, по лицето му се изписа страх. Нямаше ли да откажа? И тоя страх за него, който се ужасяваше от книгите, навярно е бил много голям. Аз за щастие не изпитвах такъв страх и книгите, вместо да ме плашат, ме привличаха. Наистина от много кратко време ми дадоха книги в ръцете и тези, които бях прегледал, ми доставиха повече удоволствие, а не мъка. Тъй че предложението на госпожа Милиган ме правеше много щастлив и аз бях напълно искрен, като й благодарих за нейното великодушие. Ако Виталис се съгласеше, не бих напуснал „Лебед“, не бих се отказал от тоя приятен живот, не бих се разделил с Артур и майка му.

— Сега трябва да получим съгласието на неговия господар — продължи госпожа Милиган. — Ще му пиша да дойде при нас в Сет, тъй като ние не можем да се върнем в Тулуза. Ще му пратя пари за път и като му обясня причините, които не ни позволяват да пътуваме с влака, надявам се, че ще приеме моята покана. Ако се съгласи с предложението ми, ще остане само да се споразумея с родителите на Реми, защото трябва да се допитам и до тях.

Досега целият разговор се развиваше напълно благоприятно за мене, сякаш някаква добра фея ме беше докоснала с вълшебната си пръчица. Но последните думи ме възвърнаха грубо от съня, в който се носех, към тъжната действителност.

Да се допита до родителите ми!

Но те положително щяха да кажат това, което исках да скрия. Истината щеше да блесне.

Намерено дете!

Тогава Артур, а може би и госпожа Милиган нямаше да ме искат.

Стоях като гръмнат.

Госпожа Милиган ме погледна изненадана и се опита да ме изтръгне от мълчанието ми, но аз не посмях да отговоря на въпросите й. Тогава тя предположи навярно, че ме смущава мисълта за близкото пристигане на моя господар, и не настоя.

За щастие това стана вечерта, малко преди да си легнем. Скоро успях да избягам от любопитните погледи на Артур, като се затворих в каютата със своите мисли и с опасенията си.

Това беше първата тежка нощ, която прекарах на борда на „Лебед“. Но тя беше страшно тежка нощ, дълга и неспокойна.

Какво да правя? Какво да кажа?

Нищо не можех да измисля.

И след като премислих сто пъти едни и същи мисли, след като вземах най-противоречиви решения, най-после се спрях на най-удобното, но и на най-недостойното — нищо да не правя и нищо да не казвам. Да става каквото ще — щях да се примиря с всичко, щом не можех да си помогна.

Може би Виталис нямаше да се откаже от мене. В сломеното си сърце аз желаех тази възможност и се боях от нея. В такъв случай щях да тръгна с него и нямаше защо да казвам истината.

А толкова голям беше ужасът ми от тая истина, която смятах така страшна, че най-горещо започнах да желая Виталис да не приеме предложението на госпожа Милиган и двамата да не могат да се споразумеят по моя въпрос.

Разбира се, трябваше да напусна Артур и майка му и да не ги видя никога вече може би. Но поне нямаше да останат с лош спомен за мен.

Три дни след като писа на господаря ми, госпожа Милиган получи отговор. В няколко реда Виталис съобщаваше, че има честта да приеме поканата на госпожа Милиган и че ще пристигне в Сет идущата събота с влака в два часа.

Поисках разрешение от госпожа Милиган и заедно с кучетата и Добродушко отидохме на гарата и зачакахме пристигането на Виталис.

Кучетата бяха неспокойни, сякаш предчувствуваха нещо. Добродушко беше равнодушен, а аз страшно развълнуван. Колко противоречиви чувства говореха в моята неопитна душа! Стоях в един ъгъл на двора на гарата, държах трите кучета вързани, а Добродушко под дрехата си и чаках, без да виждам какво става наоколо.

Кучетата ми известиха, че влакът е пристигнал и че са подушили господаря. Изведнъж почувствувах, че ме повлякоха и понеже това стана ненадейно, кучетата ми избягаха. Те тичаха и лаеха радостно и почти веднага ги видях да скачат около Виталис, който се бе появил в обикновените си дрехи. По-бърз, макар и не тъй гъвкав като другарите си, Капи беше скочил в ръцете на своя господар, докато Зербино и Долче се катереха по краката му.

Пристъпих и аз — Виталис пусна Капи на земята и ме притисна към себе си. За пръв път ме целуна, като повтори няколко пъти:

— Buon di, povero caro!^[1]

Моят господар никога не беше груб към мене, но и никога не ме е галил и не бях свикнал на такива изблици на нежност. Това ме трогна и се просълзих, защото бях в състояние, при което сърцето се свива и бързо се отпуска.

Погледнах го и намерих, че много се е състарил в затвора. Беше се прегърбил и побледнял, устните му — станали безцветни.

— Е, намираш, че съм се променил, нали, момчето ми? — каза той. — Затворът е лошо жилище, а скуката — лоша болест. Но сега всичко ще се оправи.

После промени разговора.

— А как се запозна с тая жена, която ми писа? — попита ме той.

Тогава му разказах как срещнах „Лебед“ и как от тоя ден живея при госпожа Милиган и сина й, какво сме видели, какво сме правили.

Разказът ми беше много дълъг, понеже се боях да стигна до края му и да засегна въпроса, който ме ужасяваше, тъй като сега вече никога не бих могъл да кажа на господаря си, че бях желал да се споразумее с госпожа Милиган и с Артур, за да остана при тях.

Но не стана нужда да му направя това признание, защото, преди да завърша разказа си, стигнахме в хотела, където беше отседнала госпожа Милиган. А и Виталис не ми каза нищо за писмото на госпожа Милиган и не ми спомена за предложенията, които тя навярно му беше отправила в това писмо.

— Тази жена ме чака, нали? — попита той, когато влязохме в хотела.

— Да, ще ви заведа при нея.

— Няма нужда, кажи ми номера на стаята и ме чакай тук с кучетата и Добродушко.

Когато господарят ми кажеше нещо, не бях свикнал да му възразявам или да споря с него. Все пак се опитах да го помоля да отидем заедно при госпожа Милиган, което ми се струваше и естествено, и справедливо. Но с едно движение той ме накара да млъкна — аз го послушах и останах с кучетата на една пейка пред вратата на хотела. И те искаха да го последват, но и те се подчиниха на заповедта му да не влизат, както се подчиних и аз. Виталис умееше да заповядва.

Защо не искаше да присъствувам на разговора му с госпожа Милиган? Това се питах и разглеждах тоя въпрос от всички страни. Не бях успял още да си отговоря, когато го видях, че се връща.

— Иди да се сбогуваш с госпожата — ми каза той. — Ще те чакам тук. Тръгваме след десет минути.

Загубил бях надежда, но все пак това решение ме потресе.

— Е! — обади се той след няколко минути. — Не разбра ли? Какво стоиш като пън? Побързай!

Той нямаше навик да ми говори грубо и откакто бях при него, никога не ми беше говорил така.

Станах, за да се подчиня — несъзнателно, без да разбирам.

Но след като направих няколко крачки, за да се кача при госпожа Милиган, попитах:

— Значи казахте им…

— Казах, че си ми нужен и че и аз самият съм ти нужен, тъй че нямам намерение да се откажа от правата, които имам над тебе. Върви и бързай да се върнеш.

Тия думи ме поуспокоиха, защото бях напълно овладян от упоритата мисъл, че съм намерено дете, и си въобразих, че щом трябва да заминем след десет минути, господарят ми е казал всичко, което знаеше за моя произход.

Когато влязох в стаята на госпожа Милиган, сварих Артур да плаче, а майка му, наведена над него, го утешаваше.

— Нали няма да заминете, Реми? — извика Артур.

Госпожа Милиган отговори вместо мене, като му обясни, че трябва да се подчиня.

— Помолих вашия господар да ви остави при нас — ми каза тя с глас, който ме накара да се просълзя, — но той не се съгласи и с нищо не успях да го убедя.

— Той е лош човек! — извика Артур.

— Не, не е лош човек — продължи госпожа Милиган. — Вие сте му нужен, а ми се струва освен това, че той искрено ви обича. После, той говори като честен и благороден човек. Ето как ми обясни той своя отказ: „Обичам това дете и то ме обича. Суровият живот, който ще води при мене, ще му бъде по-полезен от прикритото положение на слуга, в което ще живее при вас, без да искате. Наистина вие ще му дадете образование и възпитание. Ще развиете ума му наистина, но не и характера му. Той не може да бъде ваш син, ще бъде мой. Това е по-добре, отколкото да бъде играчка на болното ви дете, колкото мило и приятно да изглежда това дете. Аз също ще го уча.“

— Но нали той не е баща на Реми! — обади се Артур.

— Не му е баща наистина, но му е господар и Реми е негов, щом като родителите му са го дали под наем на Виталис. Сега Реми трябва да му се подчинява.

— Не искам Реми да замине.

— Но той трябва да тръгне с господаря си. Надявам се, че няма да бъде за дълго. Ще пиша на родителите му и ще се разбера с тях.

— О, не! — извиках аз.

— Но защо?

— О, не! Моля ви се!

— Но няма друг начин, мое дете.

— Моля ви се, недейте!

Ако госпожа Милиган не беше заговорила за родителите ми, навярно щях да се сбогувам много по-дълго време, а не десет минути, както ми беше разрешил господарят.

— Те са в Шаванон, нали? — продължи госпожа Милиган.

Без да й отговоря, отидох при Артур, прегърнах го и го целунах няколко пъти, като вложих в тия целувки цялата си обич, която изпитвах към него. После се изтръгнах от прегръдките му, приближих се до госпожа Милиган, паднах на колене пред нея и целунах ръката й.

— Бедно дете! — прошепна тя, като се наведе над мене.

И ме целуна по челото.

Тогава станах бързо и се втурнах към вратата.

— Артур, винаги ще ви обичам! — казах аз със задавен от ридания глас. — А вас, госпожо, никога няма да ви забравя!

— Реми! Реми! — извика Артур.

Но не чух нищо повече. Излязох и затворих вратата след себе си.

След една минута бях при господаря си.

— Да вървим! — каза той.

И напуснахме Сет по пътя за Фронтинян.

Така се разделих с първия си приятел и отново се впуснах в приключения, които нямаше да преживея, ако преувеличаването на последиците от един отвратителен предразсъдък не ме бяха накарали да изпадна в глупав страх.