Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sans Famille, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 95гласа)

Информация

Корекция
Boman(2009)
Корекция
ultimat(2009)
Сканиране и разпознаване
ScanHeads

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

Ектор Мало. Без дом

Издателство „Народна младеж“, 1988

Роман. Превод от френски: Йордан Павлов

Редактор: Анна Сталева

Художник: Асен Старейшински

Художествен редактор: Маглена Константинова

Технически редактор: Елена Млечевска

Коректор: Мери Илиева

Френска. Първо издание. ЛГ VII. Тематичен номер 23 9537622511/6126–014–88

Дадена за набор м. декември 1987 г. Подписана за печат м. януари 1988 г.

Излязла от печат м. февруари 1988 г. Поръчка №153. Формат 84×108/32.

Тираж 100 000 броя. Печатни коли 31. Издателски коли 26,04. УИК 28,38. Цена 2,60 лв.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Димитър Благоев“ — София

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Без дом от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Без дом
Sans Famille
АвторЕктор Мало
Първо издание1878 г.
Франция
Оригинален езикфренски език
Жанрдрама
Виддетска литература

Издателство в България„Хемус“ (1920, 1942, 1946)
„Доверие“ (1928)
„Народна младеж“ (1956, 1971, 1976, 1988)
Ивета (1992)
Пан (1996)
ИК „Хермес“, 2006
Труд (2007)
ПреводачМара Михайлова (1920-1928)
Йордан Павлов (1956-1996)
Анета Тошева, Венера Атанасова (2006)
Гергана Манолова (2007)
ISBNISBN 978-954-528-762-6
Без дом в Общомедия

Без дом (на френски: Sans Famille) е роман, написан през 1878 година от френския писател Ектор Мало.

В него се разказва историята на малкия Реми, който е продаден на странстващия артист Виталис и обикаля Франция с трупата му от три кучета и една маймунка. През дългия си и труден път Реми се сблъсква с много хора и преживява най-различни приключения, но накрая успява да намери своето истинско семейство. Артистът умира, но Реми бива спасен от градинар, който ги открил близо до къщата си заринати от снега. Реми бива спасен след като е успял да се затопли от собствената топлина на едно от кучетата на име Капи. Книгата е екранизирана няколко пъти, за последно през 2000 година.

Галерия

Външни препратки

Десета глава
Пред съда

Запазих приятен спомен от По. В тоя град почти никога не духа вятър. И понеже останахме там през зимата и прекарахме дните си по улиците, по площадите и в градините, ясно е, че такова предимство беше добре дошло за мене.

Но не тази причина реши, противно на нашите навици, дългия престой на едно и също място, а друга, с пълно право всесилна за моя господар — богатите сборове.

И наистина през цялата зима ни посещаваха деца, на които не дотегна нашата програма и никога не ни викаха:

— Все едно и също ли ще гледаме!

Повечето от тях бяха английски деца: пълни момченца с румени страни и красиви момиченца с големи нежни очи, хубави почти като очите на Долче. Тогава се научих да познавам разните английски сухи сладки, с които, преди да излязат от къщи, те грижливо си натъпкваха джобовете, а после щедро ги разпределяха между Добродушко, кучетата и мене.

Когато топлите дни възвестиха идването на пролетта, нашите зрители започнаха да намаляват и неведнъж след представление деца идваха да се ръкуват с Добродушко и Капи. Сбогуваха се. На следния ден нямаше вече да ги видим.

Скоро останахме сами на площадите и трябваше и ние да се замислим да напуснем алеите на Бас Плант и на Парка.

Една сутрин тръгнахме на път и скоро от погледа ни изчезнаха кулите Гастон Фебюс и Монтозе. Започнахме пак скитническия си живот, наслуки, по широките друмища.

Дълго време, не зная колко дни и седмици, вървяхме през долини, изкачвахме хълмове и оставяхме винаги вдясно синкавите върхове на Пиренеите, които приличаха на купчина облаци.

После една вечер стигнахме в голям град, разположен край една река, сред плодородна равнина. Къщите — повечето от тях много грозни — бяха построени с червени тухли. Улиците бяха настлани с остри камъчета, неудобни за нозете на пътници, които са изминавали по десет левги дневно.

Господарят ми каза, че сме в Тулуза и ще останем тук дълго време.

Както обикновено, първата ни грижа на следния ден бе да намерим удобни места за нашите представления. Намерихме доста, защото в Тулуза има много оживени места, особено в оная част на града, която е в съседство с Ботаническата градина. Там имаше хубава морава, засенчена с големи дървета, към която извеждат много булеварди, наричани там алеи. Настанихме се в една от тези ален и още при първите представления имахме многобройна публика.

За нещастие полицаят, който пазеше в тази алея, не хареса нашето появяване и било защото не обичаше кучета, било за да не му създадем неприятности в службата или по някаква друга причина, се опита да ни принуди да се махнем.

При нашето положение може би щеше да бъде по-разумно да отстъпим пред това насилие, тъй като борбата между бедни пътуващи актьори като нас и полицаите не е при равни условия. Но поради някакво временно настроение, което не му беше присъщо, моят почти винаги много търпелив господар не разсъди така.

Макар че беше само беден старец, който разиграваше обучени кучета — поне засега, — у него имаше гордост. Освен туй у него имаше и онова, което той наричаше чувство за собственото си право, с други думи, както сам ми обясни, убеждението, че трябва да бъде закрилян, когато не върши нищо против законите или полицейските наредби.

И той отказа да се подчини, когато полицаят поиска да ни изгони от нашата алея.

Когато искаше да сдържи гнева си, господарят ми имаше навик да се отнася с преувеличена италианска вежливост. Ако го чуехте как се изразява, бихте помислили, че се обръща към високопоставени личности.

— Дълбокоуважаемият представител на властта — отговори той на полицая със свалена шапка — може ли да ми покаже някой правилник на същата власт, с който да се забранява на незначителни улични комедианти като нас да упражняват нищожния си занаят на това обществено място?

Полицаят му отговори, че не трябва да спори, а да се подчини.

— Разбира се — възрази Виталис, — и аз съм на същото мнение и ви обещавам, че ще се подчиня на вашите заповеди веднага щом ми кажете въз основа на какви наредби ми ги давате.

Тоя ден полицаят ни обърна гръб, докато господарят ми, с шапка в ръка и дълбок поклон, го изпращаше с прекалено уважение.

Но на следния ден той пак дойде, прескочи въжената ограда на нашия театър и се втурна посред представлението.

— Трябва да сложите намордници на вашите кучета! — каза той грубо на Виталис.

— Да сложа намордници на кучетата си!

— Има полицейско нареждане. Трябва да го знаете.

Тъкмо играехме „Болният взема очистително“ и понеже това беше първото представление на тая пиеса в Тулуза, посетителите я следяха много внимателно.

Намесата на полицая предизвика ропот и възражения:

— Не прекъсвайте!

— Чакайте да свърши представлението!

Но с едно движение Виталис въдвори тишина.

Тогава той свали плъстената си шапка с такъв дълбок поздрав, че перата й пометоха пясъка, и с три почтителни поклона се приближи до полицая.

— Многоуважаемият представител на властта каза, че трябва да сложим намордници на актьорите си? — попита той.

— Да, сложете намордници на кучетата, и то колкото е възможно по-бързо.

— Да сложа намордници на Капи, Зербино и Долче! — извика Виталис, като се обръщаше повече към публиката, отколкото към полицая. — Но ваша милост не мисли какво говори. Как би могъл ученият лекар Капи, известен в целия свят, да даде на болния си лекарства, ако последният носи на муцуната си намордник? Позволете да забележа, синьор, че болният трябва да вземе очистителното през устата, за да произведе то своето действие. Доктор Капи никога не би си позволил да му предпише обратния път пред тази отбрана публика.

При тези думи избухна луд смях.

Ясно беше, че зрителите държаха страната на Виталис. Подиграваха се с полицая, а най-много ги забавляваха гримасите на Добродушко, който, застанал зад „представителя на властта“, се кривеше зад гърба му, скръстваше ръце като него, слагаше юмрук на хълбока и отмяташе глава назад, като се кълчеше и чумереше много смешно.

Ядосан от смеха на зрителите, раздразнен от речта на Виталис, полицаят, който не изглеждаше търпелив човек, изведнъж се обърна.

Но тогава той видя маймунката, която стоеше с юмрук на хълбока като самохвалко. Няколко секунди човекът и животното стояха един срещу друг и се гледаха, сякаш искаха да разберат кой от двамата пръв ще сведе поглед.

Избухна нов, силен и неудържим смях, който сложи край на тая сцена.

— Ако утре вашите кучета не са с намордници — викна полицаят, като ни заплаши с юмрук, — ще ви съставя акт, да знаете!

— До утре, синьор — каза Виталис, — до утре.

И докато полицаят бързо се отдалечаваше, Виталис го изпращаше с дълбок поклон. После представлението продължи.

Мислех, че господарят ми ще купи намордници на кучетата, но той не направи нищо и вечерта измина, без дори да спомене за разпрата си с полицая. Тогава аз се осмелих да му напомня за това.

— Ако не искате Капи да счупи намордника си утре по време на представлението — казах му аз, — мисля, че ще бъде по-добре да му го сложите още сега. Може да свикне с него, ако го наглеждате.

— Да не мислиш, че ще им сложа железни намордници?

— Хм, струва ми се, че полицаят няма намерение да ни остави намира!

— Бъди спокоен, утре ще уредя всичко така, че полицаят няма да може да ми състави акт, а същевременно и възпитаниците ми няма да пострадат. Пък добре е и зрителите да се позабавляват. Този полицай ще ни донесе доста добри суми. Той ще играе, без да подозира, комична роля в пиесата, която ще приготвя за него. Това ще поразнообрази нашия репертоар, без да прекалим. Затова ти ще отидеш утре на площада сам с Добродушко. Ще опънеш въжетата, ще изсвириш няколко парчета на арфа, а когато се съберат достатъчно зрители и полицаят дойде, ще се явя аз с кучетата. Тогава именно ще започне комедията.

Тая работа не ми харесваше.

Никак не ми се искаше да отида сам и да подготвя по този начин нашето представление. Но бях започнал да опознавам господаря си и знаех кога мога да му възразя. Явно беше, че при сегашните условия нямаше никаква вероятност да го убедя да се откаже от малката сцена, на която разчиташе, и реших да се подчиня.

На следния ден отидох на нашето обикновено място и опънах въжетата. Едва изсвирих няколко такта и от всички страни се стекоха зрители и се струпаха около мястото, което бях оградил.

В последно време, особено през престоя ни в По, господарят ме учеше на арфа и започнах да свиря не много лошо няколко парчета, които бях научил от него. Между тях имаше и една неаполитанска канцонета[1], която пеех, като си съпровождах сам, и винаги ми ръкопляскаха на нея.

Вече се чувствувах достатъчно артист, с други думи, бях склонен да вярвам, когато трупата ни имаше успех, че този успех се дължи на моята дарба. Ала тоя ден бях достатъчно умен да разбера, че не за моята канцонета се натискаше публиката около нашите въжета.

Ония, които бяха присъствували снощи на разпрата с полицая, бяха дошли пак и бяха довели със себе си приятели. В Тулуза не обичат твърде полицаите и бяха любопитни да видят как ще се справи старият италианец. Макар че Виталис беше казал само „До утре, синьор“, всички разбраха, че определената среща предвещава голямо представление, на което ще имат възможност да се смеят и позабавляват за сметка на несръчния и досаден полицай.

Затова имаше и такава навалица.

Като ме видяха сам с Добродушно, мнозина тревожно ме прекъсваха, за да ме попитат ще дойде ли италианецът.

— Скоро ще дойде.

И продължавах своята канцонета.

Дойде не господарят, а полицаят. Добродушно пръв го забеляза и веднага сложи ръка на хълбока си, отметна глава назад и започна да се разхожда насам-нататък около мене, изпънат като струна, със смешно достойнство.

Публиката се заля от смях и му ръкопляска на няколко пъти.

Полицаят се смути и ми хвърли яростен поглед.

Разбира се, това удвои смеха на публиката.

И на мене ми се искаше да се смея, но бях и много неспокоен. Как щеше да свърши всичко това? Когато Виталис беше тук, той отговаряше на полицая. Но аз бях сам и да си призная, не знаех как щях да се справя, ако ми заговореше.

Лицето на полицая ме отчайваше. Той беше наистина страшен, извън себе си от яд. Разхождаше се пред въжетата и като минаваше край мене, така ме поглеждаше през рамо, че ме караше да се боя от лош край.

Добродушко, който не разбираше сериозността на положението, се забавляваше с държанието на полицая. Той също се разхождаше покрай въжето, но отвътре, докато полицаят се разхождаше отвън, и като минаваше край мене, и той ме поглеждаше през рамото си, но така смешно, че зрителите се превиваха два пъти повече от смях.

Не исках да изкарам из търпение полицая и повиках Добродушко. Но той никак не беше разположен да ме слуша — играта го забавляваше, той продължи разходката си тичешком и ми се изплъзваше, когато посегнех да го уловя.

Не зная как стана това, но полицаят, навярно заслепен от гняв, си въобрази, че аз насъсквам маймуната, и бързо прекрачи въжето.

С два скока той налетя върху мене и ме повали с една плесница.

Когато се изправих и отворих очи, Виталис, дошъл кой знае как, стоеше между мене и полицая и го държеше за китката.

— Забранявам ви да биете детето — каза той. — Това, което извършихте, е подлост.

Полицаят поиска да си освободи ръката, но Виталис я стисна по-здраво.

И няколко секунди двамата мъже се гледаха в лицето очи в очи.

Полицаят бе побеснял от яд.

Господарят ми беше величествен в своето благородство. Държеше високо хубавата си глава, окръжена с бели коси, лицето му изразяваше възмущение и превъзходство.

Стори ми се, че само от погледа му полицаят ще потъне вдън земята, такова нещо не се случи: със силно движение си измъкна ръката, пипна господаря ми за яката и го блъсна грубо пред себе си.

Възмутен, Виталис се изправи и като дигна дясната си ръка, удари силно полицая по китката, за да се освободи.

— Какво искате от нас? — попита Виталис.

— Арестувам ви. Елате с мене в участъка.

— За да постигнете целта си, не беше нужно да биете това дете — отвърна Виталис.

— Без приказки, вървете с мене!

Виталис бе възвърнал цялото си хладнокръвие. Той не възрази, а се обърна към мене.

— Прибери се в странноприемницата — каза ми той — и стой там с кучетата. Ще ти съобщя по някого какво е станало с мене.

Не можа да каже нищо друго — полицаят го повлече.

Така завърши това представление, което господарят ми искаше да направи весело, а то завърши толкова тъжно.

Кучетата понечиха да тръгнат след господаря си, но Виталис им заповяда да останат при мене и понеже бяха свикнали да се подчиняват, върнаха се обратно. Едва сега забелязах, че са с намордници, но не железни или телени — те носеха чисто и просто копринена панделка, вързана на пеперуда около муцуната им. Капи, който беше бял, имаше червена панделка. Зербино, който беше черен, имаше бяла панделка. Долче, която беше сива, имаше синя панделка. Театрални намордници!

Публиката бързо се разпръсна. Бяха останали само няколко души и спореха върху това, което току-що беше станало.

— Старецът имаше право.

— Не, нямаше.

— А защо полицаят удари детето, което нищо не му каза и нищо не му направи?

— Лоша работа! Старецът няма да се отърве без затвор, ако полицаят каже, че е оказана съпротива.

Прибрах се в странноприемницата много натъжен и твърде неспокоен.

Минало беше времето, когато се плашех от Виталис. Всъщност това време трая само няколко часа. Доста бързо се привързах към него, искрено го обикнах и тази обич растеше всеки ден. Водехме един и същ живот, вечно заедно от сутрин до вечер, а често и от вечер до сутрин, когато спяхме на една и съща сламена постеля. Баща не се грижи така за детето си, както той се грижеше за мене. Научи ме да чета, да пея, да пиша, да смятам. През дългите ни пътешествия винаги използуваше времето и ме учеше ту на това, ту на онова, според случая или обстоятелствата. При големите студове делеше с мене завивките си. При силен пек винаги ми помагаше да нося част от багажа и вещите, с които бях натоварен. На масата, или по-точно, когато ядяхме, защото рядко се хранехме на маса, никога не ми оставяше лошото парче, за да вземе по-доброто — напротив, делеше ни по равно и доброто, и лошото. Наистина понякога ми дръпваше ушите или ме плесваше по врата, но тия дребни наказания не ме караха да забравя неговите грижи, добрите думи и голямата нежност, с която се отнасяше към мене, откакто бяхме заедно. Обичаше ме, и аз го обичах.

И тая раздяла ме засегна болезнено.

Кога ли щяхме да се видим пак?

Споменаха затвор. За колко време можеха да го затворят? Какво щях да правя през това време? Как щях да живея? От какво?

Господарят ми носеше обикновено парите със себе си, а нема време да ми даде нищо, преди да го отведе полицаят.

Имах само няколко су в джоба си. Щяха ли да стигнат, за да се изхраним всички — Добродушко, кучетата и аз?

Така прекарах два дни в тревога, без да смея да изляза от двора на странноприемницата, и се занимавах с Добродушко и кучетата — всички изглеждаха тъжни и неспокойни.

Най-после, на третия ден, едни човек ми донесе писмо от Виталис.

В писмото си господарят ми пишеше, че го задържали в затвора, за да го изправят идната събота пред съда с обвинение за съпротивление на представител на властта и за насилие над личността му.

„Увлякох се в гнева си — добавяше той — и направих голяма грешка, която може да ми струва скъпо. Ела в съда. Ще извлечеш добра поука.“

После следваха съвети какво да правя. Накрая ме целуваше и ми поръчваше да погаля вместо него Капи, Добродушко, Долче и Зербино.

Докато четях писмото, Капи, застанал между краката ми, беше дигнал муцунката си над него, душеше го, сумтеше и въртенето на опашката му показваше, че той бездруго познаваше по мириса, че тази хартия е минала през ръцете на господаря му. От три дни за пръв път беше оживен и радостен.

Разпитах и ми казаха, че съдебното заседание започва в десет часа. В събота в девет часа застанах пред вратата и пръв влязох в залата. Малко по малко тя се изпълни — познах мнозина, които бяха присъствували на случката с полицая.

Не знаех какво е съд и правосъдие, но несъзнателно страшно се боях от тях. Струваше ми се, макар че съдеха господаря ми, а не мене, че аз съм в опасност. Сгуших се зад една голяма печка, притиснах се до стената и се свих колкото се може повече.

Не съдиха най-напред господаря ми, а разни други хора, които бяха крали, бяха се били — всички казваха, че са невинни и почти всички бяха осъдени. Най-после Виталис влезе и седна между двама стражари на пейката, където всички тия хора бяха седели преди него.

За какво говориха най-напред, какво го разпитваха, какво отговори той, не зная. Бях много развълнуван, за да слушам или поне за да мога да разбера. Прочее и през ум не ми минаваше да слушам, само гледах. Гледах господаря си, който стоеше прав, отметнал назад хубавата си бяла коса, застанал като посрамен и измъчен човек. Гледах съдията, който го разпитваше.

— И така — каза той, — признавате ли, че сте нанесли удари на полицая, който ви е задържал?

— Не удари, господин председателю, а само един удар, за да се освободя от него. Когато дойдох на мястото, дето трябваше да се състои нашето представление, видях полицаят да удря плесница на детето, което ме придружаваше.

— Детето не е ваше, нали?

— Не, господин председателю, но го обичам като свой собствен син. Когато видях, че го бият, гневът ме заслепи, сграбчих бързо ръката на полицая и му попречих да го удари пак.

— А вие самият ударихте полицая, нали?

— С други думи, когато той ме хвана за яката, забравих кой е човекът, който се нахвърля върху мене, или по-скоро видях в него само човека, а не представителя на властта, и несъзнателно, без да искам, се увлякох.

— На вашата възраст човек не трябва да се увлича.

— Човек изобщо не трябва да се увлича. За нещастие не винаги постъпваме както трябва, днес чувствувам много добре това.

— Да чуем полицая.

Полицаят разказа случая, както беше, но наблегна повече на начина, по който се бяха подиграли с личността му, с гласа, с движенията му, отколкото на удара, който беше получил.

През време на тези показания Виталис, вместо да слуша внимателно, оглеждаше цялата зала. Разбрах, че ме търси. Тогава се реших да се измъкна от убежището си и като се проврях между любопитните, стигнах първия ред.

Той ме забеляза и тъжното му лице светна. Почувствувах, че му е приятно да ме види, и очите ми неволно се наляха със сълзи.

— Това ли е всичко, което имате да кажете за свое оправдание? — попита най-после председателят.

— За себе си няма какво да добавя, но за детето, което обичам нежно и което ще остане само, за него прося снизхождението на съда и го моля да ни остави разделени колкото се може по-кратко време.

Мислех, че ще освободят господаря ми. Но не стана така.

Друг съдия говори няколко минути. После председателят обяви важно, че именуваният Виталис, обвинен в оскърбление и насилие над представител на полицията, се осъжда на два месеца затвор и сто франка глоба.

Два месеца затвор!

През сълзи видях как вратата, през която бе влязъл Виталис, се отвори. Той тръгна след един стражар и вратата пак се затвори.

Два месеца раздяла!

Къде да ида?

Бележки

[1] Канцонета — малка песен с припев. Б.пр.